22.01.2021 г., 11:18 ч.

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 2.2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
465 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

Иван Иванич ме осветли по много въпроси, докато ме превързваше. Първо от Патрула баламосали нашите, че тези дни ще спя у Олга, любовницата на шефа. С нея бяхме нещо като приятелки, така че това не беше странно. Един проблем по-малко. Поне нямаше да има писъци и крясъци вкъщи. Бих спала в кабинета си, вместо да притеснявам моя партньор-човек и по пътя към Патрула го казах на Глухарьов, но той категорично отказа да приеме идеята. Обясни ми, че ми е партньор и не може да ме остави сама. Трябвало да има човек около мен, за всеки случай. Когато човек е ранен, беше обяснил той, се налага да му се помага. Не можело да съм сама, така ми каза.


Нещата около трибунала на Николай ги беше поел Иля, но обеща да ме държи в течение. Той имаше повече опит с тия неща, та не възразих. Още един проблем по-малко. Семьон пък, като разбрал, че са ме ранили, бил поел оперативната работа, която трябваше да свърша аз. Така че ми се очертаваше около седмица само с човешки проблеми. Жалбички, кражби и други кокошкарски изпълнения. 


Отново отворих стратегическата игра от нощното дежурство – какво пък, щях да си строя замък, докато Глухарьов го раздава блюстител на реда. Щеше да се получи много добре. На вратата се почука – ясно, идваше първият потърпевш за деня. Наведох се над компютъра за да прикрия превръзката през врата, доколкото е възможно. Не исках да стресирам хората излишно – те като видят такива неща се гипсират, а от друга страна не исках да слагам илюзии без нужда. Хабят много енергия, която точно сега нямах в излишък.


- Да! – обади се Глухарьов отегчено, с оня неговия следователски тон. 


Вратата бавно се отвори и един дребен мъж влезе плахо през нея. Още не се беше обърнал и Глухарьов започна своята дежурна рецитация:


- Заповядайте, седнете. Какво Ви води при мен? – човекът се обърна и вместо към него, заговори на мен.
- Здравей отново, Наташенка – поздрави ме Иван Иванич. 


Без бялата престилка беше почти неузнаваем – приличаше на средностатистически пенсионер-интелигент: очилца с тънки рогови рамки, грижливо сресан и подстриган, поддържани мустаци, спретнато палто, старомоден костюм и вратовръзка. Аз поне не го бях виждала без престилка. Кой знае защо си мислех, че той обикновено спи в лечебницата на Патрула и вероятно живее там. 


- Здравейте, Иван Иванич – поздравих аз последователя на Ескулап и кимнах на Глухарьов. – Какво Ви води насам? Не ми казвайте, че живеете в района. 
- Нищо подобно – засмя се възрастният лечител. 


Чувала съм, че го инициирали по време на Втората световна, тогава бил военен хирург в една полева болница. Вече бил на около шейсет, когато за пръв път влязъл в Сумрака и от тогава не беше променил външния си вид. Можеше да се подхранва със Сила и да стане много по-млад на вид, но не го беше направил. И затова изглеждаше като дружелюбен старец – абе, Доктор Охболи от всякъде. Може би му помагаше в работата. Мен някога ме влечеше лечителството, но не ми позволиха да се развивам в тая насока. Имали достатъчно лечители. Затова станах част от Висшето ръководство – с такива кадри не изобилстваше.


- Нали може? – попита той, вече Глухарьов, явно него смяташе за господар на това помещение, и се настани на стола пред бюрото ми едва когато той кимна. Сложи лекарската чанта на коленете си и я отвори пред мен.
- Хесер и Завулон ме пращат с амулети за вас двамата – обясни той и заизважда дрънкулки от вътре. 


На моето бюро се заредиха гривни, пръстени, две огърлици и два магически жезъла. Погледнах Иван Иванич въпросително. Това беше цяло съкровище по човешките стандарти, а по стандартите на Различните – цял арсенал.


- Защо толкова много? – попитах и вдигнах една прекрасна филигранно изработена лабрадоритена гривна.


Камъкът беше поне пет сантиметра в диаметър и засвети в синьо-зелено, когато раздвижих гривната на светлината. Силата стаена вътре се усещаше осезаемо. Една такава гривна е еквивалент на бронежилетка за Различния, който я носи. Стига да знае как да я използва. За хората би си останала просто красиво бижу, макар че повечето хора странят от подобен тип бижута.


- Великите прецениха, че ти имаш нужда от бързо въстановяване, а той – от надеждна магическа защита, която не зависи от твоята сила – обясни лечителят.
- Не виждам аметисти. Значи няма и надеждна защита – заключих аз като огледах купчината бижута пред себе си.


Нито едно от тях не беше мое, но след като Хесер и Завулон ги бяха издали за мен и Глухарьов, значи повечето щяха да останат мое притежание след края на мисията. Веднъж кодирани за Висш Различен, повечето амулети не могат да сменят притежателя си. Просто не може – твърде много от енергията на Различния остава там и след това не може да премине в чужди ръце. Това е все едно да носиш чуждо бельо, просто не се прави. 


- Аметистите са бойни, драга моя – обади се Иван Иванич и взе гривната от ръката ми. – Хесер прецени, че на този етап ти трябват повече защитни амулети. 
- Лабрадоритът не е защитен – възразих аз и си взех гривната обратно. Харесваше ми. – Освен това работя добре с аметисти. Знаеш това. Те са ми родови камъни, нося ги откакто се помня.
- Хесер изрично забрани – опъна се възрастният лечител.


Дааа, случката от преди няколко седмици. Ясно, забрана свише. Не тръгнах да споря повече.
Закопчах гривната около китката си – беше ми точно по мярка. Камъкът просветна ярко за момент и после се превърна в нормален лабрадорит. Гривната беше разпознала новия си притежател. Оттук нататък щях да мога да я ползвам само аз и никой друг. 


- Не е само защитен амулет, наистина – поклати глава Иван Иванич и плесна Глухарьов през пръстите, защото той се опитваше да вземе един от жезлите. – Не пипай, това е опасно!
- Да, вашият еквивалент на пистолета. Знам – отговори партньорът ми, докато си разтриваше ръката. 
- А ти не си обучен да го ползваш – отговори лечителят с нетърпящ възражение тон.
- Аз също не съм – казах аз и изгледах накриво двата жезъла. – Хесер го знае, защо ги е пратил? 
- Не ми каза. Обаче специално ми напомни да накарам твоя колега да сложи амулет – и Иван Иванич се опита да надене на врата на Глухарьов ониксов медальон. Моят колега се дръпна като ужилен.
- Да не съм жена, че да се кича с разни там неща? – възрази той и ме погледна умолително. Все едно мога да го отърва.
- Всички Различни носят амулети – обясних аз. – И мъжете, и жените. Това е нещо като вашия устав – щом си на мисия, значи носиш амулети. Те са нашата защита и нашите оръжия. 


Падна ли ми сега в ръчичките? Ти мен ме караш да нося пистолет, аз теб ще те накарам да сложиш герданче! Чак смях ме напуши като гледах нещастната физиономия на Глухарьов, докато лечителят му слагаше амулета. Ониксът проблесна за секунда в тъмносиво и после отново стана черен. Беше го разпознал. 


- Защо оникс? – попитах аз. – Планинският кристал е много по-добър и не се вижда. 
- Ониксът пази и от неживи – отговори ми лечителят. 


Ясно, вампирите. Глухарьов още не беше срещал такива Различни. Всъщност, той беше виждал само мен, Иля и Семьон в действие. Щом като ни даваха такива амулети, значи щяхме да имаме нужда от тях. 


- Иван Иванич, знаете, че мога да се бия без жезъл. Всеки Висш може. Защо ми е това? 
Ако трябваше да съм точна, с жезлите се справях само малко по-добре, отколкото с огнестрелното оръжие. Това беше и една от основните причини Хесер да ме държи на кабинетна работа толкова време. 
- Ти първо сложи амулетите – избегна въпроса лечителят. 


Подаде ми два пръстена – лабрадорит и лунен камък. Лунният камък си беше мой, кога са го взели за зареждане? Сложих ги на двете ръце и пробвах едно слабо заклинание - Светулката. Стаята се изпълни с ярка светлина, а Глухарьов подскочи и се залепи до стената. Ониксът на врата му светна предупредително. Иван Иванич ме погледна с укор. Тръснах ръце и светлината изгасна. 


- Много силни амулети, наистина – заключих аз и погледнах огърлиците. 


Масивни бяха, тежки. Едната от едри кехлибарени капки, другата – от зелен хризопраз. Мощни защитни амулети. Впрочем, Хесер беше пропуснал да го каже на лечителя, но хризопразът е също толкова добър боен амулет, колкото и аметиста. Аз съм спецът по амулети-бижута в Патрула. Мисля, че е някаква наследствена дарба – мога да заредя всеки амулет със сила. Общо-взето това правя най-често. Повечето амулети на сътрудниците на Патрулите ги купувам аз или ги поръчвам при майстори-бижутери. Имам чудесна колекция и нито едно бижу не е купено случайно. Преди всяка мисия, получавам списък с онова, което е нужно и го кодирам за конкретния сътрудник. Водя част от курсовете за начинаещи – как да си направим амулет сами. Абе, обичам тази част от работата си. Доколкото знам, няма много други специалисти по това в Европа и всичките са с по-нисък ранг от мен. Бижутата пред мен също съм ги купувала аз – за всеки случай, не защото бяха нужни в конкретния момент. Патрулът има достатъчно пари за такива неща. Не съм предполагала, че ще се окажат мои толкова скоро. 


- Не разбирам от бижута, но това би струвало цяло състояние на пазара – обади се Глухарьов докато оглеждаше малкото съкровище на масата. 
- Имаш право – отговорих аз и погледнах гривната на ръката си. Той забеляза погледа ми и кимна към бижуто.
- За какво служи това? – попита той и понечи да пипне гривната. Дръпнах ръката си – гривната иначе щеше да сработи с доста мощен защитен заряд – и отговорих:
- Много мощна защита от всякакъв вид заклинания. Но не е бойна като аметиста – сещаш се, лилавият камък, който те порази при първата ни среща.


Глухарьов кимна, макар че не бях съвсем сигурна колко точно разбира – обаче си спомняше болката от амулета при първата ни среща, това беше повече от сигурно. 


- Не е само това – включи се Иван Иванич. – Лабрадоритът е камък на шамана. Дори и незареден със сила, повишава равнището на онзи, който го носи. Дори човек може да прави заклинания с негова помощ.
- Че тя накъде има да расте? – възкликна Глухарьов. – Нали е от ръководството? 
- Когато лабрадорит се носи от Висш, той му дава силата да бъде шаман – обясних аз. – Това е огромна власт. Всяко мое заклинание ще бъде умножено по няколко пъти. Затова и стаята светна така преди малко. 
- Следователно това прави... – започна Глухарьов.
- От Висшия Различен - Велик маг – довърши Иван Иванич вместо него. – Много мощен амулет. 
- И много рядко ползван. Да не говорим, че този е зареден и да лекува. 
- Ти имаш нужда от лечение – допълниха в един глас двамата мъже. Аз само кимнах.
- Какво имаш за Сергей? – попитах аз. – Дотук тези са само за мен, като гледам. 


Иван Иванич кимна и извади няколко много странни предмета. Колет от Завулон, вероятно. Коланна тока с форма на череп и дебела кожена гривна с шипове. Пак аз ги бях купувала, но за по-младите сътрудници на Патрула, този път Дневния – те много обичат подобни амулети. Общо-взето върша същата работа и за Тъмните. Глухарьов се опули. 


- Какво, по дяволите, е това? Аз да не съм някой метъл?! 
- Така е – подкрепих го аз. – Какво е това чудо? Много странен избор. Я дай насам.


Иван Иванич ми подаде купчината. Всичките амулети бяха заредени със защита срещу Неживи. Странно. Но пък от друга страна Глухарьов беше човек. Мен никой Различен с ум в главата не би ме закачил, но него... Завулон имаше право – защото тези неща ги беше заредил той. Всички други Различни биха разчели амулетите и не биха припарили. Виж, един гладен вампир не би бил на същото мнение. 


- Сложи ги, Серьожа – подканих го аз. – Те пазят от вампири. 
- Вампири? – той беше видимо шокиран. - И такива ли има?
- И върколаци има. Слагай ги! – изкомандвах аз.


Много беше сложна работата с низшите Тъмни и цялата работа с лицензите предпочитах да я пропусна на тоя етап. Всеки Различен се отвращава, когато научи за пръв път, че те могат да убиват, когото си решат, стига да имат лиценз. Какво оставаше за човек, който може да стане жертва на върколак или вампир по всяко време? Което ми напомняше, че трябва да подам документи да го извадят от лотарията с лицензите по параграф „сътрудничество на Различните“. 
Глухарьов ме послуша. Коланната тока безпроблемно щракна на мястото на стария му колан и се настани там, а гривната прибра шиповете си и се превърна в безобидна кожена лента. Готово. Той обаче продължи да гледа ръката си с омерзение. 


- Сега, тези неща дето ги носиш, опасни ли са? – попита той и посочи бижутата по ръцете ми. Кимнах. 
- Като ходеща ядрена бомба съм. Не знам защо им е хрумнало на Хесер и Завулон да ме зареждат с толкова енергия. 
- Великите не грешат – обади се Иван Иванич и взе чантата си. – Приберете амулетите и ги ползвайте внимателно – той погледна Глухарьов строго. - Аз изпълних мисията си и ще си тръгвам. Довиждане, Велика! 
- Само временно – засмях се аз. – Довиждане и благодаря! 


Иван Иванич затвори вратата след себе си и Глухарьов веднага се намести на неговото място. Титлата Велика изобщо не ми подхождаше. Колко велика съм аз? Дето ме надупчиха като новобранка. Мен, Висшата Различна, която теоретично може да се справи с всичко. Ама не – простреляха ме, случайно. Идиотка!


- Такааа... – провлачи моят партньор и прокара пръст по огърлицата от хризопраз. Амулетът не сработи – нищо чудно, това става само по изрична команда на мага. – Мисля, че не само няма да те разжалват, а май току-що те повишиха в чин. 


Погледнах лабрадоритената гривна – камъкът блестеше с мистичните отблясъци на Северното Сияние. Това е един от най-странните камъни-амулети. Чувала съм, че малко Различни могат да го контролират изобщо – защото е древен, от зората на времето. Ще се види дали аз мога. За Хесер и Завулон не се съмнявам. 


- Може да се каже – отговорих най-накрая. – Въпросът е защо. Различните не повишават за заслуги, а при крайна необходимост. Какво ли са видели Великите? 
- Няма как да знам – поклати глава Глухарьов и стана. – Ще си платиш за тези дрънкулки дето ме накара да сложа – добави той и погледна мрачно черната гривна около дясната си китка и придърпа ризата върху колана.
- Да кажем, че сме квит заради служебното оръжие, което ТИ ми натресе – отвърнах му аз с меден гласец и се върнах към стратегическата игра. 


Имах да построя три дъскорезници, две каменни кариери и седем къщи за населенето, както и да събера данъците. На работа... Глухарьов също седна зад бюрото си и отвори някаква папка с жалби. Всичко се очертаваше повече от спокойно, докато вратата не се отвори отново. 


- Здравей Глухарьов! – поздрави Стас Карпов и кимна на мен. 
- Какво те носи при нас? – попита моят партньор без да вдига поглед от книжата. Те с Карпов не се обичаха много, но още не знаех защо точно. 
- Не съм дошъл сам – обади се Стас и се пресегна зад гърба си. 


С рязко движение Карпов издърпа в кабинета посетителя от преди час. Олег се намръщи като ме видя и се изтръгна от хватката на шефа си. Значи колкото и да му се подчиняваше, не искаше да се излага пред мен и Глухарьов. Гордост – казват, че била смъртен грях...


- Понеже той е виновен за настоящата ситуация - заключи Стас с непривично ведър тон, – сметнах да умно да го пришия при вас. Така и така се показа безполезен като оперативен, поне да помогне на вас – наблегна той на думичката „безполезен“ и изгледа кръвнишки подчинения си. 
- Не съм сигурен, че ще има смисъл, Стас – присви очи Глухарьов. – Тя и без това не би трябвало да е тук. Други дечурлига за отглеждане не ми трябват – заключи той и ме стрелна с поглед.
- Той също не трябва да е в отдела – отговори Стас. – Виж, Сергей, или ви го оставям на вас, или му пиша заповед за временно отстраняване от длъжност. 

» следваща част...

© Бистра Стоименова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • anahataroot (Зигфрид В.) Какво да го правиш, бяга като дявол от тъмян човекът от всичко педалско и дори само намекът за нещо такова го кара да се изприщи...
  • Хахаха много се смях на реакцията на Сергей към тез бижута, пардон, амулети! Представих си го хахаха 🤣😂
Предложения
: ??:??