Нямах време дори да се върна обратно в кабинета, защото видях Завулон да се задава по коридора. Естествено, на пропуска не го бяха спрели. Обзалагах се, че дори не го бяха видели. Облечен както винаги в скучния си сив костюм. Самата меланхолия в човешки образ. 

- Къде е тя? – попита делово той. 
- Вътре – посочих аз към кабинета – Сергей е с нея. 
- А, човекът... – измърмори Великият Тъмен с тон, който ясно издаваше презрението му към хората.

 
От двамата Велики, единствено Хесер понасяше Глухарьов. Именно „понасяше“, не „харесваше“ или нещо подобно. Завулон просто отказваше да се вижда със Сергей и всеки път, когато трябваше да предам по нещо, бях в ролята на вестоносец.

Реших да не се заяждам и влязох след Тъмния. Глухарьов стана и веднага се наежи. Чак тогава ми светна, че те двамата със Завулон никога не се бяха виждали. На ти сега! Моят колега-човек не обичаше престъпниците, а интересно как ли щеше да се отнесе към един слуга на Мрака. Обзалагах се, че не искам да знам.

- Това кой е? – попита той по-скоро мен, отколкото новодошлия. 

В цялата му поза си личеше, че не иска Завулон тук. Ама иди кажи на Велик Тъмен, че тук не е добре дошъл. Той може да ни направи и двамата на пихтия. По-добре с дипломация. Не исках проблеми с шефа на Тъмните. Защото пред него Хесер беше като Дядо Мраз – благ и винаги весел. Под меланхоличната черупка на Завулон се криеше изключително жесток противник. 

- Другият ми шеф – обясних кисело аз. – Дойде за детето!
- Моля? – зяпна Сергей и застана на секундата между нас и момиченцето. – Обясни по-подробно ако обичаш!  

Лошо, много, много лошо!

Преди да си отворя устата, Завулон се пресегна и с едно леко докосване даде начален тласък на Сергей така, че моят колега се спря чак на стола зад бюрото си. Да, докато Хесер беше в състояние да крещи до посиняване, Завулон обичаше да решава въпросите бързо и без много церемонии. Лошото е, че това „решаване“ обикновено означаваше по някоя счупена кост за провинилия се сътрудник на Патрула. Там лечителят имаше работа почти всеки ден. Затова пък дисциплината беше желязна. Но там и се налагаше да си зъл – с всички върколаци и вампири, които работеха в Патрула. Съставът на Дневния Патрул беше шестнайсет пъти по-голям от този на Нощния. Това се дължеше на простия факт, че на един Светъл Различен се падаха поне шестнайсет Тъмни. Някаква абсурдна зависимост. А на хиляди хора се падаше само един Различен – без значение от боята. 

- Казвам се Завулон и съм началник на московския Дневен Патрул. А ти, човеко, нямаш власт нито над мен, нито над това дете!

Тонът на Завулон може и да беше меланхоличен, но заплахата беше явна. Струящата Сила също. Не ги ли помирях до няколко минути, тук щеше да се лее кръв!

- Какво значи това? – попита Сергей с тон, който ясно издаваше намеренията му да застреля Тъмния. 

В главата, както обичаше да подчертава често. Само че нещо ми подсказваше, че за Различен като Завулон това изобщо няма да свърши работа. 

- Не бързай да скачаш, Серьожа! – включих се аз в ръката му и за по-сигурно минах между него и Тъмния. – Детето е потенциална Различна. Видях го. И според онова, което е, най-вероятно ще стане Тъмна. Затова и Завулон е тук. 

Великият Тъмен и детето се гледаха критично един друг. Интересно, че сега Тъмният беше самата благост и доброта. Той, какво, да не би да имаше опит с дечурлига? Някак не си представях Завулон в ролята на баща или дядо, но неведоми са пътищата на Сумрака. Завулон не тръгна да се обяснява, а просто се настани до Оксана и като фокусник измъкна един голям шоколад от джоба на сакото си. Очите на детето светнаха и то бързо разкъса опаковката и тръгна да хапе шоколада така, все едно беше пържола. Да, напълно нормално. Впрочем, ние можехме сами да се сетим да купим шоколад на детето, ама на! 

- Разкажи ми сега, Оксана, за родителите си – започна Завулон ласкаво. 

Сергей стана и се приближи до мен. Завулон смяташе да инициира детето. Тук и сега. Но очевидно моят колега имаше нещо друго на ум. Разбирах го – странен, меланхоличен мъж на средна вързаст се мотае около малко момиче. Сергей ги е виждал какви ли не за толкова години и ми беше ясно защо се опитва да счупи главата на Тъмния. Подозирах обаче, че това до нищо добро няма да доведе. 

- Завулон? – попитах аз за всеки случай, макар че беше очевидно какво става. 
- Някой е заслужил да получи подарък – отговори ми безцеремонно Тъмният. – А сега, ако обичате, напуснете кабинета и ме оставете насаме с малката. 
- Как пък не! – просъска Глухарьов и сви ръце в юмруци. 

Много лош ход. Завулон вдигна поглед от детето, което лакомо унищожаваше шоколада и погледна моя колега критично. 

- Ако не беше толкова ценен за моя изконен враг и ако не работеше така добре с Наташа, нямаше да се посвеня и щях да те лиша от жалкия ти животец. Мракът ми е свидетел, няма да липсваш на много хора. 

Ох, това беше грубо. Гласът на Завулон обаче беше толкова леден, че тръпки ме побиха. Той не блъфираше, а просто излагаше факти. Ако се съдеше по сумрачния му облик на отвратителен демон, съвсем лесно можеше да премине от думи към дела. Глухарьов обаче не мръдна от мястото си. Чест му правеше, че се опъва – в Дневния Патрул йерархията е далеч по-строга, отколкото при Светлите. При Завулон възможността да покрещиш на началника просто не съществува. Макар че аз, от време на време и когато си го беше заслужил, си позволявах да повиша тон. Но само от време на време и не много. Със Завулон шега не бива. И щом като е казал да се махаме, по-добре да се махаме веднага. Със сигурност детето не го грозеше никаква опасност. По-сигурен пазач от Велик Тъмен маг няма. 

- Няма да те оставя в една стая с нея – просъска Глухарьов в отговор и кой знае защо добави: - изчадие на Мрака. 

Напушваше ме смях, защото моят колега използваше обидите на Различните. Значи все пак е понаучил нещо и от мен. Лошото е, че намери точно кога да демонстрира знания.. Завулон дори не се трогна от думите му. 

- Ако не напуснеш кабинета си, никой никога няма да те намери – отговори той спокойно. – Ясен ли бях?

В тонът му заплахата вече беше напълно явна. Моят колега обаче за кой ли път доказа, че изобщо не вярва нито в магията, нито в нейните преки проводници на земята. Само че не схващах, след като се беше нагледал на разни фокуси от мен и от други Различни, защо продължаваше да си мисли, че е недосегаем? 

Странно, детето изобщо не реагираше на казаното. Какво ли заклинание й беше наложил Великият? Със сигурност беше нещо изолиращо шума. По-добре така, нямаше нужда да я натоварваме и с нашите караници.

- Няма да ти позволя да съсипеш живота на едно дете! – изръмжа Сергей и посегна да хване Завулон за яката. 

Дръпнах го назад, преди наистина да си е изпросил проблемите. Завулон може и да изглежда хилав – в човешкия си облик не беше много по-висок от мен – но реално е дяволски силен и с едно мръдване на пръста може да направи Сергей на пихтия. Буквално. 

- Серьожа, от онова, което видя и знаеш за нея, как мислиш – дали тя не е вече на страната на Мрака? – попитах го аз и застанах между него и Завулон, да не вземе да направи някоя глупост. 
Друг път освен говорене на съвест нямах. Моят колега ме погледна много мрачно.
- Той ще я съсипе! – инатливо отговори Сергей и погледна кръвнишки Тъмния.
- Иницирането е най-доброто нещо, което може да й се случи – контрира Завулон. – А сега ме оставете да работя на спокойствие!

Дръпнах Сергей за ръкава и той ме погледна много, много мрачно. В очите му се четеше отвращение. От мен, от Различните изобщо, от тая ситуация. Все пак обаче направи крачка към вратата. Завулон се подсмихваше. Усещах как вътрешно се смее с пълно гърло. 

- Той е прав, Серьожа, по-добре да не сме тук, когато я инициира! Да вървим да си намерим пиене? – предложих аз. 
- Послушай я, човеко – отговори Завулон, - защото тя в момента се опитва да ти спаси живота! И не заставай на пътя ми!

Моят колега погледна мен с омерзение, после към Завулон и детето с омраза. Постоя така няколко минути, после се пресегна и взе палтото си под мишница. Аз взех това на Зимина. За кой ли път тая вечер я благослових, че е оставила обемистото палто в кабинета си вместо да го завлече със себе си на вилата. Дежурният на пропуска дори не ни попита къде сме тръгнали в новогодишната нощ. 
Отидохме мълчаливо до бакалията на ъгъла и купихме бира. Все пак, той беше на смяна и колкото и да му се щеше да се натряска до козирката, нямаше да стане днес. Усещах, обаче, че много, ама много му се иска. Засега нямаше как да стане, така че пълната чанта с бири трябваше да свърши работа. Навън беше студено, но какво от това? Аз съм Различна и на мен един елементарен сняг не ми пречи особено. 

Седнахме, Глухарьов и аз, на пейката пред входа и започнахме да пием. Определено имахме нужда от това, без значение дали сме на смяна или не. В момента той ненавиждаше всички Различни и беше прав. Определено имахме нужда да поговорим. 

На него не му пукаше къде ще пие, но аз все пак поизметох снега преди да седна. После Зимина да не ме гони с тоягата, когато си види палтото. Сергей не проговори, докато не беше пресушил първите две бутилки.

- Какво става там, вътре? - кимна Глухарьов по посока на сградата. 
- Завулон ще й помогне да влезе в Сумрака за пръв път - обясних аз. 

Така те инициират – влизаш в Сумрака за пръв път и в зависимост какво има в душата ти и в какво настроение си, ставаш Тъмен или Светъл. Много малко Различни бяха като мен – с еднакъв уклон и към Светлината, и към Мрака. По принцип при инициирането помага друг Различен, по възможност с доста висок ранг от съответната боя. 

- Хич не ми се щеше да я оставя сама с тоя изрод - поклати глава моят колега. 
- Завулон наистина може да се държи като изрод понякога, но никога не би посегнал на дете - възразих аз. 

Пропуснах да спомена за човешките жертвоприношения, защото Сергей щеше да откачи. Нямаше нужда да го обременявам с неща, които никога не бях виждала. Старите Тъмни говореха нещо за тайни сборища, убиване на деца и така нататък. Аз не исках да знам. А кажех ли на Глухарьов подобно нещо, щеше да скочи и да се опита да откъсне главата на Тъмния. Напълно безуспешно, разбира се. Нямахме нужда от още проблеми.

- Мислиш ли? - присви очи моят партньор. - Защото тоя е гаден. Гнусна, долна гад!
- Той й дава шанс за нов живот, Серьожа - обясних аз. - Знам, че ти е трудно да го разбереш, но за един потенциален Различен това е шанс. Без значение коя страна избере - Светлината или Мрака - това е шанс. За Оксана имаше два варианта - това или детския дом! Кажи ми кое е по-добре! 

Глухарьов не отговори и вместо това надигна бутилката. Не че не бях съгласна с него. Не е лесно да приемеш Тъмните. Те не са много за харесване, особено ако си много праволинеен. Те са всичко това, което един човек, свикнал да спазва криво-ляво закона, мрази. Те кръшкат от работа, те мамят, крадат, при това в големи размери и им се разминава и какво ли още не. Такива бяха Тъмните. Глухарьов не би могъл да бъде Тъмен, въпреки работата си. Никога. У него имаше идеализъм, който дори и аз не разбирах. У мен имаше просто цинизъм и жлъч, но аз, подобно на Оксана, се бях сблъсквала с доста проблеми през годините. Но го разбирах – на хората им беше десетки пъти по-лесно да бъдат морални. Ще вярваме, че майката ще се поправи, ще я включим в специална програма, ако трябва ще помагаме финансово и детето ще ходи на психолог. А когато парите по програмата свършат и детето, и майката тихичко ще паднат в бездната, от която едва сме ги изтеглили. Различните не правеха така. Защото виждаха какво има да се случи. Това, донякъде ни лишава от надеждата, която имат хората. 

Облегнахме се назад и пихме. Една бутилка, после Сергей отвори и за двама ни по още една. 

- Понякога адски много си мразя работата - каза той замислено. – Страшно много мразя, когато срещам съдби като тая!

Той успя да изгълта поне половината от бутилката на екс преди да продължи:

- Не разбирам как точно вие можете да се отнасяте нормално с това!
Беше напълно прав. Един човек не би разбрал. Аз разбирах, но не одобрявах. Просто така беше устроен светът. 
- Всеки Различен има своя истина, Серьожа - отговорих аз замислено. - За малката Оксана това е Мракът. Тя е виждала достатъчно тъмнина в хората през последните години. Да, малка е и на мен ми е криво, че е срещнала толкова много зло. Но нито аз, нито ти можем да променим нещо. Злото вече е сторено. Когато майка й се е напивала до безсъзнание, когато са я изнудвали за пари продажни ченгета. Не можеш да промениш това, дори и да ти се иска. Различните не могат да връщат времето назад. И да искам, не мога да покажа на това малко момиченце, че има добро в света когато единственото, което тя е видяла е зло.

Надигнах бутилката. Сергей беше прав. Що за хора бяхме ние? Различните наистина не бяха хора, но все пак нима всичко човешко ни беше чуждо? Макар и да не разбираше съвсем какво вършат Тъмните и да беше преувеличил, че детето ще върши злини до края на дните си, не беше ли прав, че в момента, там в кабинета му, един възрастен ограбва вълшебството от живота на едно дете?

Когато сме малки, вярваме в доброто, в чудото, че хубавите неща предстоят. Когато порастнем и ни очука животът, тогава светът става сив. Ако те инициират като възрастен, това вече ти е ясно. Но когато става дума за дете? Поклатих глава. Може би Сергей беше прав, все пак. Това, което вършехме беше отвратително. Но все пак, за малкото момиченце имаше нещо хубаво. Тъмните не винаги вършат зло. Освен това, през повечето време си живеят живота. Тях не ги сковават догми, както Светлите. Може би бяха по-добре. Кой знае? Времето щеше да си покаже.