Божур Карамфилов и различното кафене
Денят беше страхотен - ведър, светъл и примамливо топъл. Настроението на Божур Карамфилов - точно на обратно. Мразеше тези слънчеви и усмихнати дни, в които сякаш целият свят му се подиграваше.
Какво хубаво имаше в хубавото време? Аман от превъзнесени емоции! Мразеше всички изкуствено позитивни около себе си, особено любителите на хубавото време. В такива дни те бяха досущ като лудите, сякаш нарочно пуснати от клиниките. Всички лепваха едни мазни 24-каратови усмивки и хайде, народе, да сеем добро настроение навсякъде. Да предадем нататък.
Да, ама не! Той щеше да е бушона, който да им спре тока. Щеше да е препъни камъка в тая дивотия. Не разбираше как да си позитивен, в този негативен свят!
Божур Карамфилов - ми то, самото му име звучеше като виц. Ама даже нямаше и късмет да попита, защо го бяха кръстили така. Освен това прецакващо име, беше и осиновен. Уж божурът бил кралско цвете, символ на късмет и просперитет. Къде ти! У него ни късмет, ни просперитет! Ако имаше локва, той непременно нямаше да я види и щеше да скочи в нея, тъкмо обул новите си обувки. Автобусите сякаш нарочно тръгваха с мръсна газ от спирките, когато стигаше до тях, а тото... то беше най големият му враг. Всеки път виждаше образа на Лукавия зад преградата на гишето, ехидно присмивайки му се, докато му подаваше рестото и фиша, и му пожелаваше: „Късмет, този път“. Как да не му фраснеш един? С кеф! Ама то с тоя късмет, директно щеше да го лежи, защото вместо цицина или комоцио, лелката от другата страна, сигурно щеше да гушне букета. То с такава фамилия, по-логично беше да стане гробар, отколкото инженер.
Колко подигравки и побоища беше получавал в училище, заради името си и това, че беше осиновен, само той си знаеше. Накрая им загуби бройката. Просветна му чак когато учиха за безкрайно големи числа. Толкова щяха да са подигравките и гаврите, които щеше да получи в живота си. Толкова му стана ясно и му светна, че чак му причерня пред погледа и той постепенно започна да спуска щорите в живота си.
По-късно реши да се отдаде на цифрите и инженерните науки, защото там всичко беше точно и ясно. Не се изискваше фалшив позитивизъм, към какъвто го подтикваха родителите му, за да не го тормозят в училище. Смяташ, чертаеш и готово. Един проект, черно-бял, бездушен, беше готов. Не му трябваше повече. Не търсеше повече. Беше се отказал.
Колегите му от университета, вече интелигентни хора, дълбоко емпатийни, колкото емпатийна може да бъде една електрическа змиорка, от прегръдката, на която или светваш или умираш, се опитваха да му окажат морална помощ и подкрепа. Уви, без успех. Единствен той беше фен на черните дрехи и постоянно ходеше облечен в черно, напълно в унисон с вътрешния си свят. Уж не бяха в арт колеж, уж не трябваше да е цветен и позитивен, но пак се оказа различен и неразбран. Когато се поопознаха, започнаха да го питат, защо все ходи в черно, като има толкова цветно и позитивно име, защо винаги е негативен и мрачен. Как да им обясни, че точно това мило, цветно и шарено име, го беше довело до тук? Накрая просто спря дори да се опитва да им обяснява, а те постепенно спряха да го питат.
Въпреки всичко, завърши с отличие. След това работи няколко години в едно предприятие, където го ценяха, независимо от странностите му и необщителният му характер. Дойде обаче времето на реституцията, разпродажбата на предприятия и затварянето на заводи. Късметът му отново „проработи“ и той остана без работа, подобно на много други, квалифицирани кадри. Вля се в редиците на безработните, за които ежедневният маршрут вкъщи-бюрото по труда, беше колкото рутина, толкова и своеобразен ритуал за късмет - а дано, днес е щастливият им ден и има някаква, каквато и да е работа! Месеците се нижеха, късмета все така спохождаше някой друг, а Божур напълни биографията си с различни длъжности. Тя стана по-дълга и по-наситена с дати и имена от алманах по история. Четеш и ревеш! Четеш и се дивиш! Зависи от настроението. Беше видял какви ли не реакции по интервютата, на които ходеше. Повечето интервюиращи бяха достатъчно културни, да не наблягат на имената му, но имаше и откровени простаци, които не пропускаха някоя зле прикрита насмешка и забележка за тях.
Накрая по някаква безумна случайност си намери работа в мебелен магазин. Досадна, почти еднообразна работа - тъкмо като за него. Сега, когато се беше отказал от мечтите си за собствен бизнес, беше добре дошла, с единствен кусур – трябваше да комуникира с много хора.
Беше януари. Нетипично топъл, достатъчно слънчев и усмихнат ден. Нормален работен ден ― скучен и неангажиращ. Божур се запъти към кафенето, точно срещу магазина, за да си вземе чаша мляко с нес кафе, защото предишната разля върху клавиатурата на компютъра. Спъна се още на прага, макар точно заради него, собственика Спас, да беше сложил светлоотражателна лента на пода. Напук на името си обаче, Спасител Вихров никога не можеше да опази Божур от него самия.
Първият път когато се препъна на вратата, Спас беше наблизо и едвам успя да го хване, преди Божур да си забие главата в отсрещната маса. Донесе му един стол и двамата седнаха да поговорят. От дума на дума, накрая се сетиха, че не се бяха запознали и когато Спасител се представи, Божур не се сдържа да не се разсмее. Съдбата пак му се подиграваше! Как може да се спънеш с първото влизане, в заведението на човек с такова име? Не разбрал, естествено, какво става в главата му, Вихров понечи да стане обидено, но тогава Божур му каза имената си. Момента беше, колкото комичен толкова и драматичен. Спасител реши, че Божур му се подиграва и се опитва да му го върне заради прага, като се присмива с името му, променяйки своето. Почти беше придобил онова наситено червено изражение, наподобяващо добре сварен рак, когато на помощ на Божур, се притече госпожа Спокойна Вихрова – блага и миролюбива жена. От тогава беше минало много време. Бяха се разбрали. Напук на мрачният и вечно подтиснат характер на Божур, двамата мъже намериха общ език и дори станаха нещо като приятели, поне доколкото Божур можеше да допусне някой до себе си.
Отнесен в мисли днес, Божур отново се спъна. Успя да се хване за релсата, която Спас беше монтирал скоро на стената, отново специално за него, и едвам се задържа на краката си. Смутен, той вдигна поглед и видя колко беше пълно заведението. За малко отново да стане за посмешище, точно както преди години му се случваше в училище. Пооправи се и престъпи напред. Видя опашката, която се виеше до сами вратата и се сети, че беше хванал, точно голямото междучасие и всички деца от съседното училище се бяха наредили за сандвичи. Спас бе некоронованият крал на принцесите с кайма и кашкавал. Нещо в душата на Божур се сви. Не обичаше големите струпвания на хора, особено на деца. Напомняха му за ученическите му години и го караха да се чувства още по-несигурен. Много време беше минало от тогава, привидно беше надживял този период, но все още имаше подобни моменти, които го изваждаха от равновесие.
Реши, че няма смисъл да чака толкова много и се завъртя да си ходи. Не беше направил и пълен кръг, когато се блъсна в някой. Залитна. Нещо горещо се разля по панталона му и едни очила се забиха в слепоочието му. Нямаше как да не изпсува! Защо по дяволите, въобще му хрумна да идва за друго кафе? Без друго щеше да го разлее, преди да е изстинало, а сега и някакъв кретен се натресе в него. Мразеше тези слънчеви дни, всички бяха толкова щастливи, че даже не забелязваха хората около себе си. Егати кретените!
Тъкмо се поизправи, за да си ходи, когато една ръка се опита да го хване и чу женски глас:
― Извинете ме! Много съжалявам! Не исках...
― Няма значение...
― Не Ви видях! Аз просто... Аз съм си такава... Нека Ви дам кърпичка да се почистите...
― Няма нужда ― сопна ѝ се той ― просто другия път гледайте къде вървите!
― Ами до колкото видях и Вие не сте от тези, които гледат къде стъпват!
― Вие май... ― реши, че няма смисъл да продължава.
Не му се занимаваше с нахални жени. Нагла до безумие! В спора не винаги се раждаше истината. Само замаяни философи, шляещи се по агорите, можеха да мислят така. Да спориш със жени си беше, като да пикаеш срещу вятъра – накрая всичко се изсипва върху теб! Врътна се и излезе. Остатъка от деня прекара, в почти безмълвно взиране в минувачите пред магазина.
Седмица по-късно, срядата се оказа един от любимите му дни - мрачен, навъсен и дъждовен. Събуди се учудващо бодър. Стана рано, даже не се успа, както му се случваше напоследък. Хвана автобуса навреме. Дойде първи на работа, но се оказа, че колежката му щяла да закъснее и нямаше как да си вземе кафе. Час по-късно когато тя влизаше в магазина, ломотейки нещо неразбираемо, той излезе подхвърляйки ѝ през рамо, че отива до кафенето. Дори не дочака отговор.
Забърза се. Оставаха още десетина минути преди междучасието. Надяваше се, точно днес, да не попада на хлапетата, които да му развалят настроението. Взе си любимото мляко с нес кафе. Загледа се в каймака – специалният комплимент за него, от госпожа Вихрова. Мила жена. Обичаше я, защото само тя не го питаше защо е такъв, а просто го приемаше. Пожела ѝ приятен ден... Дори не успя да довърши поздрава си. Обръщайки се, се блъсна в някого.
― Мамка му! Защо стоите точно зад мен?
― А Вие гледайте, когато се обръщате!
― Да му се не види, пак ли Вие?!
Любимият му каймак се беше лепнал на обувките му ― чисто нови, на два дни. Настроението му рязко се промени.
― Можехте поне да се извините!
― Можех ― усмихна му се тя ― но нека ви почерпя нещо. Един чай?
― И ще ми изцедите лимона на обувките... – как мразеше такива, устати, без грам мисъл в главата – Не благодаря! Не Ви искам почерпката!
Изникнала от нищото, Спокойна им се усмихна:
― Кафе за теб и чай за Тежи ― подаде им чашите ― има една маса в ъгъла, може да седнете и да ги изпиете там.
― Ще си пия кафето в магазина. На спокойствие. Сега ще дойдат учениците и ще стане лудница ― опита се да смекчи тона, но отвътре още го гризеше яд.
― Нека поне да ви запозная ― опита се да го успокои Спокойна ― това е Тежестина Черногледова. Тежи, това е Божур Карамфилов.
Тъкмо отпиваше, когато тя заговори. Нямаше как да не прихне. Това тежащо не повече от 50 килограма девойче, се казва Тежестина, че и Черногледова, с тези сини очи?! Чувството за хумор на Спокойна го смая. Зачуди се обаче дали не му се подиграва! Погледна я пак, а тя му отвърна както винаги с благият си, но твърд поглед:
― Това е племенницата ми, от Каспичан.
― Майтапиш се? ― говореше през смях ― Не. Ти ми се подиграваш!
Смееше се така, сякаш не го беше правил никога. Силен, истински, пълнокръвен смях. Заразителен. Запуши си устата, за да не хвърля пръски мляко, но продължаваше да се смее. Дори не се сконфузи. Не го и досрамя. Стана му още по-смешно. Започна да усеща онази стегнатост и болка в стомаха, които не беше усещал от години.
***
― Така се запознаха. А имената, тях редовните клиенти, започнаха да ги съчиняват, а Божур ги изписваше тук. ― Спас, стоеше до стената и ми показваше.
Беше започнал да ми разказва, защо по стените имаше толкова много куриозни имена и родословни дървета. Отгоре до долу, всички стени в заведението бяха шарени и изрисъвани с цветя и дървета, а между тях се мъдреха най-различни забавни имена, изписани с калиграфска прецизност. Препоръчаха ми специално да дойда и да видя. Понеже бях любопитна и обичах истории, намерих собственика, за да ми разкаже как бе започнало всичко.
В този момент вратата се отвори и влязоха младо семейство с двойна детска количка. Сякаш слънцето отново изгря. Двамата бяха облечени в светли тонове, напълно в контраст с намусеното и нацупено време, което цареше навън. Мъжът - в жълто-оранжев пуловер и морско-сини панталони, а жената допълваше цветовата гама със светла жълто-зеленикава рокля.
Първоначално не ми направи впечатление, но после се замислих, как така влязоха с широката двойна количка през вратата.
Сякаш прочел думите ми Спас отговори:
― Специално за тях я направих такава! ― и се запъти към тях.
― Как са малките ми палавници днес? ― усмивката му беше истинска и непринудена, а очите му грейнаха при вида им.
― Нека те запозная с близнаците, Бориса и Давай. Цялото семейство Карамфилови, за които ти говорех преди малко. Това е главният Арт директор на карнавала, Божур, а жена му е основният дизайнер на костюмите, Тежина.
***
Усмихвах се. Не спрях да се усмихвам и след като си тръгнах от „ЕСГРАОН“.
Така Спасител и Спокойна Вихрови бяха прекръстили някогашното малко кафене край реката, което днес всеки искаше да види. Местата по това време на годината никога не достигаха.
Беше атракция на града, заедно с карнавала!
© SMooth Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Снимките ти съм разглеждал много често, защото имаш много хубави и интересни. Но нещо толкова живо и хумористично твое като че ли не бях чел. Много се забавлявах.
-
Благодаря ти Лидия, че си прочела, даже и по-бързо от предвиденото!
-
Беше голямо удоволствие да го прочета за 6 минути.
-
Хахаха, ти по стената на кафенето да знаеш какви "чистокръвни" български има
-
И с такива хубави български имена!😅!
-
Благодаря ти, Пепи! Друго си е малко смях в петък следобед
-
Ха ха ха! Поздравления! Забавно и приятно ми беше да прочета!
-
Благодаря ти, Ивелин, че си отделил от времето си! Май, ще го приема като комплимент за разказа
-
Леко и приятно за четене ... И най-вече, ражда продължителни усмивки ... Нещо като средство за реанимиране на тежки депресии ... като тези, които навярно са спохождали Божур Карамфилов ))) Рядко успявам да прочета до край, текстове които отнемат повече от 5 минути ... Браво за което! )))
-
Благодаря на всички отделили време да прочетат и на тези поставили в "любими"!
Усмихнат ден на всички! -
Слънчев ден ти пожелавам
-
Прекалено голям комплимент е, но наистина благодаря от сърце! Удоволствието е изцяло мое, че съм успяла да допринеса с нещо приятно като усещане. Усмихнат и много позитивен ден ти желая!
-
Много е добро, отдавна не съм чела произведение в което има лек сарказъм и толкова да се доближава до профила на българина - песимист. Наистина хубава творба.
-
Благодаря Иванка, хубаво е да има повече усмивки Не смея дори и да мисля, да се доближавам като исказ до утвърдените писатели, но звучи много приятно, макар и само да напомням на някого
-
Страхотно произведение, в началото ми напомни на автор от едно време, може би на Алеко .
-
Благодаря на всички добавили в "любими"!
-
Благодаря Светулка, усмивка и за теб!
-
Поздравления,Smooth! Уютно е при теб!
-
Малко фантазия, малко реалност и ги смесваш, останалото оставяш на четящия Благодаря, че прочете Розали!
-
Благодаря!
-
!
-
-
Хахаха, усмихвате ме и мен
Костадин не знам къде ще го търсиш Карамфиловия, ама в тия мебелни магазини няма божури
Приятно ми е да се запознаем г-жо Баджакова, аз съм Серсемка Мъчнописева Вписал ви е Божур на лявата стена до входа
Отново благодаря на добавилите в "любими"! -
Ееее, направо ме разби...В началото се натъжих, после леееекинко започнаха да ми се образуват бръчици край очите и накрая доволно се разкисках, благодаря ти, за което! Поздрав най-сърдечен - Кълка Баджакова- добави ме в ЕСГРАОНА...
-
Нахили ма яко,тръгвам да обикалям мебелните магазини пък дана срещна някъде я Божур я Карамфилов.Поздрав SMooth.
-
Божур е стар шемет и покрай него всичко е лудница
Благодаря Ви приятели, че прочетохте и харесахте! Благодаря за "любими"!
Приятно е когато има усмивки, Лина
Дон Бъч, радвам се да те видя тук и да подкрепиш този нехранимайко
Мариана, специално цялото семейство ти праща поздрави, а Божур каза, че щял да те впише на някоя стена
Блу, поне аз не знам да има такова кафене. Хрумна ми случайно един ден, но в главата ми идеята се роди за Габрово и накрая се споменава любимият ми карнавал там
Сенд, ако беше срещнал Карамфила, то тогава трябваше да отпрашат директно към залеза и ботаническата градина
Ако малчуганите са поне на половина луди, колкото баща си, то може и да има изненади Силве -
Шегаджийкова, много е яко! Благодаря за усмивките. Бориса и Давай, ще се радвам на още изненади.
-
Очаквах да срещне Карамфилка Божурова и да им се родят Орхидейка и Спаначко.
-
Къде е кафенето?
-
Стар и добър познайник ми е г-н Божур - с каръка си и с мрачната си ирония. Но човек и да иска не може да избяга от собственото щастие, а слънцето изгрява дори на Марко Тотевата улица
-
SMooth, Благодаря за усмивката. И поздравления за историята.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Казано от критик като теб, добрия смисъл, е голям комплимент
Благодаря!