13.09.2017 г., 21:08 ч.

Размисли на червено 

  Проза » Хумористична
788 3 6
5 мин за четене

РАЗМИСЛИ НА ЧЕРВЕНО

 

Видях една стотинка да се жълтее на пешеходната пътека пред старата банка, докато чаках на тротоара светофара да светне зелено, и се сетих за една случка в Хановер. Мамка му, всеки път, като отида там, ми се случват разни преживелици, някои от които и до сега не мога да проумея.

Слушайте какво ми се случи! Влязох в един супермаркет, взех един килограм пакетирани ябълки, както ми заръча дъщерята. Цената на пакетираните беше едно евро и деветдесет и девет цента. Те, търговците, така правят. Това е номер. Плащаш две евро, а си мислиш, че е едно и нещо. Мошеници! Чудят се как да мамят клиентите. Взех си и една от купчината, дето ги продават в насипно състояние, избърсах я в ризата и докато стигна до касите, я изядох. Да ме пита човек защо го направих! Ами, ей така, отвътре ми дойде – неосъзнат рефлекс. Като кучето на Павлов.  

Тогава се замислих: „Дали пък не са ме видели на камерите?! Ако са ме записали как хрупам и извикат полиция...”

Оставих две евро.

– Brauchen Sie den Kassenbon? (Искате ли касова бележка?)

– Nein, danke! (Не, благодаря!)

Тръгнах бързо да се измъквам и тогава ми се смрази кръвта! Чух отзад да ме викат:

– Entschuldigung, kommen Sie zurück! (Моля, върнете се!)

За миг намалих крачката, без да се обръщам, и реших да продължа, когато отзад пак се развикаха:

– Entschuldigung, kommen Sie zurück!

Дори един клиент от опашката ме настигна и ме потупа по рамото.

Помислих си: „Случи се най-лошото! Как можах?! Може ли да съм такъв кретен?!” Ама да става каквото ще, обърнах се и затътрих крака към касата. А там касиерката се изправила от стола, протяга към мен ръка заплашително и нещо ми подава. Протегнах гузно ръка, а тя ми пусна един евро-цент в шепата, седна си на стола, изгледа ме свирепо и изджавка:

– Ihr Rückgeld! (Рестото Ви!)

 

 

* * *

Какво нещо е мисълта на човека! Казват, че е по-бърза и от светлината. Стоя на светофара от има-няма десет-петнадесет секунди, а колко простотии ми минаха през главата! То и това, да работят светофарите в неделя, е голяма простотия! Джан-джун няма никой, а трябва да стоиш, като Гюро Михайлов. А и колите – бръмчат, харчат гориво, замърсяват въздуха... Простотия! Аз досега да съм минал, ама онзи полицай отсреща, нищо че яде яде баничка, ще дотърчи секундално – „Оппа, ела, че ми трябваш!” Пък и тази стотинка на пътеката... Трябва да я взема, че е на късмет.

Ха, като казах „оппа”, та се сетих! Пак в Хановер ми се случи. То там не минаваше ден да не преживея някоя простотия, за разлика от Берлин. В Берлин детската градина е на гърба на жилищния блок, в който живее малката дъщеря, зетят в събота пазарува за цяла седмица... Не пресичам улици, рядко ходя на пазар. В Хановер е друго. Там вървя половин час, докато стигна до детската градина. Пазарувам почти всеки ден, а магазинът е в другия край на квартала. Емоции колкото щеш! Та думата ми беше за „оппа”. Да не се отплесвам, че скоро ще светне зелено! Няколко пъти дъщерята изрично ме предупреди да заключвам детската количка, когато я оставям отвън, че понякога ги крадат. Знаех, че не се шегува. Не е такъв човек. Но чак пък някой да открадне детска количка! То, като се загледах в лицата на хората, повечето не приличаха на германци. Такива, мургавички – като мен. Случката стана още на другия ден. Закарах сутринта внука на градина. Оставих количката отвън и не я заключих. Хайде, холан – викам си, – български работи няма да правим! Да ми се смеят хората. Влязох в градината, съблякох внука, обух му пантофките, „хало – чуус” на лелките и си тръгнах. Мале, верно, че крадат! Гледам, един смотльо бързо-бързо се отдалечава с моята количка. Причерня ми! С два скока го настигнах, хванах го с две ръце за дрехата, завъртях го ... онзи се опита да ме стисне за гърлото ... и го джаснах в стената. Сцепи му се веждата, рукна кръв, свлечи се, седна... Нищо не казва. Мига, пипа се по челото и си гледа кръвта по ръката. Огледах се да разбера има ли свидетели и тогава видях количката. Моята количка. Стоеше си до входа, където я бях оставил. Онази количка си била негова. Ама аз откъде да знам?! Тя абсолютно същата – същият модел, същият цвят.

– Оппааа – грешка!

Така му рекох, а той сякаш ме разбра, ухили се и зъбите му почервеняха от кръв.

Взех си количката и бързо-бързо си тръгнах.

Някъде преди моста на канала онзи ме догони. Вика нещо и търчи. Охо, мисля си, ще се бием! Пуснах количката и се приготвих да го посрещна с прав десен. Не било това. За малко пак да стане „оппа – грешка”! В ръката си държи моя ланец. Златен, осемнайсет карата. Май се е скъсал, когато ми посегна към врата. Ухили се и ми вика:

– Das ist Ihres. (Това е Ваше.)

 

Ха, светна зелено!

Малее, този за малко да ме сгази! Добре, че се спрях и се наведох за стотинката. Аз съм с предимство – хем, че съм на пешеходна пътека, хем той завива надясно... Профуча на сантиметри! Ама и аз съм много тъп! Друг път трябва да се оглеждам! Това не ми е Германия! ... Брей, за малко да стане „оппа – грешка”!

 

 

 

 

 

© Мильо Велчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • То, тоя светофар докато превключи на зелено, животът ти може да мине на филмова лента, та чак да забравиш, че може да свети и в зелено.
  • От прескачане на абзаци понякога получавам мускулна треска. Тук всичко си е на мястото. Пишете все така добре.
  • Два разказа в един. Хитро ни подхващаш нас, дето не обичаме да четем дълги текстове. Прочетеш единия, поемеш дъх и хайде и втория. Сладкодумец си. Приятно ми беше четенето.
  • Чудесно! На мене обикновено не ми стига търпението да чета разкази, но този го прочетох целия.
  • Въгареца Мильо пустия въгарец.Харесах много,с голям интерес следя историите ти от Дойчланд,че може и аз скоро да ходя да гледам внуци там(да даде Господ).Искренни поздрави.
  • Много ми хареса, е боят не, ама... случва се. В името на децата е простено .
Предложения
: ??:??