Размисли в ре минор

       ... Опитвам се да си спомня дали някога, през целия ми скапан живот, е имало поне един миг, в който да ми се е случило нещо по-хубаво от срещата с теб...

         Мисля, ровя се, дълбая и в най-скритите кътчета на съзнанието си, но нищо... Колкото по-дълбоко бъркам, толкова по-черни и студени стават ръцете ми...

          Тогава (питам се) защо да продължавам?!?

        Спрях, избърсах ръцете си в последния спомен от преди теб (не искам да изцапам тези, с които започва „втория” ми живот) и се потопих в топлината, която ме заля...

        Случайност или съдба?

      Всеки път, когато те погледна си задавам този въпрос, защото на фона на гадостите, в които се къпе миналото ми, направо се чудя как ме сполетя такова щастие...

         Отдавна стигнах до извода, че явно с нещо съм разсърдила съдбата си, за да ми подари такъв, уникален по своята подредба, наниз от несгоди и падения... В началото се бунтувах, крещях, нервирах се на себе си, на другите, на целия свят... После се замислих, че от това полза няма, защото в крайна сметка на никой не му пука за душевното ми състояние. И на края (може би защото пораснах) започнах да разсъждавам по-трезво и да търся причината в не толкова очебийни източници, като например Орис...

         ... Сега сигурно ще кажеш, че това са глупости и че такова нещо като Предопределеност няма! Добре де... само че тогава с какво друго да си обясня всички „интересни” и не дотам очаквани от мен случки и събития, които ме доведоха до онази паметна вечер, в която те видях за пръв път?...

         ... По дяволите... Аз май пак пораснах...

       Мисля, че току що открих причината за всичките си злополучия! Ама разбира се... Направо ме е яд, че ми отне толкова време да установя нещо така очевидно... Точно като в сценарий всяка една гадост е трябвало да се случи и да бъде изживяна, за да ме доближи с още една крачка към теб! Всеки един шамар, всяко едно падане са ме учили на нещо, за да се превърна в това, заради което онази вечер сърцето ти каза „ТЯ Е!”...

       Хайде сега ела и ми докажи, че няма съдба... Или... по-добре недей... ... Който и да е виновен за предишните ми несполуки, явно си е знаел работата, щом резултатът ме доведе при теб. Съдба, орис или чисто съвпадение вече ми е все едно. Чувствам се добре и се радвам, че някъде във времето, със или без нечия намеса, макар и по дългия път, животът ми е кривнал в твоята посока...

        Макар че... като се замисля с каква методичност я е следвал, може би ще се съгласиш, че онази с главното „С” (ако не друго) е начертала поне осевата линия...