Разни Там

                                                     Разни Там

- Малък и сладък мой свят... от кисели краставички!

- Борбата за живот и тази за трохи от край време започнаха да се препокриват!

- Май все още не съм успял да унищожа човещината в себе си, щом все още от време на време напират в мен сълзи и щом все още от време на време не мога да не ги се изпусна и да поплача малко.

- Ако можех да променя света бих го направил... плосък!

- Добре оформената идея е като творбата на живота – много често остава или недозавършена или непризната.

- Празно легло, топла стая и мъртва тишина – ергенски идеализъм.

- Без теб живота ми е по-разнообразен и по-пълен, но за сметка на това е в пъти по безсмислен и пошъл.

- Малка невъзможна любов пропита с дъх на вино и тъга

... присънва ми се доста често, че до мене е все още Тя!

- Родна реч омайна... майна!

- Всяко ейн цу цвайн цу дрън си има ту партс.

- Уютът и мирисът на бащиния дом са като мехлем за сетивата ми - несравнимо и единствено чувство.

- Бира, секс и рокендрол - сексът остана, но фразата деградира до - Карлинг, секс и Бг рап.

- Изгубих присъствие на духа... и се превърнах в празна опаковка.

Сега се движа по-лесно и създавам впечатление с възможността си да се рея – трябва ми само малко вятър и вярна публика – не съществува илюзия без зрители!

Лошото на празните опаковки е, че в един момент празнотата започва да бие твърде на очи, изхабява се номера и поемаш по дългото и неприятно пътуване към бунището(остава ми тихата надежда, че за да съм празен поне някой по пътя си съм заситил).

Дали в момента не изстисквам просто  от пръстите си случайни думи и изрази, за да не полудея в самотата на празния си апартамент или полудял, изливам безсмислени изречения едно след друго – би трябвало щом го мисля да е вариант номер едно... и все пак винаги остава тънко съмнение.

Винаги когато започна да пиша се заравям в някое малкo ъгълче на мисълта си и започвам да човъркам като някой дечурлига, докато не разбера, че е безсмислено, защото отдавна съм загубил идеята за това, което съм искам да разгърна... накрая пак съм с празни ръце и изписани листи пълни с нищо смислено.

Чувството за ненужна оригиналност и изисканост на изказа, колкото и да ме блазнят, толкова и са ми чужди и не знам, защо трябва да бягаме от простотата, а се забутваме със сложни изрази и неразбрани фрази напудрени тежко с „чиста глупост“ – кажи каквото имаш и бягай да живееш!

Глупавата нужда от признание ми става все по гнусна – историята показва, че непукизма води или до пълен крах, или до небивал успех – по този път обаче малко се осмеляват да тръгнат и повечето са се върнали разбити, но щастливи от борбата, помъдрели от битката, осиротели от мъка... колко къс е живота по дяволите!

В свят на интелект и физика остана да се открояваме с какво дами и господа – МОДА!

Човешкото възприятие за естетика бива опънато до краен предел и се очаква да превали градушка от мозъчни тумори съвсем скоро. Звуча като човек на 78 години, а съм само на 28 – в мен ли има нещо сбъркано, твърде много се вглеждам ли... не знам.

Засягам разни теми за разни хора и си викам, дано поне някой абзац е и за вас драги. Освен приятели и съмишленици друго не търся. Потупването по гърба е за доказващите се и идва от горе.

Винаги съм си мислил, че ще мога да вземам твърди и окончателни решения, че нещата ще опират до черното или бялото – бях си изградил ценностна система, която имаше готово решение за всяка ситуация. Поучавах близки хора и цитирах гръмко същността на брoнебойната си логика.

Всичко се разби на пух и прах за отрицателно време. Колко по шарено се оказа всичко и колко по невъзможно от очакваното, а колко още предстои... навлизам в неоткрити палитри.

Мисля  да препусна сам в Родопите – аз, раницата на гърба и колелото ми...  и майката природа.

Химерна ми се струва абсолютната изолация и въжделенията на много хора за такава, но мисля че човек има нужда да бъде малко сам в безширната планина – под открито небе и сред дивите животни. Да запали огън и да се стопли. Да се осмисли и да се почувства част от земята. Свикнали сме да се усещаме сами и различни, но нещата далеч не са такива... 

- Поглеждай назад рядко и за малко - в миналото се таи упойваща сантименталност, на която не бива да ставаме роби.