Отново е вечер. Отново е тъмно и пусто в стаята ми. Отново чувствам онази празнина, която не може да се запълни с нищо друго, освен с правилния за мен човек. Нищо не може да замести това, което той ми даваше. Пробвах по всякакви начини. Опитах се да излизам с приятели, опитах да започна да играя игри, да слушам музика, хапвах по много повече, но бездънната яма, която наричам душа, не се запълваше. Исках нещо просто и същевременно наистина трудно. Поисках любов. Да, отначало ми се даваше всичко, за което съм мечтала, но един ден просто получих голяма доза безразличие, мълчание, въпроси, на които не получих отговор. Въпросът, на който най-много исках отговор, бе - Как може една сутрин да се събудиш и да си кажеш “Спирам да чувствам каквото и да е към този човек”. Истинските чувства не си отиват за няколко часа. Истинските чувства се преглъщат трудно и за период от време, който дори ние самите не знаем. Разочарована съм от хората, но най-много съм разочарована от хората, които трябваше да са до мен, когато се случиха тези неща, но не бяха. Имаха по-важна работа. Като да се поразходят с гаджетата си и да хапнат захарен памук заедно, и да се смеят на шегите им, докато тяхната приятелка се нуждае от човек, който да бъде точно днес до нея, по това време, да я прегърне, утеши и да каже “Горе главата”. Но получих само - “Точно днес не мога, но обещавам, че ще ти се реванширам”. И отворих очите си, и видях, че в крайна сметка всички те изоставят, без да кажат нищо. То просто се случва.