- Вие какво правехте в това време, сержант?

- Аз... натиснах бутона за тревога и за няколко секунди останах неподвижен. Всичко беше толкова... неочаквано и стана тъй бързо, че... отначало не успях да реагирам. Факт е, че изгубих няколко секунди, може би пет или шест, не по-вече. Когато майорът счупи гръбнака на Стюарт, вече го бях взел на мушка и в следващия момент започнах да стрелям. Правилникът е категоричен, че при явно нападение над патрула се стреля без предупреждение, независимо кой е извършителят. Изпразних цял пълнител в гърба на майора, а той просто продължаваше да върши... да върши това, което беше започнал.

- Какво по-точно?

- ... Майор Брайънт се наведе, изви шията на сержант Стюарт и го... захапа, сър. После... завъртя глава нагоре и настрани, сякаш... нали знаете, както лъв убива зебра. Ръцете на Стюарт започнаха да треперят, пръстите му се свиваха конвулсивно, а после той затихна. Тогава... майорът извърна лица към мен - по брадичката му се стичаше кръв, и... и видях как...

- Да?

- Ами, видях как той се облиза. Облиза кръвта. Бог да ми е на помощ, наистина го видях, сър. После той хвана тялото и го отнесе още двайсетина крачки нататък. И... там се наведе отново и пак захапа шията на Стюарт. Виждах ясно как адамовата му ябълка се движи нагоре и надолу, като на човек, който пие на големи глътки. Беше обърнат почти право срещу мен, но сякаш му беше все едно дали съм там. Погледна ме едва когато сложих нов пълнител и дръпнах затвора. Тогава вдигна глава и ми каза: "Ще дойда и за теб, войнико".

- Искате да кажете, че е извикал? Бил е доста далеч от вас, нали?

- Да, сър, беше далеч, но не викаше, и въпреки това го чух съвсем ясно, все едно стоеше до мен. Може би... понякога в Периметъра има странни акустични явления, той всъщност е едно затворено пространство... Не знам. Тогава аз превключих на единична стрелба - не исках да засегна Стюарт, макар че нямаше как да му навредя повече - прицелих се между очите на майора и стрелях няколко пъти, но отново без никакъв резултат.

- Използвахте ли лазерен коректор?

- Не, госпожо, употребата им е забранена в Периметъра, тъй като могат да предизвикат смущения в детекторите.

- Какво се случи след това?

- Не знам... искам да кажа, някъде по това време ще трябва да съм изпаднал в нещо като транс, във всеки случай съзнанието ми най-вероятно се е било изключило за малко. Следващото, което си спомням е, че стоях прав, все така с пушката в ръце, а индикаторът за боеприпаси светеше на нула. Тоест, изстрелял съм всичките тридесет куршума на единична стрелба, но не си спомнях това, с изключение на първите няколко изстрела. И... майор Брайънт... беше оставил Стюарт да лежи на земята и се намираше приблизително по средата на разстоянието между тялото му и мястото, където стоях аз.

- С една дума, майорът е тръгнал към вас?

- Да, сър, но аз не съм видял кога е станало това. Просто следващият ми спомен е, че майорът стои на около десет крачки от мен и ме гледа.

- Спомняте ли си дали ви каза нещо?

- Не, сър, не ми е говорил повече. Но... ще ви го кажа тъй, както го видях - той... е, ами той ми се усмихваше. Беше кошмарна усмивка, не ще и дума, защото вече цялото му лице беше в кръв, не само устата. Аз си помислих, но някак много вяло - всичките ми мисли течаха страшно бавно - че трябва да презаредя и отново да стрелям; после пък изведнаж ми хрумна, че майорът всъщност е болен и трябва да се приближа до него, за да се опитам да му помогна... дори, не съм сто процента сигурен, но мисля, че направих една крачка... И точно в този момент от всички страни започнаха да прииждат патрулни джипове, общо седем или осем. Майорът изведнаж настръхна, пръстите му се свиха като нокти на хищна птица и той се нахвърли срещу предния джип... Знам, че звучи странно - човек да се нахвърли срещу петтонна машина, но... наистина изглеждаше така. Все едно пума скачаше срещу бизон. Той се метна настрани от светлините на фаровете, също както преди това бе отскочил от нашите светлини, и заобиколи джипа отстрани. Тогава джипът намали, и от него скочи в движение капитан Нортън, дежурният офицер от координационната централа. Тя му извика нещо и майор Брайънт изведнаж се усмири.

- Чухте ли какво му извика тя, сержант?

- Чух го ясно, сър, но не го разбрах. Бяха две или три думи, и звучаха като... не знам, малко като латински.

- Не, сър. Та аз знам испански не по-зле от английския. А и защо капитан Нортън да говори на майора на испански, те и двамата са янки... уф, по дяволите... искам да кажа, извинете ме, сър. Изскочи ми от устата.

- Е, предлагам да изтрием това от протокола, сержант Ернандес. Не ви трябва наказание за нарушаване правилата за етническа толерантност.

- Тъй вярно, сър, благодаря ви. Извинявам се още веднаж. Извинявам се и на вас, госпожо.

- Аз едва ли бих могла да мина за янки, но все пак ще приема извиненията ви... Не бихте ли могли да повторите това, което е извикала капитан Нортън, да го възпроизведете, дори и само по звучене?                                                  

- Не, госпожо, наистина не мога. Може би е било някакъв командирски код. Майор Брайънт е по-старши по чин, но капитан Нортън като дежурен офицер на Трети периметър навярно е разполагала с императивен код и за старши чинове. Тъй или иначе, майорът спря на място, а капитан Нортън и двамата сержанти от нейния джип го повалиха на земята. След секунди наоколо почнаха да спират и всички останали, мен ме прибраха в друг джип и ме закараха в клиничния корпус. И това е всичко, което знам за инцидента.

- Сержант Ернандес, бихме искали да чуем вашето лично мнение за този случай. Имате ли някакво обяснение за станалото?

- Страхувам се, че не, сър. Искам да кажа, предполагам, че майор Брайънт е получил някакво психично разстройство. Трябва да приема и вероятността и аз евентуално да съм бил засегнат от нещо подобно. Възможно е и тримата - майорът, аз и Стюарт да сме се разболели от едно и също, а при всеки един проявите да са различни, макар аз лично да не знам дали това е възможно. Ако не беше толкова смахнато, бих казал, че прилича на историите на оня ефрейтор Спарк... оня, който се разболя и го отзоваха, нали си спомняте.

- Да, но майор Ланоа не знае за това, така че бихте могли да го разкажете.

- Ами, ефрейтор Спарк работеше като готвач при нас в Сектор "Мохаве" и все разправяше истории за вампири. Според него, на Марс има идеални условия за тях, тъй като изолиращият слой не допуска пряка слънчева свсетлина, а повечето изкуствено осветление било със спектър, който не им пречел. Според Спарк, никъде в Базата нямало и грам сребро - имало злато, платина, цялата таблица, но никакво сребро. А също нямало и късче истинско дърво. Освен това, той твърдеше, че на няколко пъти заявявал да му изпратят за кухнята чесън, но от карантинната служба все му отказвали. Той ходеше навсякъде с една джобна Библия; веднаж Библията му изчезна и Спарк буквално полудя. Шест човека едва успяха да го озаптят.

- Вие лично какво мислите по този въпрос?

- Според мен, сър, ако вземем да вярваме на истории за вампири, по-добре ще е да си стоим на Земята, нали така? Космосът винаги ще ни изправя пред неизвестности и загадки, но нямаме друг избор, освен да търсим рационалното им обяснение и решение. Така мисля, сър. Това е част от подготовката ми.

- А как си обяснявате факта, че майор Брайънт не се е виждал върху екрана? И че не сте успели да му навредите с изстрелите си?

- Може би е имал девиатор, сър. Те са забранени в Сектор "Мохаве", но някои от техниците ги сглобяват нелегално. Щом един офицер има достъп до Периметъра, не е кой знае колко трудно да внесе там и девиатор. Ако е добре направен, с него човек може да "изчезне" почти напълно от наблюдателния екран. Трябва много внимателно взиране, за да го откриеш. Предполагам, че е носил и защитна жилетка. Нашите куршуми нямат голяма пробивна сила, за да не повредят изолиращия слой. Вярно, аз не го раних дори и когато стрелях в главата му - засега нямам друго обяснение за това, освен че не съм улучил нито веднаж, колкото и да е невероятно.

- Вие вярващ ли сте, сержант Ернандес? Не сте длъжен да ми отговаряте, ако не желаете.

- Католик съм, сър, но не особено последователен във вярата.

- Хм... е, да, каквито сме почти всички тук, за съжаление. Добре, сержант Ернандес, това е всичко засега. Може би ще се наложи да ви извикаме отново. До второ нареждане сте длъжен да пазите в тайна всичко, което ви е известно за този случай. А сега  предполагам  се нуждаете от малко почивка. Ще наредя да ви отпуснат няколко часа в депривационната капсула.

- Благодаря ви, сър. Наистина имам нужда.

- Добре, свободен сте.

* * * * *

- Ще трябва да наградим Вайълит Нортън. Справила се е отлично със ситуацията.

- Да, вече си помислих за това... Ама че работа. Кой би предположил? Ветеран като Брайънт...

- Той се оказа просто един негодник, Дезмънд. Не може да не е усещал, че не е добре, но си е мълчал. Това го прави престъпник, не смяташ ли?

- Права си, разбира се. Е, сега му предстои да отговаря за всичко това.

- В доброто старо време изобщо нямаше да се церемоним с такъв като него.

- Така е, Беатрис, но вече имаме Етичния Едикт.

- Да-а, проклетият Едикт.

- Е, недей така. Сега, когато сме на прага на звездите, не можем да се отнасяме един с друг както във варварските времена.

- Може би, но понякога старите времена много ми липсват.

- С кой не е така? И като стана дума за това, какво ще кажеш да си спомним за малко миналото? Не съм те канил на вечеря, откакто се видяхме в Болоня - беше някъде около 1850 година, струва ми се.

- О, Дезмънд, много си мил, но се страхувам, че тази гадна консервирана кръв ще убие цялата романтика.

- Беатрис, Беатрис, Беатрис... бих ли предложил консерви на една дама? Забрави ли, че сержант Ернандес все още е на наше разположение?

- Дезмънд!... Наистина ли ще го направиш!

. . .