5.06.2011 г., 18:25 ч.

Разплата 

  Проза » Разкази
1478 0 2
1 мин за четене

    Старият манастирски монах беше излязъл на сутрешната си обиколка в околността. Той заобиколи черквата и пое по един тесен път, водещ надолу към реката. След като се огледа, забеляза в далечината силует. Отецът се приближи и видя, че е момиче - младо, петнадестгодишно някъде. Къдравата му черна коса се спускаше под раменете, а очите му играеха някак злокобно. Носеше и бедняшки дрехи.

  - Какво търсиш, дъще?- попита пръв божият служител.

Девойката веднага разбра какъв е новодошлият.

  - Не зная, отче, но май съм се изгубила. Тръгнах снощи към съседното село и ето в тъмнината докъде стигнах.

  - И цяла нощ беше тук? Сигурно си се изплашила. Хайде, ела да влезем в манастира.

   Двамата поеха отново по тесния път. Приближаваше буря.

   Влязоха  в малка стаичка със скромно обзавеждане. Разположиха се на вехт диван и въздъхнаха.

   - Роднините ти навярно се притесняват... - поде отецът.

   - Така е, дядо, но бих останала и през нощта, ако нямаш против - отвърна девойката, като гледаше как дъждът се разбива в цветята на двора.

   - Остани, момиче, остани. Къде ще ходиш в таз буря.

     Подир малко дойде и обедно време. Бурята бе преминала. Старецът приготви софрата и разпита гостенката си за семейството ù.

   - Баща ми е каменоделец. Много честен човек. Припечелва по малко.

   - А майка ти? - полюбопитства отецът.

   - Загубихме я преди година. И тя беше честна жена - отвърна момичето.

   Монахът разбра, че е срещнал добро момиче.

   В приказки на топло мина и следобедът. Свечери се.

  - Кога ще тръгнеш утре? - попита свещеникът.

  - Когато Господ е казал! - усмихна се девойката и погледна навън.

 След малко добави:

   - Къде е входната врата?

   - Ето там, зад двора. - посочи старецът.

    Решиха да се приготвят за сън. Монахът зае диванчето, отстъпвайки леглото на гостенката си. Прочете вечерната молитва и заспаха.

    На сутринта старецът се събуди  заради някакъв шум. Бяха другите свещеници и очевидно спореха.

   - Какво става? - запита отецът, излизайки от помещението.

   - Манастирската хазна е напълно празна. Нищо не е останало - отговориха те.

   Монахът влезе отново в стаята и погледна към леглото. Девойката не беше там.

 

 

 

 

© Аксел Роуз Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря -- за следващи текстове ще имам в предвид.
  • Хубав разказ!
    "Направи добро, хвърли го зад гърба си"- казали хората.
    Дори сторената добрина днес да не бъде оценена, то ми се иска да вярвам, че има такова явление като съвест...Тя да проговори, да разбърка човешкото самодоволство, да свали човек на земята...

    ПС: Словосъчетанието "манастирски монах" не ми звучи добре,би могло да се коригира, но все пак това е особеност на авторов стил.
Предложения
: ??:??