РЕКВИЕМ ЗА ПРИЯТЕЛКА
на Диана
Толкова ми е близка тази моя приятелка, че само като я гледах как се измъчва,
сърцето ми страдаше заедно с нейното.
Обичах я много. От дете я обичах. И тя ме обичаше, личеше по погледа. Дори
и когато някой сгафеше в нещо, после не се налагаха обяснения - телепатията
вършеше всичко.
- Стига кафета! - днес ми се сопна - Имаш ли водка?
Имах, разбира се.
Тя запали цигара. Мълчеше и пушеше.
Напоследък го правеше често.
- Как са децата? - попитах я
- Добре са... Наздраве!
Гризеше си ноктите и ме гледаше трескаво...
- Той иска бебе - изтърси
Подскочих:
- Така си и знаех! Колко пъти ти казвах? Остави го!
- Не мога...
- Не можеш...
Завиждах и и ми беше мъчно за нея.
- Любовта те наказва!
- Зная, много съм грешна...
Загледах се в нея. Беше толкова хубава. Озарена от мъката като есенно цвете.
- Какво да направя? - попита ме тихо...
Бутнах стола и нарязах салата. Малко реалност.
- Обичат те двама...
- И аз ги обичам ...
- Избирай тогава!
Тази моя приятелка, как ми е близка. Обичах я много и тя ме обичаше, но за пръв път в живота си аз не знаех какво да и кажа.
Пийна си здравата. Олюля се и стана:
- Отивам да спя... да сънувам... Може би в сънищата ше намеря решение...
И си тръгна - нещастна сред толкова щастие, и толкова праведна в своето падение.
А децата и чакаха...
И още едно - неродено...
А на мен ще ми липсва, ако някой ден си отиде завинаги. Просто няма да бъда без нея.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Андреева Всички права запазени