Картината, висяща на пропуканата стена, придаваше неописуема, неповторима атмосфера в заведнието. Тя пленяваше със своята злокобност, загадъчност и някак си обединяваше клиентите чрез тъгата, която разпръскваше в сумрачното помещение. Там почти всички се чувстваха като близки и нямаше стени, които да пречат на разговорите на разнообразни теми. Дори често се изказваха смели мнения срещу някои уж дълбоко вкоренени разбирания на обществото. Споровете бяха редовни, но граничеха с интелектуалния тон и разбирателството. Заведението бе известно в градчето Съмърдед. Постоянни клиенти бяха хора от различни прослойки, като предимно го посещаваха интелектуалците. Идваха музиканти, поети и художници от съседните градове, само за да пият следобедното си кафе на това място, привличащо странните умове. Причината, най-вероятно беше в нетипичната атмосфера и уюта на самото заведение.

     Никой не знаеше името му и само се носеха слухове за това как се нарича. Различните приятелски кръгове си бяха измислили наименования и по този начин мястото придобиваше разнообразна палитра от прозвища. Това беше доказателство за различното възприятие у хората. Някои от названията бяха: „Лечебен мрак“; „Храм на мисълта“; „Облачни мечти“; „Залезът“ и др.  Нито на сградата, нито около нея имаше табелка със заглавие или дори инициали. Единственият надпис стоеше вляво от вратата. В дървената част на кафенето бяха издълбани четири букви: „MYPD”. Никой не обръщаше внимание на тази секвенция, може би, защото приличаше на декоративен надпис от произволни знаци.

     Най-подходящото име на заведението би било „Бягство“, защото всички отиваха там с надежда – да избягат от изморителната обстановка на безсмисленото ежедневие и да срещнат близки възгледи в непоносимостта към посредствения начин на живот и ограниченото мислене на масите.  Не случайно това „легендарно“ кафене се намираше в по-малко познат район на Съмърдед и срещу него имаше релси с изглед към красивата планина „Мисти Маунт“, която не впечатляваше с височината си, а с нестандартните си извивки и дължината си. Зад заведението бяха наредени няколко изоставени къщурки и работещ хранителен денонощен магазин. От другите две страни имаше огромно празно пространство, но в най-голяма близост бе наскоро избухналата бензиностанция. Говореше се, че на нейно място ще издигнат първия небостъргач в града. Това влизаше в противовес с вижданията на редовните клиенти на „Бягство“. Как така този усамотен, единствено техен кът, щеше да бъде притесняван от бизнес лица и неприятни богаташи? Напоследък темите на разговори в кафенето се фокусираха върху този проблем и творческите идеи оставаха на заден план. Но какво можеха да направят? Нима биха били способни да повлияят на градската управа? Колко власт имаха тези души на изкуството в сравнение с олигарсите, търсещи варианти за трупане на капитал в сейфовете си? Разходите на Съмърдед щяха да се увеличат многократно във връзка с този мащабен проект. Икономиката на града  далеч не беше впечатляваща. Пазарите разчитаха на вносни продукти, производството беше слабо застъпено. Въпреки това, Съмърдед беше в благоприятно състояние. Просяците бяха пренебрежимо малко, по-голямата част от работниците бяха доволни от това, което получаваха. Градчето не бе изпитвало сериозни икономически проблеми в близкото минало.

     Каквото и да ставаше навън, в кафенето винаги се чуваха разговори, то никога не спеше, дори и в малките часове. Тогава бе най-посетено. Нощните птици сред творците бяха почти винаги там, обсъждайки идеи с приятел или навели глава над празния лист, който очакваше да бъде докоснат от нечия писалка съвсем скоро. Само един мъж винаги мълчеше. Независимо от обстоятелствата, той никога не проговаряше. Останалите бяха свикнали с това до някаква степен и не му обръщаха особено внимание. Дори и да се опитваха да го заговорят, нямаше никакъв резултат. Понякога особеният, мълчалив мъж слушаше подигравки и обиди по свой адрес. Дори и интелигентните не можеха да се справят с чувството, което напираше в тях - да се заяждат с господина. Казваше се Кейлдън Стърилс. Живееше на 5 километра северно от заведението, което нарекохме „Бягство“. Често използваше стария си велосипед, останал от дядо му, но също обичаше да ходи пеша. Имаше набола брада, тъмно лице и в същото време осветено от специфична яркост, придаваща буден вид. Косата му бе черна, почти дълга до раменете. Винаги я мажеше обилно с гел. Носеше очила, които допринасяха за странния и дълбок вид на тъмносините му очи. Понякога слагаше слънчеви очила и така изглеждаше още по-загадъчен. Кафявото му кожено яке, синята поизмачкана риза,  черните панталони и островърхите, черни обувки издаваха нещо от характера му – мрачен, готов за бунт и потаен.

     Кейлдън не обръщаше никакво внимание на словесните престрелки. Вместо това, спокойно и бавно пиеше своята напитка, която носеше от къщи. Другите се чудеха какво представлява питието, но някой доближеше ли малко чашата с мистериозна течност, Кейлдън ставаше внезапно с освирепяло лице, което плашеше всички наоколо. Никой не успяваше да отгатне каква е тази странна напитка дори по аромата, защото не наподобяваше нищо познато досега, но пък и мирисът беше твърде слаб. След няколко глътки Кейлдън придобиваше ужасяващ поглед и стаята притъмняваше мигновено, сякаш настъпваше токов удар за части от секундата. После всеки си беше на своята маса, говореше с другарите си, пишеше новата поема, рисуваше следващия неуспял шедьовър или се бе оплел в мрежата на мислите си. Но едно беше сигурно, никой не безпокоеше Кейлдън. Този сюжет се повтаряше вече няколко месеца, а какво точно правеше мъжът, никой не знаеше, а и след „токовите удари“ като че ли всичко, свързано с него беше изтрито и забравено.

     Един от най-добрите приятели на Кейлдън беше също всяка вечер в „Бягство“. Той от дълго време не знаеше какво да прави, душата му беше потънала в нечути терзания, спомените от приятелството му с Кейлдън го съсипваха. Казваше се Тревър Ливстън. След толкова време болка, осъзна че няма смисъл да се измъчва толкова много, понеже беше опитал всичко и нищо не работеше. Останалите от заведението в този кръг на музиканти, поети и писатели го насърчаваха и винаги се стараеха да бъдат до него. И те не разбираха състоянието на Кейлдън, но кой го разбираше?! На друга маса стоеше младата Мишел – беше в ранните си години на двадесетте, тиха по природа, но магично красива. По фино оформения ѝ гръб се спускаха величествени, дълги кестеняви коси. Искреността, загадъчността и магията в кафявите ѝ очи имаха способността да предизвикат такива чувства у някого, каквито ничии други очи не можеха. Тембърът ѝ беше много миловиден, плътен и мек. Понякога носеше дънкови панталони, придружени със стилни блузи и кецове, друг път слагаше черна рокля и кафяви, изящни, нежни, меки  копринени чорапогащници. Въпреки видната хубост, тя беше твърде скромна. Може би вътрешният свят на Мишел, който беше много трудно уловим, в комбинация със специфичната красота, представляваха оръжие, срещу което Кейлдън не можеше да се опълчи. Но след неуспешни опити за привличане на внимание и доближаване до света на Мишел, стана това, което промени изцяло живота на Кейлдън. Беше преди шест месеца, на 8-ми май. В този черен за него ден, той разбра, че между него и същото момиче стоеше огромен, непоклатим обелиск. Прикован като безнадежден затворник в килия, Кейлдън беше заключен в стаята си и за пореден път осъзна, че се бе влюбил в момиче, което отдавна беше открило щастието си. Това маркираше седмия неуспешен опит в любовната му кариера. Тогава взе бутилката с мистериозна напитка и я надигна с неописуема ярост. Беше гневен на живота, на ироничния начин, по който съдбата действаше, изпитваше гняв към Бог. Прокле мига си на раждане и всичко живо на земята. Течността започна да действа, за момент стаята, в която се намираше потъмня, а след това очите му промениха цвета си, усмивката му стана изкривена и започна да вика в непреодолима истерия. Взе нож и започна да издълбава в стената странни символи, наподобяващи „D” и „P”, опита се да продължи да дълбае, но силите не му позволяваха. Тогава изведнъж дълбок, смущаващ и нисък глас с ехо продума: „6-9-9-1-1-1-8-0“, чуваха се и загадъчни, притеснителни сигнали в различни честоти, които се повтаряха. После цялото съобщение се чу в обратен ред, след което внезапно всичко замлъкна, нямаше следа от абсолютно нищо. Издълбаните символи в стената бяха изчезнали.

     Тогава Кейлдън започна да се занимава с едно от хобитата си – да търси нови, разнообразни съставки и да прави странни комбинации от тях. Домашната му библиотека се състоеше от очарователно разнообразие на научна и философска литература. Годините на дълго четене на енциклопедии, научни издания и философски книги започваха да намират приложение в ежедневието на Кейлдън. Но дали това щеше да промени по някакъв начин живота на останалите? Беше само въпрос на време.

     Кейлдън беше отличник почти във всяка област по време на ученическите си години. Високата интелигентност и широкият спектър от познания създаваха респект у тези, които го обкръжаваха. Той самият не претендираше с уменията си и не желаеше да бъде под светлината на прожектора. Това се ценеше от приятелите му. Те не бяха толкова много, но със сигурност връзката им беше истински силна и постоянна. От 8-ми май Кейлдън се затвори в себе си, както никога до сега. Не разговаряше с никого, дори със семейството си, макар и родителите му от естествено притеснение, да го съветваха да се консултира с психиатър .

     Изглеждаше, че мълчаливият гений се бе впуснал в търсене на нещо напълно непознато и новаторско, но не допускаше никого в стаята си. От време на време се чуваха съмнителни звуци, наподобяващи злокобни честотни смущения. Дори братът на Кейлдън, Билфорд, не можеше да говори с него. В миналото бяха истински пример за задружни братя. Рядко се караха, постъпваха приятелски един спрямо друг, забавляваха се, излизаха в прохладните, дъждовни и облачни дни – за тях това беше хубавото време. Билфорд споделяше много повече с брат си, докато Кейлдън беше по-интровертен, дори спрямо най-близките си. Дълго време родителите му виждаха един проспериращ младеж, който щеше да направи нещо значително за света. Винаги се хвалеха със способностите на по-големия си син Кейлдън. По възможност го правеха в негово отсъствие, защото той ненавиждаше това да се случва пред него. Но тези неща вече бяха започнали да губят значение.

     Кейлдън беше планирал да изготви своя голям проект по време на дългите шест месеца. Този период беше време на безсъние и бляскава подготовка. Всяка вечер от това полугодие Кейлдън ходеше до заведението „Бягство“ за по няколко часа. Не се стараеше да завързва приятелства и контакти. Напротив, отиваше, за да се зарежда интелектуално от разговорите на клиентите, особено от тези, които стояха близо до него. По този начин Кейлдън трупаше енергия, която можеше да използва за изобретенията си в домашната бърлога.

     В една от тези мрачни нощи, той се прибра и влезе отново в своята стая, превърнала се в лаборатория за нечувани експерименти. След опитване на няколко глътки от неизвестната течност, стените на стаята се разклатиха, все едно ги разтърси силно земетресение с близък епицентър. Чу се същият дълбок, притеснителен глас с ехо, но този път изговаряше следните цифри: „6-9-9-1-2-0-2-1“, после същите травмиращи сигнали започнаха да смущават целия Съмърдед. Отново цялото съобщение от звуци вървеше в обратен ред. Този път го чу целият град, дори и глухите си помислиха, че нещо нередно се случваше в Съмърдед.  Първоначално всички имаха чувството, че това бе най-страшният кошмар, който някога бяха сънували, но това беше самата реалност. Продължи за 10 секунди от 05:16 сутринта. Това изживяване се запечата в паметта на всеки, така че обърка функциите на съзнанието на жителите, включително и на редовните клиенти на „Бягство“. Тези събития се зародиха почти шест месеца по-късно, в началото на ноември. На сутринта беше нормално хората на улицата да викат от ужасяващи болки в орган, при който до този момент биологически не беше възможно да се „усеща“ болка – мозъкът. По този начин експериментът на Кейлдън доведе до масова еволюция. Той създаде отвара, изпускаща най-ужасяващите изпарения, след толкова усърден труд и безсънни нощи. Отделяха се в неизмеримо изобилие и с висока скорост на разпространение. Не бива да се притеснявате, Кейл беше изобретил антидот против това мъчение. Тъй като хората си нямаха представа какво се случваше и какъв беше източникът на този бавен „мозъчен“ апокалипсис, не можеха дори да си помислят за противодействие. Още повече, именно парите засягаха мислите на човеците, така че всяка мисъл бе придружена от нетърпими болки. Но Кейлдън беше подготвен и просто изпи няколко глътки от отварата, която разработваше дълго време и най-сетне беше успял да приложи на практика. Това бе странната напитка, на която останалите от заведението постоянно се чудеха. Той зареждаше тялото си отдавна, за да може да складира достатъчно количество, което имаше силата да неутрализира сигналите за болка от новопоявилите се мозъчни рецептори. По този начин бе имунизиран. Страничният ефект беше отделянето на малко количество тъмна енергия за светкавично бързо време. Парите по никакъв начин не можеха да подействат на мозъка на Кейлдън Стърилс. Гласът, произнасящ цифровите секвенции, беше възпроизведен от самият Кейлдън чрез микрофон, свързан към станция, разпределяща радиовълните достатъчно мощно из целия град, така че всички ги чуваха по едно и също време. Дебелината на гласа, ехото и злокобният тон бяха послеефект на една от отварите, които Кейл беше приготвил много отдавна, работейки по странни методи за откриване на ефектни съставки, променящи тембъра на гласа в краткосрочен план. Беше открил, че комбинацията от нечуваните дотогава вещества – експонин, карбо-дикортестерий и литиево-кобалтов хидрофлуорид, извлечени от различни жлези на редки животински видове и растения, би осъществила неговата мечта, която достигаше пика си в последните месеци. Кейл жадуваше да внесе смут и притеснение в обществото, да накара всеки да изпита онова нечовешко чувство на неизвестност и страха от това какво може да се случи всеки момент. Беше на път да постигне целта си. Но това бе първата стъпка – чрез изобретението на отвара, чиито пари увреждаха трайно функционирането на главния мозък. Това по гениално парадоксален начин довеждаше до еволюция в човешкото тяло – появяваха се рецептори в самия мозък, така че можеше да се усеща адска болка в него. Това се случваше при протичането на абсолютно всяка мисъл, осъществяваща се в който и да е индивид. С това изобретение, Кейлдън сложи в джоба си всички зли учени, съществували някога. Експерти от други страни идваха с отчайващите си опити за това да предизвикат глобално приспиване. Идеята на практика бе невъзможна, защото с пристигането си в Съмърдед, те веднага бяха застигнати от същия ефект на изпаренията и  мигновено се превръщаха в жертва на гениалното оръжие, предизвикало за първи път в човешката история ретроградна еволюция.

     Кейлдън бе разговарял единствено с бармана на „Бягство“, но тайно от останалите. Беше го помолил на отредената дата да го замества, защото решил да започне да се интегрира в интелектуалната среда, макар и трудно. Дори му каза, че не желае заплащане в замяна. Старото куче Ерън си помисли, че този тип беше твърде съмнителен, откъде накъде би му имал доверие? От друга страна по същото време му предстоеше важна среща с босовете от компанията, която се занимаваше с бъдещия небостъргач и със сделки, които биха могли да се извършват веднага след официалното му откриване. Ставаше въпрос за измами със студенти-стипендианти. Ерън и мафиотите биха могли да задържат голям процент от предвидените суми за стипендии без никой да разбере за подлата игра. Старият барман Ерън беше лицемерен и можеше да се държи така, че сякаш е приятел с клиентите интелектуалци, но в същото време можеше да върти подмолен бизнес. Не му пречеше да направи и тази маневра, не му костваше големи усилия да отстъпи мястото на някого за една вечер, колкото и подозрителен да беше Кейлдън. Какво толкова можеше да стори един странник, опитващ се да се „социализира“? Ерън току-що направи най-голямата грешка в живота си, обричайки себе си и останалите на сигурно матиране.

     Бяха изминали точно шест месеца от срива на Кейл, който щеше да доведе до най-нечуваните събития в човешката история – ретроградна еволюция, причинена от знанията на един много умен, често затворен в необятните си мисли младеж, чието сърце бе изкривено от безспирните подигравки на съдбата. Тя направляваше всичките емоционални съкрушения на Кейлдън като по сценарий. Така добротата и безграничните знания можеха да преобърнат хода на общоприетото верую и да го смажат за части от секундата. Точно това се случи в Съмърдед. Тъй като всяка мисъл създаваше болка, дори и невинните молитви предизвикваха ужасяваща болка, сякаш молитвата се беше превърнала в смъртен грях.

     Настъпваха вечерните часове на 8-ми ноември. Атмосферата беше задушаващо потискаща, всички усещаха напрежение, но не го показваха. Искаха да смекчат болката като се опитваха да се освободят от всички мисли и да „прочистят“ ума си, но беше прекалено късно за това прозрение, което трябваше да се случи много по-рано. Може би масовите практики за освобождаване от мисли, навлизане в по-дълбоки нива на себеоткритие, медитиране, биха помогнали за премахването на зли емоции, болни душевни състояния и вредни желания. Но изразът „след дъжд, качулка“ не можеше да бъде по-уместен. Всичко бе загубено, защото дори да се опитваха да не мислят, хората нямаха никакъв шанс, просто така бе устроен човекът, колкото и странно да звучи, всеки човек е мислещ по някакъв начин. Но вече мисълта се бе превърнала в психологическо и физическо камикадзе.

     Ерън отстъпи мястото на Кейлдън, държейки се за главата, със зачервени очи, посиняло, изпотено лице. Гледаше колкото може по-бързо да се махне от най-задушаващото и потърпевшо място в целия Съмърдед – кафене „Бягство“. Защо им трябваше да бъдат толкова велики мислители и интелектуалци на тамошните клиенти? Защо? Та те се гърчеха в нетърпими болки, всички бяха преминали на твърд алкохол, за да се опитат да заспят. Проблемът бе, че хората усещаха болки дори насън, понеже мозъкът никога не „заспива“ напълно, а работи, но на по-ниски обороти. Горките хора на изкуството дори не виждаха какво пият и какво им дава Кейлдън – точно това, което той планираше. Великият момент настъпваше. Едни от най-редовните присъстващи бяха добре познатият Тревър и изящната Мишел. Какъв романс се завързваше само! Кейлдън първо сипа на най-добрия си приятел Тревър от лично приготвения анасон със забавено действие. Господин Стърилс беше приготвил тези отвари с вкус на висококачествен алкохол миналата нощ. Анасонът за Тревър действаше така на нервната система, че веднага се придобиваше непоносимост към всякакъв вид платове, текстил и материи, използвани за направата на дрехи. Забавеното действие се изразяваше в това, че в началото усещането бе леко дразнение по кожата. Тревър захвърли палтото си, скоро започна да се гърчи в най-силните болки, изпитвани някога. Останалите, безсилни и погрознели от мъчение, се чудеха какво става, което предизвикваше още по-големи мозъчни болки за тях. Тревър вече не издържаше и започна да разсъблича всичко от тялото си, остана чисто гол пред всички. Това бе най-голямото принудено унижение в живота му. Картината в заведението, която до момента го обогатяваше със специфичните настроения, които създаваше, вече приемаше силуетите на посетителите си, изживяващи най-ужасяващата агония, появявала се на земята. Болките и смущенията бяха толкова силни, че атмосферата изкривяваше боите в картината, така че на нея вече беше изрисуван най-страшния ден на планетата – демонични лица, изкривени гримаси на свръхболка, лудост и по средата голия, премиращ от непоносима болка и срам Тревър. Но нали това се случваше само в Съмърдед? Нима Кейлдън би позволил подобна грешка? Той бе свършил необходимото. Тъй като тези зловредни пари бяха в излишък, не трябваше да се прахосват за един и същ град, след като биха могли да се превърнат в глобално оръжие, творящо ретроградна еволюция за първи път – явно това е било в Божия замисъл от самото начало. Това ли беше нощта, в която всичко щеше да приключи? Доста постъпки бяха смятани за грях, но явно Господ искаше да превърне и молитвата в такъв. Сигурно му беше писнало да слуша дълговечните плачове и викове за помощ и да отказва почти всеки път, нали? Ето как неговият уникален план блясваше с божествената си гениалност отново. Молитвата – грях, бихте ли си представили?!

     За такъв гений като Кейлдън не беше трудно да проникне през нощта в главното летище на Съмърдед и да сложи в двигателите на всички самолети от веществото, произвеждащо парите на унищожението. Беше изработил карта за пропуск в техническия отдел, с която без проблеми му предоставяха възможността да „проверява“ дали самолетите са в техническа изправност. Отнемаха му няколко минути, за да се справи с един самолет. От това летище се извършваха всички главни полети. Така че пълната обиколка на Кейл му отне няколко часа, но вече около 30 самолета бяха заредени с отровата. Заедно образуваха цялата въздушна карта и всички възможни коридори щяха много скоро да се обгазят. Поради бързото и трайно разпространение на парите, заразата във всяка страна с живеещи хора беше напълно сигурна. Само трябваше всеки самолет да полети. В рамките на 24 часа това се бе случило и целият свят беше заразен с парите на „мисълта“. В тези мигове, хората изживяваха възможно най-големия ужас, за който не биха могли да прочетат, чуят, гледат, камо ли да си представят...

     В „Бягство“ всички бяха умрели с изключение на Кейлдън и Мишел. Той искаше да я запази като черешката на тортата. Все пак нали тя беше главната причина, задействала плана на Кейлдън с пълна мощ? Това щеше да се разбере малко по-късно. Нейните очи гледаха премрежено, бяха изпълнени с чувство за огромна вина и бяха толкова жални, тя не знаеше какво да продума с останалите си сили, не знаеше как да се обърне към Кейлдън, каза му следното:

     - Бях готова да бъда само и единствено с теб. Аз идвах тук всяка вечер в продължение на шест месеца, защото, макар и от далечна маса, можех да те наблюдавам, да усещам присъствието ти, да се наслаждавам тайно в себе си, въпреки това, че не можеше да произнесеш нито една дума. Но ти беше заслепен в своите възгледи, планове и изобретения, за да забележиш това, което се е случвало всяка вечер в продължение на половин година. Беше черноглед и знаеше накъде отива светът, проникновеното ти мислене е дошло в повече. Ти забрави, че въпреки ужасяващото зло, безнадеждността и глупостта, има останало добро, заведението, в което стоим сега е пример за това. Опропасти всички възможности за предотвратяване на злините, като самият ти ги създаде и то в космически размери... Защо? – едва мълвеше с притихнал, изморен глас, сподавен в немощен плач Мишел.

     - Как очакваш след всичко, което сторих да се разкая? Аз изпълних Божия план, бях поставен да свърша тази задача, за да разруша живота. Бог направи така, че да изглежда, че аз съм злият учен, човекът, унищожил света, но мисля, че изиграх своята роля много добре. Трябваше за половин година да се преструвам, че съм друг, това, което най-много мразя, но Бог разчиташе на мен и нямах друг избор. Единственото, което правех в знак на протест бе мълчанието, което плашеше всички, но моята душа беше най-уплашена, защото знаеше какво предстои на милиарди души, на Тревър, роднините ми, другите ми приятели, но най-вече на теб... Единствено по тази причина се бунтувах срещу волята на Бог, просто не можех да те унищожа, затова по време на притъмняванията, страничен ефект от антидота, сипвах и в твоето питие същата противоотрова почти всяка вечер. Затова не виждаше, че съм идвал до теб, но нямах и време за повече. Антидотът действа по-бавно на твоя организъм, затова усещаш болките, макар и по-слабо. Исках да покажа на Бог, че мога да създам нов свят, който ще носи нашите гени на гениалност и вечна, безкористна, искрена любов.

     Кейлдън говореше с ужасна болка, носталгия, гняв към Бога и гласът му трепереше, не можеше да произнася целите думи, речта звучеше накъсана в сподавен плач.

     - Моля? Аз ъ-ъ-ъ-ъ! Н-н-не з-знам к-как-во д-д-да к-кажа... Преживявам най-абсурдната история, и аз съм все още жива, единствената жена на планетата, а ти – единственият мъж. Това не е за вярване, как е възможно? Защо не ми каза по-рано за този план? Нали ме обичаш? Защо ми го причини? Какво точно е Бог? Кой по дяволите е Бог...? Проклет да бъде Б-б-... Не заслужавам да живея...“ – объркано и потресено изкрещя в сърцераздирателен плач Мишел.

     - Аз също не заслужавам! Не можех да ти кажа, защото това беше най-секретната операция в историята на човечеството, знаехме само аз и Бог. Той за пръв път ми проговори, когато разбрах, че ти си моят седми провал... Точно когато бях изпълнен с нечовешки гняв, затова си мислех, че е гласът на Сатана, но тези нареждания идваха само от Господ. – заяви с престорена утеха, колебливост и душевна безнадеждност Кейлдън.

     Тогава двамата с последни сили избягаха от „Бягство“, където се редяха мъртви тела, облени в кръв. Картината беше смазваща, оставяща без дъх двама, изиграни за пореден път от съдбата, но този път беше много по-различно. На дървената част до вратата на заведението вече не пишеше: „MYPD”, а беше изписано в обърнат ред: „DPYM”. Но какво означаваше това? Всички трупове се изправиха в този момент като напълно обезумели зомбита, вече никаква болка не ги смущаваше. Те гледаха втренчено към небето с ококорени, луди очи. Погледите и лицата им изглеждаха по-ужасяващо от заклети наркомани, които не са получавали дозата си дни наред. Подобни викове и образи не се виждаха и в най-страшния кошмар или филм на ужасите.  Изправените трупове, които вече „живееха“, изричаха мистични заклинания на непознати езици с обезпокоителни тембри. После започнаха да изговарят с обладани гласове: „1-2-0-2-1-9-9-6“ и „0-8-1-1-1-9-9-6“. Сега вече инициалите на заведенитео се редяха в тъмното небе, поело толкова много отровни пари. Именно те изписаха на небето: „Devil Possesses Your Mind”.

Дяволът притежава вашето съзнание!