shvarzened (Недялко Недялков) 21 февруари 2018 г., 11:46  

Резерватът 

231 0 4

Резерватът

 

Слънчевите лъчи игриво танцуваха в клоните на дърветата, скриваха се и пак внезапно изскачаха, като делфини пред кърмата на кораб, удряха се в мръсното стъкло и създаваха една особена атмосфера, внасяйки чувство за топлина и уют в иначе доста неприветливото и студено купе. Есента беше вече награбила четката си и с топлата си палитра багреше в жълто и червено. Колелата напевно потракваха, а мислите се редяха една след друга и отлитаха на някъде с ятата птици. Денят видимо се смаляваше, но аз не бързах. Там където отивах време не съществуваше. Един от последните острови на безвремието, по-малкото братче на вечността. Един храм на една отминала епоха... „Резерватът“ - така го наричаха хората. Беше един уникално съхранен и старателно реставриран град стил "двадесети век". Бяха хвърлили доста средства, но атмосферата беше много добре запазена и пресъздадена. Точно като едно време.... Когато технологиите и комуникациите набраха такова ускорение, че преминаха образно казано звуковата бариера, светът се промени до неузнаваемост. Много професии и традиции бяха заплашени от изчезване. Тогава една група видни интелектуалци и общественици учреди фонд за съхранение и опазване на това наследство. С немалка помощ от държавата и от няколко международни фондации успяха да реставрират и съхранят един малък град с цялата атмосфера на отминалата епоха. Работех като журналист за едно доста престижно списание. Бях изпратен да взема интервю и да напиша статия за „добрите стари времена“ и по-специално за бюрокрацията. И това, по някаква ирония на съдбата трябваше да стане точно като в „добрите стари времена“. Вече имаше интернет и всичко се вършеше по мобилния, но в „Резервата“ нямаше мобилни, интернет, джи-пи-ес и всякакви подобни модерни залъгалки. Бюрокрацията беше едно от нещата, до които човек вече нямаше как и къде да се докосне извън това място. В наши дни все още бе възможно да слушаш музика на грамофон или да пиеш кафе от джезве, да караш велосипед, да пукаш пуканки в тенджера на котлон, вместо в микровълнова, но да видиш жив бюрократ извън „Резервата“ бе като да срещнеш мамут, птеродактил или русалка. Още на гарата разбрах как се е чувствала Алиса в заешката дупка и признавам си, доста бях развълнуван. Тук наистина времето бе спряло. Всичко беше различно, като в декор от деветдесетарски филм. Мислите ми летяха една след друга, когато неусетно стигнах до стара масивна сграда с внушителна фасада, с огромни овални прозорци с дървени дограми, малка градинка с нисък жив плет и няколко дървета отпред. Тежката дървена врата изскърца, сякаш за „Добре дошъл“. Сумракът ме прегърна. Филхармония от стари греди и дъски заскрибуцаха под краката ми, нарушавайки гробната тишина. Миришеше на дърво, на мухъл и на още нещо, древно, лепкаво, безформено и неопределено, което сякаш лазеше по мен, после ме сграбчваше и ме отнасяше някъде далеч, далеч назад във времето. Стълбището ме отведе в сумрачно помещение – чакалня, където възрастна дама със сурово лице надигна поглед от папка с бумаги, намести огромните си очила върху носа си и строго ме огледа от глава до пети. Понечих да се представя, но тя сложи пръсти пред сбръчканите си устни и тихо промълви:

- Шшшшшттт, моля изчакайте реда си! - След което пак заби поглед в дебелата папка и бавно запрелиства.

Не бързах за никъде, въпреки че в напрегнатото ежедневие, в което живеехме всички, бяхме изгубили способността си да чакаме. Погледът ми тихо като прилеп се стрелна по високия таван, обходи стените и кацна върху празния стар, с износена тапицерия, стол до мен. После пак затанцува из стаята, пазейки ревниво тишината и реда между четирите стени. Чуваше се само тихото отмятане на лист след лист в синхрон със стенния часовник, който сигурно от столетия висеше на стената отсреща и стриктно отмерваше секундите, минутите и часовете, въпреки че тук, времето бе спряло отдавна. На това място то просто не съществуваше... След двадесетина минути възрастната жена пак надигна очи от папката и ми направи знак с глава, посочвайки ми тежка масивна дървена врата.

- Вече можете да влезете! – каза строго някак тя.

- Но..., -изненадах се аз, -мислех, че вътре има клиент...

Лицето и рязко се измени. Нещо средно между възмущение, удивление и недоумение се изписа върху него.

- Никой няма вътре, уважаеми господине! - отсече превъзбудено, - Просто бюрокрацията изисква да изчакате реда си.

Сега недоумението скочи върху моето лице, но реших да го скрия зад една измъчена, престорена усмивка.

- Да, разбира се..., - измънках под носа си неубедително.

Тук царуваха други закони и хората спазваха странни правила, с които трябваше да се съобразя и да уважа, все пак...

Помещението бе овално, с огромни прозорци, което не му пречеше да бъде по-мрачно и от стълбището. Напомняше ми на „Сейлъмс Лот“ на Стивън Кинг. Мракът надничаше и дебнеше от всяко едно ъгълче, от всяка една мебел, от всяка една картина на стената. Криеше се иззад тежките завеси, вмирисани на смесица от вехто, прах и цигарен дим. Закачливо надничаше иззад изтърканите от седене тапицерии на столовете, Иззад старата ламперия и високите до тавана тежки дървени рафтове, отрупани до горе с папки и подвързии. Масивното дървено бюро сякаш стенеше и пъшкаше изпод тонове хартия. Имаше и стар черен телефон с шайба, пишеща машина, пепелник от масивно стъкло, мастилница, чашка с писалки, и още няколко древни екзотични предмета, най-вероятно с декоративна функция. Май беше виждал такива в един филм на Хичкок. Зад бюрото имаше друга възрастна дама, но жестикулацията ѝ, облеклото ѝ, погледът ѝ въобще цялото ѝ присъствие говореха за една много висока класа. Усетих как вълнението ми пак се надига като приливна вълна. Бях си я представял съвсем по друг начин.

Беше пълна, почти квадратна. Косата ѝ бе старателно фризирана и боядисана. Стилно облекло. Обувки с висок ток, строго лице и орлов поглед, съсредоточен върху документ, който старателно прелистваше, стоварвайки тежкия си печат на всяка страница като съдия, който хладнокръвно стоварва чукчето си, произнасяйки тежки и безмилостни присъда след присъда, без никакво право на помилване. Носеше ярко червило. Рамките на очилата ѝ ѝ предаваха една характерна строгост, а студеният ѝ поглед ме пронизваше като руски изтребител сирийско небе.

Имаше нещо магическо в тази жена. Нещо величествено и достолепно. Нещо хипнотично...

С лек отработен жест тя остави печата в печатницата, извади цигара и я запали с огромна бензинова запалка, която някога може би е принадлежала на дядото на Рузвелт. Издиша плътен облак дим, който премина засиявайки през няколкото слънчеви лъча, превръщайки стаята сякаш в катедрален храм.

- Слушам ви! – изстреля две думи като две самонасочващи се ракети тя.

- Здравейте! Особено ми е приятно! – измънках плахо, като надълго и нашироко заобяснявах по каква работа съм дошъл.

Госпожа-бюрократът видимо смени изражението на лицето си. Чувстваше се особено поласкана, че е обект на внимание и интерес от страна на списание от такъв ранг. Когато извадих телефона си за да ѝ направя няколко снимки за списанието, с видимо заучен жест застана в три-четвърти, така че да се виждат златните пръстени по дебелите ѝ пръсти. За повече авторитет, върна и оная студенина върху лицето си, като броня на руски танк в сибирска пустош, след което пак благо се усмихна и заразказва за „добрите стари времена“, когато бюрокрацията е била в разцвета си. Когато е имало дълги опашки пред кабинетите и се е чакало с часове. Когато тук кипял живот. Когато хората жужели като пчели от етаж на етаж и редили сложни ребуси от кабинет в кабинет, решавайки заплетени бюрократични казуси, не без помощта на опитни експерти като нея, разбира се. Когато дори и за най-незначителното нещо стриктно са се изисквали поне десет пък и повече пъти документи и за всеки документ се е събирала такса, „което са пари в бюджета“. Бях толкова захласнат от разказа ѝ, че не усетих как отлитат часовете един след друг.

- Ех какви времена бяха... - с видима тъга въздъхна тя, забила поглед някъде далеч назад във времето.

Дръпна дълбокомислено от поредната цигара, преди да я загаси в масивния стъклен пепелник, а един слънчев лъч от залязващото слънце затанцува по златните рамки на очилата ѝ...

 

© Недялко Недялков Всички права запазени

Успех на всички!! ...

Произведението е участник в конкурса:
„Времето е най-простото нещо” »

12 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Роксана (Росица) Интересно.
  • shvarzened (Недялко Недялков) Мерси Слънчице! По мое скромно мнение, драматичните неща на другите от конкурса са по-въздействащи, но аз лично предпочитам хумора ..
  • shvarzened (Недялко Недялков) Оплескал съм го.. Мерси, ще го оправя ...
  • М.Р (Михаел) Увлекателно написано, идеята също ми харесва.
    Само на едно място беше написано "Май беше виждал", което ме обърка, тъй като се разказва от първо лице.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.