Исках да се докажа с нещо пред себе си.

Исках да докажа на теб и на мене, че не съм това,

 за което ме смяташ... НЕ!

Видя грозната ми страна, но не бях виновна аз... НЕ...

Просто ти я отприщи, а аз я показах на бял свят,

сега съжалявам, мислех, че това да се правя на

нещо, което не съм, ще е НЕЩОТО в твоите очи,

но постигнах само обратния ефект да бъда нищото,

което подминаваш и нещото, на което тайно се присмиваш зад гърба...

Вместо да се издигна, ти паднах в очите, нали...

О, да, толкова надолу, че дори не виждам слънчевата светлина от тук...

Добро място си ми избрал... студено, грозно и черно...

От тук няма изгледи да получа втори шанс... може само да се надявам за него...

Сега стоим в кафето, гледайки се като непознати... ти там, а аз тук, в ъгъла, моята запазена марка или по-точно масата резерве... резерве от тебе,

колкото по-далече, толкова по-добре... на това мнение си сега, нали...

А преди мястото резерве беше до тебе на сепарето... а и не беше само там,

сигурна съм, че имах и място в сърцето ти... където трудно ще вляза отново...

Сега знам, че никога няма да се върнеш... напусна ме и продължи напред,

лесно се преодолява нищото, нали...

А как да ти обясня, че ти за мене си НЕЩО повече от нещо... ти си всичко.

А ‘’всичко’’ трудно се преодолява... не е като да мигнеш и чувството вече да го няма... НЕ!

Не ме подминавай с това пренебрежение... като отминеш, се обърни и ме виж...

Виж как стоя там с празен поглед, впит в тебе... с празен поглед, от който

бликат сълзи... виж ме как се чудя на  това колко ще ми струва

да  те преодолея... и кога ли ще е края на всичката мъка, която преживях

и която ше преживея... Не ти я пожелавам... НЕ! Но как да премахна мисълта,

че ти си тръгна и че никога няма да се върнеш?