Роб

РОБ

                Валеше от дни. В началото, пресъхналата от жегите земя жадно пое влагата. Утоли се, пресити се, но дъждът не спираше. Пръхкавият чернозем подгизна и се превърна в лепкава кал. Отгледаното от семенце загни, само тревата полудя и се извиси. Последва пороят... почернялото небе замята мълнии, оглушителен гръм го раздра и селото беше залято.

Неизменната усмивка на Добрин изчезна. Погледна под вежди опустошената градина. Сърцето му се сви докато издърпваше извлачените домати - жилави и здрави стебла, с плод колкото голям орех. Привечер, когато разчисти, от китния двор остана голо парче земя.

      Галя не помнеше да го е виждала такъв - името му беше отпечатано и на лицето и в душата му. От пет години се водеха. С тая немотия, ако беше се оженила за някой от свойте си, имаше да яде боя... Пък Добрин ще се засмее до уши вечер и ще рече: „ Абе, жена, циганка си, ама аман, все от вашите баници въртиш”. Сбърчи чело, уж сърдит, захапе филията с пипер и олио, примлясне сладко и: „Ей, царица си, нямаш равна!„  Годините се изнизваха, а жадуваната рожба не идваше. И на него му беше чоглаво всеки месец, когато надеждата им се прекърши, но не го показваше - ще я притегли към себе си, ще изтрие сълзите ù, очите му ще се засмеят... „Усмихни се, Гальо, Господ си знае работата” и като пусне някой майтап...  грейва лицето ù, и се смесят сълзите - тези от мъка, с тези от радост.

  Големи надежди се събудиха тая година, закроиха планове, вече виждаха как обръщат гръб на мизерията. Изплатиха на Добрин парите, които имаше да взема от завода и първо оправиха сметката с магазинера, че ако не беше той, от глад да са умрели. От три месеца ток не бяха плащали - платиха го. Върнаха и борчовете. Изброиха остатъка - 108 лева. Прегърнаха се усмихнати... бяха богати - имаха пари и не дължаха на никого нищо. Още през февруари засяха семената - стана разсад за чудо и приказ. Нямаха търпение да се отвори време, да запролети. Къщата им беше малка - две стаички и антре - наследство на Добрин от дядо му. Но пък дворът, два декара и половина -  мерак за работа да имаш. Пък Добрин - огън за работа и всичко табиетлийската. Нямаше човек от селото, който да мине покрай тях и да не зацъка „Евала, Добрине!”. Хилава тревичка не се виждаше между стройните редици на лехите. „Жена - подвикваше ухилен и бършеше потта от челото - свърши се, край на глада” .

Умря надеждата, удави се. Парите свършиха. Магазинерът отказа да пише в тефтера „Криза, брат, не е за сърдене. Утре като се опразнят рафтовете и не мога да платя на доставчиците...„

Добрин се прибра омърлушен. Галя понечи да го прегърне,  отблъсна я и се просна на леглото.

- Да слагам ли масата? Направих триеница, с последното брашно - помисли си да не  споменава за брашното, но ù се изплъзна.

Изпъшка:

                - Не съм гладен.

                - Бай Антон получил инфаркт.

Мълчеше.

                - Чу ли? Да не заспа?

                - Писано му било.

                - Завърти се край тях.

                - Да му сменям подлогата ли?

                - Добрине! Що си такъв?

                - Какъв да съм? – изправи се рязко.

                - Дървата му докараха на човека миналата седмица. И сега като го събори... Може да даде някой лев, да ги прибереш.

                - Хм - закрачи нервно и застана пред прозореца. – Както е тръгнало, да се молим от инфаркти да не се отърве селото, а? Докъде ни докараха ей, мамичката им ненаядени... И гледай к’во време! Слънцето и то, облещило се ухилено, сякаш се надсмива...

                - Не ти е виновно слънцето. Пороят... Да бяхме изкарали личната ми карта, можех да замина за Гърция. Колко народ от село си оправи положението...

                - Аз тука, ти там - за единия хляб. Кучета го яли такъв живот - изгледа я под вежди.

Сълзите едрееха и пълнеха очи ù, след последните му думи преляха. Добрин не издържа и я прегърна:

                - Недей, недей Гальо! – избърса лицето ù. – Колкото-толкова, все ще я наредим някак. Без тебе съм за никъде, да знаеш.

                - И аз, Добрине,  без тебе - сгуши се - няма да се делим, за нищо на света!

                - Няма, Гальо!

*****

                Добрин излезе рано. Къщата на Бай Антон беше в другия край на селото. По стените на къщите личеше докъде е стигала водата. На тия по високото им се размина с малко, ама долу около реката, още чистеха тиня. А от посятото, читав стрък нямаше. По дръвчетата, само шума. Плодът рян зелен се въргаляше в калта - и за ракия не ставаше.

   Малко бяха в селото тези, които бяха добре. Не че разполагаха с пари, но работеха. На повечето от месеци не бяха им плащали, важното беше, че имат да вземат. Бай Антон и жена му бяха от тях. Хем в държавна фирма, ама и те завалиите от бая време заплати не бяха виждали.

   Портичката беше открехната.

                - Добро утро, како Доче!

                - Добро утро, Добринчо - избърса ръцете в престилката и излезе от градината. – Влез де!

                - Как е бай Антон?

Поклати глава угрижено:

                - Лошото е, че му е втори инфаркт. Абе посъвзе се, има надежда да го изправя на крака. Ама от тука нататък, за работа не го търси, много пазене трябва. Пък градината, гледай к’во нещо е. И дървата чакат, всичко ръце иска. И на работа ходя... Как я карате у вас?

                - Плаче ми се, не е за говорене. Преди пороя нали минавахте край нас с бай Антон, видя градината...

                - Ох, всички сме на един хал, мойто момче, ама няма накъде. На ония горе им дреме на оная работа, че ножът вече е до кокал.

                - Така е, како Доче. Аз такова, и без туй съм без работа. Ако искаш, ще помогна за градината и дървата ще прибера и ще ги нацепя даже. И всичко, което трябва...

                - Добринчо, кака, имам нужда от помощ, без мъжка ръка не става. Ама как да ти платя, като и ние сме на сметка в магазина. От фирмата все обещават да платят, бактисах вече от лъжите им. Ама няма накъде, натискам си парцалите, че и по-лощо има.

   Добрин извърна глава обезсърчен.

                - Съжалявам, кака...

                - А, нищо. Поздрави бай Антон и ако нещо, обаждай се.

   Дочка поклати глава, махна му за довиждане и влезе в къщата.

   Добрин въздъхна и тръгна. Мислите го нападнаха. Опита да си даде кураж, но беше различно от миналата година. Обиколи де що има наоколо град и село за работа и все на камък. Не чакаше пари от никъде - от завода до стотинка платиха. Магазинерът го отряза. Ами Галя, колкото и да го обича...  до едно време се трай на глад. Ще ù писне накрая, ще наведе глава и ще се върне при нейните. Добрин спря, от мисълта за Галя лицето му пламна, сърцето заблъска, обърна се и хукна към къщата на Дочка и Антон. Влезе запъхтян и извика:

                - Како Дочееее.

  Показа се:

                - Кажи, Добринчо? – видя уплашеното му лице. – Да не стана някоя беля, кака?

                - Како Доче - хвана ръката ù. – Ти баща, ти майка. Не ти ща парите. Като вол ще ти работя! За един хляб и буркан с манджа. Само не ме отпращай.

                - Ох, Добринчо...

                - Половин хляб и малко манджа –  отчаянието и надеждата напълниха очите му.

                - Успокой се, мойто момче, успокой се. Ама докато има работа по двора...

Разтреперен ù целуна ръка:

                - Жива и здрава да си! Како Доче, като на мое си ще работя...

                - Добре...

                - Роб съм ти!

   Слънцето надникна зад облака и засрамено се скри. Полъхът поде последните думи на Добрин и ги разнесе между оголялата шума на дърветата „Роб съм ти, роб съм, роб...”, не чу за отплатата, но и не го интересуваше.