zelena (Силвия Райчева) 14 септември 2010 г., 16:49

Роб 

1171 0 45

РОБ

                Валеше от дни. В началото, пресъхналата от жегите земя жадно пое влагата. Утоли се, пресити се, но дъждът не спираше. Пръхкавият чернозем подгизна и се превърна в лепкава кал. Отгледаното от семенце загни, само тревата полудя и се извиси. Последва пороят... почернялото небе замята мълнии, оглушителен гръм го раздра и селото беше залято.

Неизменната усмивка на Добрин изчезна. Погледна под вежди опустошената градина. Сърцето му се сви докато издърпваше извлачените домати - жилави и здрави стебла, с плод колкото голям орех. Привечер, когато разчисти, от китния двор остана голо парче земя.

      Галя не помнеше да го е виждала такъв - името му беше отпечатано и на лицето и в душата му. От пет години се водеха. С тая немотия, ако беше се оженила за някой от свойте си, имаше да яде боя... Пък Добрин ще се засмее до уши вечер и ще рече: „ Абе, жена, циганка си, ама аман, все от вашите баници въртиш”. Сбърчи чело, уж сърдит, захапе филията с пипер и олио, примлясне сладко и: „Ей, царица си, нямаш равна!„  Годините се изнизваха, а жадуваната рожба не идваше. И на него му беше чоглаво всеки месец, когато надеждата им се прекърши, но не го показваше - ще я притегли към себе си, ще изтрие сълзите ù, очите му ще се засмеят... „Усмихни се, Гальо, Господ си знае работата” и като пусне някой майтап...  грейва лицето ù, и се смесят сълзите - тези от мъка, с тези от радост.

  Големи надежди се събудиха тая година, закроиха планове, вече виждаха как обръщат гръб на мизерията. Изплатиха на Добрин парите, които имаше да взема от завода и първо оправиха сметката с магазинера, че ако не беше той, от глад да са умрели. От три месеца ток не бяха плащали - платиха го. Върнаха и борчовете. Изброиха остатъка - 108 лева. Прегърнаха се усмихнати... бяха богати - имаха пари и не дължаха на никого нищо. Още през февруари засяха семената - стана разсад за чудо и приказ. Нямаха търпение да се отвори време, да запролети. Къщата им беше малка - две стаички и антре - наследство на Добрин от дядо му. Но пък дворът, два декара и половина -  мерак за работа да имаш. Пък Добрин - огън за работа и всичко табиетлийската. Нямаше човек от селото, който да мине покрай тях и да не зацъка „Евала, Добрине!”. Хилава тревичка не се виждаше между стройните редици на лехите. „Жена - подвикваше ухилен и бършеше потта от челото - свърши се, край на глада” .

Умря надеждата, удави се. Парите свършиха. Магазинерът отказа да пише в тефтера „Криза, брат, не е за сърдене. Утре като се опразнят рафтовете и не мога да платя на доставчиците...„

Добрин се прибра омърлушен. Галя понечи да го прегърне,  отблъсна я и се просна на леглото.

- Да слагам ли масата? Направих триеница, с последното брашно - помисли си да не  споменава за брашното, но ù се изплъзна.

Изпъшка:

                - Не съм гладен.

                - Бай Антон получил инфаркт.

Мълчеше.

                - Чу ли? Да не заспа?

                - Писано му било.

                - Завърти се край тях.

                - Да му сменям подлогата ли?

                - Добрине! Що си такъв?

                - Какъв да съм? – изправи се рязко.

                - Дървата му докараха на човека миналата седмица. И сега като го събори... Може да даде някой лев, да ги прибереш.

                - Хм - закрачи нервно и застана пред прозореца. – Както е тръгнало, да се молим от инфаркти да не се отърве селото, а? Докъде ни докараха ей, мамичката им ненаядени... И гледай к’во време! Слънцето и то, облещило се ухилено, сякаш се надсмива...

                - Не ти е виновно слънцето. Пороят... Да бяхме изкарали личната ми карта, можех да замина за Гърция. Колко народ от село си оправи положението...

                - Аз тука, ти там - за единия хляб. Кучета го яли такъв живот - изгледа я под вежди.

Сълзите едрееха и пълнеха очи ù, след последните му думи преляха. Добрин не издържа и я прегърна:

                - Недей, недей Гальо! – избърса лицето ù. – Колкото-толкова, все ще я наредим някак. Без тебе съм за никъде, да знаеш.

                - И аз, Добрине,  без тебе - сгуши се - няма да се делим, за нищо на света!

                - Няма, Гальо!

*****

                Добрин излезе рано. Къщата на Бай Антон беше в другия край на селото. По стените на къщите личеше докъде е стигала водата. На тия по високото им се размина с малко, ама долу около реката, още чистеха тиня. А от посятото, читав стрък нямаше. По дръвчетата, само шума. Плодът рян зелен се въргаляше в калта - и за ракия не ставаше.

   Малко бяха в селото тези, които бяха добре. Не че разполагаха с пари, но работеха. На повечето от месеци не бяха им плащали, важното беше, че имат да вземат. Бай Антон и жена му бяха от тях. Хем в държавна фирма, ама и те завалиите от бая време заплати не бяха виждали.

   Портичката беше открехната.

                - Добро утро, како Доче!

                - Добро утро, Добринчо - избърса ръцете в престилката и излезе от градината. – Влез де!

                - Как е бай Антон?

Поклати глава угрижено:

                - Лошото е, че му е втори инфаркт. Абе посъвзе се, има надежда да го изправя на крака. Ама от тука нататък, за работа не го търси, много пазене трябва. Пък градината, гледай к’во нещо е. И дървата чакат, всичко ръце иска. И на работа ходя... Как я карате у вас?

                - Плаче ми се, не е за говорене. Преди пороя нали минавахте край нас с бай Антон, видя градината...

                - Ох, всички сме на един хал, мойто момче, ама няма накъде. На ония горе им дреме на оная работа, че ножът вече е до кокал.

                - Така е, како Доче. Аз такова, и без туй съм без работа. Ако искаш, ще помогна за градината и дървата ще прибера и ще ги нацепя даже. И всичко, което трябва...

                - Добринчо, кака, имам нужда от помощ, без мъжка ръка не става. Ама как да ти платя, като и ние сме на сметка в магазина. От фирмата все обещават да платят, бактисах вече от лъжите им. Ама няма накъде, натискам си парцалите, че и по-лощо има.

   Добрин извърна глава обезсърчен.

                - Съжалявам, кака...

                - А, нищо. Поздрави бай Антон и ако нещо, обаждай се.

   Дочка поклати глава, махна му за довиждане и влезе в къщата.

   Добрин въздъхна и тръгна. Мислите го нападнаха. Опита да си даде кураж, но беше различно от миналата година. Обиколи де що има наоколо град и село за работа и все на камък. Не чакаше пари от никъде - от завода до стотинка платиха. Магазинерът го отряза. Ами Галя, колкото и да го обича...  до едно време се трай на глад. Ще ù писне накрая, ще наведе глава и ще се върне при нейните. Добрин спря, от мисълта за Галя лицето му пламна, сърцето заблъска, обърна се и хукна към къщата на Дочка и Антон. Влезе запъхтян и извика:

                - Како Дочееее.

  Показа се:

                - Кажи, Добринчо? – видя уплашеното му лице. – Да не стана някоя беля, кака?

                - Како Доче - хвана ръката ù. – Ти баща, ти майка. Не ти ща парите. Като вол ще ти работя! За един хляб и буркан с манджа. Само не ме отпращай.

                - Ох, Добринчо...

                - Половин хляб и малко манджа –  отчаянието и надеждата напълниха очите му.

                - Успокой се, мойто момче, успокой се. Ама докато има работа по двора...

Разтреперен ù целуна ръка:

                - Жива и здрава да си! Како Доче, като на мое си ще работя...

                - Добре...

                - Роб съм ти!

   Слънцето надникна зад облака и засрамено се скри. Полъхът поде последните думи на Добрин и ги разнесе между оголялата шума на дърветата „Роб съм ти, роб съм, роб...”, не чу за отплатата, но и не го интересуваше.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Силвия Райчева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • zelena (Силвия Райчева) Раде, благодаря ти!
  • rozza (Радка Миндова) Покърти ме...
  • zelena (Силвия Райчева) Христо, благодаря ти!
    Светъл ден!
  • ХристоЗапрянов (Христо Запрянов) Първо се ядосах, че съм го пропуснал, но пък удоволствието от прочита му е съвсем свежо.
    Този разказ е е дин от най-хубавите в сайта.
    Една жестоко смазваща реалност, представена на длан - ясно и точно,без грим и клишета, изчистена от претрупващи подробности. Това може да направи само много добър разказвач.
    Възхитен съм, Силвия!
  • zelena (Силвия Райчева) Благодаря, че споделихте!
    ИЛКО
    СЕВДЕЛИН
  • zelena (Силвия Райчева) ПЕТЯ, благодаря ти! Разбира се, че винаги има поне още една възможност, но там, в малките селца, където "Бог високо, цар далеко"...
    Поздрав мила!
  • bojilova1 (Петя Божилова) Прочетох на един дъх, със съжаление,че съм пропуснала този чудесен разказ.
    Колкото за решението на героите...не знам, аз бих потърсила друг изход като че ли... „Но за бъдещия син щеше ли да стигне, мамо?“
    Но всеки има право на личен избор.
    Поздрави,Силве!
  • zelena (Силвия Райчева) НАТАЛИЯ, благодаря!
    БЕЗЖИЧЕН, благодаря!
    ВАСИЛ, благодаря!
    Поздрав
  • abagar (Васил Бориславов) Привет!
    Разказ- присъда към всички свързани с управлението на нашата държава в така наречения преходен период.
    Сподавен вик към овчедушието обхванало като плевел народа ни....
    Тъжна картина на нашето съвремие в мащаб 1:1.
    Поздравление за майстворството и вещината!
  • Bezzhichen (Безжичен) Вече чета по-рядко и затова сега виждам хубавия ти, вълнуващ разказ. Още в началото, както и друг читател е забелязал, нещо ми напомни много интересната традиция на нашите най-народни писатели, макар и яростни врагове - Йордан Йовков и Елин Пелин. И без да се изхвърлям и да те сравнявам с тях, ще кажа, че имаш толкова добър стил и усет за разказа, че това, което читателят прочете, му се струва и истинско, и случаващо се пред него, почти кинематографично, и вълнуващо. Аз също много харесах въведението, и човечността, и отношението към човека до тебе, което е нишка в целия разказ. Много писах, но просто - хареса ми!
  • take_me_away (Наталия) Определено докосва. Прекрасно е.
  • zelena (Силвия Райчева) ЮЛИ, благодаря ти миличка, че намина!
  • Жулли (Юлия Димитрова ) истинско! присяда!
    Поздравления, Силве!
  • zelena (Силвия Райчева) ПОЛИ, благодаря ти мила!
  • pin4e (Павлина ЙОСЕВА) Тежко пишеш! Истинско...

    Исках да напиша отзив, ама пороят удави и думите ми...
  • zelena (Силвия Райчева) ИЛИЯНА, благодаря!
  • inakrein (Илияна Каракочева) Имаш интересен стил и винаги ми е приятно да стана част от историите, които разказваш.
    Поздрав!
  • zelena (Силвия Райчева) АНТОАН, благодаря! Времето е днес, а героят и думите му са реални...
  • zelena (Силвия Райчева) КРАСИ, благодаря!
  • maistora (Красимир Тенев) Много ми хареса!
    Някои редове са страшно дълги, бавно се четат, но си струва! В унисон са с безкрайната мизерия на героите, която подлага на тежко изпитание любовта и гордоста им.
    И все пак в твоя разказ любовта оцелява. "Ама докато има работа по двора..."
    Поздрав!
  • zelena (Силвия Райчева) СЕСИ, благодаря ти!
  • странница (Сеси) Стана ми много тъжно, като четох разказа ти! Поздравления за умението да пресъздаваш такива образи!
  • zelena (Силвия Райчева) АНГЕЛ, благодаря ти!
  • ivanleko91 (Ангел Колев) Тъжен, много силен и за жалост истински е твоят разказ!!!
    Само хората на село могат наистина да разберат героите ти...
    Поздрави, Силвия!
  • zelena (Силвия Райчева) БОБИ, благодаря!
    МОЙРА, благодаря!
    Прегръдка
  • Moira (Мойра) Много хубав разказ, много истински... познаваш се по стила...

    (а и аз имам сантимент към името Добрин...)
    Поздрав Зелено момиче!
  • seson (Боби) Силно въздействаш! Поздрав!
  • zelena (Силвия Райчева) Добрин е реално съществуващ, а думите "Роб съм ти", са негови, не мои... за съжаление. Точно тези думи родиха разказа. Благодаря ти Стефче!
  • StefkaGaleva (Стефка Галева) За трети или четвьрти пьт...го чета. Става ми тьжно, гладно, безизходно...до болка познати сьстояния. Добрин...защо трябва да казва "Роб сьм ти!"? Силен, работлив, чувство за хумор има, обича си Галя...Манталитет - бьлгарски! Или? Разказа го харесах. Поздрави,Силве!
  • zelena (Силвия Райчева) СВЕТЛЕ, благодаря!
    ДОЧКА, благодаря!
    Прегръдка
  • Довереница (Дочка Василева) Умееш да разказваш за горчивото,така че и на читателя да му загорчи.Поздравления!
  • svetlanal (Светлана Лажова) Вълнуваш, имаш талант!!!
  • zelena (Силвия Райчева) СТРАННИК, благодаря! Да, това беше идеята и замисъла, бях изумена когато разбрах, че се случва днес. Любовта се вплете някак неусетно, макар само да съм я маркирала.
    ВИКТОР, благодаря!
    РОСИЦА, благодаря!
    ПЕТИНКА, благодаря! Прегръдка
    Светъл ден!
  • petinka67 (Петя Кръстева) Страхотен разказ, мацко!!!
  • Eia (Росица Танчева) Силно въздействаща Творба!
    Поздрав!
  • B (Немо) Личи си че се отнасяш сериозно към писането. Премислен и добре подреден разказ. Пък и вече ти се усеща стила. Бих го нарекъл песимистичен романтизъм. Ай да спирам, че се сетих, че който не може да пише става литературен критик. Просто исках да те поздравя и да ти кажа че още те чета.
  • d49 (Странник) дам...
    браво, Райчева!
    прочетох с огромно удоволствие...
    21 век в БГ. за половинка сух хляб и бурканче с постна чорбица...
    всички сме роби на нещо.
    и на някого...
    харесах отново!!
    6.
  • zelena (Силвия Райчева) ТАНЯ, благодаря!
    СОНЯ, благодаря!
    АНТОНИО, благодаря!
    АНДРИНА, благодаря!
    ИДЕМИ, благодаря! Ще чакам с нетърпение...
    ЛЮБОМИР, благодаря!
    ИВОН, благодаря!
    Радвам се, че бяхте тук!
  • longin (Любомир Деничин) Горчивата истина...стяга за гърлото!!!Поздрав през сълзи!!!
  • idemidoidemi (Идеми Дойдеми) обичам да те чета )))))))))


    през уикенда ще имаш поща...


  • andrina_mark (Аэлла Вихрь-Харпиевна) Ех, Силве!
    И аз като Таня, приседна ми и залъкът, че и думите... Пуста робска орисия! Прав е Добрин - любов, любов, ами, ако... Някой беше казал, че "влязат ли проблемите през вратата, любовта често излита през прозореца".
    Твоите неща винаги ме впечатляват. А този разказ е направо покъртителен с реализма си. Много добре написан! Истински вълнуващ! И до сълзи човешки!
    Поздрави от мен!
  • antonio60 (Антонио Георгиев) Много социално, много актуално,много вярно.Драма и болка. Ами, ако няма любов?!Тя е и силата и вдъхновението. Тя е и волята и упоритостта на гладния.Не знам дали си учила Марксизъм. Ще взема да започна, отново, да чета -Кампанела и т. н.Реално и истинско.Струва си човек да пусне, една маллка сребриста капчица от края на зрителния си апарат. Поздрави!!!
  • posh` (Таня Атанасова) Наистина много ме впечатли. Пак се върнах да коментирам подобаващо.
    Наистина най-мощният стимул е страхът да не загубим любим човек, любовта. Не знам какво те вдъхновява за тези толкова истински и вълнуващи разкази, продължавай в същия дух. Прегръдки!
  • Rondissima (Соня Емануилова) ... истинската сила...
  • posh` (Таня Атанасова) Приседна ми хапката и очите ми запариха...

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.