17.01.2019 г., 11:30 ч.

 Родопският параклис Част 2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
1586 1 1
Произведение от няколко части « към първа част
35 мин за четене

Част 2 Еньовден

 Доротея и Боян си ритаха топка на двора, когато през портата влезе Вероника с няколко чувала под ръка.

  • Утре е Еньовден! – каза ентусиазирано преди да поздрави.
  • Добър ден и на теб – вдигна вежди Дора. – Да не си на имен ден?
  • Не, ще берем билки и вие със Симеон няма да се измъкнете – размаха пръст Верка. – И за вас има чували.

 На Еньовден билките имаха най-голяма сила и всички магии се получаваха. Тогава точно в полунощ се появяваха и разни мистични растения на точно определени места в планината. Вероника беше билкарка и с нетърпение чакаше точно този ден, в който да се снабди с важните за отварите билки. Миналата година тримата обикаляха планината цяла нощ и напълниха Самурайката до дупка. От особена важност й бяха еньовите билки, които изникваха в полунощ и вехнеха на изгрев слънце. Никой не знаеше къде ще се появят, затова трябваше да обходят цялата гора.

  • Сигурно – поклати глава Дора.

 След като приспа Боян, майката отиде да прегледа писмата в параклиса. Вратата му винаги стоеше отворена за да се вижда от по-далеч светлината на горящия олтар и да се усеща мириса на пресен тамян. Нямаше икони, само един кръст срещу вратата на олтара. По средата на малката бяла стаичка със заоблени прозорци стоеше свещника. Хората си палеха свещички, мястото си беше свято. Отстрани се намираше масичката със свещите, химикалка, пощенски пликове и две кутии. Едната за дарения, другата за писма. В нея нуждаещите се пишеха своите проблеми и Дора, и останалите се опитваха да ги решат.

 Момичето отвори кутията с писмата и съзря черен плик. Отвори го още по пътя към вилата и зачете. Пишеше кмет на малко село в другия край на Родопите. Едно от малкото села, в които имаше повече деца и младите не бяха избягали. Оплакваше се, че в рамките на няколко седмици са били отвлечени близо пет деца от детската градина. Че полицията е била на крак и не е имало никакви следи. Те са последната му надежда преди медиите да ги надушат.

  • Ужас! – възкликна Дора и извади телефона набирайки Симеон. – Идвай веднага!

 Партньорът й дойде след половин час, а тя събираше багажа за неясна експедиция. Като разбра какво става веднага се свързаха с кмета и тръгнаха незабавно. След няколко часа през балкана с по-големия джип, седяха на пейките пред кметството, а срещу тях кмета – Васил Каменов приличаше на полят с ледена вода. Около тях имаше десетина човека, родителите на отвлечените деца, те стояха прави, не смееха да седнат, ловяха всеки звук излязъл от устата на екипа.

  • Господин кмете – поде Симеон. – Защо не ни се обадихте или да ни потърсите, това е спешен случаи.
  • Идвах до параклиса, но не намерих никой, никой не ми вдигна телефона – отвърна с дрезгав глас Васил, който представляваше набит мъж на средна възраст с прошарена коса и отекли сини очи.
  • Както и да е , разкажете по-подробно. Какво се случи? – каза Дора.
  • Децата ни ги няма! – възкликна един мъж от тълпата. – Това се случи!
  • Това го разбрахме, но ако не ни кажете подробности не можем да направим нищо – отвърна му Симеон. – Как са изчезнали, кой е разбрал първи, че ги няма? Колко са точно на брой?
  • Изчезналите деца са общо седем, изчезнаха в рамките на три седмици. Схемата е била, че уж родителите им са идвали да си ги вземат по-рано… - прокашля се кмета и продължи с леко треперещ глас. - Лелките в градината се кълнат, че са били родителите им, те, с техните лица! Идва полиция и човъркаха, взимаха отпечатъци и си тръгнаха, нищо не направиха! А децата ги няма!
  • Само в това село има детска градина, само в него младите хора не ходят по чужбина и по София! – викна по-възрастна жена от тълпата.
  • Съжаляваме, че се е получило така, повярвайте ни, искаме да помогнем – отвърна й Доротея. – Със сигурност ще направим повече от полицията.
  • Трябва да огледаме селото и да говорим с лелките от градината – почеса се инстинктивно Симеон.
  • Дадено! Дай да не губим време – изпука пръсти Дора и скочи от малката платформа пред кметството.

 Слисания народ заедно с кмета проследи момичето докато отиваше до Паджерото. От там извади огледала и чувал с билки.

  • Това го разделете на десетина снопа и го запалете в краищата на селото, да изгори хубаво – нареди на кмета и подаде огледало на Симеон. – Аз взимам левия край, ти – десния, среща пак пред кметството за обмен на информация.
  • Слушам шефе! – отвърна с лека насмешка мъжът.

 Селото не беше малко и личеше, че кипи живот. Къщите, оградите отвсякъде се носеше усещане за свежест и чистота. Дора се почувства горда, че все още съществуваха такива места в България, но жалко за лошия повод. Със скромния й опит бе обиколила редица села и градове в района и по-далеч, а на повечето места хората бяха по-опасни и от най-свирепото създание. Сега двамата със Симеон се разхождаха по тесните улички с огледала в ръка и проверяваха са духове и следи. Размириса се на билки, огньовете вече горяха. Провериха земеделските земи, поляните, гората и махалите, нямаше никакво свръхестествено присъствие. Срещнаха се след час и малко отново на пейката пред кметството.

  • Нищо – сподели Симеон.
  • И при мен така – отвърна Доротея. – Минава следобед, ако имаше дневници наблизо да са се появили.
  • Мислиш, че има връзка, с онези случаи?
  • Не мисля нищо, просто сме длъжни да се огледаме. Трябва да проверим и тях – каза Дора и посочи с глава пълните маси отсреща в кафето.
  • Има някой, но не може да проверим цяло село. Засега ти предлагам лелките и кмета, може би ни следят отблизо, но може и да не ни познават. Засега добре са се скрили – говореше Симеон повече на себе си. – Взела ли си цигари? – Доротея поклати глава.  – ‘айде!

 Пръв за проверка беше кмета. Цигарите представляваха смес от билки, които дразнеха повечето зли създания и пушенето им причиняваше видим дискомфорт. За хората си миришеха приятно, дори успокояващо. Трябваше да подходят много сериозно и деликатно към случая, за което да тестват доверието на всеки главен помощник.  Двамата се качиха в кабинета при кмета без да чукат. Влязоха през вехта тапицирана врата със стара табелка „Кмет“ в средно голяма стая облицована с тъмна дървена ламперия. От ляво в дъното се напираше също толкова старо дървено писалище с компютър отпреди десет години на него. Отзад на стената седеше герба на селото и общината закачени за знамето на България. Имаше много скърцащи дървени прозорци и Доротея ги затвори всичките.

  • Господин кмете! – започна Симеон с параден тон.

 Мъжът седящ зад бюрото повдигна поглед от компютъра и каза тихо:

  • Казвайте ми по име. Намерихте ли нещо?

 Доротея запали въпросната цигара и нетрадиционния аромат се разнесе из кабинета. Васил Каменов също усети мириса, но не реагира по никакъв начин.

  • Дали сме намерили, все още не знам дали е ваша работа – продължи другият мъж. – Преди това искам да се уверим, че вие нямате абсолютно нищо общо с онези, които крадат деца. Другото, което е. Полицията най-вероятно ще се върне, не искам да им казвате абсолютно нищо за нас.
  • Много пъти сме си помагали, но в този случай може да си пречим – обясни Доротея и духна право към бюрото.

 Част от дима достигна лицето на кмета, но той пак не реагира по никакъв начин:

  • Втори мандат тези хора ми гласуват доверие. Не ме интересува кой и как, искам децата да се намерят живи и здрави!
  • Ние искаме същото – Доротея се приближи до бюрото и размаха горящата цигара. – Имате ли пепелник?
  • Какво е това? – кметът извади тежък кристален пепелник. – Мирише много странно като на онези билки…
  • Букет е – отвърна Доротея. – Успокояват нервите – и загаси цигарата.
  • Ще се свържем с останалата част от екипа в параклиса – обясни Симеон, отваряйки прозорците. – Искам ако знаете нещо да ми отговаряте, но нито дума пред никой друг.
  • Пред жена ви, децата, родата….. – изброи Дора и попита – Колко души знаят, че сме тук и кои сме?
  • Тези, които бяха пред кметството и помагаха за изгарянето на билките. Родителите и близки на децата.
  • Хм… Не трябваше да горим показно билките. Може би половината село вече знае, че тука има баячи – Симеон разтърка слепоочията си. – Добре, давай да звъним на Верка да видим какво ще измислим.

 Двамата се настаниха на кафявите вехти кресла до кафената масичка, която се падаше встрани от бюрото на кмета. Вероника беше осведомена още по път и сигурно знаеше с какво си имат работа. Веднага вдигна телефона с думите:

  • Докъде го докарахте?
  • Изгорихме малко билки и проверихме селото, няма следи – обясни Симеон. – Преди време ми направи впечатление, че ловим дневници и нощници на необичайни места и селото е в периметъра им. Може да има някаква връзка.
  • Не – заяви категорично момичето. – Това са организирани отвличания, лудниците се подчиняват само на богове и царе. Отвличанията най-вероятно са ставали от курдуши, това е дело на вещица. Събира децата за Еньовден за магия, да си удължи живота.
  • Какво?! – възкликна кмета.
  • Кой е това?! – викна Вероника.
  • Кмета, проверихме го, продължавай – изстреля Дора.
  • Това е в общи линии. Планирано е доста дълго време, курдушите не могат да вземат форма на когото си искат, затова сигурно са откраднали по някоя лична вещ. Проверих в околните села, там няма подобни случаи, което означава, че вещицата е нарочила само това.
  • Сигурно заради детската градина – промърмори Доротея. – Или бърлогата й е наблизо.
  • Което и да е няма никакво значение, самата магия е изключително сложна, планирала го е много дълго време. Не е зле да проверите родителите или лелките.
  • Хм… Става сложно – Симеон разтърка слепоочия. – Или лелките или родителите са курдуши, но ако проверим първо тези, които не са, другите ще имат време да бягат.
  • Аз съм за лелките – обади се Доротея. – По-лесно ще им е да се престорят на 2-3 лелки отколкото на 7-8 родителя – присви очи и погледна кмета. – Седем.
  • За магията трябва четен брой деца – обясни Верка. – И нямате никакво време. Еньовден започва утре след дванайсет, така че се размърдайте.
  • Отвлечените деца са седем! – викна Симеон. – Значи им трябва още едно и то бързо.
  • Ще рискуват и това ни е шанса да ги хванем – щракна с пръсти Доротея.
  • Но детската градина не работи – каза Васил.
  • Още по-хубаво, ще търсим родител – Симеон направи едно кръгче на кабинета. – Ще ми трябва информацията за родителите в детската градина, трябва да пресеем.
  • Те са тук в архива на общината – обясни кмета. – Имаме към 30 деца, които посещават редовно.

 Кметът скочи от мястото си и тръгна по студения коридор надолу по стълбите, двамата ловци на духове го последваха. От долния етаж кънтеше глас, Симеон им направи знак да спрат:

  • Полицията… - прошепна.

 Висок набит мъж с бръсната глава разговаряше с възрастния пазач на общината. Не носеше униформа, но значката му се виждаше закачена на колана. Като видя кмета веднага се насочи към него.

  • Пешев, криминална полиция – представи се. – Тук съм във връзка със случая на отвлечените деца. Искам да знаете, че е организирано активно търсене в селата и района – погледа му се спря на екипа. – Ще ви помоля да дойдете с мен, трябва да уточним някои неща насаме.
  • Разбира се – подчини се Васил и тръгна с полицая, като хвърли тъжен поглед на агентите.
  • Да му е*а ма*ката! – тихо възкликна Симеон. – Сега какво ще правим!? Нямаме време!
  • Тихо, не мрънкай – сръчка го Дора. – Кой знае колко време ще го държи тоя плешивия, можеше да ни даде поне имената.

 Двамата излязоха на малкия площад пред кметството, точно срещу него имаше стара двуетажна сграда с мраморна облицовка, която се ползваше за магазин и кафе. Малки пластмасови маси и столове бяха наредени на платформа висока около половин метър, там винаги седеше някой и хората от параклиса се надяваха да дочуят някоя клюка, която може да им даде посока. За тяхно нещастие двете маси, на които имаше хора станаха малко след като ги видяха. Дори продавачката в кафето ги гледаше смутено, а не можеше да питат направо, защото темата бе деликатна и не се знаеше кой може да ги изпорти на полицията.

  • Братче, все едно сме някакви престъпници! – въздъхна Симеон.
  • Сме или не сме трябва да си пазим гърбовете – отвърна Доротея. – Само на центъра има две партулки и дремещи куки.

 След по-малко от час се появи Верка с другия джип и още някои важни за мисията предмети. Носеше зелени качулки – така наричаха мантиите, с които се криеха от свръхестествените създания да не разбират, че искат да ги убият, понеже от употребата на отвари и билки, мириса и излъчването им се беше променило духовете и прочие ги откриваха по-лесно. Затова трябваше да носят специални талисмани и мантии с нишки от диви отровни растения за да не бъдат разкрити, особено като трябва да са дискретни и да преследват нещо. Като видя Самурайката да спира на центъра Дора възкликна:

  • Боян! Кой го гледа?!
  • Оставих го на баба, спокойно – отвърна Верка.
  • Как спокойно!? Що не казваш, че идваш?!
  • Щом уточнихме, че става дума за вещица трябваше да ви донеса някои неща – Верка отвори багажника и вътре лъснаха дръжки на мечове, туба с бензин и чувал с билки. Дора веднага затвори вратата и се огледа. 
  • Тук е бъкано с полиция! Селяните ни гледат като полезно изкопаемо!
  • Спокойно, аз поемам оттук, отивай си при детето – Верка я побутна. – Само да свалим работите.

 Дора си пое дъх да продължи да вика, когато Симеон се хвърли и запуши устите и на двете. Някъде в далечината се чуваха крясъци. Той тръгна по следите на виковете без да дава обяснение на въпросителните погледи на момичетата.

  • Това е битов скандал, Симеоне! – викна Верка и тръгна след него.

 Спря на няколко пресечки след паркинга с джиповете. На успоредната улица между две къщи се вихреше бесен съседски скандал. Една баба дърпаше внучето си и се опитваше да го прибере в портите на къщата, докато майка му и друга жена си крещяха.

  • К‘во искаш, ма! Мъжа ми зема, сега и дрехите от гърба ми земи!
  • Не съм пипала нищо, ма! Умрела съм ти за парцалите и на прасето няма да постела!
  • Да, ама едно време идваше у нас и викаше, како Златке дай някоя хубава рокля!

 Симеон стоеше на разстояние и слушаше внимателно. Момичетата го настигнаха.

  • Голяма си клюкарка – прошепна Дора, а мъжа размаха ръка в знак да мълчи.
  • Те се карат за някаква дреха от простора… лична вещ! Това ще е последното дете! – възкликна тихо Верка. – Трябва да им кажем!
  • Стой – дръпна я Симеон. – Ако разберат никога няма да можем да ги хванем.
  • Трябва да изчакаме да изведат детето и да го проследим – включи се Дора.
  • Ние да го проследим, ти си отивай при детето изгледа я нарицателно Симеон.
  • На най-хубавото ще ме отрежете! – разсърди се тя.
  • Хиляда пъти си го казвала, че не искаш да го оставяш да спи сам, без теб – обясни Дора.
  • Можеше да го докараш – завърши Доротея и не изчака отговор.

 Останаха Симеон и Верка да догледат скандала.

  • Кмета?! – попита жената.
  • Остана да дава обяснения на куките. Трябва да прекараме джипа и да се редуваме да дебнем къщата.
  • Отвличането няма да е по-рано от привечер.
  • Когато и да е, имаме следа и дано да не се прецакаме!

 Паджерото(големия джип) спря на няколко метра от къщата, като преди това двамата старателно огледаха района дали няма задни входове или вход/изход към някоя съседка. За да не бият на очи свалиха чуждия регистрационен номер и поръсиха с отвара за да не се усеща аромата на Родопски параклис. Симеон надяна качулката и приготви две сребърни саби, факла и пистолет. Рядко ползваха бойни патрони и огнестрелни оръжия, повече боравеха с такива за пейнтбол, защото направата на патрони беше по-лесна, а повечето им противници не се влияеха от обикновено желязо. Верка със съдействието на баба майсторяха патрони от билки и отвари, които старателно съхраняваха в кесийки приличащи на пълнители. Не след дълго и кмета се свърза с тях за да ги предупреди, че полицията обикаля наоколо, но въпреки това предложи съдействие за родителите. Разбраха, че въпросната жертва е дете на самотна майка, чийто баща избягал със съседката на София, след което си хванал друга и жената отново се прибрала на село. Оттогава комшийките се мразели. На Симеон не му пукаше особено, но Верка си падаше клюкарка и обичаше да слуша подобни изцепки. Не знаеха кога точно е открадната дрехата, но за приготвяне на отварата трябваха около осем часа, което значеше, че курдуша ще дойде или привечер или утре рано сутринта, защото на вещицата й трябваше време да подготви ритуала за подмладяване, а до Еньовден оставаха около 24 часа.

 Започна да се стъмва, а двамата от джипа не изпускаха от поглед кафявата ламаринена порта, в която влезе детето. Прозорците на двуетажната къща светеха и отвътре се чуваше глъчка. Дали някой друг наблюдаваше къщата? Верка се огледа, но нямаше нищо подозрително. Никакво движение, минаваше по една кола на повече от час, не се забелязваха сенки, животни, дори полицаите се бяха покрили. Мина девет часа и единствената работеща лампа в края на улицата светна. Изглеждаше като светлина в дъното на тунела, защото бе толкова далече. След още два часа повечето прозорци, включително и тези на къщата на Марая(така се казваше детето), угаснаха. Симеон дремеше на пасажерската седалка, а Верка със слушалки ядеше желирани бонбони и мляскаше. Нощта също мина спокойно, към четири часа уличната лампа угасна и се появи малко движение на камиони, явно дървари отиваха на сеч. Вероника събуди партньорът си с половин термос изстинало кафе и се сви на кълбо като тихо заспа. Той се прозина дълбоко и запали цигара като си направи гаргара с кафето. Отвори прозореца и сутрешния планински въздух го поободри, но в него се долавяха нотки и на друго нещо, изгоряла плът, но не детска. Вещицата беше започнала да бае за магията до няколко часа курдуша трябваше да се появи и да отведе момиченцето, а бърлогата й се намираше доста близо щом сутрешния вятър носеше миризмата.

 Така и стана след два часа, към шест и половина оригиналната майка излезе добре облечена за работа. Червена кола спря пред портата и тя се качи, и замина. Симеон разтърка ръце всеки момент щеше да се появи фалшивата майка.

  • Верке, ставай! – бутна жената до него, а тя го изгледа сънено. – Сега ще дойде!

 Има-няма пет минути и майката се върна пеша като мина покрай джипа без да обръща внимание. От параклиса се втренчиха в дървената врата на къщата. След още няколко минути излязоха майката и дъщерята, а Симеон бе надянал екипировката. В селото нямаше никакво  движение освен дегизирания курдуш и момиченцето, затова наметна тъмно-зеленото наметало с качулка отгоре. Те се движеха пеша с умерено темпо. Марая обясняваше нещо, а „майката“ отвръщаше с по една дума. Отново минаха покрай джипа, удобен момент, в който в огледалата лъсна истинския силует на придружителя. Кафява мантия с качулка, в която преглабяше прегърбено създание. Симеон брои бавно до десет и излезе от джипа с хендсфи в ухото. Създанието продължи до края на улицата и сви по черен път, който водеше до чешма с няколко корита, служеща за водопой на животните. До нея течеше малко поточе и пътя минаваше през тесен каменен мост и водеше в гората. Опитния нос на Симеон долавяше още по тежък мирис. То не продължи по пътеката към гората, а се спря при моста висок към метър и половина. В основите му до рекичката имаше дървен капак. Когато го отвори оттам се чуха детски писъци, които смутиха момичето.

  • Мамо! – успя да извика, преди да бъде блъснато в тясната дупка. Курдушът се огледа набързо, след което я последва и затвори капака.
  • При чешмата за водопой са! – прошепна остро Симеон.

Той се приближи до скривалището и опря ухо на капака с надеждата да чуе нещо, но дупката имаше магия. Чуваше се само като се отвори, а ако отвореше щяха да го разкрият. Верка спря джипа още преди черния път и дойде пеша. Намери другият агент залегнал в храстите. Направи й впечатление мириса, землянката трябваше да има комин, някъде наблизо. Практиката ги бе научила да не действат прибързано, особено в такива случаи, когато има и деца. Тя огледа и опипа дървения капак и после каменния мост. От коловозите личеше, че колите и камионите минаваха през потока, защото мостчето изглеждаше старо и тясно. Чу се тропот отвътре и Вероника веднага скочи в храстите при Симеон. От скривалището излезе прегърбено човече с дълбока качулка, от която не се виждаше лице. Имаше дълги, остри, тъмно сиви, кокалести пръсти и носеше кафява дълга роба, която се влачеше по земята, но не оставяше следи. За секундите, които остави отворено се чуха детски викове и баене на стара жена.

  • Не е много стара, около 200 години, като  гледам курдушите какви са прегърбени – каза Верка. - Избрала го е защото в моста има вградена сянка и повечето местни са се страхували да ходят.
  • Или може тя да е вградената жена – предположи Симеон.

 Курдушите бяха слугите на вещиците и магьосниците, по вида им можеше да се познае възрастта на господаря им. Повечето на вид представляваха безлики, червенооки човечета облечени в роби. За да служат вярно трябва да бъдат призовани и колкото по-силен е един магьосник, толкова по-способни помощници си вика. На въпросната вещица бяха хилави и прегърбени, което значеше, че все още не е от най-опитните.

  • Няма да ги убие преди полунощ, иначе магията няма да стане – обясни Верка.
  • Как ще действаме, не можем да запалим бърлогата, ще рискуваме децата – почеса се Симеон. – Имаме ли всичко? Ще викаме ли Дора?
  • Няма смисъл да я разкарваме – отговори Вероника. – Вещицата не е много опитна, така, че ще можем поне да я зашеметим с приспивно биле. Трябва да намерим комина на скривалището и оттам ще хвърлим билката предварително запалена. Ти ще залостиш капака под моста, докато се ошашавят, после влизаме, обезвреждаме вещицата, извеждаме децата и така.
  • Добре, добре, съгласен съм – поклати глава мъжът. – Сега да огледаме района.

 Комина на бърлогата трябваше да е някъде близо, но умело скрит. Това издаваше скривалищата на магьосниците и вещици, че винаги имаха огнища, на които правеха отвари, магии и пр., мириса на отвари винаги оставаше близо и до най-умело скритата бърлога. По пътя на логиката този на сегашната вещица трябваше да е след моста някъде в гората между дърветата. Там имаше коловози направени от дървари, които водеха навътре. Вероника взе лявата страна, Симеон дясната. След кратък обход по земята нямаше никакви белези, а мириса се превръщаше в смрад.

  • Това не е на хубаво, Верке – направи физиономия на неприязън мъжът.
  • Чакай – прошепна му тя и изтича навътре в гората. Подхвана да свири весела мелодия  и не след дълго получи отговор. След няколко минути на дърветата над нея накацаха десетки птички.

 На близкия клон над нея кацна славей със сини крила и очи като на човек.

  • Какво искаш? – попита с писклив детски глас.
  • Да ми кажеш къде е комина на вещицата – отвърна Верка.
  • А ти какво ще ми дадеш?
  • Ще ти дам от нашите череши да си нахраниш децата. После ще отидеш до параклиса и ще почукаш на прозореца на кухнята, Доротея ще ти даде колкото искаш – отговори му Верка.
  • Щом е за вашите череши ще ти кажа – поклати глава славеят. – Ей там е в дънера на едно дърво.

 Птицата полетя и жената я последва. Заведе я до изсъхнал дънер целия обрасъл в храсти. Там мириса бе най-силен.

  • Благодаря ти от сърце – поклони се Вероника. – Наградата, че чака в параклиса.

 Славеят отговори с поклон и полетя. Тя се свърза с партньорката си във вилата за да приготви въпросните череши. Те растяха зад Родопския параклис и птиците ги обожаваха, но дървото бе прокълнато и само човек можеше да бере от него.

 Заедно със Симеон разчистиха храсталаците и пробиха дупка в изсъхналата коруба на дървото. Смрадта стана още по-силна, чак мъжът изпсува.

  • Тук трябва да е, няма грешка – каза той като прокара пръчка през дупката.

 Вътрешността на дънера беше куха и посиняла, в подножието му зееше черна яма, от която струеше пушек. Симеон победоносно се усмихна.

  • Действаме! – плесна с ръце Верка.

 На родителите нямаше да им хареса, че щяха да упоят и децата им, но двамата прецениха, че е по-удачния вариант за всички. После можеше да мине за детски кошмар за да им се спести някоя травма. Приспивното биле действаше предимно на хора и на по-слаби същества и го използваха главно за да неутрализират някой дразнител за няколко часа. Вареше се на чай, но и пушека му предизвикваше същия ефект. Вероника имаше направени няколко топки с фитил, които приличаха на димки. Симеон зае позиция на дървения капак под моста, извади маркер и надраска няколко символа като поръси и запали малко тамян. Даде сигнал по хендсфийто на Верка, която чакаше до комина. Тя запали малкия фитил на цилиндричната структура и изчака да започне да бълва дим. Хвърли го със сила в дупката и захлупи с няколко пласта вълнено одеяло. Шумоизолиращата магия действаше, затова не се чуваше нищо, но Симеон разбра, че нещата се случват като дървения капак започна да се тресе. Той седна отгоре и зачака. Не след дълго набезите затихнаха и Вероника се присъедини към него. Двамата надянаха по една маска и мъжа рязко отвори дървения капак. Отвътре излязоха облаци гъст бял дим и не се чуваше нищо. Жената запали факла, която абсорбира пушека и вече можеше да видят изкопани стълби водещи надолу в земята. На пътя им лежаха два зашеметени курдуша, които лениво повдигаха глави. Симеон ги хвана за мантиите и ги провлачи надолу. Тесния коридор ги отведе до овална тъмна стая с черни каменни стени и различни алхимични установки. По стените висяха вериги и камшици, а срещу тях на голяма дървена маса имаше наредени осем колби с кръв. Вещицата лежеше до масата и стискаше облодънна колба. Явно магията й за дълголетие се беше изчерпала, защото лицето й изглеждаше изключително сбръчкано и увиснало. Носът й всеки момент можеше да падне, а устните бяха напукани и сухи. Сивите й очи се спряха на агентите и дрезгав сънен глас изруга:

  • Проклети да сте! – ръката й бавно се пресегна към обувката на Симеон.

 Верка я прескочи, вниманието й се насочи към огнището или под точно до него, където имаше клетка. Там лежаха всичките осем деца и спяха. Симеон откри ключа към катинара вързан за врата на вещицата и го хвърли на партньорката си. Двамата нарамиха децата и ги изкараха от тясната бърлога едно по едно като ги наредиха от страната на гората. За тяхно щастие нямаше полиция наоколо. Кой знаеше къде се мотаеха куките, но още по-добре за тях. След като извадиха и последната жертва настъпи тънката част, в която изпотрошиха цялата стъклария, стъпкаха всички билки, обърнаха цялата бърлога. Злата жена беше на крака и отчаяно се опита да връхлети на Симеон с част от вретено, но той я прати направо в тлеещото огнище, като започна шумно да стене. Последва обилно поливане с бензин и ръсене с букет от билки против уроки. Вероника забеляза дупка в каменната стена, където явно бе вградена сянката на жената, превърнала се във вещица. Докато разтребваха намери и парчета от бялата рокля. Преди много години е било практика да се вграждат сенки, предимно на млади жени за да бъде моста здрав и издръжлив. Вградените хора често се превръщали в таласъми и зли духове или както в случая – вещица. Явно още преди да я вградят се е занимавала с магии и след това курдушите са я измъкнали от дупката, като си е направила бърлога.

  • Мразя ви! Всичките хора! Където ме заточихте в тая дупка! Бял ден да не вида!  – викна тя, преди хората от параклиса да се качат по стълбите и да драснат клечката на дупката.

 От разсипаните билки и съставки скривалището се възпламени яростно, оставяйки стенанията на злата вещица в пламъците. Симеон и Вероника наблюдаваха от входа под моста.

  • Можеше поне да я убием, да не се мъчи – каза умислено тя.
  • О! Я стига! – махна с ръка партньорът й и извади телефона. – Ще звънна на кмета.

 След няколко минути напръскаха децата със свежа вода от поточето и те лека по лека започнаха да се свестяват. Кметът дойде почти веднага, а на лицето му се четеше върховно облекчение. Той седна до чешмата и подложи главата си под чучура като се смееше ехидно. Информира родителите и полицията, а за щастие на Родопския параклис един от следователите беше познат. Кирил Кирилов, висок строен мъж към 50 годишен с дълги криви зъби и дълбок глас. Той погали голото си теме като държеше някакви документи и се ухили ехидно.

  • Ловците на духове – каза приветливо. – По принцип трябва да ви водим с нас да давате показания, да ви разпитваме  и те такива – вдигна поглед към двамата от параклиса. – Обаче понеже сте ми приятели, няма да ви разкарвам. Ловете си там таласъмите и ако има нещо ще се чуваме.
  • Тъй вярно, господин полицай – Симеон му стисна ръката.
  • ‘айде, живо здраво и никога не сме се срещали по тези земи – Кирил помаха.

 Камъните от моста започнаха да падат като полицаите се заеха да търсят отпечатъци. След няколко минути конструкцията едва не ги затрупа като се сгромоли. Случаят приключи доволно, затова нямаше какво да търсят и да дълбаят повече. Няколко часа след събитията си получиха наградата лично от кмета заедно с домашно вино и овощни плодове за изпът. Селяните бяха заети да обгрижват децата си, затова не очакваха сърдечно изпращане, пък и полицията все още шеташе, което привлече вниманието на медиите. Васил Каменов ги извика в къщата си, далеч от мазалото, което се случваше в селото, за да ги награди и се опита да ги нагости, но агентите учтиво отказаха.

  • След няколко часа е Еньовден, трябва да сме на линия за билките – обясни Вероника. – Набелязала съм няколко места на балкана, които трябва да обиколим.
  • Както искате, деца – отвърна радушно кметът. – Искрено ви благодаря за помощта, без вас можеше и да ги опуснем.
  • Молим, молим, не заповядайте пак, защото сигурно не е приятно – помаха с ръка Симеон и двамата се качиха в джипа пред тухлената ограда на къщата на кмета.

 Еньовден настъпи, а те обикаляха Родопа по черните пътища. Въоражени с прожектори и чували, Верка гледаше на джипиеса къде точно трябваше да се намират редките билки и юркаше Симеон. Планината бе толкова тиха нощно време, чуваше се само шумоленето на горските потоци и понякога стъпки на някое животно. Срещаха се и таласъми, но повечето зли създания поддържаха добри отношения с параклиса. Вятърът подухваше леко и разнасяше аромата на гора, толкова свежо, че човек забравяше да спи. От другата страна на планината Дора и Бъки също мереха баирите в търсене на билки. Сновеше през поляните близо до крепостта в търсене на Напръстник, когато в мрака се открои бяла рокля. По средата на поляната стоеше като призрак млада стройна жена вперила поглед в Доротея, която насочи фенерчето към нея.

  • Доротея! – възкликна жената видимо смутена от светлината.
  • Гана! – отвърна тя. – Как си?

 Гана – самодива с облика на жена около двайсетте с нежни черти и тънки устни. Кожата й бе леко мургава изпечена, за разлика от посестрините й, които се сливаха с белите рокли, които носеха. Очите й – бадемови, кафяви, отвсякъде от нея струеше грация, превъзходство. Всеки мъж можеше да си мечтае за такава красавица. Повечето самодиви имаха такъв вид, като на балерини, гимнастички, но Гана беше екзотична, Симеон й викаше циганката. Хората от родопския параклис ги познаваха, повечето и не се закачаха, стига да не тормозеха туристите.

  • Добре дошла – усмихна се ехидно Дора. – Бях ти направила баница, но я забравих вкъщи.
  • Другия път, сега си бери билки и гледай да не стъпваш накриво – отвърна с равен глас самодивата и се завъртя като изчезна между дърветата в края на поляната.

 Тя погали Бъки, който през цялото време гледаше изпитателно, готов да се намеси и продължи с търсенето.

» следваща част...

© Kiddo Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??