„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 21

Вместо заключение или за „шепотите“ на вечерните вълни

Понеже сутрините няма високи вълни, разказвачът започва да ходи на брега вечер. Правил го е неколкократно, ала - уви - морето си остава гладко като стъкло. Навремени само някоя и друга едва надигнала се вълничка „набръчква“ повърхността му, „бързайки“ след това да се „стопи“ в гладкостта.

„Свят без вълни - двуизмерен свят - дава му определение разказвачът и отново застава до линията на едва плискащите се сега вълнички. - Толкова е спокоен, че дори да изчезне, никой не ще разбере!“

Тръгва по брега. Здрачът плавно се спуска, а нейде в далечината на настъпващата нощ вече се мяркат няколко „подранили“ звезди. Светът си е съвсем същият, както в сутрините с вълни. Само вълните ги няма. А няма ли вълни - знае разказвачът, - значи... няма нищо.

„Светът се състои от вълни, все едно какви: въздушни, магнитни, електрически, океански, вселенски... - казва си разказвачът. - вълнението, всяко вълнение, е стихия от вълни. Та нали затова е... вълнение!“

Прозрението го поразява като мълния! Заковава се на място, с лице към тихото гладко море. Тихо е, ала привидно. Сега вълните му са укротени, ала не са изчезнали. Носят истории, ала някак скритом, дискретно, издалеко. Да, те са различни от „улавяните“ от гребените на пенестите вълни. В тях обаче има потенциал да „изригнат“ като бомба със закъснител...

Наново протяга ръце - също като оная утрин с бурното море. И ето, историите „потичат“ към тях леки, ефирни..., „пълноводни“. „Лови“ ги без даже да си дава сметка, че го прави. Нощта настъпва, а той продължава да „лови“...

По някое време се сепва. Оглежда се. Плажът е опустял съвсем. Не и съзнанието му обаче. То „бъка“ от нови истории, които няма да бъдат разказани тук. За тях си има друго време и място. Тукашните, бурните истории, са „пенливи“. „Принадлежат“ на утринната разбушуваност, а не на вечерната тишина. „Заредени“ са с „отломки“ от „навъсена“ зора, а не с „нишчици“ от „крехък“ здрач. Затова са - и не могат да не бъдат - груби, „ръбати“, „бодливи“. От дълбините им „клокочи“ вселенският хаос, примесен с „кикота“ на ироничната съдба. Оставаме при тях - засега. Те са безпределната широта на преобърнатия наопаки свят. „Сочат“ към неназовимата скритост на привидно „разбушуваната“ повърхностност...

Някъде, в дълбините, всичко е едно и също. „Плитчините“ го „разчленяват“ на гротескно противопоставящи се „парченца“ битие. „Бурните“ истории, които прочетохте, са такива „парченца“ битие. Те показват, но не поучават; разкриват, но не насочват; „съобщават“, но не „назидават“. Просто са калейдоскоп от „ронливи“ безпокойства, „дълбаещи пукнатини“ в привидно солидните основи на мимолетния човешки свят и нищо, съвсем нищичко повече... - Нали?...

Край на сборника