Розалия и момчето

Очите ù блуждаеха някъде в отвъдното. Тя взе чаша вода. Взе малкото шишенце  в треперещата си ръка. То беше пълно със смъртоносна течност. Наля няколко капки  от  нея в чашата. Поднесе чашата към устните си и бавно изпи течността. След секунди тялото ù се изви като прекършена от бурята бреза и тя падна безжизнена на пода.

         Станала на крака, цялата зала бурно аплодираше актрисата. Любимката на публиката днес беше пожънала поредния си успех.

         Беше неделя. Любителската театрална трупа представяше класическа трагедия. Още в люлката тя беше предопределена за него.  В онези времена това е било традиция. Сега тя беше на двадесет. Той също. Трябваше да изпълнят волята на родителите. Но тя обичаше друг и страдаше. Традицията, честта на фамилията изискваха да се подчини на съдбата си. На волята на бащата. На неписания закон на честта. Мисълта разбираше, но сърцето не искаше да се подчини. То принадлежеше на друг. Сълзи, страдания, драматични обрати на действието я бяха довели до фаталното решение. Смъртта щеше да спаси честта на рода. Чашата беше изпита до дъно.

         Всички актьори бяха на сцената. Публиката не преставаше да изразява възторга си от тяхната игра. Тя беше в центъра на успеха. Розалия за пореден път беше покорила публиката с таланта си. Любимата актриса на млади и стари, мъже и жени, се покланяше пред своите почитатели. Всички погледи бяха вперени  към сцената и изразяваха възхищение и благодарност за изпитаното удоволствие. Букети цветя летяха към нея.

         На единайсетия ред на залата един юноша ръкопляскаше неистово. Очите му виждаха само нея. Розалия беше неговият кумир. Той не пропускаше нейните спектакли. Завиждаше на сценичните ù партньори. Боже мой, как би искал да бъде на тяхно място. Макар и само един-единствен път да я вземе в обятията си. Да я прегърне, макар и на сцената. Да държи ръката ù в своята. Да чува туптенето на сърцето ù. Нито за миг момчето не се съмняваше, че тя преживява реално съдбата на героинята си. Иначе едва ли би могла да има този блестящ успех във всичките си  роли.

         Момчето се възхищаваше от нежната ù фигура. Тънкото стройно тяло, дългите бедра и плоския корем. Късо подстриганата ù коса даваше възможност да се вижда  красивата извивка на лебедовата ù шия. Едновременно с това ù придаваше вид на юноша от Шекспирова пиеса. Тя беше женствена и крехка. В големите ù очи се четеше нежност и тиха страст. Бяха големи, кафяви, като на уплашена кошута. Но в дъното им беше скрита силна страст и нежна любов.

Момчето често я сънуваше. Виждаше  и чувстваше  младата жена до себе си. Понякога се срамуваше от сънищата си. Но би искал да не бъдат  сънища. Обожаваше  я. Желаеше я с цялото си тяло и душа. Години наред копнееше за нея. А тя беше толкова далеч. Даже не предполагаше колко любов, страст и желание се криеше  в сърцето и тялото на един юноша. И цялото това скрито богатство ù принадлежеше. Само да протегне ръка.

         Години наред това желание не угасваше. Чувствата му се засилваха, желанието му ставаше непреодолимо. Съзерцаваше я отдалече и страдаше. Но не се отказваше. Желанието му изглеждаше безнадеждно.  Химера, която никога нямаше да се осъществи. „Кауза пердута“.

Усмивката ù го преследваше неотлъчно. Сърцето му беше потънало в дълбоката бездна на очите ù. Понякога отиваше там, където тя работеше, и отдалече се любуваше на чаровната усмивка, с която тя посрещаше клиентките си. Нейната фигура, наподобяваща порцеланова статуетка, сякаш плуваше зад щанда. Цялото ù същество излъчваше доброта, благородство и нежност.

Годините минаваха. В живота Розалия беше станала съпруга и майка. Но на сцената, както винаги, беше младата влюбена жена, която обича, страда и се бори за любовта си. Десетки роли, съвременни и класически, с различни партньори и режисьори се редуваха през годините. И винаги с огромен успех.  През всичките тези години един юноша, станал вече мъж, я аплодираше, вперил поглед в своя кумир, към своята несбъдната любов, към една мечта, към жената, която щеше да обича през целия си живот. Една неосъществима, нереална, една извънземна любов. Съдбата щеше да реши дали да я превърне в реалност, само тя можеше да го направи.

         В новата постановка тя беше негова дъщеря. Момчето беше успяло да влезе в трупата и играеше ролята на баща ù. Сближиха се. Вече се познаваха, разговаряха. Той беше безумно щастлив. Мечтите му се доближаваха до реалността. Съдбата може би щеше да се покаже благосклонна към неговите чувства, скрити дълбоко в него от много години и невидими за очите на хората.

Репетицията беше приключила и самодейците бързаха да се приберат по домовете си. След дългия работен ден, няколко часа репетиция до късно през нощта. Само голямата любов към това изкуство можеше да обясни саможертвата на тези хора.

Валеше дъжд. Той ù предложи да я закара до дома ù. Тя прие. Наближаваше полунощ. Нямаше звезди. Само тежки облаци и дъжд. Той подкара към близката планина. Тя го гледаше с недоумение и мълчеше. Мълчеше и той. Колата се носеше по асфалта с голяма скорост и бързо оставяше града зад себе си.  Пред манастира имаше голям паркинг. Той спря, запали цигара. Тя също. Мълчаха. Той я гледаше с погледа на влюбения юноша, както я беше гледал преди много години. Тогава тя беше изпила чашата с отровата. Сега той чувстваше отровата в собствената си уста. Но сега тя беше до него. Той чуваше сърцето ù как бие. Чуваше и своето, биещо като бясно. Двете сърца биеха в ритъм. Неговото беше готово да се пръсне. Той загаси цигарата. Спусна стъклото и изхвърли фаса. В колата нахлу чист, мокър планински въздух. Нат Кинг Кол пееше „Беза ме мучо“. В нощната тишина музиката звучеше като орган в католическа катедрала. Той погали косата ù. Тя продължаваше да пуши и да мълчи. В тъмнината на нощта, при всяко всмукване на цигарата, огънчето осветяваше красивото ù лице. Дълбоките ù очи бяха като две тъмни планински езера, изпълнени  с тъга. Кадифеният  цвят им придаваше  спокойствие и нежност. Но в тях се четеше също  и тревога.  Погали я по лицето. Обърна с две ръце главата ù към себе си. Гледаше я с възторг и недоумение. Наистина ли тя беше до него?  В неговите очи също се четеше страх. Дали нямаше да се събуди от поредния сън? Нали дълги години я беше сънувал, беше виждал мечтите в сънищата си.  И винаги всичко рухваше когато отвореше очи.  Нали беше само сън. Той беше сам.

Но сега не беше сън. Тя седеше до него и пушеше. Косата, която галеше, беше нейната, лицето, до което се допираше, беше нейно. Очите, в които се четеше уплаха и тъга, също бяха нейните. Не, не можеше да бъде сън. Той се наведе над нея и потърси устните ù.  Бяха нейните, но инстинктивно се отдръпнаха. Той я прегърна, притисна я до гърдите си и отново ги потърси. Устните им се сляха.

Целувките им  ставаха все по-дълбоки, все по-страстни и пламенни.  Отдадоха се на внезапно избухналата страст. Тя целуваше лицето му, косите, падащи почти до раменете. Сълзите ù галеха лицето му, а устните се впиваха все по-силно. Езиците  проникваха в лоното на устните, тръпнещи от желание. Ръцете му галеха малките твърди гърди, докато нейните го притискаха все по-близо до себе си.

Тя се съпротивляваше, когато искаше да я обладае, молеше със  сълзи на очи и все по-силно се стремеше към него.

Сълзите бяха изсъхнали, очите горяха с пламъка на желанието и любовта. Една отдавнашна мечта беше отлетяла, за да отстъпи място на една стихийна любов. Страстта изгаряше две сърца, които съдбата беше събрала тази нощ. След всяка милувка страстта избухваше отново и отново, за да намери своето удовлетворение в още по-силна прегръдка, с  една още по-смела милувка. Бариерата беше паднала  и сексуалната им фантазия им даваше възможност да изживеят неповторими и неочаквани  емоции. Когато първите лъчи на слънцето успяха да пробият сивите облаци, когато ранобудните птици в гората изпяха първите си арии, те все още  не се бяха наситили да се любят. Сякаш някаква извънземна, вълшебна сила ги караше да се наслаждават на голите си тела, които се стремяха да проникнат все по-дълбоко един в друг.

Желанието и страстта ги бяха обладали неочаквано, за да оставят своя отпечатък през остатъка на живота им. Даже когато съдбата ги раздели и бяха далеч един от друг, сърцата им биеха в ритъма на онази единствена първа нощ.