27.01.2023 г., 20:22 ч.

 Розов хоризонт част 4 

  Проза » Разкази
851 0 4

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

4. Изгубени в превода

 

Не знам какво си мислят мъжете, когато стигнат до секс с една жена. Може би смятат, че всяка една от нас се ражда с умението и желанието да бъде ошлайфана подчинена в поредната  BDSM история и че си умира да я шибат, удрят, стискат най-чувствителните части от тялото ѝ, причинявайки ѝ "сладка болка".

Да, ама не! Драги ми господа, нежният пол затова е нежен. Ние обичаме да подхождат към нас като към най-скъпоценни порцеланови фигурки. Да ни галят, да бъдат търпеливи, да ни доставят удоволствие чрез ласки, а не чрез насилие. 

Има и фенки на садо-мазохизма сред нас, но болшинството са привърженички на класиката. 

И понеже аз самата съм една стопроцентова жена, ми е пределно ясно как да накарам сладурчето пред мен да стене от екстаз.

Целувката… Не, не говоря да си завреш езика в гърлото ѝ. Не! Не! Не! Устните притежават забележително количество рецептори. Една изключително обширна зона в мозъка е отредена за осъзнаването на усещанията, регистрирани чрез допира на двете меки половинки. Затова и целувайки, добрата любовница може буквално да подпали обекта на желанието си. 

Аз обичам да целувам навсякъде. Бавно, нежно,  експериментирам със силата на целувките си. Масажирам и разкривам чувствителната същност, криеща се под повърхността на сдържаността. Женската кожа е едно безкрайно поле от чудни тайни, които аз  обожавам да разкривам една по една, докато хубавицата под мен се извива и тръпне, докато стене и извисява глас. Досега никоя не е имитирала оргазъм с мен. И това никога няма да се случи, защото аз съм не просто добра любовница. А много повече. 

В началото ви споменах, че не много полицаи могат да се похвалят с умения като моите. Всъщност, това е отчасти вярно. Сред целия човешки вид сме много малко хората с подобни способности. 

Някои ни наричат емпати. И това е част от истината. Други, които успеят да ни опознаят по-добре се стряскат и бързо се разграничават от "енергийния ни вампиризъм".

Трети, които стигат до същината разбират, че всъщност става въпрос за обмяна на емоции. Защото в природата енергията не се губи, просто променя формата си.

Аз съм радар и абсорбатор на емоции. Но за да мога да се "храня" с тях, първо е необходимо да ги създам. За мен насищането с усещания е също толкова важно като храненето, приемането на течности и дишането. Но аз не съм паразит и хищник. Не, точно обратното. Обичам да дарявам удоволствие, за да получа в замяна есенцията му. Вкусът на щастието е невероятен. Невъзможно е да се сравни с каквото и да е друго. Но аз говоря за чувството на чуждото щастие. Защото аз-самата не мога да изпитвам такова. Възможно ми е да усетя радост само и единствено, когато съм станала причина някой друг да изпита положителни емоции.

Затова и сега съм в една от “Стаите за почивка” на “ Розов хоризонт” и оправям Катето по всички правила на изкуството. Нуждая се от удоволствието ѝ, за да възстановя изразходваната енергия и да се върна на местопрестъплението. Защото съм абсолютно сигурна, че в края на миньорския тунел ме очаква точно обратното на дневната светлина. 

Няма да ви предавам охканията и пъшканията на Катя, само ще кажа, че след като избухна в екстаз, заспа като къпано бебе почти на момента. Явно доста я бях изтощила. Е, потрудих се, признавам си. Сега ще ида да ударя едно на бара, да разменя две приказки с Роза- барманката-емпат, която даже по-добре от мен владее изкуството да доставя радост по простата причина, че налива на хората сладка отрова. Но нейното умение е усъвършенствано и тясно специализирано по направление да разгадава кое е най-подходящото питие за клиента отсреща. И ѝ се получава забележително успешно.

– Наигра ли се момичето на леля Роузи?- ме попита дрезгавият, вследствие на десетилетия пушене на по две кутии цигари на ден баритон. Изпод изкуствените мигли ме погледнаха две отровнозелени очи и дясното ми намигна.

– Засега. Дай едно тъмно и да вървя! Знаеш-дългът ме зове!

– Да ме обидиш ли искаш? Мен- експерта по напитките? Да ме караш да ти налея от оня разреден цвик? Не, скъпа! Няма да се измъкнеш от тук, без да се запишеш като един от малкото потребители на двадесетгодишния бутиков сингъл-малц, който поръчвам специално за тримата си най-отбрани клиенти.

–Мхм. Единият от които си ти, нали? 

– Ами какво да ти кажа- диамантите трябва да се предлагат само на онези, които могат да оценят стойността им.

– Разбира се! Но на служба не пия концентрати.

Роза направи театрално движение, сякаш щеше да припадне драматично и се улови за края на бара, закривайки очите си с опакото на дланта си.

– Ти наистина искаш да ми докараш инфаркт! Да наричаш това съкровище концентрат?

– Добре! Добре! Стига трагедии! За Бога! Нямам време за глупости!

– А имаш време да клецаш чистачката ми докато уж си на работа? Само заради това трябва да те таксувам двойно за всичко, което изпиваш тук. Да не говорим за накърняването на барманската ми чест.

– Оф… Защо трябва да продължаваме? 

– Ти започна първа.

– Ясно. Майната му, ще си взема една котешка пикня от денонощния и се връщам на бойното поле!

– Прекаляването с енергийни напитки е също толкова вредно, колкото и с алкохола!

Розалин се опита да надвика безумното цвилене на Лизи Старлайт, докато аз напусках пределите на най-добрия бар в града. 

Естествено, че беше права! И тя, както и Вероника. Вуйчо ми беше маниак на тема здравословен начин на живот. Така, че имаше на какво да ме научат. Ако им го позволя.

Което ми напомня, че трябва да му звънна тия дни. Да го чуя как е. Как върви турнето в Западна Европа. 

Навън побързах да се добера до мотора си преди някоя от отчаяните ми фенки от “ Розов хоризонт” да ме сгащи неподготвена. Нямам настроение да се обяснявам със стари бройки в момента. 

Естествено, като една стопроцентова тежкарка, аз предпочитам вятъра в косите си когато се придвижвам от точка до точка. Вярно, високите токове хич не се връзват с карането на един такъв звяр, затова и не го правя когато съм на работа. Но днес имах нужда. Затова и ги свалих, за да обуя удобните си кожени кубинки с яки грайфери и отпраших към спасителния остров, който представляваше в онзи миг за мен “ Розов хоризонт”. Но сега, след като се наситих с “дозата си щастие”, мога с чиста съвест да зарежа рокерския си облик и да се върна към умопомрачителните кокили, на които се качвам всеки ден, за да вдъхвам респект и страхопочитание.

Може би звуча така, сякаш мразя работата си. Не е вярно. Обожавам я, защото уменията ми да усещам мислите и чувствата на престъпниците ме правят една от най-добрите в занаята. Точно там е проблемът. Още след първото убийство усетих, че психопатът не е обикновен. Не беше просто интелигентен. Той беше същият като мен. Но с отрицателен знак. От “ тъмните”, така да се каже. Храни се със страданието на жертвите си. Колкото повече болка-толкова повече сила за него.

Затова и за мен е въпрос на чест не просто да го хвана, а да му отнема онази част от него, която го тласка да наранява. Но за това някой друг път.

Докато паркирах железния си кон пред нас, телефонът ми иззвъня. Преди да вдигна, знаех че ми предстои кофти разговор. Не, че мелодията беше различна. Просто по това време на денонощието и то в петък вечер винаги ми звънеше най-голямата грешка в живота ми.

– Казвай бързо, че съм заета!

– Айде бе! И сигурно те чака човек на легло?

– Ходи се шибай, а?

– Е-е-е… Така ли се говори с бащата на детето ти? 

– Така се говори с донор на сперма, който за ник`ъв кур не става! К`во искаш, те еба?

– Обадиха ми се от лицея. Искат разрешението ни да запишат Антоанета в по-напреднал курс. Твърдят, че възможностите ѝ са далеч над средните.

– Естествено! Все пак е единствената с пълна стипендия там. Благодарение на това, че безполезният ѝ баща е адската скръндза. Хайде аз, ама поне за детето можеше да се погрижиш!

– Не знам защо продължаваш да ми вадиш душата, при положение че нищо не ти дължа. Даже е точно обратното. Ако не бях аз, отдавна щеше да си на два метра под земята. Още повече-нямаше да я има прекрасната ни дъщеря.

– Единственото нещо, заради което можеш с вдигната глава да застанеш пред рогатия, когато му дойде времето, е Нети. Ако продължаваш да ме дразниш, съдбовният ти миг може да настъпи по-скоро отколкото очакваш.

– Ще се оплача от теб, да знаеш! Това си е тормоз от униформено лице!

– Женчо!

– Курва!

– Еби си майката, ясно ли ти е! Прати ми документите да ги подпиша, защото не желая да гледам кривата ти мутра на живо! И дай да сме наясно-нищо и никога не съм ти дължала! Опитах се да направя мъж от тебе, но от едно мекотело няма как да излезе гръбначно. Нужни са милиони години еволюция, все пак.

– Ай ше те…

Но преди да ме напсува в отговор,  успях да му затворя. Какво да се прави, разговорите с бившия са необходимо зло. Дъщеря ни учи в елитно учебно заведение в чужбина, а човекът който ѝ се води биологичен баща осъществява контакта с ръководството му, тъй като владее езика им. Точно този е един от малкото, които така и не се научих да говоря като хората. Освен това, бизнесът му бе почти изцяло съсредоточен в тази страна, така че връзките с обществеността там бяха като детска игра за хлъзгав тип като него. 

Както и да е- още една отметната задача за седмицата. И е време да се захващаме с мъжката работа. Все пак само жена като мен може да се справи с нея.

Телефонът ми отново иззвъня. Алексиев. Вече знам какво ще ми каже, затова му отговарям преди дори да е започнал с обясненията. 

“ Идвам до половин час. Дръжте фронта!”

През дългите зимни вечери, светлината успява да си пробие път през непрогледния мрак изключително трудно. Особено, когато източникът ѝ е много по-слаб от мощния генератор на Зло, наречен престъпност. Противно на широко разпространеното схващане  на обикновените хора, зимата въобще не е време за взаимност, топлина, уют и грижа. Тя е вълче време. Престъпленията през студения сезон значително нарастват по количество, а и жестокостта с която се извършват е с по-голям интензитет.

Психиатрите разправят, че било заради липсата на слънце и стреса от нуждата да се стои по-продължително време на закрито в компанията на едни и същи хора, но според мен истината е друга. Под покрова на нощта тъмните души се чувстват всесилни в деянията си, а през зимата има най-много часове, лишени от светлина.

И все пак, някъде там, отвъд Януари и Февруари, търпеливо чака своя ред младата пролет, която би трябвало да дари нова надежда заедно с преродения живот. 

Ако бях оптимист, щях да ви ръся вятърничави простотии от рода на “ новото начало в природата може да повлияе на серийния убиец и той да спре с пъкленото си деяние.”

Аз обаче съм реалист и ще ви кажа друго. Ще пукне пролет, но жаждата му за страдания само ще се усили. И тогава фокусът му ще се измести от бъдещите майки към децата, защото техните емоции имат по-голяма мощ. Аз по-скоро бих умряла, пред това да го позволя. Така, че в момента за мен е стартирано обратно броене до истинския Апокалипсис, който може да настъпи ако се проваля в мисията си.

Боже! Как не ме е срам да си мисля такива неща! Стегни се, Росицо! Ти главен инспектор ли си, или тъпа путка?

Ще взема да избъзикам Алексиев пак, поне да ми залепи някой и друг шамар за възвръщане на фокуса. Дам, смелостта не е в това да не се страхуваш, а да се изправиш срещу страховете си. Единственият начин да ги победиш. Защото изборът е да го направиш или да се признаеш за победен. 

А Игнатия Инвиктус е последният човек на тази земя, който би могъл да ви каже какво е значението на думата “поражение”...

» следваща част...

© Мария Митева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много благодаря на всички, които следят поредицата ми! Радвам се, че се харесва! Удоволствие е за мен да пиша така, че да ме четат
  • Впечатлен, по-скоро шашардисан от лекотата с която на един дъх прочетох този малко дълъг за мен разказ.
  • Интересен разказ
  • Браво! Отдавна не бях попадал на такъв дълбок текст. Благодаря!
Предложения
: ??:??