- Виждала ли си как танцуват по жарава? – ме попита през пролетта моя приятел, с който не се бяхме виждали отдавна. Той си идваше от време на време от чужбина, обичаше да странства из различни страни и затова аз го наричах Човека Птица.
Бяхме седнали да вечеряме в едно заведение в центъра на столицата. Стояхме един срещу друг на дървени маси с пейки. Семпъл ресторант с много вкусна кухня. Не бях сядала друг път там, но ми хареса .
- Не съм виждала. – отвърнах. Той се учуди. Аз също, заради въпроса. Не го очаквах.
- Никога не си виждала как танцуват по жарава? – възкликна той.
- По телевизията, естествено. – добавих.- Впрочем, защо е този въпрос?
- Защото е същото.
- Кое е същото? – попитах озадачена.
- Любовта.
Загледах се в лицето му. Разгледах го внимателно. Познавах го отдавна. Но мисля, че за първи път виждах това лице да стои срещу мен, за първи път, докато изричаше тази дума. Любов. Или може би грешах. Дали в онзи момент Човека Птица на мен ми се стори без крила, или просто ги бе ...