Ръцете на мама

(на мама Йорданка)

                Две старчески ръце, положени кротко в изморения ти скут. Вече не могат да работят, но пръстите не спират да се движат и да предат невидима нишка. Тези измъчени ръце, покрити с кафяви издайнически петънца говорят на своя език. Артритни възелчета са се настанили по ставите им...

            А бяха млади и красиви тези ръце! Тънките им дълги пръсти завършваха с добре оформени  нокти.

                Тези ръце не бяха родени в град.

            В селото, в което се родиха живота беше тежък и изнурителен. По тяхно време нямаше автоматизация и те трябваше да вършат всичко сами.

            Сутрин ставаха в тъмни зори и замесваха тесто в дървената нощва.

            Докато то втасваше, в коритото перяха дрехите на семейството.

            После омесваха и приготвяха хляба, млина и кравайчетата за трите деца,или каварма, тутманик, зелник, погачи и козунаци за всички ни.

            Напалваха тухлената пещ с дърва и докато втасаше хляба за втори път, вече ставаше жарава. С дървената лопата с дълга дръжка, за да не се изгорят, внимателно нареждаха тавите върху пиринчени перустии. Покриваха плътно  отвора на пещта с металния капак.

            Вземаха кобилицата с двата бакъра и отиваха за вода на изворната чешма. Тя бе отдалечена и пренасянето на вода бе тежко, но младите ръце на мама не се плашеха от това.

            На чешмата вече имаше и други моми и невести, които чакаха ред да си напълнят вода. Сред глъчка и шеги тръгваха младите жени с кобилиците на рамо към домовете си.

            А в пещта хлябът вече беше изпечен. Пак с дългата лопата внимателно изваждаха всички тави и ги покриваха с бял месал. Хлябът се задушаваше и златистата му коричка омекваше. Разнасяше се неудържимо приятно ухание и то достигаше до нашите малки нослета.

            Още неразсънени, ние се спускахме към уханните тави, но гласът на мама ни напомняше, че  първо трябва да си оправим леглата, да се измием и облечем.

            Сядахме на столчетата и започвахме да си разпределяме кравайчетата.

            Уханният млин вече изстиваше в чинийките ни и отпивайки от топлото домашно краве мляко закусвахме с апетит.

            Ръцете на мама ни приготвяха за училище и детска градина и ние отивахме с радост, защото сме от нейния род- рода на Георги Раковски и на Йордан Йовков. Защото прадедите ни са образовани хора и знаем,че учението ще ни направи по-знаещи и по-умни.

            После и мама слагаше мотиката на рамо и отиваше на работа. Нейното звено окопаваше нивите с различни посеви в ТКЗС-то. Това беше тежка работа, но тогава нямаше какво друго да се работи на село.

            Ръцете на мама помнят насилственото отнемане на земята, добитъка и инвентара на семейството.

            Колко нощи са ги стряскали, обиждали и тормозили, докато ги принудят да влязат в ТКЗС-то...

            Колко пъти са претърсвали къщата и изтръмбушвали сеното да търсят скрито зърно...

            Как са ни оставяли без хляб и дрехи...

            Как мама и татко са мелили брашно от просо, ечемик, метла и малко жито, примесено с къклица...

            И как от него е ставал черен, твърд и клисав хляб...

            А всичкото наше жито за бял хляб е отнемано насилствено като наряд.

            Колко мъка и тегло помнят ръцете на мама...

            Но работливите и смели ръце не са се изплашили.

            Свикнали с всякаква несгода, те продължили да работят. Сеели, отглеждали и обработвали памук в огромната си градина, а после го изпридали, тъкали, крояли и превръщали в чудните ни дрешки, защото била купонна система...

            Още след раждането започнали да приготвят чеиза ни.

            Всяка вечер след като ние заспивахме и цялата къща притихваше, те вземаха куките и преждата и плетяха на светлината на газената лампа.

            Когато пораснахме и се заженихме, мама отвори сандъците с чеизите ни и ние ахнахме!

            Всичко беше приготвено от ръцете на мама. Домашно тъканите чаршафи бяха наплетени с вълшебни дантели. Всички бяха различни и много красиви! Имаше много ръчно нашити калъфки за възглавници, карета за маси и ковьори за стена. Мама ни беше направила и ковьори с машинна бродерия. Ръчно тъканите покривки за леглата бяха прекрасни! В тях ръцете на мама бяха втъкали любовта и мечтите си! А мама умееше да разказва и да вгражда приказките в платното на стана.        

            Под нейния стан ние пораснахме. С нея се научихме на труд. Ръцете на мама ни учеха да предем с хурката и къделята, а след това да навиваме преждата на чекръка. После я сваляхме, правехме я на гранчета и мама я переше. Изпъваше я и след това правехме кълбета от прежда. Навивахме я на масури и я подготвяхме за тъкане. С детско любопитство и желание сядахме до мама в стана и тъчахме. С колко търпение и любов ни учеше мама на женския труд! А когато започваше подготовката за тъкане на черги от парцали беше истински празник за нас- децата! 

            Заедно с мама режехме парцали, после зашивахме отделните парцалчета, навивахме ги на кълбета, а след това и на масурите за тъкане.Какви шарени черги ставаха!

            В чеиза ни мама беше изтъкала и национални  костюми- сукмани, престилки, блузи с ръчна бродерия, а за брат ни бродирана риза, елече с гайтани, черен панталон и бели навои. Имаше и тъкани национални торби за храна с дълги презрамки. От черен шаяк ръцете на мама бяха скроили и нашили джамадани (горно елече) за малките момченца- бъдещи внуци. Имахме и шаячни терлици, украсени и шити на шевна машина.

            Грижливите ръце на мама бяха приготвили и юргани с овча вълна за нашите бъдещи семейства и за семействата на децата ни.

            С годините те се усъвършенстваха и затъкаха губери и китеници. В тях мама като че ли втъка желанията, сънищата и мечтите си. Те бяха различни и неповторими! От тях пееха птици, цъфтяха цветя, зрееха гроздове , преплитаха се геометрични  фигури и национални орнаменти. Бяха с различните нюанси на овчата вълна- естествени и натурални. В това бе тяхната неповторима прелест!

            Ръцете на мама тъкаха и цветни китеници! Всички цветове на дъгата се запечатаха там. От тях се усмихваха слънца, цветя и водопади от вълшебна пъстрота и любов!

            Чеиза от ръцете на мама беше най-безценния подарък за нашите нови семейства! Перфектната изработка надминаваше дори и фабричното качество!

            Колко неуморни бяха ръцете на мама! Не помня да съм ги виждала да си почиват и да не правят нищо!

            Те работеха на държавна работа.

            Те мажеха и поддържаха дома.

            Те работеха в градината, отглеждаха зеленчуци и приготвяха зимнината.

            Те сееха и поддържаха цветята в къщи, в двора и дори между зеленчуковите лехи. Всичко грееше като слънчева градина.

            Ръцете на мама като че бяха вълшебни- до каквото се докоснеха и разцъфтяваше.

            За тях нямаше плетка, която да не могат да заплетат и шевица, която да не могат да ушият.

            Те учеха жените в селото да правят компоти, сладка и зимнина, да сноват становете и да тъкат, да плетат и нашиват.

            Душата на мама беше като разцъфнало цвете, отдаващо красота и всичко от себе си с безкрайна скромност, неочакваща признание.

            Ръцете на мама милваха детските ни главички и ни отгледаха.

            Те се трудеха и ни издържаха да се изучим.

            Те подкрепяха и помагаха на баща ни и работеха неуморно и повече от него.

            Те се грижеха за родителите и на двамата.

            Те порастиха и внуците си.

            Те изграждаха и ТКЗС-то, те строиха и Социализма.

            Те градиха Птицекомбината в селото.

            Те участваха и в издигането на високите панелни блокове в града.

            Те бяха неуморни дори и когато остаряха...

            В двора си винаги отглеждаха много животни и всяко от тях си имаше собствено име. Те я обичаха много и когато им говореше, реагираха адекватно на думите ѝ.

            Градината им винаги беше изрядно поддържана и подредена с най-отбрани сортове.

            Ръцете на мама храниха и помагаха на семействата ни докрая.

            Те ни благославяха в начинанията ни и те ни посрещаха, когато се връщахме у дома!

Макар и остарели и изморени, те ни подкрепяха и  насърчаваха, даваха ни сили и надежда да продължим напред!

            В ръцете на мама беше и нейното опрощаващо велико сърце, което ще тупти, докато ни има нас и поколенията след нас!

            Прекланям се и целувам ръцете ти, мамо!

Мария Димитрова- Вълкова