Ръка за милостиня
Случвало ли ви се е да усетите как някой ви гледа?
Усетих втренчения поглед и се обърнах, но там нямаше никого. Тогава чух сладко детско гласче:
– Дайте ми левче, моля Ви!...
Очите ми се свеоха надолу по посока на гласа. Детето беше високо колкото масата. Имаше големи влажни очи, дълга коса и сополиво носле. После погледът му пробяга по чинията с още димящи пържени картофи и подсмръкна. Бръкнах за левче.
– Вземи!
Малкият зяпна и вдигна раменца… От тях като счупени крилца се разпериха две малки чуканчета.
Сега и аз се ококорих. От изненада очите ми се навлажниха, а когато се овладях, рекох:
– Седни. Обичаш ли картофки?
– Да – промълви сладкото детско гласче и отвори устичка като пиле.
– На колко години си? – мушнах един картоф в устата му.
– На пет… Вече съм голям, мога да припечелвам по левче.
– Как?...
Малкият преглътна и пак отвори уста. Мушнах в нея още едно картофче със сирене. После още едно…
– Как?... Питам… Как вземаш левчето?...
Картофите свършиха, но той продължаваше да зяпа:
– С уста…. Но ти, како, вместо левче ми даде всички пържени картофи…
Усмихнах се на хитреца:
– Къде са родителите ти? Много си малък…, за да просиш…
– Не съм сам… Аз съм с каките и батко си. Те са съвсем наблизо… – рече малкият, захапа левчето от ръката ми, а после побягна.
Докато се съвзема, пред мен цъфна още една голяма усмивка под сополиво носле:
– Дайте ми левче, моля ви! Или не… По-добре ми купете баничка.
Кой може да откаже да нахрани гладно дете. Купих сандвич, защото наоколо нямаше баничарница. Малката го взе и го захапа възторжено.
Докато се окопитя, похарчих цяла двайсетачка за каките. За съжаление бе последната двайсетачка. Съвсем неразумно от моя страна.
Тогава цъфна баткото:
– Ти ли раздаваш сандвичи? За мене има ли?...
– Не, съжалявам. Свършиха ми паричките. Нахраних шест деца. Съжалявам…
– Как така за всички има, а за мен не? – ядоса се той. – Каква си ти скъперница, че на другите даваш, а на мен не? Защо си така лоша, ма? А?...
– Съжалявам – почувствах се неудобно от виковете на момчето, – просто нямам вече пари… свършиха. Не мога да ти купя сандвич…
Момчето обаче не искаше да се откаже и стоеше с протегната ръка за милостиня:
– Сигурна ли си?...
– Съжалявам, не мога да ти помогна. Парите свършиха…
Наистина бях объркана. Но разговорът приключи. Обърнах се и си тръгнах.
Случвало ли ви се е да усетите как някой ви гледа в гръб?...
– Щом не даваш... на ти!.. – викна той и покрай ухото ми профуча камък.
Обърнах се ...., но там вече нямаше никого.
© Нели Господинова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
така е тя...
-
И ето, цял живот си патя
от непоискано добро,
приятели, сестри и братя,
и нож, ударил във ребро.
И ето, от ума си страдам,
или от липса на такъв,
и пак във кално блато падам,
душа, сърце - за риби стръв.
И ето, пак напук съм жива,
сама в един измислен свят,
съдбата ми е милостива.
А рибите? Е, те мълчат... -
По повод непоисканото добро, за което заговори Anita765 (Ани Монева). детето без ръчички зяпнало да вземе левчето с уста, а героинята на разказа, помислила, че е гладно. Затова го нахранила. А и малкият не си признал, докато не излапал пържените картофчета. Така,че по-скоро е било опознаване. Както и да е. какво мислите за непоисканото добро?... Интересна тема.
-
Много актуално, тъжно и болящо...
Много вълнуващо си пресъздала случката, Нели.
Будиш размисли и съвести...
Поздравления! -
Аз имах подобен случай преди години, близо до централна гара в Пловдив.
Дадох пари на един циганин - просяк, а после го видях да си купува алкохол.
Отвратих се, почувствах как някой се е изгаврил с моето милосърдие.
Но тук не става дума да нахраниш гладният, това е "законен" бизнес за някои цигански семейства.
Милосърдието е много повече, но тези цигански деца, описани в разказа нямат сетива, с които да го усетят. -
Докато едни ги учат от малки да дават, а други от невръстни - да вземат ще съществува понятието милостиня. Покъртителен е разказът ти, Нели, но ти си наясно с това. Поздравявам те.
-
Истинският Глад е страховито животно, той не може да мисли, нито да чувства. Възпитаван и предаван от поколение на поколение, достига до претъпяване рецепторите на чувствата. Те нямат усещане за редно и нередно, защото се отлеждат малко по-нечовешки от маймуните в джунглата. Да вярно е, права е Ани. Освен това, цели фамилии в чужбина въртят бизнес с това.
И все пак вярвам, че към тези деца трябва се подхожда много внимателно и да се насочват от нас и от институциите в правилната среда, още от малки, не бива да извръщаме поглед от тях. Това би било най-доброто решение за нас-като общество и за тях, като невинни потърпевши.
Поздравления за разказа и направеното добро! -
Расказът е много истински. И с мен са се случвали, при това неведнъж, подобни преживявания. Трябва да различаваме истинските от фалшивите просяци. Първите са истински нуждаещи се и те провокират съвестта ни. Отминаването им с мълчание води до душевни терзания. Трябва да вършим добро, според възможностите си. Както Христос каза за жената, която пусна само една монета, че тя даде повече от другите, защото даде от малкото, което имаше. Същевременно сме длъжни да осъзнаем, че нито един от нас не може да оправи несправедливостта в този свят. Това е колективно, а и Божие дело. И не на последно място, трябва да помним класическата мъдрост, че няма добро, останало ненаказано. В този дух е финалът на този къс, но обаятелен разказ. Поздравявам те, Нели и да ти е честита Новата година. Пожелавам ти, здраве, късмет и успехи!
-
Горчива истина. Пари и от двете страни. И задава въпроси. А отговорите?
-
Защото децата, които си описала, имат професия от малки - просяци. Често това са цели фамилии и в много от случаите, още в ранна детска възраст им отрязват обикновено палеца, за да могат да крадат изкусно. Такива семейства живеят привидно в коптори, а пред дома им спрян, да речем мерцедес. В много от случаите бащите са вечно пияни и пребиват децата си, ако решат случайно да оставят някое левче за себе си, за да си купят нещо. Това е и причината за тяхната агресия. Дори и да не страдат от клептомания, така се въздейства върху психиката им, че се превръщат в такива, защото са възпитани на такъв начин на живот. Те не разбират от добро. Имат норма. Жестоко е, но това е голата истина. Професия - просяк, съчетано на по-късен етап с крадец, тъй като са длъжни да заработят някаква сума, иначе са подложени на физически и психически тормоз. Това е.
-
А защо има деца с отрязани ръчички, никой не пита...
-
Детето е поискало левче, лирическата героиня го е и нахранила. Много често непоисканото добро се замеря с камъни накрая.
-
Да, за съжаление има много гладни хора - и цигани, и българи, и други... Това е жестоко - не бива да има гладни хора. Как е възможно, в България, сега... какво става? И за съжаление много спекулират с това. На мен също ми се е случвало да хвърлят в коша нещо, което съм им купил, нещо за ядене, защото не понасям някой да е гладен... Жестоко е... А всъщност те са просили пари за наркотици, може би. Или са пратили малките, гладни деца да го правят... Не знам какво става... Както винаги изключително добре написано и темата е поставена в най-острата форма, както трябва да бъде, ако все пак искаме нещо от писаното да поне обърне внимание - иначе отдавна е безпределно ясно, че съвестта на съвестните не помага... Поне в България...
-
Случвало ми се е. Спря ме пред баничарницата.Дребен,като маково зрънце.Гладен бил, искал пари да си купи баничка. Купих му две. Най-демонстративно ги метна в кошчето.Извадих ги и ги дадох на бездомно куче. То поне лизна ръката ми с благодарност.
-
Гладен стомах не прощава...
Просията е древна професия,но е неблагодарен занаят.Жалко,че във време на изобилие за някои,други нямат пари за да нахранят децата си.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
