Ръка за милостиня
Случвало ли ви се е да усетите как някой ви гледа?
Усетих втренчения поглед и се обърнах, но там нямаше никого. Тогава чух сладко детско гласче:
– Дайте ми левче, моля Ви!...
Очите ми се свеоха надолу по посока на гласа. Детето беше високо колкото масата. Имаше големи влажни очи, дълга коса и сополиво носле. После погледът му пробяга по чинията с още димящи пържени картофи и подсмръкна. Бръкнах за левче.
– Вземи!
Малкият зяпна и вдигна раменца… От тях като счупени крилца се разпериха две малки чуканчета.
Сега и аз се ококорих. От изненада очите ми се навлажниха, а когато се овладях, рекох:
– Седни. Обичаш ли картофки?
– Да – промълви сладкото детско гласче и отвори устичка като пиле.
– На колко години си? – мушнах един картоф в устата му.
– На пет… Вече съм голям, мога да припечелвам по левче.
– Как?...
Малкият преглътна и пак отвори уста. Мушнах в нея още едно картофче със сирене. После още едно…
– Как?... Питам… Как вземаш левчето?...
Картофите свършиха, но той продължаваше да зяпа:
– С уста…. Но ти, како, вместо левче ми даде всички пържени картофи…
Усмихнах се на хитреца:
– Къде са родителите ти? Много си малък…, за да просиш…
– Не съм сам… Аз съм с каките и батко си. Те са съвсем наблизо… – рече малкият, захапа левчето от ръката ми, а после побягна.
Докато се съвзема, пред мен цъфна още една голяма усмивка под сополиво носле:
– Дайте ми левче, моля ви! Или не… По-добре ми купете баничка.
Кой може да откаже да нахрани гладно дете. Купих сандвич, защото наоколо нямаше баничарница. Малката го взе и го захапа възторжено.
Докато се окопитя, похарчих цяла двайсетачка за каките. За съжаление бе последната двайсетачка. Съвсем неразумно от моя страна.
Тогава цъфна баткото:
– Ти ли раздаваш сандвичи? За мене има ли?...
– Не, съжалявам. Свършиха ми паричките. Нахраних шест деца. Съжалявам…
– Как така за всички има, а за мен не? – ядоса се той. – Каква си ти скъперница, че на другите даваш, а на мен не? Защо си така лоша, ма? А?...
– Съжалявам – почувствах се неудобно от виковете на момчето, – просто нямам вече пари… свършиха. Не мога да ти купя сандвич…
Момчето обаче не искаше да се откаже и стоеше с протегната ръка за милостиня:
– Сигурна ли си?...
– Съжалявам, не мога да ти помогна. Парите свършиха…
Наистина бях объркана. Но разговорът приключи. Обърнах се и си тръгнах.
Случвало ли ви се е да усетите как някой ви гледа в гръб?...
– Щом не даваш... на ти!.. – викна той и покрай ухото ми профуча камък.
Обърнах се ...., но там вече нямаше никого.
© Нели Господинова All rights reserved.
