30.06.2017 г., 22:20 ч.

С един повече 

  Проза » Разкази
614 3 4
8 мин за четене

     Ударът не беше силен. Имаше здрава и добре оформена тежка ръка. Сви я в юмрук и го нацепи точно в средата на лицето. Обаче се подхлъзна и силата на замаха му драстично намаля. Беше откровен, целенасочен и прав удар.

     За секунда жертвата остана на мястото си. През това време собственикът на тежката ръка се отърколи на пода и загледа внимателно случващото се, за да прецени дали се налага да става. Можеше да продължи да пие и на пода. Зарадва се, като видя, че няма да му се налага да става.

     Удареният внезапно се свлече. Строполи се на задника си. Застана на земята като бебе в цукало и продължи да гледа пред себе си, сякаш очакваше да схване точно какво се е случило. От носа му се стече кръв, влезе в устата му и той направи балонче.

     Тежката ръка допълзя до него и попита:

     – Можеш ли да говориш?

     – Да – една чуто промълви седящият. – Мисля, че да.

     – Тогава млъкни!

     Всъщност той няколко пъти бе издал тази заповед, но до този момент никой не го слушаше, защото изглеждаше прекалено пиян.

     – Защо се сбиха тези двамата? – попита господинът с ново сако и чиста риза, който влезе в бара, за да убие малко време.

     – Кого питаш? – барманът не обичаше непознати с нови сака и чисти ризи.

     – Теб.

     – Не съм те чул.

     Новодошлият погледна злобно и почти изкрещя:

     – Едно уиски, по дяволите! Ама че ветреп!

     Барманът остави чашата пред него и не каза нищо.

     Изпи я на екс. Поръча още. Имаше много време за убиване. Докато правеше това, до него бавно и с приплъзване се доближи оня с тежката ръка. Подпря се и седна.

     – Пръч, защо никой не обслужва пода? – попита той бармана.

     – Няма такова нещо. Подът се мете редовно. Всяка седмица. И не съм пръч.

     – Аз ще пия на пода. Само да посмее някой да ме измете. Дай още една бутилка. Чу ли, коч?

     – Не е ли много? – включи се новодошлият. – Ще се напиете.

     – Аз съм напълно пиян – едва изрече тежката ръка. – Но трябва да се погрижа за приятеля си. Този, дето седи до мен на пода. Той е жаден. Академично.

     – Не е ли по-добре да седнете на някоя маса? Във всеки случай ще е по-възпитано.

     Лига, дълга и слузеста, се стече от устата на тежката ръка. Той погледна кръвнишки човека с новото сако и чистата риза и изстреля следния въпрос:

     – Говори ти се, а? Имаш нужда от компания, така ли?

     – Всъщност да.

     За миг стана тихо. Или предстоеше бой, или в бара щеше да стане тъпо като в сладкарница.

     Тежката ръка вдигна бутилката и отпи няколко гълтока.

     – Отивай на пода да си говориш с тоя в цукалото. Вие има какво да си кажете – един дол дренки сте. Най-свестните хора са на пода, да знаеш. Щом имаш време за убиване, значи си нормален. Макар че приличаш на пръч. На пръч след баня.

     Човекът с новото сако и чистата риза неочаквано се съгласи. Седна на пода, кръстоса нозе и започна да подпитва онзи в невидимото гърне за това и онова. Завързаха разговор.

     Беше късно. Никой, който се отбиваше в този бар по това време, нямаше намерение да се прибира. Всеки убиваше по нещо там. Здраве, минало, бъдеще, мечти, любов, спомени, време – неща за убиване колкото щеш. Това западнало проклето място беше точно до някогашната поликлиника, в мазето за въглища. Помещението беше тясно, задимено и мръсно. Нямаше тоалетна, а собственикът изобщо не си беше правил труда да иска разрешение. Официално трябваше да бъде нещо като лечебна сладкарница към поликлиниката – с разни диетични, козметични и безглутенови тарикатлъци; но тази лечебна сладкарница фалира още преди поликлиниката да затвори врати. Остана си склад за въглища с лечебно предназначение. Бар „Здраве” – млечни и диетични продукти. Това пишеше на табелата отвън.

     – Едва намерих това място – каза новото сако с чистата риза. – Казаха ми да търся млечния бар до поликлиниката.

     – Трудно се намира, нали? Това е дупка.

     – Ти защо идваш тук?

     – Не идвам често. Нямам достатъчно пари. Доцент съм. А ти защо дойде?

     – Не мога да спя. Трябва да убия времето до сутринта. Нека те почерпя едно. Имаш нужда.

     Вече наближаваше сутринта, когато човекът без цукало се опита да стане, но не успя. Все пак каза на новото сако следното:

     – Не си прави труда, чуваш ли. Отдалече ти личи, че си от данъчните. Това тук не е бар. Не е кръчма. Това място не съществува.

     Оня се стресна.

     – А какво е? Какво е тогава?

     – Клуб по интереси. Виж, пич, нещата стоят така: няма вече поликлиника, няма и млечен бар към нея, няма държава, няма данъци, няма справедливост, няма живот. Има дупки. Разбираш ли? Дупки в законите, дупки в челата, дупки в чорапите, дупки в образованието, дупки в джоба. Живеем в черна дупка. Като тези в Космоса. Те приличат на дупчиците в сърцето след любов... Любов, която не можеш да си позволиш.

     – Това не е клуб по интереси – установи чистата риза. – Заведение е.

     – Ама ти нищо не разбираш! Ако не бях пиян и пребит, щях да те пребия! Конте обирджийско! Скопен предразсъдък! Държавник такъв!

     Разговорът може би щеше да продължи, ако някой не беше отворил външната врата и не беше влязло слънцето. То се разходи навсякъде, проникна в душите и когато най-сетне излезе, с него си тръгнаха всички. За да се върнат на залез. С един повече.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??