60.

 

         Разсеяно се взирах в матовото лице на младата маникюристка, докато сръчните й ръце пиляха ноктите ми. Говорехме си общи неща и тъкмо се смеехме на някаква случка от миналата седмица в един бар, когато вратата на студиото за красота се отвори.

            Освен маникюристка, тук имаше още козметичка, гримьорка и фризьорка, които в момента си бъбреха оживено, докато чакаха клиентите си и пиеха следобедното си кафе. Салонът беше приятен, с хубави черни столове, кожен диван и много рекламни плакати. Климатикът показваше двайсет градуса, което бе истинско облекчение в сравнение с външните триисет и два.

            -Хей, здравей! – чух звънкият глас на фризьорката.Тя се казваше Памела и винаги носеше безумно високи обувки в неонови цветове. Днес бяха яркооранжеви. Очевидно беше влязъл някой нейн познат – Заповядай!

            -Благодаря, Пам. Как си?

Стори ми се, че през мен премина електричен ток. Симона сякаш усети сковаването ми, защото вдигна очи от бурканчето с гел и ме погледна.

            -Натиснах ли много?

            -Не, няма проблем – усмихнах се насила – Всичко е наред.

Леко извъртях глава и я видях. Сядаше на стола пред едно от огледалата, а Памела нагласяше душа. Погледите ни се засякоха веднага. В светлосините й очи не прочетох нищо, освен хладнина и притаено лукавство. После Неле отмести поглед от мен и го вдигна към приятелката си.

-Е, какво става с теб, Неле? – попита весело фризьорката, а Нина и Мария се върнаха към разговора си.

-Нищо хубаво – оплака се тя с мекия си, пресипнал глас – Скъсах с Деймиън.

Едва се удържах да не подскоча. Пъхнах лявата си ръка в ултравиолетовата лампа и стиснах зъби от паренето, заради счупения нокът.

-Стига бе! – възкликна Памела, сапунисвайки косата й – Защо?

-Така реши човекът – отвърна Неле приглушено – Просто ми го сервира.

-Избра ли си цвят? – попита Симона и аз подскочих.

-Какво?

-Какъв цвят лак искаш? – тя се засмя – Днес май не си тук.

Разсмях се с нея, за да не се налага да обяснявам. Помолих я да ми направи ноктите телесни и пак се заслушах в бърборенето на Памела и Неле.

            -Сигурно ти е много кофти – съчувствено произнесе младата жена. Внимателно изстиска буйните й къдрици и уви кърпа около тях.

            -Определено – съгласи се Неле – Но както и да е. Ще се оправя. Разкажи ми за йогата снощи.

Памела се впусна в подробни обяснения на значението на сричката „ом” и аз изключих за тях. Сърцето ми биеше като обезумяло, пръстите ми бяха ледени. Парливо доволство и неканена надежда припламнаха в душата ми като непокорни въгленчета.

            На излизане от салона я погледнах. Носеше къси зелени панталонки и телесен прилепнал потник. Тялото й беше наистина плашещо тънко. Краката й сякаш започваха от сливиците и свършваха на ненормално дълго разстояние от тях със сандали на платформа. Очите ни отново се засякоха, но този път не трепнах. За мен тя вече беше просто късче минало, причинило ми страдания и болка, но покрито с праха на забравата.

            Горещия летен ден ме блъсна като стена. Слънцето грееше златисто-ослепително, цареше пълно безветрие и преминаващите коли и разговорите между хората отекваха ясно, засилени от неподвижността на въздуха. Небето бе уморено синьо, някак забулено в мараня, по него плуваха бели разкъсани облаци, които на хоризонта се превръщаха в мътнопепелява мъгла. Единственото, което правеше жегата по-лесна за понасяне беше липсата на каквато и да била влага във въздуха.

            Отправих се към дома на Емилия. В най-скоро време се надявах да се изнеса в собствено жилище и да не притеснявам семейството й повече. Вървях, унесена от топлината на юлския ден, замислена за разговора между Неле и Памела. Деймиън занимаваше ума ми безспир, носталгично присъстваше в нощите ми и като малки спотаени тръпки лазеше по кожата ми в безпаметните часове между съня и будността.

            Жестокото „Не те обичам” се пръсна на хиляди прашинки илюзорна истина в мига, в който устните му бяха целунали моите в онази сладостно-безнадеждна вечер. Бяха изминали три седмици, откакто живеех с подновено сърце. Знаех, че Деймиън ще се върне. Виждах го в очите му, в тези ледено-страстни черни като нощта очи, виждах го в устните му, в красивите му ръце и копнежа, изписан на лицето му. Малките жестове, които забелязвах, бързите погледи, трепването на пръстите му, всичко това ми показваше, че всъщност пожарът никога не е спирал да гори. И чаках. Чаках търпеливо, без сълзи, без разяждащия гняв от първите седмици, без изгарящата мъка на загубата.

            Неусетно стигнах до спретната, кокетна къща. Бавно влязох в градината и отключих входната врата. Оказа се, че Клементина още не си е тръгнала. Чувах приглушения брътвеж на бебето в другата стая и ясния глас, който весело му отговаряше. Минах през всекидневната и се отправих към кухнята, за да пийна нещо студено. Взех си напитката и тръгнах към детската стая.

            Клементина и Борис седяха на пода, заобиколени от купища играчки. Облегнах се на рамката и пъхнах сламката в устата си.

            -Слуша ли? – попитах младата бавачката, само няколко години по-голяма от мен. Тя извъртя зелените си очи нагоре и се засмя:

            -Голям е пакостник. Искаше да разпори корема на мечето – и тя поклати глава с опрощаваща усмивка – Беше убеден, че вътре има злато.

            -Така ли? – оставих чашата на скрина и седнах при тях. Малкият ми беше обърнал гръб и не ми обърна никакво внимание, улисан във въртенето на ухото на плюшеното магаренце.

            -Бебчо – погалих го по главицата – Искал си да разпориш мечо ли?

-Мама – констатира той и безгрижно продължи да тероризира магаренцето. Изсмях се и го оставих да се забавлява.

Емилия ме помъкна навън вечерта, като взехме и Борис, който явно бе намерил радост в това да причинява увреждания на плюшените си играчки. Уилям предложи на Симон да хапнат навън и тя мажеше с бързи движения скулите си с руж, спокойно гълчейки дъщеря си за разхвърляните дрехи.

Горещината бе поотслабнала, оттегляше се от града, отстъпвайки място на прохладна лятна нощ. Звездите вече трепкаха по небето, примигваха в кобалтовите му висини. Почувствах приятен гъдел в корема, примесен с усещане за безкрай и вечност, когато вдигнах очи към тях. Скоро небосводът щеше да придобие матовия оттенък на нощта и тънък хлад да полъхне от високите върхове в далечината.

Разхождахме се в парка и обсъждахме новото гадже на Емилия. Бебето беше притихнало в количката си, вероятно по детски запленено от гледката над себе си. Приятелката ми излизаше от седмица с момче, по което ми се струваше доста увлечена. Докато ми разказваше за последната си среща с него, златистата й коса се развяваше, сребристите й очи просветваха, а усмивката не слизаше от устните й.

Срещу нас се зададоха няколко момчета, видимо на наша възраст. Говореха високо и се смееха гръмко. Цигарите им просветваха в полумрака. Емилия седна на една от пейките и започна да отваря бутилката си с вода. Разположих се до нея и погледнах дали Борис не е заспал. Случайно вдигнах очи към преминаващите момчета и погледът ми падна право в Деймиън. До него разпознах Александър и Флориан, които се отправиха към близкия денонощен магазин. Той остана сам, докато четвъртото момче тичаше след другите двама и обясняваше нещо за някакви баскетболисти. Очите ни бавно се срещнаха, по гърба ми пролазиха тръпки. Стори ми се, че всичко се стопява, изчезва, потъва в мъглата на забравата и се устремява към Нищото, докато Деймиън не затвори очи, обърна се и се отдалечи в уханната лятна нощ.

 

 

 

 

61.

 

 

Когато казах на родителите си, че се отказвам от архитектурата и искам да се занимавам с бизнес, очаквах малък, но опустошителен ураган. Съобщих им за решението си два дни преди кандидатстудентските изпити, за които бях напълно готов, но срещу които цялата ми същност се бореше от месеци насам.

Отначало майка ми пребледня, а баща ми спокойно остави вестника и внимателно се вгледа в мен. Вероятно съм имал онова уверено-спокойно-малко нагло изражение на младока, мечтаещ да противоречи, да се противопоставя и да нарушава правила. Но истината е, че не исках това. Не исках да дразня родителите си, не искам да ги предизвиквам, не исках да ги тормозя. Защото ги обичах и им дължах всичко. Исках просто да изпълня мечтата си и да направя това, което винаги е плувало в ума ми, но никога не е придобивало ясна форма, никога не е имало конкретни граници.

Бях говорил много по този въпрос с Ирина. Последните месеци, докато работех с нея в нощния клуб, докато наблюдавах хората, докато им правех питиета и косвено ставах част от компаниите им, докато си говорех с тях на бара, осъзнах, че съм роден за това. Не в чертежите и плановете на сгради щях да намеря себе си, не, там щях да се изгубя, да изчезна и да се стопя в сивеещата безсмислица на отчаянието.

Но уж на шега подхвърлените думи в бара, когато с Ирина останахме до по-късно, бяха трептяли в съзнанието ми всеки ден, всеки час, всяка секунда. И се бяха материализирали в желание, така осезаемо, така реално, че започнах да осмислям, че цял живот съм искал нещо такова.

Затова реших да поговоря с родителите си, да обсъдя решението си и да им покажа, че не желая да се карам с тях, а да им помогна да ме разберат. И те го направиха. Не крещяхме, не викахме, дори не повишихме тон. Разговорът не бе по-дълъг от половин час, но струваше много повече от часове крясъци.

Разбрах, че Деймиън и Неле са се разделили, но не усетих очакваното доволство, предполаганата надежда. Това бе просто един почти безразличен факт, една от многото случки, които минаваха през съзнанието ми и бавно избледняваха под влияние на времето. С Неле бяхме по-отчуждени от всякога. Краят на училището затвърди края на нашите отношения, защото тя замина за университета, в който беше приета още преди три седмици и който се намираше на другия край на страната. Разбира се, преди да замине, се видяхме, пихме кафе и си поговорихме, но нещо неумолимо бе пропукано между нас, нещо в очите на седящата до мен Ирина, нещо в усмивката на хладния Деймиън, нещо, което преди не бях забелязвал във водните й ириси. Страстта, която изпитвах към нея оставаше просто един спомен, оставаше си просто страст, просто опустошително увлечение. Истинската любов беше дошла в лицето на Ирина, комбинация от желание и уважение, от обожание и възхищение, от огън и прохладен вятър. А Неле, макар и различна от Мирабела, би могла да отразява същото преходно главозамайване, залитането по външната обвивка, което имах към нея. И бе преминала също така облекчаващо, но оставяйки диря в сърцето ми, неболезнена, тръпчива и ръбеста – дирята на първата любов.

-Това е – усмихнах се в августовската вечер – Това е нашият бар.

Ирина ме прегърна, вторачена в тъмните прозорци, зад които все още нямаше живот.

            -Не мога да повярвам – каза тя тихо – Не мога да повярвам, че всичко стана така добре. Всъщност, първо се появи ти.

По главната улица профучаваха автомобили, чуваха се смехове, викове, небето приличаше на аметистовосиня коприна с прасковени краища, уличните лампи светваха една по една.

            -И тогава всичко започна да се подрежда – продължи Ирина, заключвайки входната врата на бъдещия бар – Всичко започна с теб.

            -Надявам се да е така. Не съм свикнал да правя хората щастливи – признах и хванал я за ръка, тръгнах към близкия ресторант. Разминахме се с шумна компания тийнейджъри и влязохме.

            -Е, явно си се научил – засмя се Ирина – Защото с мен успя. Имам чувството, че си изгубена част от мен, която съм открила след дълго търсене.

            -По-скоро аз те търсих – отговорих меко – Но както и да е. Факт е, че независимо от това кой кого е намерил, ние сме създадени един за друг. И се обичаме.

            -Точно така – потвърди тя и седна до мен на дивана – Само не продължавай, защото ще се разплача и няма да излезе нищо от вечерта.

Разсмях се и я привлякох към себе си. Устните й отвърнаха със сладка, дори гореща целувка, която ми завъртя главата и ме остави без дъх.

            Точно тогава приятелите ни започнаха да идват. Първи пристигнаха Деймиън, Александър и Маркъс.

            -О, фемили – ухили се най-добрият ми приятел и седна до мен – Как я карате?

            -Марк, казах ти, че думата „фемили” е ужасно тъпа – обади се Ирина развеселено-раздразнена – Престани да вкарваш идиотски думи в речника си. Не ти подхожда.

            -Добре, добре – добродушно се засмя той и плесна ръката си в моята. Александър и Деймиън се разположиха срещу нас, а другите два стола бяха заети от Даниел и Блейк. Двете момичета бяха наистина красиви. Блейк блестеше със сияйната си усмивка, кехлибаренорусата й коса бе вдигната и се сипеше по гърба й на пухкави, къдрави кичури. Носеше черна риза, сапфирени дънки и високи обувки. Даниел беше заложила на яркочервено червило и бяла блузка без ръкави, вкарана в колана на черните дънки. Светлокафявата й коса беше гладка и лъскава. Александър отново приличаше на изрязан от списание. Деймиън вече разглеждаше менюто, смеейки се на нещо, подхвърлено от Санд, а Маркъс се сваляше безуспешно с Даниел.

            -Хайде да вдигнем наздравица – предложих, когато донесоха чашите с вино – За приятелите и бизнеса.

Кристалът звънна напевно в лятната вечер. Стори ми се, че отзвукът се увива на спирала в гърдите ми и руква по вените ми.

            -Пожелавам ви успех – усмихна се Блейк през масата – Мисля, че идеята ти, Флориан е страхотна. Смятам, че няма да имате никакви проблеми.

            -Надявам се – сериозно каза Ирина – Малко сме млади, но предишния собственик на бара е приятел на баща ми и без неговите ценни съвети нямаше да успеем.

            -Кога е откриването? – попита Деймиън – Много ми се иска да обърна там едно-две.

            -Не сме измислили дори името – засмян свих рамене – може би в началото на новата година ще го отворим официално, има още много документи.

            Вечерта беше приятна и весела. Маркъс видимо не се интересуваше много от храната и обстановката, а само се чудеше как да привлече вниманието на Даниел. Александър и аз се заприказвахме за безкрайните бумаги около заведението, а Ирина и Блейк обсъждаха имена на барове, докато Деймиън съсредоточено слушаше нашия разговор.

            -Добре, трябва да е нещо уникално, нещо необикновено, което не се чува всеки ден – каза Блейк между две хапки от десерта.

            -Съгласна съм – кимна приятелката ми – С Флориан така и не можем да се разберем. Имена като „Амброзия”, „Наслада” и особено „Наздраве” ми звучат малко евтино, докато той смята, че са подходящи.

            -Никога не съм казвал, че „Наздраве” е добра идея – ядосано-шеговито се обадих, а момичетата вече се заливаха от смях.

            Времето минаваше неусетно, а разговорите така и не свършваха. И тази вечер, както и много други вечери, започна да ми се струва като извадена от книга, така хубава и идеална. И отново към мен пролази чувството, че не съм странен, отблъскващ или неприятен. Маркъс, Александър и Деймиън живо разговаряха с мен, момичетата се закачаха, Ирина ме прегръщаше. Очите на клиентите на ресторанта падаха върху лицето ми, но аз не долавях страх или отвращение. Повечето бяха безразлично-спокойни, но се усещаха любопитство, интерес, усмивка.

            Неочаквана благодарност към Неле се блъсна в мен и за миг ме остави зашеметен. Тя бе променила живота ми, бе донесла освестяващия шамар, който така и не бях успял да си ударя сам. После погледнах към Ирина и смътно раздвоение парна душата ми. Не бях ли използвал Неле? Не бях ли я отблъснал сам от себе си, след като си бях послужил с нея като с вещ?

            Десертът загорча в устата ми и внезапно ме облъхна хлад.

 

 

 

 

 

 

62.

 

Тя ме попита как искам да кръстим детето. Отговорих й, че няма никакво значение. Седях на пейката в парка, загледан в малкото личице пред себе си и обхванат от егоистично раздразнение се чудех защо очите на сина ми не са като моите. Той имаше сивосинкавите ириси на Клоуи и няколко кичура смолисточерна косица.

Тя ми остави бебето и отиде за сладолед. Загледах се след нея, смътно натъжен. Клоуи бе някак омекнала след раждането, не ме обиждаше, не ме наричаше свиня. Изглеждаше изморено-щастлива и непрекъснато разказваше за бебешките изпълнения на детето. Аз, от своя страна, слушах усмихнат и не пропусках нито една нейна думичка. Душата ми странно се топеше, бащинска радост се преливаше във вените ми. Досега дори не се бях замислял за възможността да имам дете, но както бях казал на Блейк на партито, започваше да ми харесва. Упрекнах се, че искам очите  му да са като моите и вдигнах поглед към небето. Беше светлосиньо, ясно, лятно, като разводнено мастило или може би къс от копринена рокля.

Хапвахме сладолед и си приказвахме. В очите й нямаше и помен от презрението, омразата и гнева, с които ме гледаше преди. След два дни щяхме да кръстим бебето и официално да го припозная.

Вечерта отидох в заведението, където Ирина и Флориан все още бяха бармани. Мислех да пийна нещо на спокойствие, да изпуша няколко цигари и безразлично да гледам хората, докато алкохолът сладко се разлива във вените ми. Флориан стоеше зад бара и весело си бъбреше с няколко момчета, потънали в тютюнев дим. Поздравих го и той ми подаде напитката, като подхвърли ухилен нещо за бащи и синове. Седнах малко по-настрани и извадих шоколадовите си цигари.

Точно когато запалих първата, една ръка ме потупа по рамото. Завъртях се и лицето ми се разтегли в широка, непринудена и невъзможна за потискане усмивка.

-Здрасти, Алекс – Блейк изглеждаше греховно красива в ониксовочерната си рокля с дантели. Коремът ми потрепна.

-Как си? – изпуснах дима през носа си – Да не си сама?

-А, не – поклати глава тя и се намести до мен, кръстосвайки крака – С Хейзъл съм, но тя май не те видя.

Нещо ме прободе през ребрата.  

                -Страхотно – казах весело – Искаш ли цигара?

                -Не, благодаря ти – Блейк помаха на появилата се Ирина и й поръча една водка – Искаш ли да дойдеш при нас?

                -Не знам дали Хейзъл ще иска – изпуснах се без дори да се замисля и си затворих устата с глътка питие. Видях как Блейк смръщва вежди и леко се наведе към мен.

                -Какъв е проблемът между вас? – попита тя тихо – Какво има?

Погледнах я право в очите с мекия цвят на току-що смляно кафе и за миг изпитах безумното желание да й кажа всичко. Да й разкажа целия си живот, да й разкажа за промяната, за любовта ми към Хейзъл, за острите й думи, за подигравките й, за обяснението ми и отхвърлянето му. Дори отворих уста и замалко да зaпочна да говоря. Но после се спрях и само поклатих глава.

                -Тя не ме харесва – свих рамене – Всъщност май изобщо не може да ме понася. Антипатия от пръв поглед, предполагам.

                -О... – отговори Блейк – Тя е малко особена, има труден характер. Но аз се сприятелих с нея и се разбираме чудесно. Всъщност е много готина, въпреки че е малко горделива. Сигурен ли си, че не се заблуждаваш?

Малко горделива?!    

                -Не знам – казах уж небрежно – Ще дойда при вас.

                -Супер! – възкликна Блейк и скочи от стола – Хайде.

Хвана ме за ръка без никакво притеснение и ме затегли към едно от сепаретата. Когато пръстите й се увиха около кожата ми, през мен се стрелна тръпка желание. В мислите ми проблесна сцената от мъжката съблекалня. Остър порив да я притисна към себе си, за миг ме остави без дъх. Заковах се на място и  това я накара да се завърти към мен. Бяхме заобиколени от танцуващи хора, проблясващи светлини, смехове и приказки.  

                И Блейк прочете в очите ми какво изпитвам. Долови порива,  желанието ми към нея. И се сепна. За малко да я докосна. И не само да я докосна, а да я прегърна, да я сграбча, да я доближа до себе си. Пред очите ми израстна неясен образ, мъглива картина, отговаряща на безпаметната тръпка, останала в мен от срещата ни в съблекалнята, от онзи топъл слънчев ден. Представих си как я целувам, как устата ми минава по цялата й шия, раменете и устните ми вкусват нейната неопитна, пареща, болезнена целувка.

                -Алекс, защо спряхме? Идваш ли?

Опомних се от внезапните й, разумни, нормални думи. Примигах, преглътнах и се покашлях.

                -Да. Извинявай, стори ми се, че видях един приятел. Заблудих се – ухилих се глуповато. Усмивката ми угасна и погледите ни едновременно се смъкнаха към ръцете ни. Пуснахме се рязко.

                -Хайде – подкани ме Блейк. Последвах кехлибаренорусата й коса към сепарето, на което вече виждах Хейзъл в компанията на Елза. Двете се смееха, очевидно в отлично настроение. Хейзъл носеше невероятна рокля в цвят бордо, дългата й светлокестенява коса се сипеше по раменете, изумруденозелените й очи проблясваха.

                -Момичета, водя ви някого – провикна се Блейк. Когато ме видяха, реакциите им бяха коренно различни. Елза грейна в усмивка и стана, за да ме целуне по бузата. Успях да видя как Хейзъл пребледнява дори под разноцветното осветление. Винените устни се откроиха болезнено на лицето й, полуотворени и съвършени. Осъзнах, че и Блейк, и Елза са забелязали.

                -Здравей, Хейзъл – опитах се да звуча полунормално и полуприветливо.

                -Здрасти – успя да изрече тя. Гласът й беше изненадващо равен и хладнокръвен, въпреки че изглеждаше сякаш е загубила и последната си капчица кръв.

                -Какво става? – обади се Елза – Какво ви има?

                -Нищо – казах спокойно, втренчен в Хейзъл – Какво да има?

                -Ъъъ, Елза, ела с мен до тоалетната, моля те – обади се Блейк – Не искам някакви пияни тийнейджъри да ме занимават.

                -А? Да, добре, хайде – веднага загря Елза. Двете се отдалечиха и ме оставиха с приятелката си. Отделих очи от нея и седнах на мекия кожен диван.

                -Сядай, де – потупах мястото до себе си – Права ли ще стоиш?

Тя едва се държеше на краката си. Седна някак рязко и отмаляло и се хвана за чашата като за спасителен пояс.

                -Какво правиш тук? – попита Хейзъл с почти спокоен глас.

                -Блейк ме попита искам ли да дойда при вас – равно отговорих, запалвайки втората си цигара – Съгласих се, това е.

                -Аха – сопнато отвърна тя и сковано надигна питието си.

                -Помниш ли какво се случи последния път, когато се видяхме? – попитах.

                -Разбира се – каза тя – Мога ли да забравя?

Потръпнах. Не можех да откъсна очи от нея. Беше невероятно красива. Зелените й очи бяха забити в масата, пръстите й с ярък маникюр като че ли трепереха.  

                -Помниш ли какво ти казах? – продължих да я изпепелявам с поглед.

                -Да – Хейзъл твърдо срещна погледа ми. Издържах и не отклоних своя – А ти помниш ли аз какво ти казах?

                -Разбира се – отговорих безстрастно – Това беше поредният ти опит да залъжеш себе си. Защото, Хейзъл, мен не можеш. Аз виждам какво ти е. Но не знам защо продължаваш да бягаш от мен. Ще ми отговориш ли?

Тя вдигна очи към мен и аз отново зърнах малкото момиче, малкото, неуверено, красиво, прелестно, крехко момиче. Момичето, едва сдържащо сълзите си, момичето лудо влюбено в мен. Ръката ми сама се протегна към нейната и я улови. Тя обърна дланта си и сключи пръсти с моите. Почувствах се сякаш съм хванап живо, обичано кадифе. Хейзъл притвори клепачи и сълзите се спуснаха по бузите й, неудържимо, разкъсващо, мъчително.

                -Алекс – изрече тя и в мен се пръсна с оглушителен трясък някаква стена. Стиснах ръката й с всичка сила, завъртях се към нея и я целунах. Целунах я страстно, отчаяно и с цялата си любов към нея. Устните й откликнаха без колебание, неувереност или принуда. Пусна ръката ми и ме прегърна през шията, докато аз увих ръце около талията й.

                Целувката ни беше сладостна, изпепеляваща и твърде кратка. Само след секунди, Хейзъл се отксъна от мен и сложи длан на гърдите ми, за да ме задържи надалеч.

                -Обичам те – промълвих леко задъхан – Не го ли виждаш? Не изпитваш ли същото?

Тя плачеше. Сълзите се стичаха по гладките й бузи и капеха по тъмночервената рокля. Не беше в състояние да отговори. Всичко наоколо бе изчезнало – музиката, хората, светлините.

                -Престани да се измъчваш – нежно проговорих и докоснах лицето й – Недей. Виждам, че и ти ме обичаш. Не се самонаказвай. Не се съмнявай.

Хейзъл се облегна на ръката ми, задавена от сълзите. Сложи ръка върху моята и се опита да я отмести. Пръстите й бавно приплъзнаха моите надолу. Болката почти ме задуши.  

                -Какво правиш? – промълвих. Ръката ми падна безсилно върху канапето.

                -Остави ме – прошепна тя глухо – Просто ме остави.

                -Не – поклатих глава – Не мога. Вече не.

                -Трябва – Хейзъл се плъзна назад, по-далеч от мен – Трябва да ме оставиш! Няма да бъда с теб. Няма!

Тя изкрещя последната дума и скочи като ужилена. Грабна чантата си и профуча покрай мен, оставяйки отпечатъка на устните си върху моите, докосването си върху кожата ми и кристална тишина в гърдите ми.

                -Май нещата не потръгнаха много добре.

Вдигнах размътен поглед нагоре и видях Блейк, смутено застанала до мен. Елза надничаше иззад рамото й и хапеше долната си устна.

                -Всичко ли видяхте? – примирено попитах. Момичетата се прокашляха притеснено. Кимнах.

                -Съжалявам, Алекс, аз... – Блейк се запъна – Аз знаех нещичко за това. Тя не ми е казвала нищо в прав текст, но... мисля, че е влюбена...

                -Както и да е – прекъснах я, усещайки че няма да издържа да чуя „в теб” и се изправих – Извинявайте, че ви развалих вечерта. Мисля да се прибирам.

                И без да ги поглеждам си тръгнах. Оставих една банкнота на бара и излязох в прохладната августовска нощ. Звездите студено проблясваха по небето, навявайки безвремие и покой. Тръгнах по улицата, подминавайки чакащите таксита и закрачих в мрака. Бе прекалено тихо. Прекалено беззвучно. И не чувствах нищо. Най-накрая безкрайната кухота, извечната празнота се бе процедила до върховете на пръстите ми и беше отнела всяко едно чувство.

                Може би така беше по-добре. Вдигнах качулката и освободих ума от тялото си.

 

 

 

 

 

 

 

63.

                     

    

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как влиза на терасата. Усмихвах се почти без да го съзнавам. Дойде до мен, за миг застина и, запалвайки цигара, процеди през зъби:

-Не мога да повярвам. Само и само за да ме предизвикаш, си готова да жертваш достойнството си.

-Не знам за какво говориш – равно изрекох и изпуснах пушека на дълга синкава лента.

-О, стига! – възкликна Леонид – Нали нямаше да се лъжем!

-Не, няма... – промълвих, загледана в сребърната луна – Утре заминаваш за М., нали?

-Заминаваме – поправи ме той припряно. Устните му бяха стиснати, а цигарата димеше забравена между хубавите му пръсти. Усетих по гърба си хлад. Невидими пръстчета се стрелнаха по тялото ми. Погледнах към него и почувствах светла, сладка тръпка да пробягва по кожата ми.

-Заминаваме... – повторих като насън. Нощния вятър с ухание на сол и водорасли повдигна косата ми.

-Да. Карина и аз – просто отвърна Леонид.

За един кратък миг си бях помислила... Затворих очи. Безсилната надежда поразхлаби хватката си около сърцето ми. Дивното лице на Леонид се открои ясно пред мен, щом вдигнах клепачи.

            -Защо ме последва? – прошепнах.

            -Защото те обичам – беше краткия му, равен отговор.

Впих очи в лешниковите му ириси, неспособна да изрека и дума. Изглеждаше така съвършен, така далечен, толкова забранен. И много, много тъжен. Наранен.  

            -И въпреки това избираш нея пред мен – не беше въпрос, но той отвърна:

            -Да.

            -Ако можех да се върна... – започнах, но Леонид ме прекъсна с рязък, циничен смях:

            -Вече щеше да знаеш, че ще бъда богат. Че ще бъда преуспял... недей. Не казвай нищо повече. Не разрушавай спомените за себе си, не ми вземай образа на красивото искрено момиче, което помня. Остави ми поне частица от предишната Наталия – и той смачка цигарата в парапета.

            Потръпнах. В мен се отвори самоунищожителната рана на вината, гнева и разкаянието.

            -Не знаеш какво говориш – промълвих, но знаех, че не съм права. Той се завъртя към мен, очите му горяха.

            -Напротив – обикновено мекия му, меден тембър бе станал остър като бръснач. Думата се вряза със силата на наточено острие в сърцето ми.

            -Леонид... – понечих да продължа.

            -Не! – прекъсна ме той – Не искам да те слушам. Защото ще ти повярвам. Защото ще рухна. Ще се сломя. Ще се пречупя.

            -Но, Леонид...

            -Спри! – отново ме пресече той – Умолявам те. Замълчи. Замълчи и ме остави да се върна в своя свят, в свят, в който не присъстваш, в който не те обичам.

Пристъпих към него. Сладостно-горчива нега трепкаше в корема ми. Пренебрегнах всички угризения, увещания и преструвки. Вдигнах ръце и в бисерната вечер, под лъчите на фосфорната луна, отмаляла, изпепелена и прокълната, аз притиснах устни в тези на Леонид. Целунах го както навремето, целунах го както го целувах в колежа, целунах го гневно, страстно и молещо.

            -Не... – опита се да се съпротивлява той, но безсилно се предаде на привличането. Устата му завладя моята, ръцете му властно ме обгърнаха, разумът ми се замъгли. Силните му пръсти като че неосъзнато набраха ефирния плат на вечерната рокля и плъзнаха по бедрата ми, сякаш се опита да ме повдигне. Оставих го да го направи, сключих пръсти в русите му коси и се предадох на полузабравените му, но все така горещи ласки.

            Върнах се преди него при останалите, след като внимателно бях оправила външния си вид. Размазаното червило бе изтрито, разрошените кичури коса бяха пригладени. Хванах Емил под ръка и го упрекнах весело, че не ми обръща внимание. Той се извини все така мило усмихнат, и обеща да се поправи. С ъгълчето на периферното си зрение видях Леонид да се промъква през тълпата към Сергей и Адам и побързах да отклоня очи към Ковалевски, който идваше насам.

            Никой не беше забелязал отсъствието ни. Карина изглеждаше както винаги спокойна, царствена и весела, Емил се смееше като младеж, а Климент не се виждаше никъде.

            Запазих перфектната маска на безгрижна, несмущавана от нищо привлекателна съпруга. Клюкарствах с приятелките си, отпивах вино, внимателно слушах събеседниците си.

            На края на вечерта, Леонид и Карина се сбогуваха с всички, като не забравиха и Емил. Приближаването на младият мъж ме облъхна с адреналинови вълни, но той излъчваше само съвършената хармония, безплътното усещане за вътрешен мир и струящата добродушност, просветваща в лешниковите му ириси.

            Размених любезни приветливи думи със съпругата му, казах няколко красиви шаблонни пожелания и делово стиснах ръката му.

И това беше. Прекрасните му очи не показваха нищо друго освен меката светлинност, мекосърдечната доброта и сладката мъка, която бях виждала толкова пъти в него.  

            Проследих с очи колата на семейство Маковски, отдалечаваща се плавно по шосето. Емил седеше до мен и даваше нареждания на шофьора, на коя бензиностанция да зареди с гориво.

            -Защо пак трябва да заминаваш? – тихо попитах, когато потеглихме – Колко време ще те няма?

            -Само седмица, любов моя – прегърна ме той – След това отново ще бъдем заедно. Няма да усетиш как времето върви.

            Притиснах се в него, все така зареяла празен поглед към тъмния път. По този път Леонид си бе отишъл. По този път си бе отишъл от мен. Не заплаках. Дори не усетих сълзите да се надигат в гърлото ми. Държах ръката на Емил и гледах към пресичащите полезрението ми улични лампи, блеснали в мътнооранжево, безжизнени и студени като загубата.

            -Добре ли си, Наталия?

            -Да, любими, всичко е наред – вгледах се в нежнозелените му очи и внезапно ме обхвана смътна, куха злоба, прииска ми се да му разкажа всичко, да видя как лицето му помръква от мъка щом разбира как съм го измамила. Но това бе само моментен порив. Озлоблението се стопи и аз осъзнах, че съм го изпитвала само към себе си. Парещо желание да изпитам болка, да страдам, да се самонараня се надигна в гърдите ми и ме остави без дъх. Забих нокти в дланта си и затворих очи.

            -Изморена си – проговори Емил – Трябва да се наспиш.

            -Да – съгласих се – Наистина имам нужда от сън. Прегърни ме, скъпи, искам да спя в прегръдките ти.

Ръцете му се увиха около мен, безкрайно всеотдайни, разтапящо нежни и доверчиви.

            Трябва да ме е пренесъл на ръце в къщата. Смътно си спомням само отделни, откъслечни епизоди от пътя към дома. Олга май помисли, че умирам. Емил кротко я успокои и я увери, че просто ми се спи. После ме обгърна тишината и уханието на чисти чаршафи. Като че ли той се бореше с ципа на роклята ми. Последното нещо, което помня, бе допирът на хладните чаршафи до кожата си и нежните му устни на челото си.

            Събудих се на зазоряване. В главата ми отекваше шепотът на разбитите от самата мен надежди и глухата скръб тлееше в гърдите ми. Изгревът седефено обагряше хоризонта в златисти краски. Изправих се и отидох до прозореца. Сутрешния въздух свежо се вмъкна в стаята и донесе изгаряща носталгия, примесена със спомените за една отминала сякаш преди столетия вечер.      

            -Това е краят – бе казал Леонид, отново заприличал на римски бог, мраморно бял на лунната светлина, красив като мечтата, умряла преди векове.

            -Не мога да те упрекна – отвърнах аз – Причиних ти толкова болка и сега си получавам заслуженото. Но няма да те забравя.

            -Аз също – тихо промълви той, отстъпвайки от мен – Любовта ми към теб, колкото и горчива, колкото и наранена да е, никога няма да угасне. Ще тлееш в сърцето ми до последния ми дъх.

            После ме бе целунал за последно, тръпчиво, протяжно и носталгично и, прокарвайки пръсти по шията ми в последна ласка, ме бе оставил сама, сребристобледа на лунната светлина, а красивата рокля се разливаше наоколо ми като тъмна, изтичаща, изгубена кръв.

 

 

 

 

 

 

 

 

64.

                            

 

 Хвърлих дънките в пералнята и затворих вратата. Включих кратката програма и се заех с почистването на кухнята. За разлика от Ирина, аз можех да излъсквам печката и да обирам праха търпеливо, без да изпадна в нервна криза. Приятелката ми мразеше да подрежда и се налагаше да ходя след нея и да й се карам като майка. Изстисках малко препарат и надянах отровножълти домакински ръкавици почти до лактите. Радвах се, че бях сама, защото когато чистех, не можех да понасям никого да ми се пречка.

Работата на ръцете идеално предлазполагаше към размисли. Напоследък се чувствах все по-добре. Албина още недоволстваше от количествата грим, които използвах, но вече го правеше някак по навик, без да се замисля. Ирина непрекъснато ми предлагаше да ме запознае с някое „много готино и сладко момче” по нейни думи. Не й казвах истинската причина за отказите си. Работата беше там, че момчетата изобщо не ме привличаха. Хващах се, че се заглеждам само по зрели мъже. Всички момчета под трийсет години ми изглеждаха еднакви, скучни, инфантилни, разглезени. Лицата им се размиваха в една обща ухилена физиономия без ясно отличени черти. Не бях убедена дали това не е някакъв психически проблем и избягвах да обяснявам на Ирина, защо думата „сладък” изобщо не ми се връзва с типа мъж, подходящ за мен.

Въздъхнах и вдигнах поглед към прозореца. Днес валеше и небето имаше стоманенобелия цвят на напрашен празен бял лист. Дъждовните капки тежко плющяха по сочните тъмнозелени листа на дърветата пред къщата и смарагдените стръкове на тревистите участъци в градината. Хоризонтът бе забулен в тежки, топли облаци, сякаш направени от памук, наситени с вода и ухания на лято. Мислите ми неволно литнаха към Манюел. Истината е, че още го обичах. Макар и вече да можех да мисля за него без да ми прималява, душата ми все още потиснато се вълнуваше, когато си спомнех красивото му дълго лице, ясните кобалтовосини очи и здравите, мускулести ръце, които така нежно ме бяха прегръщали. Примигах, за да прогоня внезапно появилите се парещи сълзи. Някак постоянно забравях кой е той в действителност. Така и не можех да мисля за него като за баща. В сънищата ми Манюел продължаваше да изниква като любим. Ирисите му проблясваха, красивата му уста бе на милиметри от моята, загрубелите му пръсти пробягваха по шията ми. Събуждах се разтреперана и бързо скачах от леглото, потискайки спомените.

Работата ми харесваше все повече с всеки изминал ден. Мислех, че е неприятно да си продавачка, но се оказа доста занимателно. Заплатата не беше голяма, но се справях. Албина често идваше на гости при мен и Ирина и трите се забавлявахме отлично. Баща й минаваше доста често през магазина, лъчезарен и засмян. Двете с Албина изгаряхме от нетърпение да разберем причината за промяната у него. Бяхме убедени, че си е намерил нова приятелка, която най-накрая го е излекувала от мъката по майката на Албина.

Приключих с чистенето и погледнах доволно резултата. Голяма работа съм. Точно тогава Ирина ми се обади и развълнувано предложи да отидем на басейн с приятелите си. Очите ми подскочиха към разкошния летен ден, изплувал след краткия, но силен топъл дъжд, развълнуваните зелени листа на дърветата и палещите златни лъчи на августовското слънце, които превръщаха в пара всяка останала капчица дъжд.

Иска ли питане! След около половин час Ирина и аз се качихме в колата на Албина, натъпкали чантите си с плажно масло и хавлии. Под леката бяла тениска и панталонките бях облякла кървавочервен бански, носех слънчеви очила и си тананиках заедно с радиото.

Към нас се присъединиха Флориан, Патриция, Блейк, Александър и Маркъс. Срещнахме се край тюркоазената повърхност на плувния басейн със снекбар и джакузи. Опънах сапфиреносинята хавлия на един шезлонг и се излегнах, отпусната заради топлината и прилива на витамин D. Флориан, Маркъс и Александър веднага скочиха в басейна, нетърпеливи като малки деца. Ирина носеше смарагденозелен бански от две части, Блейк привличаше вниманието с неоноворозовото, което сякаш трепкаше в ирисите ти, а Патриция изглеждаше страхотно с черния бански, открояващ се на бялата кожа. Албина и Ирина легнаха от дясната ми страна, лъскави от плажното мляко. Блейк и Александър отидоха за кола. Облегнах се и започнах да разглеждам обстановката.

Беше пълно с народ. Децата пищяха и се кикотеха, мускулести момчета скачаха от трамплина, сексапилния почернял от слънцето рус спасител флиртуваше с високо стройно момиче с черна като катран коса и страшно дупе. Две момичета в бял и черен бански пиеха коктейли в бара и разглеждаха списания. Полуотегчени, полуразвеселени родители подканяха децата си да излязат и да хапнат нещо. Лъскави тела се пронасяха наоколо, тичаха и плуваха. Едно момче се целуваше с приятелката си във водата. Покрай нас минаха три момичета,

-... Емилиан каза, че е влюбен в нея, можеш ли да...

-...не мога да повярвам, че тия обувки са...

-И аз му казах същото!

-Да бе, сякаш някой ще повярва на тези...

-... не съм говорила с него от месец...

очевидно близначки, издокарали се със син, червен и жълт бански костюми. Средната, тази със синия костюм, се отличаваше от другите със стегнатостта на бедрата и плоския корем. И трите имаха шоколадовокафяви коси и вървяха в ритъм.

            -Хей, Даниел, цял ден ли ще стоиш като принцеса? – провикна се към мен Маркъс, ухилен до уши. В този момент Александър натисна главата му под водата, а Флориан на свой ред натисна неговата, избухнал в ръмжащ смях. Не успях да се сдържа и се разкикотих като малка ученичка.

            -Да, там билетите са супер скъпи – долових разговора на Ирина и Албина – Не мога да повярвам, че ми поискаха седемнайсет кинта за някакъв тъп филм, при това с лош дублаж – негодуваше Албина.

            -Аз затова не ходя там. Предпочитам киното в мола – спокойно отговори Ирина и като се вдигна на лакти се провикна – Ей, гълъбчета! Къде са ни питиетата?

Проследих погледа й и видях Блейк и Александър, които идваха насам с еднакви уж невинни усмивки. На всички ни беше ясно, че тя е хлътнала по него и непрекъснато й правехме намеци. Блейк седна до мен, захапала сламката на газираната напитка и се загледа в басейна.

            В този момент Патриция се изправи от шезлонга и хукна към басейна. Стори ми се прекалено бърза, сякаш искаше да се измъкне от някого. И тогава забелязах приближаващия се Деймиън в компанията на няколко момчета. Патриция скочи във водата с плясък и около нея се пръснаха водни струи, ярки като диаманти. Деймиън поспря при нас, разменихме няколко думи и отмина. Забелязах, че решително не поглежда към басейна.

            Малко по-късно започнах да се унасям под размекващото слънце и равномерните плясъци от скачащи хора. Около мен се чуваха разговори за гаджета, козметика, пазаруване, клюки. Мързеливо си приказвах с Блейк, но клепачите ми натежаха и реших да затворя очи и да оставя слънцето да ме превърне в шоколадова фигурка. Приятната дрямка натежа в крайниците ми и шумовете започнаха да се смесват и да глъхнат. Смътно дочух как Блейк става и отива да плува с Ирина.

            В следващия момент осъзнах, че летя. Буквално се носех във въздуха под съпровода на крясъци и кикот. Успях само да отворя очи преди да се врежа със страшна сила в тюркоазената потрепваща повърхност. Видях размазана диря от синьо небе, разноцветни краски и прасковени нотки. Чух ободрителен и рязък плясък и дробовете ми се свиха. Носът ми се напълни с вода, започнах да кашлям и яростно да махам с ръце. Изплувах задъхана и стресната, но вече ме напушваше на смях. Видях Маркъс и Флориан, изправени до шезлонгите, гърчещи се от хилеж, водните капки се стичаха по хубавите им, стегнати тела. Сърцето ми биеше безумно в гърлото.

            -Ей! – извиках прегракнало – Страшни сте!

Ирина, Блейк, Патриция, Александър и Албина се кискаха неудържимо. Всички бяха излезли навън и аз започнах да подозирам, че всичко са нагласили докато съм дремела на шезлонга. Маркъс успя да сподави цвиленето си и се провикна:

            -Добра ли е водата, а Даниел?

            -Много забавно! – подиграх се през смях – Чудесна е, ела да я пробваш!

Приятелите ми наскачаха с детски възгласи в басейна и се присъединиха към мен. В душата ми се наслои трайно спокойствие и образът на Манюел поизбледня. Докато плувах по гръб, докато събарях Албина и се гмурках, усещах как нещо светло и топло се спотаява в сърцето ми и сгрява кръвта ми.

Късно следобед си тръгнахме развеселени, малко поизгоряли от слънцето и приятно изморени.

Ирина и аз се отправихме към вкъщи, след като едва успях да я откъсна от страстните целувки на Флориан.     

            Горещината бе отслабнала и прохладен ветрец се заиграваше с косите ни. Усещах лицето си като ожулено, гърбът ме болеше, но душата ми се смееше и сърцето ми свободно биеше.

            Вечеряхме на терасата, под лъчите на залязващия ден. Ирина ми разказваше някакви клюки за две актриси,  усмихваше се и енергично дъвчеше. Златисто-кехлибарените отблясъци играеха по лицата ни и навяваха чувство на безвремие. Погледнах хоризонта и въздъхнах.

            Всичко беше наред.  

 

 

 

 

 

 

 

65.

 

Е, можеше и да е по-зле. Вдигнах бебето и го преместих в леглото. Имаше трийсет и осем и осем и изглеждаше подпухнало и сънливо. Седнах до него и с разтревожена досада се загледах в ясния слънчев ден. По небето сякаш бяха изрисувани топчести мъхести облаци, които не помръдваха. Вече се усещаше остротата на наближаващата есен, утрините бяха по-резливи, слънцето не припичаше толкова.

Лекарят си беше отишъл преди малко след като дълго и авторитетно ме бе уверявал, че се отнася за обикновена детска настинка. Предписа няколко лекарства, даде ми няколко съвета и си тръгна. Останах доволна.

Емилия беше навън с приятеля си, Симон пиеше кафе с няколко приятелки в градината, Уилям поправяше нещо по колата в гаража. Беше тиха, мирна съботна сутрин, приятна с безделието и отмората, която навяваше вятърът.

Борис се унесе, под действието на свалящото температурата лекарство. Взех една книга, отворих я напосоки и се зачетох. Звъненето на телефона ме стресна и някак разруши сънната тишина на мекия септемврийски ден.

-Мамо? – едва успях да проговоря, осъзнавайки кой се обажда. Не бях нито развълнувана, нито обнадеждена. Но сърцето ми се сви.

-Патриция, трябва да поговорим с теб – гласът й сякаш се бе разтопил, преливаше и се губеше в меките тонове на нежността.

-Кои? – попитах.

-Аз и баща ти – отвърна тя все така разклатено – Какво правиш?

-Борис е болен – казах равно – Трябва да бъда при него.

Настъпи моментно мълчание. Струваше ми се, че майка ми се мъчи да се овладее и да запази самообладание.

-Мила, баща ти умира – промълви тя, като че задавена от сълзи.

-Къде сте? – чух се да питам.

-Вкъщи. Ще дойда да те взема с колата. Нека и Борис да дойде. Щом не е добре, трябва да е с майка си. Съгласна ли си?

 Механично започнах да се обличам. Избрах дълги дънки, кремава тениска и черни сандали. Оставих тъмночервената си коса пусната и се напудрих. Улових се, че се взирам невиждащо в отражението си. Симон веднага ми влезе в положението. Дори предложи да й оставя сина си, но аз отказах. Благодарих й и се върнах горе, за да изчакам майка си. Детето беше капризно и неспокойно. Облякох го в тъмнозеленото му костюмче и се опитах да го успокоя. Борис бръщолевеше сърдито, като долавях ясно само думите „мама” и „лошо”. Вече можеше да ходи нестабилно, но очевидно сега краката му бяха отмалели.

Майка ми пристигна след час и половина. Още щом се отправих към нея и видях лицето й, осъзнах, че този път не е сложила маската на ледена кралица, че този път няма желание, или просто сили, за да ме мрази. Беше все така красива, но студените й очи на хъски днес бяха някак угаснали и малко по-топли. Карамелената й коса беше вдигната в небрежен кок. Носеше обикновена риза и дънки.

Седнах до нея, като настаних Борис в специалното му столче и й казах да кара.

Баща ми някога беше хубав чернокос мъж с високо чело и живи зелени очи. Макар и безумно консервативен, патриархален и ограничен, външността му не можеше да го издаде. Виждах как очите на жените и момичетата пробягват по него, когато вървяхме заедно по улицата, продавачките в магазините го гледаха нежно и ставаха по-любезни, съседките излъчваха завист и хвърляха остри погледи на майка ми. Мъжът, когото видях във внезапно заоблачилия се следобед приличаше на угаснала звезда, на отиваща си, чезнеща скъпоценност. Когато влязох при него, дъждът вече плющеше по перваза, а небето бе придобило матово-перления нюанс на мъглата. Красивите му зелени очи бяха единственото ярко нещо у него, напомнящо, че е жив. Кожата му бе восъчножълта, изглеждаше някак крахка и ронлива, опъната по костите. Седеше в креслото си и се любуваше на хубавата гледка, откриваща се през прозореца.

-Татко, тук съм – проговорих и тръгнах към него. Главата му бавно се завъртя и зелените му ириси затрепкаха.

-Патриция – промълви баща ми дрезгаво – Бях убеден, че няма да дойдеш.

Приближих се и го докоснах по рамото. Душата ми кънтеше. Ураган от думи, емоции и спомени бушуваше в гърдите ми и объркваше възприятията ми.

            -Откога си така? Защо нищо не ми казахте? – наново сякаш някой друг раздвижи устните ми и използва гласа ми – Защо никой нищо не ми каза?

            -Отказах се от лечението... страхувах се... – въздъхна той и сложи сухите си, безсилни пръсти върху моите – Страхувах се, че съм ти станал прекалено безразличен, че прекалено си ме намразила. Нямаше да понеса отхвърлянето ти. А го заслужавам...

            Осъзнах, че сълзи са потекли от очите ми. Стаята ми беше до болка позната, от всеки ъгъл лъхаха спомени. Виненочервения килим бе все така ярък, светлите черешови мебели – все така чисти, а стените бяха в същия бледосин цвят.   

            -Не – прошепнах – Недей. Ти си ми баща. Като малка те обожавах и те обичам дори и сега, макар ти да се отказа от мен – усетих горчивината на думите и се загледах в дъжда – Но аз не мога да стоя безучастна. Затова съм тук.

Майка ми тихо се приближи към нас и също докосна баща ми. Той си пое рязко въздух и вдигна лице към мен. Тиха печал изпълни душата ми и сълзите закапаха от очите ми.

            -Можеш ли да ми простиш? – попита той, също просълзен – Можеш ли да простиш непростимото ми поведение? Можеш ли да ми простиш, че те наранявах, унижавах, отхвърлях? Можеш ли да простиш и на майка си, можеш ли отчасти да смекчиш смъртните ни грехове спрямо теб?

Смътно осъзнах, че молбата за прошка, отправена към мен е провокирана от страха пред края, ужаса от вярата, че човек ще си плати за всичко сторено, от страха от Божия гняв. Баща ми се разкайваше, виждах, че съжалява, но знаех, че го прави от страх от наказанието, което го чака в отвъдното, а не от любов към мен.

            И въпреки това се наведох към него и го прегърнах. Казах му, че му прощавам. Прегърнах майка си и плаках заедно с родителите си. Плаках с леденостудената си майка и смъртно болния си, ужасен от края баща.

            -Може ли да видя внука си? – попита пресипнало баща ми – Да го помоля за прошка?

Донесох детето, което сякаш нямаше температура и гледаше някак разбиращо и умно с ониксовочерните си очи. Баща ми го взе на ръце и се вгледа в него.

            -Виж, скъпи – промълвих аз – Това е дядо.

            -Дядо – повтори Борис, после вдигна очи към майка ми и попита неуверено – Баба?

            И тогава отново се разплаках. Сълзите бликнаха от очите ми и замъглиха полезрението ми. Майка ми коленичи, за да погледне Борис и започна да му говори нежно през плач. Детето посегна с ръчицата си и избърса сълзите по бузата на баща ми.

По-късно си тръгнах, но обещах да дойда пак. Знаех, че ще го направя. Някаква отдавна отминала, но съществуваща в подсъзнанието ми нишка отново ме бе върнала към родителите ми. Нещо, може би съставна част на кръвта ми или клетка от сърцето ми, пробуждаше мъка и горест, скръб и болка в душата ми.

Вървях към дома си, повела Борис за ръка, зарадвана, че вече няма температура и може да ходи сам. Дъждовния ден отстъпваше място на кадифено-синя вечер, ухаеща на росни билки и дъбова кора. Улицата не беше оживена, по пътя профучаваше по някоя и друга кола. Фаровете осветяваха мокрия асфалт и оставяха бледи следи в синкавия здрач. Борис тупкаше с крачета по тротоара, като се олюляваше и отвреме-навреме проплакваше, но се виждаше, че се подобрява.

Точно когато щях да свивам към нашата улица, някаква кола изръмжа зад мен, двигателят угасна и някой извика името ми. Обърнах се, приближих се и го познах. Беше слязъл и идваше към мен.

-Деймиън – проговорих, изпълнена с мъка и копнеж.

 

 

 

     

66.

 

  

Очите ми се плъзнаха по лъскавата повърхност на бара. С усмивка, потрепваща от гордост, се обърнах към родителите си, които се оглеждаха любопитно.

-Ето, виждате ли? Доведох ви преди даже да сме го отворили. Но да не се разприказвате – ухилих се срещу тях и оправих един от високите столове.

-Флориан, не мога да си представя, че толкова млад ще се занимаваш с това – проговори майка ми, вперила сините си очи в тухлените стени – Но изглеждаш щастлив. За нас само това е важно.

Ирина изникна от помещението на персонала и весело поздрави майка ми и баща ми. Баща ми се насочи към сепаретата, обагрени в луксозен тъмновиолетов цвят. Не всички светлини бяха включени и в помещението се лееше обикновена бяла светлина. Ефектните, кръстосани лампи в неонови цветове запазихме за откриването.

-Страхотно е – отсъди той – Колко бързо успяхте, направо на магия.

Изглеждаше доволен. Налях им по едно питие и чашите звъннаха в тишината. Чувствах се едновременно като най-големия глупак и най-щастливия човек на света. Бях само двайсет и три годишен, лудо влюбен и изпълнен с надежда. Откриването беше след два месеца. А после всичко зависеше от мен и от Ирина. Имах добро предчувствие, грижливо бях слушал бизнес съветите на предишния собственик, дори като прилежен ученик на урок си бях водил записки. Имах разписан план и адвокат, който бе узаконил цялата операция. Началния капитал бяха парите за висшето ми образование и финансовата инжекция от Ирина, използвала наследство от баба си. Дългите месеци планиране, подаване на документи, чакане на разрешителни за алкохол и цигари, разрешения от различните институции, чакане, молби, договори сега ми се струваха далечни. Имах всички необходими документи. Толкова време бе минало откакто осъществих идеята, узрявала с години в главата ми, чакаща подходящия момент. Несъзнателно, но все пак целенасочено бях търсил информация навсякъде, докато следвах мениджмънт в университета, бях следял бизнесновините и бях си представял себе си в подобни ситуации. И ето, че всичко бе напът да се случи.

Преди две седмици бяхме избрали диджей и двама бармани, с помощта на предишния собственик, с когото си деляхме правото на собственост. Диджеят се казваше Мартин, беше на двайсет и шест години, тъкмо завършил медицинския университет. В неформалната обстановка, след назначаването му, той ми сподели, че изобщо не желае да се занимава с медицина и я е завършил по принуда, заради родителите си. Кипеше от енергия и небесносините му очи постоянно се смееха. Двамата бармани бяха момче и момиче, около нашата възраст – Катерина и Джейкъб. Те се справиха най-добре и бяха единствените адекватни хора, явили се на интервюто. Тя беше красиво мургаво момиче с черна като катран коса, а той имаше руси като пшеница къдрици и целите му ръце бяха в татуировки. Ирина не хареса това. Тя не го искаше на работа, но аз веднага го избрах, още преди да видя останалите кандидати. Джейкъб беше отворен, разговорлив, чаровен и готин. Имаше чар, който привличаше и който беше идеален за работата, за която се бе явил.

-Трябват ни атрактивни хора – бях казал на Ирина – Това, че е целият в татуиран, не означава, че е наркодилър. Моля те, бъди малко по-свободомислеща, скъпа. Освен това заведението е насочено предимно към младежи и тийнейджъри, така че според мен Джейкъб е перфектен.

Тя се съгласи, макар и малко неохотно.

Обърнах се към прозореца. Навън се лееше топъл летен дъжд и смарагдените листа на дърветата потрепваха. Още не бяхме измислили име за бара и Ирина беше изпаднала в паника. Тя постоянно ми предлагаше най-различни, ефектни и интересни имена, но аз изненадан дори от себе си, не одобрявах нито едно. Амброзия, Клеопатра, Андромеда, Луна, Касиопея, Юпитер, Нептун... Как ли ги избираше тези космически наименования? Може би по каталог... Усмихнах се и изпуснах дълга синя струя дим. Тишината в къщата беше успокояваща и благосклонна. Чувствах гърдите си леки, приятно кухи и топли.

Всъщност отварянето на бара беше нещо като ре-отваряне. Заведението просто бе сменило собственика, персонала и (евентуално) името си. Макар Рафаил да ми беше продал бара си, той все още имаше дял от него и щеше да получава процент от оборота. Можеше да се каже, че заведението беше общо, като аз бях материално отговорното лице и изпълнителния управител. Именно и затова не бях особено притеснен от факта, че не бяхме избрали името. Можехме да запазим и старото – „Кампари”, което също не ми харесваше кой знае колко, но все не успявахме да се разберем как да се казва. Исках да е нещо неповторимо, име което да се помни, да носи индивидуалност и красота и задачата да се измисли такова нещо затрудняваше дори и мен.

Пет години бях изминали, пет години бях прекарал в задълбочено обмисляне на идеята за собствен бизнес. Не кандидатствах в годината, в която завърших, работих в бара при Ирина и едва преди дванайсет месеца окончателно се бях сдобил със собствено заведение в родния си град. Всичко беше протекло гладко и безпроблемно, но знаех, че реалността тепърва започва.

Истината е, че още помнех Неле. Нямаше как да забравя тези очи. Нямаше как да забравя, че тя бе първата, която обърна сърцето си към мен.

Не я бях виждал повече от пет години. Само от фейсбук можех да разбера какво се случва с нея. На снимките, които качваше, напоследък се бе появил и висок, хубав младеж с руса коса и зеленикави очи. Не изпитвах ревност, скръб или гняв. Нещо като мъглява мъка се разпростираше в мен, почти веднага замествана от подобие на безразличие. Поглеждах устните на Ирина и в корема ми забълбукваха топли балончета.

От година в главата ми се бе оформяла идея и днес беше време за изпълнението й.

Изправих се и тръгнах по стълбите към стаята си. Там внимателно се преоблякох в бяла риза и черен панталон с колан. Ирина трябваше да дойде след около половин час. Бях се опитал сам да сготвя вечерята и май се бях справил. Имаше салата, пиле, ордьоври и любимия шоколадов сладкиш на Ирина. Преди да сложа масата, бях хапнал по една хапка от всичко и ми се стори доста добро като за мъж, който няма и понятие от готварство.

Запалих свещи и изгасих светлината. Нервно си оправих косата и с лека тръпка на гадене прокарах пръсти по белезите си. Ирина често плъзгаше устни по тях и ме караше целият да настръхвам. Даже само при спомена за целувките й, ме побиваха сладки тръпки.

Звънецът ме сепна и изпрати горчиво-сладостни адреналинови нишки във вените ми. Ирина стоеше на прага, облечена в черна рокля до коляното с дълги дантелени ръкави и голямо деколте. Буйната й бакърена коса се диплеше по раменете, устните й бяха червени като първородния грях, а синьозелените й очи приличаха на два скъпоценни камъка. Беше така красива, че загубих дар слово. Опитах се да кажа нещо, но от устата ми излязоха нечленоразделни звуци. Беше съвършена, прекрасна, прелъстителна... и моя.

Осъзнавах, че любовта ми към нея не само не е избледняла през тези пет години, а дори се е увеличила, разгоряла се е като стихиен пожар, превърнала ме е в пламтяща факла от обожание и ревност, от копнеж и болка, от мъка и желание.   

Тя ме приближи, облъхвайки ме с уханна струя въздух. Дръпнах я към себе си, все така безмълвен и възхитен. Ирина ме гледаше нежно, без сладникавата поза от долнопробните филми, без сантименталната любов на преиграването. Тогава осъзнах, че трябва да говоря и преди да съм се уплашил, си поех дъх, погледнах я право в невероятните тюркоазени очи и паднах на едно коляно, обхванат от болезнени, сладки тръпки адреналин.

 

 

 

 

67.

 

 

Не бях очаквал, че ще се въплътя в ролята на баща толкова успешно.      Вече петгодини купувах плюшени играчки, гуках несвързано, опитвах се дори да пея и лазех на четири крака по пода. Най-странното е, че изпитвах нещо необяснимо, някаква мека топлина към детето, което носеше сивите очи на майка си, хапеше всякакви предмети и пищеше, когато бе радостно.

Карах към дома на Клоуи, сменях предавките, пушех небрежно и започнах да осъзнавам. Обичах бебето. Бях започнал да го обичам, още откакто го видях повито в болницата, с кървавочервено от плач лице и полузатворени очи.

Тя ми отвори вратата, но този път не видях обичайната мила усмивка на хубавото й лице. Сребристите й очи се плъзнаха някак нервно по лицето ми и се скриха под клепачите.

-Здрасти, Клоуи. Идвам да видя Дилън, тук ли е?

-Да, заповядай Санди.

Прекрачих прага и попаднах право на Саймън, който седеше до прозореца и се взираше в мен.

-Санд – кимна ми той усмихнат – Здрасти.

-О, ами... – запънах се – Вие да не би да...

-Заедно сме – каза приятелят ми -  От известно време.

-Добре – свих рамене, без ни най-малко да се подразня – Ще отида да видя Дилън...

-Почакай Санди – прекъсна ме Клоуи. Беше толкова пребледняла, че за миг си помислих, че ще припадне – Трябва да поговоря с теб.

-Какво става? – попитах объркан и изненадан. Саймън се приближи до нея и внезапно в гърдите ми загложди лошо предчувствие – Какво ви има?

-Днес ще видиш Дилън за последно тук – каза Клоуи. Брадичката й се вирна, болезнената бледност изчезна от лицето й и сивите й очи присветнаха.

-Какво?

-Още утре ще се преместим в...

-Какво ще направите? – възкликнах, убеден, че сънувам – Вие ли? Ами нашия син? Ами моя...

-Дилън не е твой син – изрече тя и на мен ми се стори, че цветовете посивяват. Саймън се обърна отново към прозореца, към тихата, тръпчива есен с дъх на смола, обагрена в оранжево и кармин.

-Ди... – заекнах като глупак –Какво...?

-Как се чувстваш, Санд? – очите й се бяха присвили и думите рукнаха като през скъсана язовирна стена – Какво изпитваш? Гърлото ти се е свило и сърцето ти прескача, нали? Защото Дилън не е твой син! Аз те излъгах, лъгах те през цялото време, исках да заобичаш детето, да се привържеш към него и тогава да научиш истината. Исках да те боли. Исках да страдаш! Както страдах аз през цялото време, докато бях с теб! Знаеш ли какво чувствах? Обичах те, винаги съм те обичала, само аз, само аз те обичах! През целия ти жалък живот само аз те обичах, само аз бях влюбена в теб, всички други искаха парите ти, искаха завистта на околните! Дадох ти сърцето си, а ти ми изневеряваше, спеше с други момичета, казваше, че си с приятели, а отиваше някъде, напиваше се като свиня и чукаше която ти попадне! Знам всичко, знам имената им, познавам ги! Аманда, Крис, Сузана, близначките Дейзи и Катрин, Марта и още много, много, много мои съученички, приятелки, познати! Знаеш ли нещо за болката, Санди? Надявам се да си научил! Дори и детето, което смяташ за свое няма нужда от теб! Не си му баща! Никой не се нуждае от теб, никой не те обича! Аз бях единствената, но ти загуби и мен, защото отдавна изпитвам към теб само презрение!

Бях седнал на дивана, без да го осъзнавам. Коленете ми трепереха дори в това положение, пръстите ми бяха ледени. Клоуи бе отприщила целия трупан с години гняв към мен и бе успяла. Беше искала да ме боли и ето, че желанието й се сбъдна. Вдигнах бавно очи към нея. Тя беше невероятно красива в яростта си. Трепереше, сребърните й очи бяха още по-ярки, устните й разкриваха белите зъби. Стори ми се, че в мен кънти оглушителна тишина, като контраст с нейния тон. Думите й сякаш бяха изрязали част от мен и я бяха изгорили жива.

-Ти ли си бащата? – с мъка промълвих, втренчен в Саймън – И ти ли си част от плана?

-Дилън е от мен – потвърди той някак глухо – Знаех всичко, Санди. Клоуи ми разказа какво смята да направи и аз не можах да се възпротивя. Обичам я прекалено много – думите му звучаха твърде ярко сред просналото се безмълвие в мен.

Погледнах пак към Клоуи. Исках да я попитам „Как можа да ми го причиниш?”, но устните ми не помръднаха. Странно, може би неправилно и егоистично усещане, че не е справедливо се зароди в душата ми.

-Може ли да го видя вече? – прошепнах.

-Да – отвърна тя – Постой при него.

На стълбището вече се обърнах към тях. Бяха се хванали за ръце. Пак се опитах да задам въпроса си, но гърлото ми бе сухо и сковано.

-Съжалявам, Санди – проговори Саймън.

-Аз не съжалявам – каза Клоуи тихо, но отчетливо – Смятам, че сега разбираш какво съм изпитвала. Боли, нали? Излъганата вяра боли адски. И никога не спира напълно.

Не можах да отговоря. Просто се обърнах и се полякох  нагоре по стълбите към сина, който се оказа, че нямам. Когато влязох в стаята му, дори не се запитах защо са го оставили сам. Дилън седеше на пода, улисан в игра с колички. Вдигна сребърните си очи към мен и пръстите ми се разтрепериха внезапно, болезнено и неудържимо. Представих си как паля цигара и се обвивам в горчиво-уханния й дим, докато не изчезна, потъвайки в синкавите му глъбини.

-Татиии – провлачи малкият и затупка с крачета по пода към мен. В този момент усетих сълзите да парят в очите ми. Хванах ръчичките му и промълвих:

-Как е, малкия? Вярно ли е, че се местиш?

-Да – важно потвърди Дилън – Мноого слънце и по-малко хора...

Затворих очи и се опитах да се овладея.

                -Той ме приема за баща – казах на Клоуи на вратата – Какво ще му обясниш?

                -Никой не ти е забранил да го виждаш. Винаги можеш да идваш. А когато поотрасне малко, ще намеря начин да му кажа – хладно отсече тя – Но Дилън е малък. Надявам се да те забрави, защото аз...

                -Няма да позволя да го настройваш срещу мен! – изкрещях рязко – Няма да допусна да му наприказваш всички онези лайна, които ми избълва! Само да си посмяла!

                -Или какво? – нахално попита Клоуи, а един меден есенен слънчев лъч падаше върху косата й.

                Усетих се отмалял и безпомощен. Нищо не можех да направя, освен да се надявам, че отмъстителната кучка няма да падне още по-ниско.

                -Няма да се отървеш от мен – тихо казах – Може и да не съм му биологичния баща, но той ме обича. И ще се постарая това да се запази.

                -Както искаш – сви рамене тя – Но ти си никой, Санди, никой.

                -Ти не заслужаваш да си майка – забърборих – Не заслужаваш и Саймън. Той е толкова увлечен по теб, че се е оставил да бъде манипулиран и се е съгласявал с всичко като пълно нищожество. Само за Дилън ми е жал. Ще израсне с майка кучка и баща мекотело. Клетият!

                И преди Клоуи да е реагирала, отворих вратата и излязох в есенната привечер. Запалих колата и потеглих право към бара, за да... После внезапно промених посоката и подкарах към вкъщи. Осъзнах, че ми се говори с само с  един човек. Той щеше да ме изслуша, подкрепи, разбере. И това бе баща ми. Докато карах колата по смрачаващата се улица, в мен отново закънтя безмълвната мъка и сълзите затрептяха в очите ми. Тук обаче, нямаше кой да ги види и те потекоха спокойно, безшумно и равномерно. Тук нямаше пред кого да се правя на твърд. Пушех, сълзите се стичаха по лицето ми, а сивосинеещия пушек се къдреше на бледи спирали и изчезваше в пристъпващия здрач.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

68.

 

           

Зазоряваше се. Небето се бе обагрило в розово-пастелния нюанс на свежата лятна утрин и по нежносинята му коприна се разливаха златисти краски. Днес отново си спомних последната среща с Леонид. Днес, както почти всяка сутрин от пет години насам. Можеше аз да седя в онзи самолет. Можеше да бъда на нейно място и да докосвам младата му, силна, загрубяла ръка...

Стоях до отворения прозорец, все още с леката си, полупрозрачна бяла нощница и вдишвах морския въздух. Емил спеше кротко в своята половина на леглото. Той така и не усети промяна в мен. Бях все същата обожавана трийсет години по-млада Наталия със синьочерна лъскава коса до кръста и страстни червени устни. Носеше ми подаръци, купуваше ми цветя, водеше ме на вечери и почивки, а аз му отвръщах с пламенни ласки и великолепна игра на любов.

Вдъхнах ароматния въздух. Още бе твърде рано за сутрешно гадене, но не можех да си позволя да чакам дотогава. Вече бях взела решение и нямаше да се отметна. От три години и половина Климент беше мой любовник. Дали беше той или Емил?

След като Леонид замина, нещо в мен тотално изтина. Нещо се разкъса, счупи се и се превърна в пепел. Някаква самоунищожителна и същевременно живителна сила се разпали в душата ми. Съвсем уверено се отдадох на привличането между мен и две години по-младия Климент. Той ми стана любовник в една тъмна нощ, изпълнена с трепкащи звезди, нощ, в която бях поканила семейство Егорови на вечеря, защото Емил бе в командировка. Между ордьоврите и основното ядене, станах да изпуша една цигара на терасата и Климент ме последва след малко. Любов свиреше на пианото, останало от прабабата на Емил и Инна и Адам бяха прекалено погълнати от дъщеря си, за да разберат какво става. Когато той ме нападна, изобщо не се възпротивих. Точно това бях чакала цяла вечер. Епизодът приличаше твърде много на сцената с Леонид на верандата у Виктор, но този път у мен нямаше любов. Пожелах Климент, точно както пожелавах красиви бижута и скъпи дрехи. И го получих, както получавах и тях.

Той беше различен от всички мъже, с коитo съм се сблъсквала досега. Не мечтаеше за богатство, пари и разкош. Не искаше да заеме мястото на баща си, не искаше да се занимава с бизнес. Обхванат от болезнена страст към фотографията, Климент мечтаеше за живот като човек на изкуството, за изложби, за награди и призвания. И хиляди, милиони снимки. Много често бях с него, докато снимаше, но никога не бях негов модел. Обличах обикновени дънки, тениска и ниски обувки и отивах с него някъде сред природата или сред шумните тълпи на улицата. Така и не ме разпознаха. Слагах слънчеви очила, сплитах смолистата си коса на дълга плитка и му правех компания, докато снима. Понякога Климент забравяше, че съм до него. Сваляше камерата от лицето си, усмихваше се на пространството и се обръщаше към мен, приятно изненадан, сякаш едва сега ме вижда. Дълго се смеехме заедно, прекарвахме безкрайни сладостни часове във вилата на родителите му, далеч от града и неоткриваеми от хората.

После разказах всичко на приятелките си. Не исках да крия повече и им споделих, но само с Оксана говорих за Леонид. Тя беше страшно доволна, Таня се натъжи, а Галина бе просто любопитна.

Заревото плисна в лицето ми и освети спалнята. Дочух шумолене на копринените чаршафи и помислих, че Емил се е събудил. След секунда обаче, той само въздъхна дълбоко и задиша равномерно като измърмори нещо. Облегнах се на рамката на прозореца. Малко по-късно днес имах тайна среща с Климент във вилата. Той щеше да прави фотосесия на някакви мравки и се радваше като малко дете. Знаех какво ме е привлякло към него. Нещо в милата усмивка, видимата радост от живота и светлината на ирисите му, неумолимо напомняше Леонид и смесваше виолетовите очи с лешниковите в скръбна плитка емоции. Не бях влюбена или хлътнала. Не обичах Климент. Чувствах физическо привличане, особено вълнение от красивото му лице и тяло, желание да го притежавам. Но от устните ми се отронваше „обичам те”, почти толкова често, колкото и за Емил. Знаех, че го лъжа, но не изпитвах вина. Ситуацията бе подобна на тази с Ростислав, но в този случай заблудата беше пълна.

Отидох на пръсти до гардероба и извадих една смарагдовозелена къса рокля и чифт черни сандали. Седнах пред огледалото и набързо пооправих лицето си. Имах тъмносини сенки под очите и само леката им подпухналост, която успешно прикривах, издаваше състоянието ми в момента. Сложих си винено червило и полека отворих вратата, като внимавах да не събудя Емил с токчетата си.

Олга ми донесе кафе и плодова салата. Докато разсеяно прехвърлях днешния вестник, покрай прозореца прелетяха  няколко чайки и с кикот се устремиха към морето.

Излязох в свежото утро и се отправих към колата си, която шофьорът бе извадил от гаража. От известно време насам, госпожа Базилевска излизаше на сутрешна разходка и шофираше сама. Подкарах по все още тихите улици. Градът бавно се отдалечаваше, зеленината и морето се увеличаваха, слънцето се издигаше в млечносиньото небе. Сивият гладък път бе заобиколен от дървета, чиито листа потрепваха и подскачаха от соления бриз. Хоризонтът се беше забулил в мътнобяла мараня, което обещаваше горещ юлски ден.

Вилата бе заобиколена с планински хребети от едната страна, а от другата се намираше платиненожълт плаж, който винаги беше пуст и тюркоазените вълни се разбиваха с грохот в него, оставяйки снежнобяла морска пяна. Паркирах колата си долу в центъра на вилната зона, за да не я разпознаят. Сега изглеждаше сякаш съм отишла на пазар или съм спряла, за да похапна в някое от малките ресторантчета, предлагащи рибни деликатеси. Тръгнах по черния път, ободрена от полъхващия бриз и красивото, обагрено в цветовете на изгрева небе. Свободно падащата ми коса се сипеше по гърба. Вдигнах слънчевите очила и се загледах в една висока, приближаваща се фигура.

Климент крачеше към мен с жилавите си крака, а усмивката грееше на устните му. Устремих се напред, като вдигнах дребните камъчета по пътя и потънах в обятията му. Долових ухание като от бебе – на чисто, сладко и свежо.

-Добро утро, любов моя – прошепнах и се вдигнах на пръсти, за да го целуна. Въпреки че бях на токчета, той бе по-висок с повече от една глава от мен. Това ме вълнуваше и бе поредното нещо, заради което го направих свой любовник.

-Добро утро – той отдели устни от моите и ме хвана за ръка – Хайде, скъпа. Ела да видиш каква закуска съм ти спретнал.

Засмях се и го последвах. Масата в градината беше подредена за закуска. Вилата беше великолепна. Цялата бе направена от дърво, двуетажна и обзаведена в селски стил.

-Колко си се постарал, изглежда страхотно! – възкликнах, сядайки на един от плетените столове – Ще преям, обещавам ти.

-Много добре – разсмя се той, докато се разполагаше до мен – Имаш нужда от храна.

Прободоха ме ледени тръпки. Вдигнах очи към Климент, но той се беше ухилил до уши и очевидно не подозираше нищо.

            -Какво имаш предвид? – попитах предпазливо, намазвайки една сърцевидно изрязана филийка със сладко от ягоди.

            -Имам предвид, че изглеждаш изморена – нежно каза той, докосвайки лицето ми – Имаш вид на Афродита, прекарала нощта в безсъние.

Аналогията с богинята на красотата ме накара да се засмея. Обещах, че добре ще си хапна.

            Останах с Климент до обяд, а после подкарах към дома си, замислена за разговора, който проведохме на тръгване. Беше ми споделил за пореден път, че не иска да ми е просто любовник, с когото се крия и е ужасно гузен, защото мамим Емил. Аз, от своя страна не чувствах нищо. Единственото, което изпитвах беше лекомислено, повърхностно удоволствие, всеки път щом застанех пред огледалото. Отдавна в душата ми нямаше противоречия, съмнения и мъка. Нямаше искри, бури и писъци. Всичко в мен бе равно, тихо и хладно. Бях открила призванието си, бях осъзнала защо съществувам. И макар да чувствах горчивина, знаех, че единствения смисъл на живота ми е да бъда красива. Виждах погледите, които ме обграждаха отвсякъде – в мъжките очи долавях желание, а в женските – завист.

            Противно на всички очаквания, не се страхувах, че един ден ще остарея. Фактът, че съм почти на трийсет изобщо не ме притесняваше. Знаех, че и на четирийсет, и на петдесет ще бъда красива. Емил щеше да ме вижда такава на всяка възраст. Виктор бе вече луд по мен, Климент също, както и много други мъже, чиито погледи усещах като копнежни въпросителни, опитващи се да получат вниманието ми.

            -Не се притеснявай, любими – бях казала – Всичко ще се нареди. Ще видиш. Щом се обичаме, ще намерим начин да бъдем заедно, независимо дали след две седмици или след две години.

После се бях притиснала в обятията му и се бях заслушала в шепота на вятъра, заобиколена от шарената сянка на младите дървета, а слънчевите зайчета играеха по полянката.

            Завъртях волана към нашата улица и внимателно вкарах колата през портата. Изкачих се леко по стълбите, потропвайки с токчетата си и влязох в къщата. Емил седеше на масата в трапезарията и пушеше, докато си пиеше кафето. Вдигна нежнозелените си ириси към мен и се засмя. Засмя се така, че цялото му лице светна, подмлади се и засия.

            Приближих се към него и започнах да масажирам раменете му.

            -Как си, скъпи? – попитах весело и го прегърнах. Емил ме притисна към себе си и каза:

            -Вече съм добре.

Погледнах го усмихната и внезапно си спомних, че утре отново заминава в командировка.

            -Хайде тази вечер да не ходим никъде, любов моя – казах нежно – Утре пак заминаваш и ще ми липсваш. Нека останем сами.

            -Разбира се – усмихна се той – Тревожа се, че не ти отделям достатъчно внимание, мила.

            -Обичам те – казах тихо и притиснах устни в  неговите.

Оставих го да си прочете вестника и се отправих към спалнята, за да се преоблека за срещата с Оксана. Напоследък тя ми беше най-близка. В момента, в който се изправях, усетих нечии очи и се обърнах, за да погледна право в Олга, която се взираше в мен през стъклената врата на хола.

            Миг по-късно тя се обърна и заслиза надолу по стълбите, сякаш изобщо не се е спирала и ме остави, разяждана от подозрения.

 

 

 

 

 

69.

 

            Струваше ми се, че всичко започва да се повтаря. Но този път нещата бяха едновременно още по-зле и много по-добре. Пет години бяха изминали и аз бях започнала да се събуждам, да се възстановявам...

            Дотолкова, че отново да се влюбя.

            В Донател Белини.

            В бащата на най-добрата ми приятелка.

            В мъж, по-възрастен от мен с двайсет и девет години.

Как се беше случило? Как се случват тези неща? Някой има ли отговор...? Сякаш за миг всичко се преобърна и после осъзнах, че съм затънала до уши. И съм повлечена, погълната, изгубена. И сърцето ми биеше за Донател, само за Донател, всяка една секунда...

            В началото бях убедена, че той е просто един чудесен човек. Че е просто мой тип, че е просто един чаровен възрастен мъж, когото бих желала да срещна в по-млад вариант. Усещах радостни тръпки, всеки път щом го срещнех в магазина или в дома на Албина. А после дойде вълнението. Никога не бях усещала безумни пориви да избухна в истеричен смях, само при нечии поглед. Дори Манюел не успяваше да предизвика горещи тръпки по кожата ми само докато ме гледа. И имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне, още щом видех как колата му се задава към мен по улицата.

            Борех се със себе си през всички тези месеци. Постоянно отричах, че съм хлътнала, увлечена, влюбена, обсебена. Но не можех да спра да мисля за него. Не можех да затворя очи без лицето му да изплува пред мен. Случайните докосвания на ръцете ни, докато му подавах покупките и рестото, започнаха да придобиват за мен значение, каквото със сигурност нямаха за него. Понякога ми се приискваше да го помоля да не ме докосва, но пък допирът му бе някак живителен и ми се струваше, че не мога без него.

            Колкото и да е странно, Донател почти не се появяваше в сънищата ми, а ако се промъкнеше в тях, отказваше да ме погледне, бягаше от мен и плуваше като неясен образ, обвит в мъгла.

            Той все още беше сам. Албина не издържа дълго и го разпита, но той не й каза нищо конкретно. Нямал приятелка, не, засега не бил влюбен, просто всяка мъка си имала край. Дори и най-ужасните рани завяхвали, и най-острата болка утихвала. Абсолютно вярно. Мислено се съгласих с него и се усмихнах. По времето, в което той бе казал тези неща, вече бях започнала да усещам вълнение към него, равна болка, някак притъпена и бледа.

            Още живеех с Ирина, която вече се канеше да бъде бизнесдама, заедно с Флориан. Двамата следваха мениджмънт и като ги гледах, бях убедена, че ще се оженят. Албина се записа в един частен университет, тузарска работа, а аз отидох на курсове за маникюрист. Сега работех по няколко часа в магазина при Патриция, а в другото време бях маникюристка в едно студио за красота. Приятелките ми редовно си записваха часове при мен, а фризьорката, Линн, чийто беше и салонът, ми стана доста симпатична.

            Интересен факт, поставящ на изпитание чувствата и разума ми – Донател идваше да се подстригва при Линн. Забавно. Очевидно бяха стари познати. Разговаряха съвсем свободно помежду си, смееха се на висок глас, подхвърляха си шегички. Едва се сдържах да не завъртя очи. Да, Донател беше страшно привлекателен, да, виждах, че тя не е безразлична към него. И в шегите й неприкрито се долавяше флирт. Линн беше хубава жена. На външен вид бе на не по-малко от трийсет и пет и не повече от четирийсет и пет. Носеше непрекъснато рокли – не прекалено разголени, но не и казващи: „Аз съм монахиня”. Косата й бе в онзи бял оттенък на русото, който в комбинация с кървавочервеното червило и високите черни обувки напомняше на образа на вечната съблазнителка. Съвременен вариант на Мерилин Монро. Дългата тънка цигара между пръстите с винен маникюр пък навяваше мисли за Чарлийз Терон с дивната й красота и елегантно-небрежните маниери.

            Въпреки нормалното раздразнение от интереса й към Донател, аз я харесвах и често, докато й правех ноктите, си приказвахме надълго и нашироко без неловки паузи. Положението беше стабилно, много лошо и спокойно.

            Точно три пъти се бях оказвала насаме с него, когато ме бе закарал до вкъщи след работа. Моментите, прекарани в колата му, бяха едни от най-сладостните и най-отчайващите в живота ми. Опитвах се да не го зяпам непрекъснато, но не се справях добре. След това реших, че няма да се възпирам. Исках той да забележи. Често, както си караше, той се обръщаше към мен, поглеждаше ме полуусмихнат с тези свои странни, светли, сребристозелени очи, някак сънливо безразлични и приветливи. Изпитвах неистово желание да погледна встрани, през мен се стрелваха тръпки, сърцето ми се издуваше и заплашваше да ме задуши. Но задържах ирисите си върху неговите и дори не се опитвах да променя влюбения си поглед.

            През два-три дни Донател проблясваше в сънищата ми, винаги някак отдръпнат, винаги далечен. Колкото и да мислех върху случките, довели до хлътването ми по него, не успявах да ги свържа в мислен пъзел, не можех да ги подредя и да назова чувствата си. Знаех само, че го исках в живота си, покрай себе си, исках го в дните си, в нощите си. И мечтаех той да узнае това, макар да знаех колко невъзможно, колко утопично е влечението ми към него.

            При последния път в колата му, бях хвърлила лекия си шал на задната седалка, докато той бе слязъл на бензиностанцията. Специално просмукано с парфюма ми, прегръщано цяла нощ, шалчето остана в колата и вече повече от седмица нямаше ни вест, ни кост от него. Бях убедена, че го е намерил. На задната седалка нямаше нищо друго освен кожено яке, чанта и няколко папки. Почти ми прилошаваше от вълнение, щом си помислех за случката. Оттогава бях виждала Донател четири пъти, но устоявах на изкушението да го попитам за шала. А и той не отваряше дума за това. Реших да мълча, каквото и да става.

            Понякога ми ставаше неудобно да гледам Албина и да разговарям с нея, докато мисля за баща й. А някога нощем, преди да заспя, унасяйки се, ме обземаше диво съжаление-раздразнение, че тя е негова дъщеря. Защо не беше дъщеря на съседа или на собственика на банката, или на продавача на вестници на ъгъла до ориенталския ресторант? Защо трябваше да е дъщеря точно на този собственик на две фирми за авточасти, този мъж на четирийсет и осем години, този далечен, недосегаем мираж...?

            В мен не се разгаряше ревност в чистия й безумен вид, не треперех от гняв, когато Донател флиртуваше с Линн. Желанието ми да бъда с него заличаваше всичко и обвиваше ума ми в ефирен шал, нематериално превъплъщение на този, който бях оставила в черното Infiniti.

            Досега не се бях чувствала така. Манюел беше просто страст, пагубно привличане и обсебване. Той бе първата ми любов, но всичко, което изпитвах към него беше някак детско, наивно и твърде сладникаво. Затова и се отърсих без никакви последици. Чувствата към Донател бяха по-сурови, може би по-зрели, не толкова горещи, но постоянни, той приличаше на приливна вълна, отнесла ме в един миг, и когато осъзнах колко са се задълбочили нещата, вече бях на дъното на океана.

            Знаех, че ще се оправя. Знаех, че всичко ще угасне, знаех, че той не изпитва дори и частичка от това, което чувствах аз. Но вероятно нямаше да е скоро. И докато въгленчетата изгаснеха, щях да се топя всеки ден, да го обожавам и да мисля за него безспир, всеки миг, всяка перла време.

            И винаги щях да запазя тръпчивия копнеж и горестната радост, че някога съм имала макар и минимален досег с човек, с мъж като него. Споменът за него щеше да се слегне до спомена за Манюел, но много по-ясен, много по-горчиво-сладостен, много по-истински и любим.

            И после щях да изстина, да угасна като малка свещ на вятъра...

 

 

 

 

 

70.

 

 

         -Ела да седнеш в колата ми, вали – нежно проговори той и се приближи до мен. Подчиних се, въпреки че дъждът бе спрял преди часове. Колата миришеше на ароматизатор и Деймиън, болезнена комбинация, навяваща изгаряща носталгия. Седнах, като взех Борис в скута си и затворих вратата.

            -Имаш ли нещо против да се повозиш с мен? – попита Деймиън и запали двигателя.

            -Не – прошепнах. Всичко в мен се бе разбъркало, размило и сковало.

            -Можем да оставим детето при Емилия, изглежда сънено – проговори Деймиън и се усмихна на малкия, който му показа няколкото си зъбчета.

            -Да – чух се да се съгласявам – Сигурно му се спи.

            Изобщо не си спомням кога стигнахме до дома на Емилия. Откъслечни епизоди се блъскат в главата ми и се смесват. Помня, че й казах „Деймиън е отвън, може ли да ти оставя Борис?” и тя се беше съгласила с блеснали очи. След това си спомням, че бях изтичала към стаята си, за да се погледна в огледалото. Машинално бях оправила грима и тениската си, бях сресала червената си коса и после някак изведнъж се бях озовала на седалката до Деймиън.

            -Къде си ходила? – попита той, докато осевата линия се виеше като змия под светлината на фаровете. Смътно осъзнах, че в самата кола е тъмно и само таблото меко сияе по красивото му, обичано лице.

            -При родителите си – казах преди да се опомня – Баща ми е много болен. Чак сега научих.

            -Какво му е?

            -Рак – спокойно отговорих – Рак на костите.

            -Господи – промълви Деймиън и за миг усетих ръката му върху своята – Съжалявам.

            -Няма за какво – кротко казах – Нищо не можем да направим.

            Погледнах го и усетих призрачното присъствие на петте години, откакто го бях изгубила. Той вече бе мъж, лицето му имаше суровия, дивен профил на римски бог, черните му очи ме теглеха със страховита сила, любовта към него бе неподвластна на времето.

            -Къде отиваме? – попитах.

            -Не знам – тихо отвърна Деймиън – Просто карам.

Почувствах почти непреодолимо желание да се разплача. Стиснах устни и свих ръце между коленете си.

            -Искам да си поговорим, Патриция – след малко се обади той. Колата преминаваше през улиците, а лампите оставяха оранжеви дири в очите ми.

            -Добре – съгласих се. Въобще не ми пукаше какво ще ми каже. Можех да мисля само за това, че съм до него, близо до него, че можех да съзерцавам прелестното му лице, че можех да слушам ангелския му глас.

            -Не ставам за оратор – каза той. Направи рязък завой и продължи покрай пешеходната зона – Затова няма да си играя на такъв. Не мога да се оправдая, затова няма и да се опитвам.

            -Деймиън, за какво говориш? – сепнах се в полумрака. Небето бе почти черно, в мастиленокобалтов оттенък и дърветата се извисяваха като тъмни силуети към него.

            -Не мога повече да се крия. Обичам те! – беше стиснал волана – Обичам те, откакто те срещнах, обичах те докато бях с теб, обичах те, когато се разделих с теб, обичах те през петте години, докато бях далеч от теб. Обичам те и в момента, докато седиш до мен, обичам те в сънищата си, в дните си, обичам те и искам да те обичам до края на живота си.           

            Не успях да продумам. В мен се разля безбрежно спокойствие, задушаващо облекчение, умопомрачително щастие. Въпреки че отдавна бях разбрала, че онези ужасни думи са били лъжа, сякаш чак едва сега започвах да живея отново. В дробовете ми нахлу въздух, сърцето ми се разтуптя. Пет години съм била ходещ мъртвец и чак сега го осъзнавах. Емоциите ми бушуваха твърде силно, за да заплача.

            -Съжалявам за всичко – продължи Деймиън с тих глас – Нямам оправдание. Не може да се намери оправдание, за това което сторих с теб. Нараних те, нараних единствения човек, който някога ме е обичал, който някога истински ме е обичал. И сега разбирам защо мълчиш, красавице. Прекалено дълго си ме чакала. Раната е била прекалено дълбока. Прекалено много си повярвала на лъжите ми...

            Осъзнах какво говори, в момента, в който се появи табелата за изход от града.

            -Не – гласът ми се извиси – Не! Чуваш ли се?

Той се сепна и намали скоростта. Покрай пътя се простираха сякаш безкрайни поляни и хълмове, обвити в черния плащ на нощта. Главата му се обърна към мен. Душата ми се разтопи. Усетих задушаваща вълна копнеж и мъка.

            -Обичам те – изговориха устните ми – Винаги съм те обичала, Деймиън. Дори когато ми каза всички онези ужасни неща...   

            Той рязко натисна спирачката и двигателят угасна. Тишината се разтла между нас, полъхваща сякаш от безшумната природа, от тихите единични звезди на хоризонта. Деймиън вдигна ръце и хвана лицето ми. Придърпах го към себе си, намерих устните му и го целунах. Притиснах се до силните му гърди, увих ръце около него и се разтопих в обятията му. Като че ли това бе първата ни целувка. Като че досега никога не ме бе целувал. Долових уханието на парфюма му, спомних си ласките му, които от привличането ставаха понякога груби, но винаги обожаващи и красиви. Когато ме пусна, аз се облегнах назад и затворих очи, страхувайки се от неразрушимостта на любовта си съм него. Чух как завърта ключа и усетих как колата меко потегли по сивия асфалт.

            -Не мога да повярвам, че ми прощаваш – развълнувано се прокашля той – Не мога да повярвам, че съществуваш...

            Засмях се пресекливо и вдигнах клепачи. Кадифеният мрак, изплакнал цветовете, ми се стори вечен и древен, прекрасен и неповторим.

            -Повярвай – проговорих – Защото аз ти вярвам.

Пръстите ни се сплетоха, колата вече не летеше така безумно.

            -Не знам къде отиваме. Само ще карам. Ще заредим на някоя бензиностанция. Като се изморим, ще спрем и после пак ще продължим.

            -Да – казах нежно – Карай. Не ме интересува къде ще се озовем.

            -Искам да ти разкажа нещо, красавице – овладя гласа си Деймиън – Не за да ме съжаляваш, не за да си намирам извинения за немислимото си поведение. Искам просто да знаеш. Искам да знаеш всичко за мен.

            -Разкажи ми. Говори ми – подканих го и се облегнах назад. Нощта настъпваше. Часовникът на таблото показваше единайсет и четвърт. Около нас се стрелваха размазани силуети на дървета.

            -Виждала ли си родителите ми? – внезапно попита той, след дълго мълчание. Отворих леко прозореца и усетих ободрителния студен въздух.

            -Разбира се – веднага казах – Защо...

            -Не, не си ги виждала – пресече ме Деймиън. И пак замълча. Смени предавките и ме погледна – Господи, колко си красива. Не мога да повярвам, че отново си моя.

Отвърнах на погледа му и се забравих. Сякаш душата ми се мъчеше да изхвръкне и да полети към него. Ирисите му бяха толкова черни, толкова ониксови, толкова съвършени. После той отклони поглед с усилие тъкмо навреме, за да погледне пътя. Още секунда и щяхме да излезем от пътя.  

            -Не си виждала родителите ми – повтори Деймиън и поклати глава.

            -Но как? – попитах и се обърнах към прозореца, за да поохладя малко главата си – Така често съм забелязвала неодобрението в очите на баща ти, че...

            -Сега ще ти обясня – прекъсна ме пак той – Имай секунда търпение. Опитай се да ме разбереш. Ще се помъча да ти обясня защо съм толкова странен, объркан и студен. Да не мислиш, че не усещам разликата между мен и останалите? Единствена ти можеш да ме накараш да се усмихна, само ти подреждаш хаоса в мен. Откакто се разделихме, сякаш изгубих част от себе си. Беше голяма грешка. Част от мен умира, когато те няма.

            -Деймиън... – промълвих, задавена от вълнение – Деймиън...

            -Но сега всичко е наред – усмихна се той в копринения мрак – До мен си и отново съм цял. Липсваше ми и Борис, толкова е пораснал, толкова е хубав, така прилича на теб. Патриция, осъзнах, че обичам и него, че го приемам като син, като своя плът и кръв. Искам и двама ви при себе си. Не искам да се разделям с вас.

            -Няма – обещах – Никога повече. Ще бъдем заедно докато сме живи, ще се обичаме завинаги.

            -Да – съгласи се Деймиън – Завинаги.

            -Но хайде разкажи ми, любов моя. Какво се е случило с теб? Какви са родителите ти?

            Седях, обърната към него, вперила влюбен, обожаващ поглед в лицето му, лице така дивно и вълшебно, така мое, че можех да забравя да дишам. Луната плуваше малко над хоризонта, тъмна като мед, пълна, кръгла, огромна. В далечината трепкаха светлините на съседния град, покрай нас профучаваха коли.

            -Всичко ще ти разкажа. Уморих се да крия. Твърде дълго нося тази тайна и ще я споделя с теб. Вярвам, че ще спре да тежи, щом ти разправя цялата истина.

            -Слушам те, любими – подканих го.

            -Аз, красавице, съм продукт на един гей-брак – думите на Деймиън отекнаха остро сред монотонния шум на двигателя. Изглеждаше спокоен, но под красивата му маска можех да съзра едно малко момченце, разплакано и съсипано, обградено от настървени, безумно крещящи съученици, злорадо и готескно забиващи с някакво сатанинско удоволствие остри подигравки право в нежното детско сърце.

 

 

 

 

 

 

71.

             

                       

            -Омъжи се за мен, Ирина – казах простичко, вперил очи в бялото й гладко лице. В началото тя гледаше безкрайно изумено, някак невярващо, а после изражението й премина в смайване и накрая в олепителна усмивка.

            -Да – отговори Ирина – Ще се омъжа за теб, Флориан.

Изправих се на крака, невярващ и задушен от емоции. Хванах красивата й ръка със заострени лакирани нокти и й сложих годежния пръстен. Не беше нещо пищно или фрапиращо. Представляваше една обикновена, семпла халка, изящна като нея, с малки камъни, деликатно хвърлящи отблясъци като синьозелените й очи.

            -Обичам те – казах, целувайки ръката й. Ирина ме притисна към себе си, безмълвна. Очите й бяха пълни със сълзи и тя смутено се засмя. Разсмях се с нея и я поведох навътре в къщата.

            -Каква маса! – възкликна тя – Всичко е като в романтичен филм!

            -Такъв ще бъде животът ни, любов моя – казах, страейки се да овладея гласа си – Оттук нататък ще живеем като в приказка. Ще видиш.

            Говорех сериозно. Бях сигурен, че всичко ще се нареди. Щяхме да се оженим, да имаме собствен бизнес, да се занимаваме с това, което ни харесва. И се обичахме, което бе най-важното. Бяхме влюбени и щяхме да си останем такива. Защо не?

            -Защо се смущаваш, когато докосвам лицето ти? – промълви Ирина в мрака. Погледнах към нея и видях само двете потрепващи блещукащи светлинки на очите й – Заради белезите ли?

            -Да – казах тихо. Ръката й милваше обезобразената ми буза и на мен ми се искаше да избягам, потръпващ от нотки отвращение към набръчканата кожа. Дори след толкова години, още не можех да свикна с лекотата, с която Ирина приемаше белезите ми. Казах й го. Тя се наведе напред, почувствах дъха й върху кожата си. Устните й докоснаха грубата кожа, пролазиха по лицето ми. Цялото ми тяло настръхна. Притворих очи, задъхан. Когато правеше това, винаги си изгубвах ума. Стиснах устни и я прегърнах през кръста.

            -Да не съм чула повече такива неща – прошепна Ирина в бузата ми – Няма от какво да се срамуваш. Ти си най-красивият мъж на земята. Белезите ти навяват мисли за храброст, гордост и честолюбие. Няма друг като теб. И не може да има. Повече никога не говори така.

            -Да – проговорих, замаян от докосването и думите й – Да.

            -Да, разбира се! – възкликна тя и се притисна в мен. Устата й още беше върху обезобразената половина от лицето ми. По гръбнака ми пъплеха горещи тръпки, заврътях се и устните й се приплъзнаха върху моите. Стиснах я в ръцете си и я целунах, ума ми потъна сред пелената желание, влечението задуши разума и обхвана тялото и душата ми.

            -Ирина... – промълвих задавен.

Сочната й уста отново намери белезите ми и пръстите й се сключиха в русата ми коса.

Събуди ме гръмотевичната буря, раздираща бледнеещото небе. Погледнах часовника. Беше четири и половина. Вятърът свистеше под вратите и пищеше в ъглите. Светкавиците – разклонени и нажежени до бяло – осветяваха стаята, а гръмотевиците с грохот разсичаха тишината. Станах, за да затворя прозореца. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, дъждът плющеше като с камшик. Обичах летните бури. Изпълваха ме със странно вълнение, носеха ухания на озон, свежест и припомняха, че природата е най-могъщото нещо в света.

Ирина спеше непробудно, свита на кълбо, увита със завивката. Чувах равномерното й дишане. Застоях се при прозореца, наслаждавайки се на стихийната гледка. Облегнах се на рамката и почти долепих нос до стъклото.

-Скъпи?

Подскочих. Обърнах се и видях Ирина, надигнала се от леглото.

-Да?

-Добре ли си? Защо си станал?

-Гръмотевиците ме събудиха. Всичко е наред. Заспивай, любима.

-Добре си, нали? – звучеше сънена, но преглътна и хвана бакърената си коса с нервен жест. Приближих се и седнах до нея. Ирина хвана ръката ми. Усетих, че трепери.

-Знаеш, че обичам светкавици и дъжд – казах и я целунах по челото – Ще погледам малко и си лягам. Какво ти е? Да нямаш температура? Дланта ти е студена.

-Сънувах кошмар – промърмори тя, слагайки красивата си глава на възглавницата – Сънувах, че си мъртъв. Глупаво е...

-Мъртъв ли? – усмихнах се – Тук съм, нямам намерение да умирам.

-Знам – засмя се и тя и разпръсна косата си – Просто беше много страшно. И Неле беше там. Тя те беше намушкала. Всичко беше в кръв...

-Какво? – възкликнах. Проблесна светкавица, която освети лицето на Ирина. Отекна гръмотевица и настъпи тишина, нарушавана само от потропването на дъжда по перваза.

-Да – кимна тя – Не знам какви филми съм гледала, но определено не ми се отразяват добре.

-Неле ли? – повторих като кръгъл глупак – Неле?

-Между вас имаше нещо, нали? – внезапно каза Ирина – Имаше някакви искри помежду ви.

Почувствах, че нямам сили да я излъжа. Обичах я прекалено много, за да скрия истината от нея. Тя лежеше пред мен в полумрака и чакаше да кажа нещо. Прокарах пръсти през косата си.

            -Вярно е – потвърдих равно – Бях страшно хлътнал по Неле, направо си бях загубил ума. Не е ли странно? Точно когато бях решил да й призная чувствата си, се появи ти и буквално ме отвя – засмях се, вътрешно притеснен от реакцията й.

            -Знаех го – отговори  Ирина весело – Видях колко беше лапнал, направо не виждаше нищо друго освен Неле.

            -Така си е – добродушно признах – Много бях влюбен. Обаче после забелязах, че тя не е точно такава, каквато изглежда. Тръгна с бившето си гадже, само за да ме предизвика, мусеше се, държеше се много зле с мен.

            -Да – замислено проговори Ирина. Нов порив на вятъра изпищя и дъждът заблъска по стъклата – Неле винаги е била егоцентрична. Не се разбирах кой знае колко добре с нея. Тя смяташе, че я измествам, че искам родителите й да ме обичат повече. Представяш ли си? Страшно е ревнива и не търпи някой да обръща повече внимание на друг.

            -Забелязах – измърморих замислено – Но това вече е без значение. Обичам те – стиснах ръката й – Ти си всичко за мен.

            -И аз те обичам – целуна ме Ирина – Хайде, прегърни ме.

Притиснах я към себе си. Тя уви ръце около мен и сложи глава на гърдите ми. Само след минута разбрах, че спи. Леко прокарвах пръсти през бакърените й кичури, меки като свила, гладки като кадифе. Постепенно започнах да се унасям, заслушан в гръмотевиците.

            Последното, което си спомням преди да заспя, беше свежото ухание на косата на Ирина, спокойствието, което донесе разговора ни и равно, топло щастие, някъде дълбоко в сърцето ми.

 

 

 

72.

 

 

-Не, не искам повече да се занимавам – промълвих, изпускайки синкавия дим от цигарата – Дойде ми в повече.

Седяхме с баща ми на терасата, пушехме в матовия здрач, вдигнали крака на парапета. Преди малко майка ми беше дошла, беше поседяла при нас и после ни бе оставила да си поговорим.

-Алекс, не мога ли да ти помогна? – баща ми изтръска пепелта в пепелника и погледна небето.

-Благодаря ти, татко – казах равно – Но не. Ще се справя сам. Винаги съм чакал помощ от теб и от мама, винаги съм се криел зад вас, зад парите ви, зад положението ви. Трябва сам да се справям.

-Колко си се променил – усмихна се баща ми – С майка ти се гордеем с теб.

-Радвам се – прокашлях се, притеснен – Точно това искам.

-Какво става с Хейзъл? Има ли някакво развитие?

Притворих очи. Звездите трепкаха по небосвода, вятърът нежно облъхваше лицето ми.  

                -Не – казах – Всичко приключи.

                -Какво се е случило?

                -Нищо – вдигнах рамене, а в ума ми проблесна споменът за онази вечер в бара преди няколко седмици – Край. Няма да се надявам повече. Тя директно ми заяви, че няма да бъде с мен, отблъсна ме и сложи точката. Това беше.

                -Може би тя не е момичето за теб, Алекс. Може би така е по-добре.

Думите му бяха универсални, прозвучаха като реплика от филм, но в мен се зароди чувството, че е прав. Аз мислех същото. Хейзъл беше с труден характер, притежаваше голяма доза горделивост, беше първична и стихийна. Наистина вероятно не бе жената за мен.  

                От известно време в мен се прокрадваше раздвоение, с което се борех, доколкото можех. Докато седях в офиса, докато вдигах тежести във фитнеса, докато плувах в басейна, пред очите ми внезапно изникваше образът на Блейк, тръпнещата случка в мъжката съблекалня. Всеки път сърцето ми подскачаше, сепвах се и разтърсвах глава като куче, което се отръсква от вода.

                Навсякъде около себе си чувах шепот, преследваха ме погледи. Клоуи беше постигнала целта си. Всичките ми приятели и познати научиха, че малкият Дилън не ми е син. В едни очи виждах злорадство, в други съчувствие, а в трети просто кухо, безсмислени любопитство, желание да измъкнат и най-малкото нещо за мен, да ме анализират, да се наслаждават на мъката ми.

                Чувствах тъпа, гореща болка в гърдите си, сякаш някой бе прокарал кинжал през душата ми и раната безспир кървеше. Прекарвах дните си в тренировки и работа. Не излизах много често, разговарях предимно с баща си и се мъчех да се убедя, че не изпитвам нищо към Блейк. Понякога тя ме стряскаше в съня ми, гласът й нежно се увиваше около мен, очите й с цвят на златисто кафе ме мамеха, галеха, зовяха...

                В сауната беше горещо и задушно. Седях на пейката, около кръста ми беше усукана бяла хавлия и мислите ми се рееха свободно. Освен мен нямаше никого. Самотата не ме дразнеше, не ме плашеше. Хейзъл я нямаше, Блейк я нямаше, едната отново учеше в чужбина, от другата сам бягах. Наслаждавах се на топлината, затворил очи.

                Преди седмица бях отишъл в новия дом на Клоуи и Саймън. Трябваше да видя момченцето. То се изплъзна от ръцете на майка си, хукна към мен с писък „тати” и се хвърли отгоре ми. Паднахме на пътеката и Дилън започна да се бори с мен, кикотейки се. Саймън стоеше до нас и ни наблюдаваше, а очите му проблесваха. Вдигнах детето и се изправих. Клоуи ме наблюдаваше от прага на къщата и лицето и излеждаше едновременно тъжно и предизвикателно.

                После му бяхме разказали. Аз настоях. Исках детето да е наясно с всичко, за да не чуе истината от други хора. Може би нещо в очите ми, или нещо в тези на Дилън, склони Клоуи да отстъпи. Тя сама го взе в прегръдките си и му разказа, а аз и Саймън стояхме от двете й страни, обхванати от мъка и благодарност. Наблюдавах сина си. Стоманеносивите му очи гледаха ту мен, ту Клоуи с някакво разбиране, със зрялост, която не съм предполагал, че могат да излъчват очите на петгодишно дете.

                Дилън си оставаше мой син. Просто не бях биологичният му баща. Това, че нямаше моя ДНК в клетките му, не можеше да попречи на чувствата ми към него. А той изобщо не се промени към мен. Продължаваше да ме нарича „тати”, катереше се по мен и бърбореше неразбираемо. В гърдите ми бълбукаше течна любов, мек, кадифен пламък сгряваше вените ми, когато видех Дилън. И това нямаше да се промени.

                Сепнах се, усетил, че задрямвам. Бях се изкривил на една страна и десният лакът ме болеше, притиснат в пейката. Примигах, замаян от изпаренията и горещината. В този момент пред мен изплува нечие лице и аз с остра тръпка в корема разпознах Блейк. Тялото й беше увито в бяла кърпа, стигаща едва до средата на бедрата й. Кожата й беше като сатен.

                -Алекс? – засмя се тя срещу мен – Добре ли си?

                -Да – надигнах се рязко, развълнуван от докосването на пръстите й до рамото си – Малко съм се унесъл.

                -Може ли да поседна до теб? – попита тя – Боже колко е горещо тук.

                -Сядай – избърборих – Да, направо се задушавам.

Блейк кръстоса крака до мен и бедрото й се показа цялото под хавлията. Наложих си да гледам в друга посока и да игнорирам парливите тръпки по гръбнака си. Крадешком се обърнах към нея и видях, че е затворила очи. В главата ми непрекъснато се натрапваше споменът за горещата ни среща във фитнеса. Върху устните ми още тръпнеше страстната й, неопитна целувка. Устата ми беше пресъхнала. Исках да се изправя и да побягна, да оставя Блейк далеч от себе си, да я отдалеча, да се скрия от нея.  

                Скочих на крака.

                -Алекс? – Блейк вдигна клепачи и ме погледна учудено.

                -Трябва да тръгвам – изстрелях – Трябва да вървя.

                -Ами добре – отговори тя угаснало – Щом се налага.

В момента, в който разочарована наведе очи, усетих подкосяващ краката порив да я сграбча в ръцете си. Прииска ми се да я грабна, да я притисна и да я целувам, докато не се превърна в изпепелена частица от някогашното си аз.

                Усетих как ми причернява.

                -Чао, Блейк – продумах едва-едва – Ще се видим.

И побързах да изляза от сауната, изпратен от звънливия й, красив глас...

                Метнах се в колата и подкарах с мръсна газ по улицата. Стиснал волана с две ръце, дишайки тежко, минах в лентата за изход от града. Отворих изцяло прозореца и натиснах педала на газта до край. В ума ми бушуваха хаотични мисли, образи и чувства. Подминах табелата като обезумял и въздъхнах. Небето бе посивяло като течно сребро, изпъстрено с тежки пепеливи облаци. Въздухът, биещ в лицето ми, ухаеше тежко на дъжд и буря. Той поуспокои малко изопнатите ми нерви. Бях ужасен и смаян от реакцията си към Блейк. Още откакто я срещнах, започнах да усещам неясни пориви на желание към нея, но никога не съм се замайвал до такава степен. Вдишвах дълбоко и издишвах рязко, мъчех се да се овладея, за да не разбия колата някъде.

                Започна да вали.

                Плътните стоманени облаци сякаш се изливаха от небето, чистачките на колата изстрелваха водни струи. Искаше ми се да изляза и да потичам в дъжда, да усетя вятъра и да чуя гръмотевиците. Искаше ми се да видя разклоненото злато на светкавиците, да бягам, да бягам, да се пречистя и да потъна в нищото.

                Колата продължи да лети по пътя. Посегнах към кутията цигари, но се отказах, незнайно защо. Хоризонтът приличаше на плътна бялосивкава пелена от мъгла, разсичана от нажежените светкавици.

                Карах, натиснал педала на газта до край, карах без да се замислям, знаех само, че се отдалечавам, че се изплъзвам, че се спасявам. Сауната бе много далеч, вече не усещах топлината й, вече не се унасях на меденожълтата пейка и не мислех за Дилън. Клоуи също беше твърде отдалечена, за да мога да възстановя образа й. Интересно, кога съм се превърнал в ревльо.

                Спомних си един много далечен миг, един безвъзвратно изгубен в годините момент от живота си. Играех футбол с няколко приятели на стадиона, недалеч от вкъщи. Бях на не повече от седем-осем години. Сложиха ме за вратар, защото още тогава бях доста едър. Хвърлях се с усърдие към топката, напрягах се, но не спасих последния гол и другият отбор спечели. Тогава се изправих, както бях целият изцапан с кал и зелени петна от тревата, минах покрай приятелите си, седнах чак на другия край на терена и чистосърдечно се разплаках.

                Подскочих. Разплаканото чернокосо момче избледня на фона на гледката, разкрила се пред очите ми...    

Към мен се задаваше голям камион. Присвих очи, но не намалих, въпреки инстинкта. Бях загубил рефлексите си. Каросерията му бе боядисана с алена, кървавочервена боя.

Внезапно усетих пръстите на Блейк върху рамото си. Сякаш тя бе дошла тук, сякаш се беше преселила в купето на колата ми и ме докосваше, говореше ми нещо, усмихваше се. Изпитах желание да се обърна.  

Камионът летеше към мен. Господи, спирачките ли му отказаха?

Стиснах кормилото с две ръце, преценявайки някак разсеяно разстоянието. Блейк продължаваше да седи зад мен и да държи ефирната си ръка на рамото ми. „Защо не виждам Хейзъл?” – безстрастно се запитах.

После рязко, изведнъж си спомних разговора на доктор Линдеман с родителите ми. „Нима момчето ми не е добре с нервите?”. Изсмях се, развеселен.

Полудявам ли?           

Какво ли ще се случи, ако просто не направя нищо? Какво ще стане, ако пусна волана и се забия като изтребител в боядисания в кървавочервено камион?

Злополука. Нещастен случай. Спирачките са отказали. „Пътят беше хлъзгав, господин полицай. Гумите блокираха. Да, момчето нямаше време да реагира. Колко жалко, едва двайсет и четири годишно момче...” 

Вече чувах клаксона му. Издаваше неистови, истерични сигнали, стори ми се, че различавам шофьора, отчаяно махащ през предното стъкло.

После изведнъж осъзнах какво не е наред. Товарният автомобил бе станал неуправляем, хлъзгаше се по мокрия асфалт право към мен, гумите свиреха и се въртяха, а ускорението се увеличаваше все повече.

„Трябваше да сложиш антиблкираща система” – бе последната ми съзнателна мисъл, преди да се врежа с всичка сила в камиона, пред погледа на обезумелия, безпомощен шофьор.  

 

 

 

 

73.

               

 

             Погледнах го в очите и изведнъж се сепнах от яркостта на небесносините им глъбини. Емил беше заминал преди два дни и му оставаха още седем от командировката. Виктор стоеше пред мен в градината и ме наблюдаваше с тези свои чисти, прозрачносини очи, изпълнени с толкова емоции и въпроси.

            -Луната е прекрасна тази нощ – промълвих, изгаряна от неудобство – Но пълнолунието ми действа на нервите и не мога да спя.

            -За мен няма и една спокойна нощ – проговори Ковалевски, все така загледан в очите ми – И при пълнолуние, и при новолуние, няма никакво значение.

            Вятърът полъхна и понесе дима от цигарата ми. Той се изви за миг и се разми в кобалтовото небе. От къщата се чуваха смехове, разговори. Но тук, в градината, сред цветята, сякаш се бе създало някакво нереално пространство от лунни лъчи, погледи и сенки. Като че между нас и останалите на коктейла се беше издигнала невидима, плътна преграда различие. Виктор и аз се гледахме, мълчаливо пушейки, всеки изучаваше другия и като че го прелъстяваше.

            -Страдаш от безсъние? – запитах тихо – Може би трябва да промениш нещо в спалнята си – изпуснах пушека и бавно примигах. Тази вечер той носеше бял костюм и изглеждаше чудесно.

            -Може би – неясно се съгласи Ковалевски. Съвсем небрежно се приближих до него, уж за да разгледам белите рози.

            -Тези рози са великолепни – наведох се и долових изтънчено, ненатрапчиво ухание.

            -Не могат да ме избавят от безсънието ми – позасмя се Виктор глухо – Както и червените ето там.

Погледнах накъде сочи и видях храст тъмни, карминени рози, примамливи и красиви като сън.

            -Невероятни са – възхитих се и тръгнах към тях. Той ме последва. Застана така, че да вижда лицето ми и запали нова цигара.

            -Не са нищо особено – каза нехайно – Всичко зависи от жената, за която са предназначени.

            Усмихнах се. Старомоден и романтичен, Ковалевки никога не правеше директни комплименти. Изказът му бе живописен и напевен, изпълнен с вимателно подбрани красиви двусмислици и загатвания.

            -Градинарят ти трябва да е истински майстор – забелязах, като тръгнах към вътрешността и все по-неосветената част, наситена с аромат на цветя. Той вървеше след мен, спазвайки дистанция от тръпнещо въздържание. Роклята ми, бяла като сняг, прошумоля по пътеката като звук от падащи листа.

            -Нямам градинар – изрече Виктор – Грижа се сам за цветята.

            Обърнах се смаяна към него и видях, че стои съвсем близо до мен и е загасил цигарата си, а светлините от прозорците го обграждат като аура.

            -Направил си всичко това без чужда помощ?

            -О, имам разбира се, вдъхновение. Когато знаеш, че тя ще дойде и ще види труда ти, се стараеш той да отнеме дъха й.

            Трепнах болезнено. За пръв път Виктор си позволяваше да се изразява направо, без заобикалки.

            -Очевидно тя означава много за теб – изпуснах се, без даже да се замисля – Искам да кажа, градината – добавих, усещайки как бузите ми пламват.

            -Тя е всичко за мен – промълви Ковалевски, очевидно заразен от моето безумие. Беше толкова близо, че можех да почувствам дъха на парфюм от кожата му. Направих крачка назад, изплашена от привличането помежду ни. Той въздъхна леко и също се дръпна.

            -Време е да влизаме вътре – прошепнах – Някой може да се усъмни в нещо нередно, нали?

            -Права си – усмихна се измъчено той – Не искам да те гледат с подозрение.

            Не помръднахме от местата си. Стояхме все така на пътечката между цветята, и двамата облечени в бяло, мълчаливо впили погледи един в друг. Бяхме застанали под такъв ъгъл, че ако някой погледнеше от прозореца, нямаше да види друго освен ароматните рози и сребристата луна, сякаш забодена в черното небе.

            Усетих, че ще се случи нещо. Почувствах с кожата си, че или сега неизреченото ще победи мълчанието, или никога вече няма да се опита да го направи. Вятърът усука косата около голите ми рамене. Виктор се взираше в мен без да мига, без дори да диша. Не смеех да помръдна.

            И тогава той ме целуна. Устните му внезапно се озоваха върху моите, ефирно нежни, потрепващи от нега, подканващи ме да го отблъсна. Вместо да го направя, аз вдигнах ръце, обвих шията му с пръсти, притиснах се в него и го целунах на свой ред. Мигът на забрава продължи само секунда и Виктор се дръпна. Видях как стисва очи на бледата светлина.

            -Много моля да бъда извинен – високопарно, но все пак със стиснати клепачи изрече той. Изречението бе странно, някак заучено и несвойствено.

            -Виктор... – казах равно, но той вдигна ръка и отвори очи.

            -Недей. За миг се поддадох на изкушението да си въобразя, че може да се случи нещо между нас – отново официално заяви Ковалевски – За момент бях съблазнен от смайващата ти красота и се държах недопустимо.

            -Виктор... – опитах повторно, но той вече се обръщаше към къщата.

            -Не говори, Наталия – помоли ме той – Нека просто влезем.

            Зяпнах след него, ядосана и огорчена. Той се отдалечаваше бавно, а аз стоях неподвижна, борейки се с нахлулите в мен чувства. И Климент присъстваше на коктейла. Мисълта, че бях флиртувала с друг под носа му, рязко ме изпълни със задоволство, прекалено повърхностно и кухо, притеснително гъделичкащо. Прокарах пръсти по лицето си и се отправих към пълната с хора зала.

            Не можах да мигна цяла нощ (това, което беше останало от нея), въпреки умората и отпускащия горещ душ преди лягане. Тръпчиво-пушечния аромат на устните на Ковалевски непрекъснато се натрапваше в ума ми. През останалата част от вечерта, той не се бе държал по-различно към мен. Усещах очите му върху себе си всеки път, щом се приближавах до някой мъж, но така и не се опита да ме заговори. Климент постоянно се измъкваше от обсега на Инна и идваше при мен, за да побъбрим. Разбрахме се да се срещнем във вилата на родителите му на другия ден, защото аз оправдах с пълнолунието желанието си да се прибера вкъщи.

Всъщност не исках да прекарвам нощта с него. Колкото и да ме привличаше, той бе започнал да ми омръзва, а и се плашех от погледа на виолетовите му очи. Безсмисленото озлобление, болния стремеж да се избавя от образа на Леонид бяха поизбледнели, удавени от времето и осъзнаването, че няма друг виновен освен мен за стечението на обстоятелствата. Вече исках само да покорявам, да привличам, заради лекомислената наслада от влиянието си над мъжете, заради удоволствието да виждам готовността в погледите им. Безумната суета и изгубената завинаги любов ме бяха преобразили и загрубили. А Климент ми беше любовник толкова дълго, че познаваше всички мои тактики. И в отношенията ни се бяха промъкнали началните нотки на сивотата.

Обърнах се към прозореца и се загледах в надничащата през него луна. Тъжното й, спокойно лице някак ведро блестеше насреща ми. Затворих очи и усетих как бавно се унасям.

Следващият ден беше безоблачен и топъл. Прекарах го в компанията на Климент, вътрешно отегчена, външно влюбена, като не спирах да мисля за Виктор. Случката в градината ми изглеждаше като откъс от сън, бе някак мътна в ума ми, посребрявана от лунните лъчи, облъхвана от ухание на рози. Разума ми беше завладян от романтичната натура на Виктор, душата ми се вълнуваше от кралскосините му очи.

-Известно време ще се наложи да се разделим – сепна ме гласът на Климент, приглушен заради разбиващите се в брега морски вълни.

-Какво? – възкликнах. Той седеше до мен, кръстосал крака на белия пясък, полусклопил очи в слънчевия зной.

-Трябва да замина с баща си – изкриви лице в гримаса на отчаяние – Има важна бизнес среща извън града и настоява да го придружа.

-Ще ми липсваш – излъгах без да трепна – Но той го прави за твое...

-О, да върви по дяволите глупавият бизнес! – изведнъж скочи любовникът ми на крака – Нямам нужда от банкови сметки, делови разговори, сделки и подкупи! Не искам да омърсявам душата си с мръсни пари!

Закрачи пред мен развълнуван, като жестикулираше рязко.

-Искам свобода, Наталия! Искам да пътувам, да снимам, да разговарям с хората без да се налага да им показвам превъзходство. Искам да се будя под лъчите на зората и да заспивам сред птичите песни, докато последните въгленчета от огъня припукват сънно и въздухът ухае на борови гори.

Говореше образно, натруфено, но искрено, а виолетовите му очи искряха и на фона на морето изглеждаха още по-дълбоки. Осъзнах, че Климент е само една млада, детска и волна душа, заключена в тялото на мъж, принудена да се съобразява с ограниченията на заобикалящия го амбициозен свят. И тогава заплаках. Не защото ще бъде далеч от мен, не защото ще ми липсва. Заплаках за хората, които някога сме били с Леонид, за неумолимата прилика на предишните ни същности с тази на Климент. И от угризения. Жестоки, несломими угризения пред светлото същество с аметистови очи, пред добродушния, мекосърдечен Емил, пред искрения, твърд като стомана Виктор.   

-Наталия! – сепна се той и коленичи пред мен – Не плачи, скъпа. Скоро пак ще бъдем заедно. Моля те...

Вкопчих се в ръцете му и вдигнах очи към неговите. Бяха пълни със сълзи. Почувствах ужасяващо желание да му кажа истината и да го накарам да избяга от мен. Но се отказах. Усмихнах се през сълзи и проговорих:

-Когато се върнеш, ще напусна Емил и ще се омъжа за теб.  

Климент подскочи.

-Сериозно ли ми говориш? – промълви той пребледнял.

-Да – кимнах, изтривайки и последните сълзи – Искам да бъда с теб. На Емил ще му е трудно, но по-добре да знае истината, а не да живее в лъжа. Прекалено е добър, за да е заслужил подобно нещо.

Слънцето ярко светеше, морските вълни се разбиваха в платиненожълтия бряг, бризът носеше уханието на водорасли в лицата ни.  

-Ти ме обичаш – прошепна Климент, развълнуван – Наистина ме обичаш.

-Обичам те – потвърдих, внезапно изтинала като лед. После протегнах ръце и го притеглих към себе си. Целунах розовите му устни, обещах му, че ще бъдем заедно. И наистина го мислех. Бях взела решението внезапно, първично, без изобщо да го обмислям. Исках да избягам от всичко, да се махна. Спокойствието ме бе напуснало. Само допреди няколко часа бях уравновесена, най-накрая преборила вътрешните си безспокойства и противоречия. А сега се връщах в началното състояние на объркана, отчаяна и изплашена жена. Отново ме разяждаха угризения, срам и куха болка.

По-късно си смених дрехите, замислена разсеяно за дългата вечер, която ми предстоеше. Изплашена от мисълта, че трябва да я прекарам в компанията на Олга, посегнах към една дълга, вишневочервена рокля с дантелени ръкави. Не можех да остана тук. Страхувах се от изпитателните тъмни ириси на икономката. Тя сякаш знаеше нещо повече за мен и се стараеше да ми го покаже. Оправих прическата си, сложих си високите червени обувки и буквално избягах от къщата.

Осъзнах, че карам към имението на Виктор Ковалевски, едва когато го видях в далечината. Къщата блестеше, сякаш бе обляна в светлина, която се излъчваше от всяко едно прозорче. Спрях колата и тръгнах с изправен гръб към портата. Позвъних, без да се замислям, без дори да ми мигне окото и зачаках Виктор да се появи.

Входната врата се отвори и от там излезе висок, едър силует. Ковалевски беше напълно облечен, въпреки че очевидно беше сам. Луната плуваше в небето като портокалов резен, почти цял, ярък и объл. Той се приближаваше бързо, с характерната си младежка походка. Усетих странно вълнение. Виктор застана пред мен и чак сега разбра коя съм. Ясните му сини очи се впериха в мен и той изрече името ми.

-Виктор – проговорих – Ще ми отвориш ли?

Известно време той се взира в очите ми, сякаш вкаменен, после посегна и отключи високата порта. Тя проскърца потайно, някак смутено. Пристъпих напред и се изправих срещу Виктор, а през пълната луна премина тъмен, сапфирен облак.

 

 

 

 

 

74.

 

Хванах фината ръка на Линн и започнах да разглеждам ноктите й.

-Да, права си. Наистина са за оплакване – засмях се.

Валеше пороен дъжд, гръмотевиците трещяха, салона бе осветяван от светкавици. Най-накрая имах няколко свободни часа и можех да оправя маникюра на Линн. Днес тя беше особено красива, облечена в черна рокличка до коляното и високи велурени обувки. Бялорусата й коса беше вдигната в небрежен кок, няколко кичурчета палаво обграждаха хубавото й лице. Устните й бяха червени като череши. Имах известни подозрения, но не бях намерила време да прегледам графика й с клиентите.

-Ужас просто – разсмя се весело тя – Трябва обаче да ги оправим за час, час и нещо, защото имам клиент в пет и половина.

-Ще се справим – кимнах, като внимателно изтривах огненочервения лак, вече поолющен в краищата – Ще ти сложа геллак, за да не го намачкаш.

Септемврийската буря носеше истинска радост в душата ми. Обичах да слушам грохота на гръмотевиците, обичах проблясъците на светкавиците. Листата на дърветата, започнали да се обагрят в различни цветове, се носеха из въздуха, прилични на летящи мазки от картината на някой художник. Албина вече се подготвяше за последната година в университета и след две седмици заминаваше. Ирина и Флориан обсъждаха бъдещия си бизнес, а аз бях все така хлътнала по Донател. Той често-често посещаваше студиото за красота, очевидно наслаждавайки се на компанията на сексапилната фризьорка.

-Хайде, смени сега ръцете – подканих Линн. Тя се подчини и се засмя. Вдигнах въпросително поглед към нея. Зелените й очи просветваха.

-Какво има? – попитах ухилена – От петнайсет минути не спираш да се смееш. Да не си влюбена? – пошегувах се.

-Може да се каже – опита се да прикрие усмивката си Линн и заразглежда новия  портокалов цвят на ноктите си – Не знам точно какво се случва.

-Охо – намигнах аз – Значи затова се гласиш толкова напоследък. Който и да е, със сигурност е хлътнал до уши.

-Мислиш ли? – внезапно се оживи тя – Дали ме харесва?

-Ъъъ – смутих се, изведнъж притеснена – Аз не знам кой...

-Здравейте, момичета – един топъл, леко протяжен, нисък глас се чу иззад гърба на Линн и ни стресна. Вдигнах очи и замалко да се задавя. Донател тъкмо сгъваше чадъра си.

-Добър ден – закачливо се обади Линн, обърната към него – Изчакай ме минутка, моля те.

-Разбира се – съгласи се той весело.

-Здрасти – успях да изрека – Как си?

-О, Дани – засмя се той – Добре съм, благодаря.

Прииска ми се да закрия лице в ръцете си и да избухна в истеричен кикот. Вместо това се изправих и казах на Линн:

-Готова си.

-Благодаря ти – кимна тя и ми плати, след което се запъти към седналия мъж – Е, с какво ще се похвалиш, Дони?

Избягах в тоалетната и застанах пред огледалото с болезнено разтуптяло се сърце. Бях облечена в тясна черна блузка с дълъг ръкав и дънки. Завъртях се няколко пъти, като суетно оправях накъдрената си лешникова коса. Освежих червилото и си измих ръцете. По кожата ми лазеха горещи тръпки, стори ми се, че температурата рязко се е качила с десет градуса. Върнах се с ленива походка обратно и започнах да разчиствам работното си място. Хвърлих крадешком поглед към двамата. Линн подстригваше косата му с машинка, а той приказваше безспир, разказваше й някакви неща, смееше се и беше в приповдигнато настроение. Зеленикавите му, сребристи очи бяха все така сънено-притворени, не изразяваха конкретна емоция. Наведох се и забърсах праха от изпилените нокти.

-Имаш ли още хора? – попита Донател.

-Не, няма повече клиенти – отвърна Линн – След теб си тръгвам.

-А ти, Даниел? – провикна се той към мен.

-Какво? – престорих се, че не съм го чула, само и само за да чувам гласа му по-дълго.

-Приключи ли работния ден?

-Да – отвърнах и се приближих към тях. Небрежно се облегнах на работното място на другата фризьорка, която беше в отпуск. Донател носеше светли дънки, в колана с верига беше втъкнал тъмна тениска.

-Ще ви закарам – каза той усмихнат и се обърна към мен. Адреналиново пробождане в корема от засичането на очите ни, ме проряза и ме остави без дъх.

-Благодаря – изчурулика Линн – Ще се възползвам.

Тя се настани отпред до него, а аз се разположих на задната седалка. Облегнах се и зяпнах Донател, без мога да отделя поглед от него. Дъждът тропаше по покрива на колата, светкавиците се стрелваха по небето. Линн слезе, като весело ни пожела приятна вечер.

-Ела отпред, Даниел – каза Донател, щом тя затвори вратата. Потеглихме. Седях, потънала в мълчание, чудейки се какво да кажа, когато той се обади:

-Оставила си си шала в колата.

Трепнах. Сърцето ми ускори ритъма си, пръстите ми затрепериха. Стана ми толкова нервно, че замалко да изпищя. „Оставям” не е същото като „забравям”. Стиснах устни.

-Шала ли? – промърморих.

-Да, един черно-бял, полупрозрачен...

-А, да – уж си спомних аз – Ето къде бил. Реших, че съм го загубила.

-В жабката е – отговори той равно – Вземи го.

Посегнах и го издърпах оттам, после го прибрах в чантата си, а сърцето ми все така бясно биеше.

-Защо го остави тук? – изведнъж попита Донател и ми хвърли кос поглед в огледалото. Подскочих.

-Оставила ли? – продумах – Изпаднал е от чантата ми...

-Изпаднал – повтори той със странно, сериозно лице – Изпаднал.

-Какво искаш да кажеш? – окопитих се – Защо ме питаш?

-Защото никога не съм виждал да носиш шал. Просто ми стана любопитно – той се обърна леко към мен, отново усмихнат – Чудех се какво си си мислела, за да го оставиш в колата.

Реших, че ще припадна. Стиснах ръце между коленете си. За какво говореше Донател? Какво искаше да каже? Преглътнах, съзнавайки колко странно изглеждам отстрани. Той като че чакаше да му отговоря.

-Нищо – казах – Не мислех нищо.

Вдигнах поглед към Донател, опитвайки се да изразя всичко, което изпитвах. Той бе отбил джипа встрани от пътя и фаровете му разсичаха бурната мрачина. Продължаваше да вали, упорито, равномерно. Гръмотевиците се надбягваха със светкавиците в някакъв неравномерен ритъм, неспокоен и странен.

-Това можеше да е шала на Линн... но не е – тихо изрече мъжът пред мен. Беше се завъртял и се взираше спокойно в очите ми, почти без да примигва, без да се усмихва. Пръстите ми бяха ледени, но в гърдите ми бе горещо, сякаш в тях гореше невидим пожар.

-Не е – повторих като насън – Не е...

Донател продължаваше да ме гледа, подлагайки самоконтрола ми на изпитание, изпепелявайки душата ми. Нещо ме сушеше отвътре, изпращаше искри в кръвта ми. Той се наклони към мен. Съвсем бавно, съвсем явно и съвсем целенасочено. Почувствах приближаването му като облъхване със свежо ухание и гореща вълна. Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Внезапно си казах, че ако ме целуне, ще лумна в пламъци като прахан.

Нервите ми не издържаха. Наведох се напред и долепих устните си до неговите. Усетих как подскочи, като че ли от изненада. Замалко да се дръпна, смаяна от смелостта си. Притиснах устата си в неговата дръзко, рязко. Донател не реагира. Седеше като парализиран, устните му не откликнаха, очите му се взираха невиждащо напред. Отдръпнах се и погледнах лицето му. Беше бял като сняг. Допирът на сладките му устни ме бе преобразил, стеснението ми беше изчезнало, сковаността се бе стопила. След малко той затвори очи, въздъхвайки шумно и продължително.

-Ето какво мислех, докато оставях шала тук – чух се да изричам. Гласът ми беше спокоен и равен. Ръцете ми вече не трепереха. Донател бавно вдигна клепачи. Зелените му ириси бяха замрежени, пусти. Пак не каза нищо. Сковано се обърна и завъртя ключа. Облегнах се на седалката, спокойна и недосегаема. Той подкара колата към дома на Ирина.

 Лицето му дори не трепна – сякаш излята скулптура Пребледняло, изпопнато, с полуотворени устни и немигащи очи.

Донател спря плавно и загаси двигателя.  

-Е, благодаря, че ме докара – изрекох равно – Пожелавам ти приятна вечер.

-Чакай – гласът му бе толкова странен, че в началото не го познах. Обърнах се към него и се сепнах от близостта му. Все още беше страшно блед, но устните му бяха затворени. През прозореца зад гърба му видях, че цялата къща е тъмна и предположих, че Ирина е останала при Флориан. Това означаваше, че бях сама. Коремът ми се продъни.

-Какво има? – попитах с ръка на дръжката на вратата. Донател примига няколко пъти и се помъчи да се усмихне:

-Извинявай. Няма нищо. Лека нощ.

Излязох в прохладната вечер, като дори не отворих чадъра. Останах дълго в дъжда, невиждащо взирайки се в отдалечаващото се Infiniti. Безучастните му устни пареха върху моите.

-Даниел! Да не си луда? Какво правиш на дъжда? – Ирина се надвесваше към мен през едно от тъмните стъкла.

-Идвам – казах спокойно и закрачих по пътеката към дома й, все така мислейки за Донател Белини.

 

 

 

 

75.

 

Спряхме на една крайпътна бензиностанция, блеснала от реклами на сандвичи, кафе и гориво.

-Догоре – каза Деймиън на момчето и слезе от колата – Какво искаш за пиене, красавице? Май не е зле и да хапнеш нещо.

-О, ами кола и някакъв сандвич, по твой избор. Само да няма бекон – избърборих объркана. След като ми бе казал за гей брака на родителите си, Деймиън рязко беше завил насам. След малко той се появи. Ръцете му бяха пълни с храна.

-Заповядай – подаде ми той бутилка кола и голям сандвич с пилешко – Изяж го целия.

-Благодаря – казах и развих хартията. Осъзнах, че умирам от глад. За себе си той беше купил натурален сок, чаша кафе и невероятно дълъг кроасан със сирене. Запали колата и внимателно излезе на главния път.

-Яж, любов моя – отново ме подкани той – Ще можеш да слушаш и с пълна уста.

Луната се издигаше все по-високо в кадифеното небе, загубвайки медения си цвят. Заприличваше все повече на топка сребро с потъмнели петна по повърхността.

-Разкажи ми – отпих от колата – Искам да знам всичко.

-Разбира се. Няма нищо да скрия – Деймиън пусна едната си ръка, отхапа кроасан и продължи – Хората, които идват при мен, са всъщност сурогатната ми майка, Мария, и баща ми – Хю. Другият се казва Лоран и е пасивният във връзката им – той видимо потръпна, а аз продължих да го гледам смаяна.

-Хю и Лоран решили да се оженят и да създадат дете, което трябвало да бъде родено от жена. За целта, те открили Мария и така съм се появил аз.

-И тя се е съгласила да износи детето на двама хомосексуалисти – измърморих.

-Имала нужда от пари – обясни безстрастно Деймиън, подминавайки табелата за магистралата – За няколко хилядарки на месец, много жени биха го направили.

-Вероятно – съгласих се. Той взе ръката ми, сякаш имаше нужда от опора. Стиснах пръстите му и го помолих да продължи.

-Деветнайсет години живях с тях – проговори Деймиън – Те нямат никакви задръжки. Знаеш ли колко пъти са се натискали пред очите ми? Колко пъти съм намирал опаковки от презервативи около леглото си! Моето легло!

Изхълцах от възмущение. Не страдах от хомофобия, но това бе прекалено дори и за мен.

-Непрекъснато твърдяха, че единствената нормална ориентация е хомосексуалността. Обожаваха гей-парадите и с удоволствие се включваха в тях.

-Какво? – едва успях да проговоря, изплашена и погнусена.

-Бях убеден, че ще бъда като тях – продължи Деймиън, а красивото му лице леко се изкриви. Таблото хвърляше мека светлина и му придаваше вид на оживяла картина.

-Но...

-Изчакай, моля те – прекъсна ме той – И никак не бе странно, че щом навърших четиринайсет, започнах да харесвам момчетата повече от момичетата. В началото бяха само приятели, с които опитвахме да се целуваме, но после всичко се задълбочи, започвах връзки с някои от тях... Криехме се. За разлика от родителите си, винаги съм смятал, че това е някакво отклонение и изпитвах смътен срам, някаква особена тежест в корема, заради това, което съм. От друга страна, вкъщи постоянно ме убеждаваха, че не трябва да се срамувам, напротив, дори да се гордея, че съм обратен. В началото се страхувах, но когато навърших осемнайсет, казах на Лоран и Хю, че искам да живея отделно от тях.  Те  не се възпротивиха, така им се искаше да се изнасям заради някой мъж...

-Винаги съм смятала, че причината да не ме обичат е Борис – казах тихо – Хю ме гледа с такова неодобрение...

-Причината е, че си жена – усмихна се Деймиън, завъртя волана и напуснахме магистралата. Погледнах го и изведнъж осъзнах, че той никога не е казвал „майка ми” или „баща ми”. Наричаше ги „родителите ми”, без уточнения. И не говореше за тях, освен ако не го попитах, но дори тогава отговаряше едносрично. Всички тези малки неща, които не ми бяха правили впечатление, сега се изясниха и всичко си дойде на мястото.

-Обсипваха ме с пари и подаръци, дори след като се изнесох и им казах за теб. Не са ме лишавали от нищо, което съм поискал. Купуваха ми всичко. И двамата са дизайнери и пари не са ни липсвали. Но чак след като те срещнах, осъзнах, че всъщност единственото, което не ми е липсвало са били парите – Деймиън задъвка кроасана и докосна ръката ми.

-Но как... – започнах и внезапно спрях. Звездите проблясваха от небето, таблото показваше дванайсет без три минути. Луната грееше почти в центъра на небосвода, а около нея се виеше подобна на сребриста пара окръжност. Приятелят ми намали и се обърна към мен.

-Как се влюбих в теб ли? – прозорливо попита, а аз преглътнах смутена и кимнах. Той спря в една отбивка, изгаси двигателя и пусна кормилото. Сложи дланите си от двете страни на лицето ми и тихо проговори:

-Като те видях. Ти стоеше зад мен, там на онази опашка, толкова прелестна, толкова болезнено красива, че в този миг разбрах, че изпитвам към теб чувства, каквито не предполагах, че ще изпитам към жена. Чувала си за бисексуалността, нали? Мисля, че моят случай е точно такъв.

Черните му очи излъчваха нежност, меко сияние, любов.

-Е, какво мислиш за мен сега? – насили се да се усмихне весело Деймиън. По устните ми се разля усмивка.

-Мисля само колко те обичам и колко искам да съм с теб – казах тихо, като се наведох напред и сложих лице на гърдите му – Нищо не може да промени това – допълних простичко.

Замълчахме. Той вдигна ръце и ме притисна към себе си, безмълвен и развълнуван. А аз просто вдъхвах смесеното ухание на парфюм и омекотител, излъчващо се от дрехите му.

-Нищо не хапна. Имам още неща за разказване, но ще говоря с теб само ако ядеш – строго се обади Деймиън, като се наложи да се прокашля, за да спре гласът му да трепери.

-Добре – ухилих се – Всичко ще си изям.

Захапах сандвича и задъвках. Беше много лесно да преглъщам, след като вече нямаше никакви тайни между мен и Деймиън. Той потегли, но зави в обратна посока с една (не особено разрешена) остра маневра и продължи:

-Напуснах те, защото бях прекалено объркан, прекалено несигурен. Страхувах се, понеже бях толкова обсебен от теб, че не виждах нито други мъже, нито други жени. Детството с родителите гейове, подигравките на съучениците ми, тайните връзки с момчета, до известна степен са повредили нещо в мен и са причинили някакви аномалии. И досега не съм много сигурен дали общувам правилно и как ме приемат останалите. Но с теб съм по-уверен. И когато те загубих от глупост, загубих и почвата под краката си. Тръгнах с Неле, но връзката ми с нея беше непоносима. След това... – той се прокашля и отпи кафе – Опитах отново да се върна към момчетата... известно време излизах с един приятел. Беше просто кошмар. Отвращавах се от себе си. Не можех да мисля за нищо друго освен за теб, исках само теб и сънувах само теб. И пак от страх и глупост чаках толкова време, преди да проведем този разговор.

-Няма значение – веднага отговорих – Толкова съм ти благодарна, че ми разказа цялата истина. Нищо не ме интересува. Искам само да съм до теб и да ти помогна да се справиш с проблемите. Защото много те обичам.

-Чувствам се обновен – сподели Деймиън – Никога не съм предполагал, че ще изрека тези неща пред някого, но ето, че се случва. И вместо да се срамувам, изпитвам само безкрайно облекчение. Ти си моето спасение, красавице. Нима не можах да го осъзная по-рано?

-Сега е трябвало да го разбереш – казах – Колкото и сладникаво да звучи, твоето изцеление е нашата любов.

-Да – съгласи се той тихо – Само ти можеш да ми помогнеш. Ще се преместиш ли при мен, Патриция? Искаш ли отново да живеем заедно, но този път завинаги?

-Да – отвърнах – Ще направя всичко за теб.

Обратният път трая сякаш секунда. Всичко се разми в невероятното усещане за блаженство, спокойствие и цялостност. Седях до Деймиън в матовата нощ и в гърдите ми сладостно се топяха най-различни чувства. След ужасните пет години, прекарани без него, сега любовта се бе разгоряла по-бурно от всякога, всякакви неизречени думи бяха изчезнали, всички съмнения се бяха изпарили.

-Не ме оставяй сам – помоли той, когато стигнахме пред дома му – Твърде дълго бях без теб.

Наведох се и го целунах. Устните му ухаеха на кафе. Притисна ме към себе си толкова естествено и откровено, че не можех да се съмнявам с искреността му. Изведнъж пред мен изникна споменът за случката на покрива, за нежността в очите му и страстната му целувка.

Оставих го да ме внесе на ръце в къщата и по-късно, когато се вглеждах в затворените му клепачи и бледосребърните лунни лъчи играеха по килима, осъзнах, че най-накрая вътрешните му демони са го напуснали и са оставили само любов и утешителна, неболезнена диря минало.

 

 

 

 

 

76.

 

Дните се изнизваха, до откриването на бара оставаха броени седмици. Вече почти бях приел, че ще се казва „Дайкири” и не се замислях особено над това. Всичко беше готово и датата бе съобщена. Един месец нямаше какво да правим и се бяхме отдали на сладко лентяйство, обсъждайки сватбата и излизайки с приятели.

С Ирина щяхме да се оженим две седмици след отварянето на бара, точно в сърцето на есента. Седях в компанията на Маркъс, докато тя беше в някаква сватбена агенция с Даниел и Блейк. Бяхме вкъщи и играехме една нова игра, която бях изтеглил вчера, когато телефонът ми най-неочаквано звънна. Маркъс напълни устата си с пуканки и каза:

-Ако пак ще се лигавиш половин час с Ирина, просто няма да го понеса.

-Спокойно – ухилих се – Нали преди малко бях с нея. Сигурно нещо е забравила... Да, скъпа?

-Флориан!

Веднага настръхнах от интонацията на гласа й.

-Добре ли си, Ирина? Какво става?

-Аз съм добре, да. О, Боже, Флориан – усетих, че всеки миг ще се разплаче – Ужасно е.

-Говори, по дяволите! – скочих на крака. Маркъс ме зяпна и също се изправи – Притесняваш ме!

-Александър е катастрофирал – изплака тя – В много тежко състояние е, в спешното отделение.

-В спешното ли? – възкликнах – Господи, в коя болница? Веднага ще дойдем с Маркъс.

-Добре – Ирина ми съобщи името на болницата – Ние отиваме натам. До скоро.

-Какво се случило? – попита Маркъс рязко.

-Александър е претърпял тежка катастрофа – посегнах за якето си – Отиваме в болницата.

            Намерих ключовете за колата и се запътих към вратата, последван от разтревожения си приятел.

Паркирах и двамата слязохме пред болницата в облачния есенен ден. Небето сивееше перлено, покрито с оловносиви облаци, натежали от дъжд. Отправихме се към входа.

Намерихме Ирина, Блейк и Даниел, заедно с родителите на Александър пред спешното. Бела Танер плачеше горчиво, захлупила лице в ръцете си, докато Томас сякаш се бе вкаменил. Беше я прегърнал и невиждащо се взираше някъде в пространството. Ирина се спусна към мен, смъртнобледа и аз я притиснах към себе си. Блейк също плачеше, но безмълвно, сякаш без да го съзнава. Сълзите се стичаха по лицето й като поточета, безспир, бавно и капеха по гърдите й. Даниел седеше до родителите на Санд, свела глава.

-Какво е положението? – попитах Ирина, която се притискаше в мен разтреперана.

-Чакаме лекаря да излезе и да ни даде малко повече информация – глухо проговори тя – Искаш ли да седнеш?

-Не – казах и я целунах по челото. Тя стисна ръката ми и въздъхна. Маркъс се облегна на стената, свали си очилата  и прокара пръсти през косата си. Изглеждаше много разстроен. Потискащата тишина, пропита с миризма на препарати, ставаше още по-мъчителна, нарушавана от плача на Бела. Томас не помръдваше. Прегръщаше жена си и немигащо гледаше напред.

Всички се устремихме като по команда към показалия се от вратата отсреща лекар. Само Томас и Бела останаха на бялата стерилна пейка, като че нямаха сили да се изправят. Докторът изглеждаше изморен. Прошарената му коса се виеше на гъсти вълни над високото чело, а зелените му очи гледаха иззад очила с дебели стъкла.

-Господин Танер има сериозна гръбначно-мозъчна травма, продружена  и от травма на главния мозък – каза той, без да чака да го попитаме. Майката избухна в нов пристъп на ридания и бащата я притисна силно. Блейк нададе глух стон и седна на пейката с пребледняло лице.

-Какво означава това? – попита Томас пресекливо.

-Предизвикахме изкуствена кома, за да дадем възможност на организма да се възстанови. Александър има и фрактури на гръдния кош  – гласът му бе звънлив, приятен и равен, вдъхващ доверие – Състоянието му е тежко, но сравнително стабилно. След двайсет и четири часа ще можем да кажем със сигурност дали животът му е извън опасност.

-Можем ли да го видим? – попита баща му.  

-В момента никой не може да влиза при него. Едва след като изминат двайсет и четирите часа, могат да го видят само родителите. Сега ви съветвам да се приберете и да си починете – добави лекарят загрижено – С нищо повече не можете да му помогнете.

-Ние ще останем – отговори Томас, после се обърна към нас – Прибирайте се, деца. Няма смисъл и вие да стоите тук. Ще ви държим в течение.

-Добре – окопитих се – Прав си. Хайде да си тръгваме. Оставихме съкрушените родители и се отправихме мълчаливо към паркинга. Ирина ме държеше за ръка, Даниел и Блейк вървяха заедно, а Маркъс бе най-отпред. Скупчихме се около колата ми и се погледнахме изплашени.

-Какво точно е станало? – проговорих. Блейк се обърна настрани и прехапа устни, задавена от безмълвно ридание.  

-Сблъскал се е с товарен камион на пътния възел за изход от града – каза Даниел – Спирачките на камиона са отказали, пътят е бил хлъзгав, а Санд е карал много бързо. Шофьорът бил в истерия, предния ден прегледът показал, че всички уредби са в изправност. Родителите на Санди няма да повдигат обвинение. Нима човекът е виновен, че някой е прерязал маркучите на спирачките му?

Потръпнах.

-Същата сутрин го видях – обади се Блейк пресипнало – Беше в сауната на фитнеса. Не беше... – и тя се разплака.

Даниел я прегърна.

-Когато излезе от интензивното, ще отидем да го видим – каза Ирина – Засега можем само да чакаме.

-Искате ли да отидем да хапнем нещо? – изведнъж се обади Маркъс – Малко ще се поразсеем, а и няма да помогнем на Алекс, ако седим тук и го оплакваме, сякаш е умрял.

-Аз съм съгласна – включи се Ирина – Марк е прав. Трябва да се съвземем. Нали чухте лекаря? Той ще се оправи – натърти тя.

-Добре – промърмори Даниел – Прави сте. Хайде, Блейк. Стига си се разстройвала.

-Не мога – проплака тя – Аз... – задави се и продължи – Да, добре, да вървим да ядем. И без това не сме обядвали.

Маркъс седна до мен, а момичетата се настаниха на задната седалка.

-Къде ви се ходи? – попитах, донякъде учуден от спокойния си глас.

-Хайде да ядем спагети – изграчи Блейк, а Ирина и Даниел я подкрепиха – Или пица.

-Не е време за диети – промърмори Даниел – Карай към някоя пицария, Флориан.

Спряхме пред пица „Апетито” и влязохме. Избрахме си маса до един от прозорците и сервитьорката донесе менютата. След малко Блейк се изправи и отиде до тоалетната сама, без дори да ни погледне. Маркъс се наведе през масата към Ирина.

-Какво й има? Всички сме притеснени за Санд, но тя... – сви рамене той – Тя не спира да плаче.

-Влюбена е в него – Даниел разгърна страниците на менюто и вдигна очи към нас. Усмихнах се.

-Марк, да не си сляп? – възкликнах – Всички го знаем.

-О! – ухили се той и извъртя очи към Даниел – Явно съм доста разсеян – и почти й намигна. Тя врътна жълтите си очи се засмя. Замълчахме, когато сервитьорката донесе спагетите ни. Блейк се върна до масата и ни погледна със зачервени очи.

-Говорите за мен, нали? – попита тя глухо – Няма какво толкова да си кажете.

-Блейк – подхвана Даниел – Успокой се. Никой не те одумва.

Русото момиче махна с ръка и започна да се храни.

Прекарахме няколко приятни часа в пицарията, като си бъбрихме и дори Блейк се поразвесели. Чувствах се като страничен наблюдател, като странно безчувствен зрител. Знаех, че съм длъжен да се развълнувам, да се обезпокоя, да почувствам мъка, че Александър е пострадал. Обаче в гърдите ми се простираше безмълвна, сладостна тишина, неразрушимо спокойствие течеше във вените ми. Звучи грубо, но изобщо не ми пукаше какво се случва около мен. Чувствах се така от много време насам и често в дългите нощи, когато сребърните лъчи на луната пълзяха по чаршафите, си задавах различни въпроси. Може би всичко идваше от Ирина. Бях толкова обсебен от нея, че не виждах нищо друго. Любовта ми беше толкова всепоглъщаща, така ненаситна, че не ми оставаше енергия за нищо друго.

Обърнах глава към нея, докато шофирах. Ирина се взираше в струите дъжд, лицето й излеждаше прекрасно в полумрака. Косата й се спускаше около нея, проблясваше в медно-златисти оттенъци, парфюмът й се носеше около мен. Обърна се и се усмихна.

-Тигърче, гледай пътя. Ще се обърнем.

Натиснах спирачката и я взех в прегръдките си. Тя ме целуна със същата нежност, с която я докоснах. Притиснах лице в косата й и проговорих:

-Не се тревожи за Санди. Той ще се оправи.

-Надявам се – каза тя – Хайде да се прибираме.

Запалих колата и подкарах към вкъщи.

Гръмотевиците огласяха с грохот нощта, продължаваше да вали. Отново бях край прозореца и се взирах в неспокойния мрак. Усещах се лек, свободен, сякаш плувах в топъл басейн. Отворих прозореца и запалих цигара. Звукът от пороя се усили, светкавица проблесна и освети цялата стая. Обърнах се рязко, за да зърна Ирина, но вече бе станало тъмно. Изпуснах дима и пак се врътнах към прозореца. Дъждът плющеше по листата на дърветата.

Доста дълго останах на прозореца, съзерцавах вилнеещата буря. Пушех цигара след цигара, а дъждът така и не спря. Разклоненото злато на светкавиците, нажежено и опасно, се зъбеше по небето и пращеше, натежало от електричество.

След няколко часа си легнах. Заспах почти веднага, унесен от равномерното потропване по перваза, дълбокото спокойно дишане на Ирина и собственото си непробиваемо облаче щастие.

 

 

 

 

 

77.

                     

 

Първото нещо, което си помислих беше „Какво по дяволите...?!”. Примигах няколко пъти, за да фокусирам и дочух странни бипкащи звуци, идващи някъде от лявата ми страна. Опитах да преглътна и почувствах горчив вкус в устата си.  Главата ми кънтеше от болка.

Някакъв почти неразбираем глас долетя до мен. Затворих очи и пак ги отворих. Бях в болница. Свих рамене. Чувствах се някак стреснат и едновременно отпаднал, сякаш се бях събудил изведнъж от дълбок сън. Въздъхнах и усетих рязка болка в гърдите. Смръщих се.  

Врътнах очи по посоката на гласа. Всичко беше много странно. Струваше ми се, че някои места по тялото ми липсват. Извъртях бавно глава и видях, че на стената има голям, дълъг прозорец. Зад него стояха майка ми, баща ми и един лекар. Пак примигах, но те си останаха там. Размърдах се, но се оказах прикован от маркучи и тръбички. Усещането за липсващи места се засили. Изпъшках. Главоболието ми преминаваше в отвратителни пулсации. В този момент, мама се обърна към мен и видя, че съм буден. Хвана баща ми за ръка и се притисна в него, а лекарят отвори вратата.

-Какво става с мен? – веднага проговорих. Гласът ми беше спаднал. Родителите ми се приближиха до стъклото, като изчакваха докторът да им каже, че могат да се приближат. Майка ми плачеше безмълвно и прегръщаше баща ми, а той – по-блед от платно, се взираше в мен и държеше ръката й.  Лекарят се наведе към мен и съсредоточено ме изгледа.

-Господин Танер, аз съм доктор Фридрих Гранд. Бихте ли ми казали какво чувствате?

-Много неща – троснато отвърнах – Някои места по мен сякаш ги няма.

Майка ми се разхлипа неудържимо. Обърнах се към нея.

Не знаех какво да й кажа. Завъртях очи към лекаря. Изпитвах само смътното желание да се разкрещя, защото не помнех имената на собствените си родители.

-Колко пръста ви показвам? – той разпери показалеца и средния си пръст пред лицето ми – Два, четири, три?

-Два – казах раздразнен. Периферното ми зрение сякаш се поклащаше, чернееше и трепкаше.

-Добре. Сега ми кажете, знаете ли кои са хората зад стъклото, помните ли името си и имате ли представа защо сте тук? – говореше умерено, равно и приветливо. Погледна родителите ми и им кимна. Те се приближиха.

-Помня името си – сопнах се – Казвам се Александър. Мъчи ме ужасно главоболие и нямам представа как се казват родителите ми. Също така не знам и защо съм в болницата. Някой ще благоволи ли да ми разясни обстоятелствата?

Доктор Гранд кимна на себе си и хвана едната ми ръка. Вдигнах вежди. Виждах, че ръката ми е в неговата, виждах пръстите му върху кожата си, но не усещах нищо. Погледнахме се в очите.

-Чувствате ли допира ми?

-Не – поклатих глава.

-Можете ли да движите ръката?

Сгънах пръсти с изключително странното усещане, че наблюдавам нечия чужда ръка отстрани. Завъртях китката и свих лакътя, доколкото ми позволяваха системите.

-Добре, сега да опитаме другата – лекарят вдигна дясната ръка, но положението с нея беше същото. Той внимателно изследва чувствителността и на двете ми ръце и се оказа, че от върховете на пръстите до няколко сантиметра над лактите тя липсва. Нямаше парализа, но усещането беше безумно странно, като че гледах как друг човек движи пръстите си. Майка ми ридаеше през цялото време, докато течеше прегледът и баща ми я прегръщаше. В краката ми имаше подобни поражения, сякаш бяха отсечени до коленете. Тялото ми не беше засегнато, имах само няколко пукнати ребра и няколко гадни, но недълбоки рани, причинили кръвозагуба.

-Кое е последното нещо, което си спомняте? – попита доктор Гранд, след като приключи с прегледа.

Смръщих се, неспособен да се концентрирам. Сърцето ми биеше, мозъкът ми се въртеше някак омекнал, лепкав и тромав.

-Бях на сауна – провлачих – Имаше и едно момиче... сякаш я познавам, но не мога да си спомня нито лицето, нито името й – свих рамене, ядосан и смутен – Не знам какво се е случило с мен.

-Претърпели сте автомобилна злополука – равно каза лекарят – Когато Ви докараха, бяхте в изключително тежко състояние. Имахте гръбначно и черепно-мозъчна травма, бяхте загубили много кръв от нараняванията. Веднага Ви вкарахме в операционната. Наложи се да отстраним част от прешлените, които поради счупването си, упражняваха натиск върху гръбначния мозък. Поставихме Ви метални плаки, които ще поддържат прешлените, докато фрактурата заздравее.

Зяпнах го с отворена уста.

-Какво означава това? – успях да попитам.

-Моля Ви, господин Танер, не се вълнувайте. Извадлили сте известен късмет, защото са засегнати само сетивни нерви, без двигателни, а черепно-мозъчната травма не е причинила големи последстия. Проблемът е, че не знаем дали сетивността на ръцете и краката Ви ще се възвърне напълно. Очакваме известно подобрение, защото използвахме високи дози стероиди за ограничаване на уврежданията. Освен това няколко дни бяхте в изкуствена кома, за да осигурим пълна почивка и възможност за възстановяване на организма Ви.

Притворих очи. Зловеща апатия плъзна в гърдите ми.

-Добре – измърморих – Благодаря Ви, направили сте необходимото, за да ми спасите живота. Знам, че сте дали най-доброто от себе си. А сега искам да се махнете оттук

-Добре, господин Танер – отвърна доктор Гранд – Ще повикам родителите Ви и ще ви оставя насаме.

Вратата тропна с глух звук и остави кънтяща тишина, нарушавана само от писукането на ЕКГ апарата. По тръбичките, свързани за безчувствените ми ръце, течаха кръв и физиологичен разтвор. Размърдах пръстите на краката си. Нямаше да разбера дали съм го направил, ако не бях погледнал надолу. Усещах физическата възможност за действието, но не можех да регистрирам самото действие. Вдигнах едната си ръка и се пляснах по бедрото. Почувствах удара с крака, но не и ръката си. Така и не отворих очи. В мен се породи първичен порив да избухна в сълзи от гняв, но той бе бързо заглушен. Не можех да осмисля какво се случва. Знаех само, че оттук нататък ще бъда половин човек. Може би сетивността на крайниците ми никога нямаше да се възстанови и щях да прекарам живота си в един безплътен, неуловим свят, в който всичко има цвят, мирис, форма и предназначение, но не и структура. Очите ми засмъдяха и гърлото ми се сви.

Някой влезе в стаята. Вдигнах клепачи. Майка ми се спусна към мен, разплакана, баща ми приседна на леглото.

-Алекс, лекарят ни обясни всичко – проговори той, докато мама плачеше полуусмихната, полуотчаяна.

-И на мен – казах – Мамо, моля те, стига си плакала – обърнах се към нея. Тя вдигна очи и ме погледна. Погледът й беше мътен от сълзи, сякаш видях очи на изплашено животно.

-Скъпа, моля те – каза и баща ми – Престани. Алекс ще се оправи. Успокой се най-сетне.

Майка ми обърна към него мътните си очи. Той посегна да я прегърне, но тя внезапно скочи на крака. Взираше се в него като хипнотизирана, пребледняла, с вид на побъркана.

-Хайде, Бела – проговори баща ми – Алекс вече е извън опасност, ще се възстанови – и пак протегна ръце към нея.

„Бела” – помислих аз. Значи така се казва.

-Не ме докосвай! – викът й беше толкова странен, че за пръв път в плътната апатия, се уплаших, побиха ме тръпки.      

 -Бела!

-Изобщо не искам да ме докосваш! Остави ме! – тръгна да отстъпва назад, очите й блестяха безумно, лицето й бе бяло като сняг.

-Любима – баща ми тръгна към нея – Моля те...

-Не разбираш! Никога не си разбирал! Никога не ти е пукало! – изпищя тя – Ние щяхме да изгубим сина си!

И тя побягна навън, като хълцаше истерично и размахваше ръце. Доктор Гранд я пресрещна на вратата и тя се строполи в ръцете му.

-Ще се оправи – спокойно каза той – Едно добро успокоително и малко сън и ще е като нова.

-Майка ти откачи от притеснение – проговори баща ми, който не беше помръднал от средата на стаята. Бавно се върна до леглото ми и седна – Може би наистина никога не съм бил достатъчно всеотдаен за вас двамата. Но нали заради вас поддържам с всякакви средства този бизнес. Заради вас работя толкова. Вие двамата сте всичко за мен и искам да живеете спокойно, охолно и разнообразно. Искам...

-Стига, татко – прекъснах го – Нямаш вина. Ако не беше ти, не знам какво щяхме да представляваме като семейство. Мама не е работила, откакто те е срещнала, а аз повече няма да ставам за нищо, освен за тихи разговори край камината. Така че...

-Алекс, не говори така – пресече ме баща ми, който бе започнал да си възвръща нормалния цвят и изражение – Говорихме с лекаря. Очакват подобрение много скоро. А дори и да не се възстановиш напълно, в крайна сметка не си парализиран. Можеш да се движиш свободно, няма да си непълноценен. Сега е нормално да си потиснат и отчаян, но с времето това ще се оправи. Все пак са минали само няколко дни от инцидента.  

Махнах с ръка. Вече нямаше никакво значение. А и бях страшно ядосан. Исках само да остана сам.

-Казах на приятелите ти, че си буден. Те искаха да дойдат, но посещенията не са разрешени – смени темата баща ми. Вероятно доктор Гранд ги беше предупредил да не ме разпитват за катастрофата.

-Какви приятели? – попитах троснато, затваряйки очи – Кои са тези приятели?

-Няколко деца дойдоха в болницата, когато разбраха, че си пострадал – обясни той – Имам номера само на Флориан и затова му звъннах. Той ще предаде на останалите.

-Кой? – осъзнах, че съм го изрекъл, едва когато баща ми смръщи. Нямах идея кой е този Флориан.

-Един от приятелите ти...

-Както и да е – побързах да кажа – Сега не мога да се сетя, боли ме глава.

-Имаше едно момиче – усмихна се баща ми – Тя дойде първа, страшно разстроена.

Затворих очи, борейки се е ужасните бели петна в ума си. Едно момиче имаше и в сауната. Обаче, напрегнех ли се да си я припомня, мозъкът ми сякаш се подуваше и заплашваше да се пръсне.

-Тя беше изпаднала в шок – продъжи баща ми приветливо – Не спря да плаче. Другите почти насила я изведоха от болницата. Искаше да остане с теб.

-Наистина ли? – попитах, без дори да показвам интерес. В гърдите ми клокочеше ярост – Татко, чувствам се като желе. Можеш ли да ме оставиш сам, ако обичаш?  

-Ще потърся лекаря, да ми каже как е майка ти. Почини си – мило каза той, с онзи глас от филмите, с какъвто говорят на луди в крайна фаза на заболяването. Дори не му отговорих. И той беше виновен. Главоболието ми се засили, въпреки болкоуспокояващите.          

   Малко по-късно при мен дойде една сестра, която ме прегледа, даде ми няколко шепи лекарства и ми донесе голям букет и сладки неща от приятелите ми. Които и да бяха те... Имената им бяха написани, но лицата им така и не изплуваха пред мен. Баща ми мина през стаята, за да ми каже, че мама спи спокойно и няма от какво да се тревожа. На картичката на цветята пишеше, че много скоро ще дойдат. Не че държах да ги виждам. Сестрата ми съобщи, че имам посетител.

-Кой е? – попитах, усещайки единствено още гняв. Някой беше дошъл да ме зяпа, сякаш съм интересен научен експеримент.

-Едно много красиво момиче – усмихна се сестрата, подреждайки шоколадите и сладките на нощното шкафче – Но понеже доктор Гранд не разрешава посещения, ще може да те види през стъклената стена

И усмихната, тя тръгна към вратата, за да я повика.

-О. да те предупредя, Алекс, не яж днес шоколад. Утре ще направим захранване и след това ще можеш да хапнеш малко.

-Добре – съгласих се, а сестрата се обърна и русата й коса се посипа по гърба изпод касинката. Надигнах се, доколкото можех заради системите. За щастие бях облечен в удобната среднощносиня пижама, която майка ми ми подари преди няколко месеца, а не в онези болнични нощници, които с вида си се гаврят с нещастните пациенти. Поне нямаше да изглеждам още по-жалко. Как ми се искаше да запратя в коша тъпите цветя.

Зад стъклото пристъпи стройна фигура. Веднага щом я видях, забравих за травмите и вцепенението се завърна. Красотата й ме блъсна право в омекналия мозък, а по вените ми закипя заслепяваща ярост. Нямах представа как се казва, не помнех откъде я познавам, но знаех само, че тя беше момичето от сауната. И от фитнеса. И от партито. Знаех... Мисълта, стрелнала се през подпаления ми от болка ум бе толкова абсурдна, че рязко обърнах глава на другата страна и затворих очи в очакване приспивателното да подейства.

 

 

 

 

 

78.

 

Още щом си тръгнах от имението на Виктор, вече знаех, че никога няма да бъда отново с Климент. Той щеше да се върне след две седмици и мисълта, че отново ще ме потърси, беше колкото потискаща, толкова и неприятна.

Седях на масата във всекидневната и пиех кафе, а в главата ми още беше случката от снощи.

-Няма ли да ме поканиш вътре? – попитах Виктор, докато лунната светлина падаше около нас като сребърна мъгла. Яркосините му очи обходиха лицето ми с някаква измъчена смесица от копнеж и решителност. Пристъпих още малко към него и го погледнах в очите.

-Заповядай – промълви той тихо. Обърна се и ме поведе към стълбите.

-Какво ще пиеш? – попита, когато се озовахме във всекидневната. Пепелникът на масата беше пълен, последната цигара още димеше. До него стоеше почти изпита чаша коняк, телевизорът не работеше.

-Няма значение – отвърнах и седнах. Виктор ми наля една чаша и се разположи срещу мен. Запуши. Представих си го как седи в мрака, пали цигара от цигара и бавно отпива от питието си, взирайки се в нощта.

-Защо си дошла, Наталия? - тихо попита Виктор. Сложи едрите си гладки длани на масата и леко се приведе към мен.

-Сякаш не знаеш, Виктор – изрекох без да мигна – От години знам какво те мъчи. Знам в какъв огън изгаря сърцето ти. Знам защо не можеш да спиш. И затова дойдох. Защото е време това да спре.

И преди да е реагирал, аз станах, заобиколих масата и го придърпах към себе си. Той се сепна в ръцете ми, трепна, подскочи. Изправи се и застана лице в лице с мен. Пръстите ми обгръщаха раменете му. Стоеше изправил гръб, стиснал устни.

-От толкова години ме обичаш – продължих – Толкова време изгаряш. И пак мълчиш. Нищо не казваш. Но аз разбрах. И идвам при теб. Не се дърпай, не се страхувай, не ме отблъсквай. Имай ме...

Наведох лице към неговото и го целунах. Сключих ръце на шията му и се прилепих до него. Той дори не опита да се съпротивлява. Притисна устни в моите с нещо средно между въздишка и крясък и ме вдигна във въздуха. Чух как един шев на винената ми рокля се разпаря и я оставих да се свлече необезпокоявана на пода. По-късно никой нямаше да види, че е скъсана, а шивачката не се и интересуваше, след бакшишите, които получаваше.  

Отхапах от кроасана замислена. За Виктор беше ясно, че съм го изкусила, но въпреки това не ме обвини. Нямаше грозни сцени, разправии или викове. Просто си тръгнах, изпратена от ярките му очи, придържайки роклята с една ръка, заслушана в нощта. Той знаеше, че не го обичам. Но и не показа с нищо, че се чувства унизен. Дори и да мислеше, че съм го посетила от съжаление, не се издаде. Въздъхнах и поръчах на Олга още едно кафе.

Предиобеда прекарах с Таня и малкия Кирил, който тичаше насам-натам с набитите си крачета и крещеше за състезания, рали и офроуд. Таня изглеждаше щастлива и отпочинала, не спираше да се усмихва и галено се караше на сина си да не вдига шум.

-Е, ти как си, Наталия? – попита ме тя, докато сядаше до мен на верандата. Отпи от коктейла си и се изтегна на шезлонга – Струваш ми се малко нервна.

Погледнах право в милите й сини очи и изпитах непреодолимо желание да й разкажа за Виктор. Тя не знаеше нищо за него, но беше уведомена за Климент. Внезапно ми се прииска да се разплача и да я помоля да ми обясни защо, по дяволите, постъпих така с Ковалевски. Вместо това обаче, пийнах голяма глътка от чашата си и казах:

-Искам да се разделя с Климент.

А това на практика не беше лъжа. Странното чувство се засили още повече след снощи и вече не ми даваше мира. Изпивах смътен, но ясно доловим копнеж по нежнозелените ириси на Емил, неясен копнеж по силните му, дълги ръце и добродушната усмивка. Рано сутринта бяхме говорили по телефона и този път бях напълно искрена, когато му казах, че ми липсва. Желаех го при себе си, изнемогвах за обожанието в очите му. През последните дни постоянно си припомнях сватбата ни, първите ни срещи. Все по-често мислех за любовта му към мен, грижите и вниманието, които получавах и трепвах гузно при мисълта за любовниците си.

А той би ми подарил живота си. Би се жертвал за мен, без дори да се замисли, без да се колебае, без да се страхува. Толкова време бях глупава, объркана и заблудена. Толкова време търсих нещо различно, толкова време изгубих. А можеше да се опомня по-рано. Така дълго се бях връщала назад, безполезно бях търсила безвъзвратно изгубени мигове чужд живот, бях градила детински мечти, от които вече се срамувах. Осъзнала какво изпитвам, вдигнах лице и погледнах приятелката си с нови очи.   

-Мисля, че това е най-правилното решение – сериозно отговори Таня. Платинената й коса се вееше на лекия ветрец, а Кирил ядеше сладолед с такова настървение, че имаше шоколад и по ушите.

-Време е. Не мога... – избълвах преди да се усетя и се покашлях – Не издържам да лъжа Емил повече. Той е толкова добър, обича ме както никой не ме е обичал, прави всичко за мен, а аз го мамя най-долно. Това трябва да приключи.

-Смяташ ли да му разкажеш? – попита тя и затвори списанието.

-Не – поклатих глава – Само ще го нараня ужасно. А аз искам да е щастлив. Искам да се чувства добре с мен, искам да бъда жената, която той обича, да съм до него без лъжи, без притворства, без заблуждения. Да бъда тази, която той обикна и да си остана такава.  

-О, Наталия – усмихна се Таня – Говориш сякаш си влюбена в него.

-Така е... – проговорих като на себе си. Думите ми заглъхнаха, удавени в смайването от откритието ми – Влюбена съм в Емил – и се засмях невярващо, чувствайки как някаква страшна, отровна тежест рухва от гърдите ми и откъртва и последното късче поквара.

По пътя за вкъщи, още не можех да се отърся от вълнението, странната адреналинова болка в гърдите и нетърпението, което будеше у мен образът на Емил. Слънцето грееше златно от висините и топлите му лъчи играеха по улиците. Вървях пеша, объркана и замаяна, смаяна от лекотата, която чувствах, удивена от емоциите, които ме заливаха.

Пристигнала, аз спрях и погледнах към къщата. Тя се издигаше горда и красива към синьото небе, бляскава с чистите си прозорци и кокетна с цветята по верандата. Това беше моят дом. Къщата, в която живеех повече от десет години, която е била мой дом през цялото време, но съм била прекалено повърхностна, прекалено глупава, за да го осъзная. Усмихнах се и минах бавно през портата. Отправих се към градината. Преди тук бях флиртувала с Ростислав, бях го целувала, бях се срещала с Климент, но тези отминали, срамни моменти чезнеха в пепелта на старото ми Аз, озарявани от една нова, преродена Наталия.

Влязох във фоайето, удивена от нежността, която ме обхвана. Вратата на кабинета на Емил бе отворена и на бюрото се виждаха няколко нахвърляни книги. Посегнах и ги прибрах в лавиците. После спонтанно пренесох една от вазите със свежи цветя там.

-Госпожо?

Олга стоеше на прага и ме гледаше някак загрижено.

-О, Олга, тук ли си била? Не те чух кога влезе – усмихнах се.

-Не Ви ли се вижда изчистено? Мога да подредя втори път, ако желаете – каза прислужницата и понечи да влезе. Спрях я с ръка на рамото.

-Не се тревожи – меко отговорих – Всичко е както трябва. Просто донесох една ваза, за цветен аромат.

-Както желаете – отвърна Олга – Искате ли да Ви сервирам обяда? Почти два часа е.

-С удоволствие – весело казах и тръгнах към спалнята, за да се преоблека. На площадката на втория етаж въздъхнах. Вероятно съм се заблуждавала за Олга, подтиквана от гузната си съвест. Днес нямаше нищо притеснително в погледа й. Цялата тази история е била плод на въображението ми, неспокойно и нервно заради лъжите.

Слязох в трапезарията, облечена в къса синя рокля с дълбоко деколте и широки презрамки. Докато обядвах се сетих, че Емил се връща след четири дни. Трябваше да му подготвя някаква изненада за романтичен уикенд. В душата ми плъзна равномерна, плътна, устойчива топлина, наситена с щастие.

Приключвах с десерта, когато Олга влезе и ми каза, че имам посетител.

-Господин Ковалевски дойде преди малко. Има вид на човек, който бърза.

-Нека дойде. Направи кафе и му донеси парче сладкиш – казах и се изправих. Стомахът ми се стегна, сърцето ми ускори ритъма си. Виктор влезе бодро, малко неспокойно. Носеше бяла риза и черни панталони. Тръгнах към него. Той ме погледна и аз разбрах, че трябва да говоря.

-Виктор, прости ми – проговорих, като сложих пръсти върху неговите – Съжалявам за това, което ти причиних.

-Няма за какво да се извиняваш – каза той спокойно и поклати глава – Ако не исках, нямаше да те допусна до себе си. Проявих слабост, защото си дивно красива и защото те обичам.

Искрените му простички думи, накраха сърцето ми да потръпне от мъка. Пуснах ръката му, защото чух стъпките на Олга и го поканих да седне. Виктор се разположи на един от столовете и пое кафето и сладкиша с благодарствена дума. Седнах срещу него.

-Всъщност не съм дошъл да говорим за снощи. Не искам да изпитваш вина или каквото и да е задължение към мен. Двамата с теб сме големи, зрели хора и ще бъде смешно да се обясняваме. Станалото, станало – каза Ковалевски равно и ме погледна с ярките си, вълнуващи очи. Опита голяма хапка кекс, пийна и продължи – Дойдох, за да ти кажа, че заминавам.

-Заминаваш? – повторих като кръгла глупачка – Как така заминаваш?

-Имам имение в ... – беше доста далеч оттук – И смятам да поживея известно време там. Къщата стои празна толкова отдавна, а е красива и ще е срамота, ако никой не живее в нея. Баба ми я завеща с такава любов.

-Заради мен ли си тръгваш? – горчиво попитах, слагайки захар в кафето си.

-Не искам да го приемаш така – нежно каза Виктор – Ти с нищо не си виновна. Просто ще ми бъде трудно да гледам Емил в очите след това, което стана снощи. Той е най-добрият ми приятел, а аз прекарах нощта с жена му. Освен това всичко е много сложно, защото чувствата ми към него не са винаги приятелски. В мен има и ревност, и гняв, дори и неволна омраза.  

Разбърках кафето. Прав беше.

-Може би така ще е по-добре и за теб – предпазливо отговорих – Ще се чувстваш по-добре, ако си по-далеч от мен. Ще можеш да ме забравиш.

-Едва ли ще те забравя – меко възрази Виктор – Но поне любовта ми ще избледнее и няма да ме държи буден нощем – той се усмихна – Колко ли още нещастници се гърчат в адски мъки като мен?

-Моля те, стига – наведох очи, засрамена и гузна – Не говори така. Не ме ласкаеш, само ме натъжаваш.

-Извинявай, права си – усмихна се пак той – Не се тревожи. Ще се оправя. А когато се установя, ще ви поканя на вечеря с Емил. Не бягам от теб, не съм такъв страхливец.

-Не, не си – казах тъжно – Ако беше, нямаше да се срамувам толкова пред теб. Ти си толкова благороден и искрен, не заслужаваш тази болка.

-Всички заслужаваме това, което ни се случва – промълви той и сложи ръка върху моята – Не се измъчвай. Искам да се разделим като приятели, само с хубави чувства, да загърбим миналото. Какво ще кажеш?

-Това е най-голямото ми желание – стиснах пръстите му. Бистрите му очи просветнаха срещу моите и устните му се извиха с мила, нежна усмивка.

Наблюдавах от прозореца как си тръгва във ветровития следобед. Небето се бе покрило с облаци, а вятърът носеше морски пръски. Наближаваше буря. Докато сребристата кола на Виктор се отдалечаваше по улицата, в мен тегнеше потискащ срам. От друга страна, се възхищавах на силата на характера му, защото знаех колко усилия му е коствало шриветливото поведение днес. Синьото на небосвода вече не се виждаше. Стоманено-белите облаци се сгъстиха и, докато гледах, на хоризонта блесна светкавица.

 

 

 

 

 

 

79.

 

Два месеца бяха минали от целувката ми с Донател. Той не показваше с нищо, че помни какво се беше случило. Не спираше да флиртува с Линн и да идва без нужда в салона при нас. Напоследък не можех да търпя свалките им. След като го бях целунала, душата ми вече не можеше да стои спокойно. От няколко дни отвътре ми вреше и кипеше и бях решила да поговоря с него. Изпитвах гняв, заслепяващ, изпепеляващ гняв срещу Донател, срещу Линн, срещу себе си. И яростта не ме напускаше дори в съня.

Седях в тъмнината в стаята си, заслушана в студения есенен дъжд. Преди малко бях говорила с Албина по телефона и тя ми бе описала в подробности хубавите момчета от университета. После й бях разказала набързо за Александър и я бях успокила, че се възстановява. Посмяхме се, побъбрихме, но сега, останала сама, отново усещах в себе си тръпките гняв. Нямаше да се оправя, докато не говорех с Донател.

От известно време той беше станал много суетен. Грижеше се външния си вид с усърдие, каквото не бях очаквала от мъж, подстригваше се непрекъснато, винаги бе гладко избръснат и дори си правеше  маникюр. При мен.

Оформях ноктите му, нанасях масло за кожички около тях и масажирах ръцете му с подхранващ крем. Тези процедури не отнемаха повече от двайсет минути, но бяха най-бавно течащото и същевременно най-бързо отлитащото време. При всеки допир на гладките му длани, през мен преминаваха остри тръпки и топлина обливаше тялото ми. Не говорехме много. Стараех се да го докосвам максимално нежно, без да се поддавам на гнева, опитвах се да изразя чувствата си чрез допира ни. Често ръцете ми трепереха и той питаше дали съм добре. Вдигах лице към неговото, попадах право на пъстрозелените му ириси и за миг онемявах. После свеждах поглед и казвах, че е от кафето. И така два месеца. Донател не показваше с нищо, че се интересува от мен, но не се държеше и по-различно. А аз продължавах да страдам за него.

С Линн така и не довършихме разговора от онази вечер, в която се беше случило всичко. Но и без тя да казва нещо, аз знаех, че става въпрос за Донател. Както и всички останали, предполагам. Начинът по който по поглеждаше, нежността, струяща от погледа й, движенията, когато го подстригваше, прилични повече на ласки, отколкото на каквото и да било друго, даваха ясен отговор на всичко. И Донател охотно отвръщаше на вниманието й.   

Рязко скочих от леглото. Сърцето ми биеше до пръсване, изплашено от мисълта, която бе прорязала ума ми. Да отида при него. Сега. Закрачих нервно, спорейки със себе си, отчаяна, почти разплакана. Исках го. Душата ми трепереше от безпаметната нега, от разяждащия порив към него.

-Какво да правя? – изплаках в мрака. Празната къща мълчеше. Ако Ирина бе тук, със сигурност нямаше да изляза. Присъствието й щеше да ме спре, щях да се разколебая, заради лъжите, които трябваше да сътворя. Но тя беше с Флориан. Къщата тънеше в подканваща тишина и сякаш тиктакането на стенния часовник в кухнята повтаряше „Донател, Донател”. Прехапах устни и усетих металния вкус на кръв в устата си. Но това беше по-силно от мен. Вече бях непоправимо повлечена, непоправимо затънала.

И затова излязох и се отправих към дома на Донател Белини, към мъжа с притворените, мълчаливи очи, към мъжа с топлите, големи ръце, към бащата на най-добрата ми приятелка.

Облякох се грижливо, напълно против волята си. Тъмносини дънки, вишневочервена блуза с дълъг ръкав и черно яке с голяма, падаща до кръста качулка. Носех най-хубавите си ботуши до коляното на токове и лек грим. Изправих си косата и сложих парфюм.

Улиците пустееха, въпреки че бе едва седем и половина. Седнах в едно такси и машинално, с безстрастен глас казах на шофьора адреса. Отново заваля. По пътя блестяха оранжевите отблясъци на уличните лампи, смесени с луминисцентните отражения на витрините на магазините.

-Хубав парфюм – чух гласа на шофьора.

-Благодаря – отговорих без да се замисля. Ума ми бе зает от страховитата мисъл, че Донател може да не си е вкъщи.

„Да е някъде с Линн” – прошепна нещо в душата ми. Стиснах очи.

-Пристигнахме – обяви мъжът до мен – Пожелавам ти прекрасна вечер.

-Благодаря – казах за втори път и се измъкнах от колата. Вдигнах очи към двуетажната къща на Донател и с остра тръпка адреналин в корема видях, че прозорците светят. Като хипнотизирана стоях и се взирах нагоре, обзета от вълнение, срам и копнеж. Той беше сам. Трябваше да е сам. Не Албина ме тревожеше, ваканцията не бе започнала. Притиснах ръка към устните си. Представих си лицето на Линн, перфектната й платинена коса, изписаните устни и чаровната усмивка. Сексапилното й тяло, подчертавано от тесни роклички израстна пред мен. Можех ли да се меря с нея? Тя знаеше как да съблазнява, можеше да подлуди един мъж само с поглед. Изпитах желание да избухна в сълзи и да се строполя на жалка купчинка на тротоара. После обаче изправих рамене. Спомних си какво преживях с Манюел и частичка от страха ми се стопи. Отправих се към вратата и натиснах звънеца, преди да имам време да се откажа.

Когато чух превъртането на ключа, безумно ми се прииска да побягна, да се разпищя, да се разкикотя и да изчезна. Но вместо това застанах привидно спокойна, вътрешно разяждана от адреналина и зачаках да видя Донател. Той се показа на прага, обграждан от светлината в коридора, облечен в черен спортен екип от мека, матова материя. Горнището беше разкопчано, носеше бяла тениска. Лицето му изрази смайване и колеблива усмивка разчупи устните му.

-Здрасти, Даниел.

Отривисто свалих качулката и пристъпих напред. Той затвори вратата след мен и топлината на къщата ме облъхна. Представих си как съчките пукат в камината, а тя хвърля медни отбясъци по стените.

-Съжалявам, че идвам толкова късно – казах, като го погледнах в очите. Веднага почувствах притегателната им сила и желанието да сваля поглед. Не го направих, въпреки болката под лъжичката.

-Не е късно – нежно изрече той – Заповядай, влез.

Камината във всекидневната наистина бе запалена, огънят припукваше весело, светлината идваше само от златно-оранжевите му езици. Очевидно Донател беше гледал телевизия, на плоския екран някакви хора се смееха, на масата имаше кутия бира и полуизядена порция ризото.

-Прекъсвам вечерята ти – проговорих.

-Няма проблем – сви рамене мъжът – Яла ли си? Може да хапнеш с мен.

-Благодаря – едва се усмихнах – Не съм гладна.

Гърлото ми бе така свито, че не можех да преглътна дори глътка вода.

-Е, на какво дължа честта да ме посетиш? – закачливо се усмихна Донател, докаго сядаше на мястото си. Посочи мястото срещу себе си и аз седнах. Зяпнах го, разбирах колко нелепо изглежда визитата ми. Поех си въздух.

-Мисля, че трябва да говоря с теб – изрекох направо – За това, което стана между нас в колата ти преди два месеца.

Донател остави вилицата и насочи цялото си внимание към мен. Долепи върховете на пръстите си и ме погледна право в очите. Пъстрите му зелени ириси бяха както винаги безизразни, спокойни, но шеговитостта бе изчезнала от лицето му.

-Имаш ли някакви предположения? – зададе той въпрос, толкова странен, че в първия момент не можах да го асимилирам.

-Предположения ли? – смутолевих.

-Предположения – потвърди Донател. Изключи звука на телевизора и отмести бирата. Тъй като продължавах да го зяпам тъпо, той се усмихна и проговори:

-Какво се случи, защо се случи, как се случи? Можеш ли да предположиш? – гласът му беше безкрайно топъл, търпелив, нежен. Преглътнах.

-Аз те целунах – успях да изрека.

-Точно така – съгласи се той, сякаш бях разрешила труден проблем – Ти ме целуна. И?

-И нищо – отговорих – Абсолютно нищо!

Внезапно се ядосах, побеснях. Цялото ми смущение изчезна, взриви се от пламъка на гнева и обидата.

-Какво се случи ли? Случи се, че се влюбих в теб! Защо се случи? Защото си мъжът, който винаги съм търсила! Как се случи? Не знам! – почти изкрещях, едновременно ужасена, вбесена, горда и впечатлена от себе си. Донател седеше и се взираше в мен с лице, по-бледо и от нощта, когато го целунах. Устните му бяха полуотворени, очите – вече не така сънливи.

-Даниел, осъзнаваш ли какво ми казваш? – попита той равно, тихо. Очите ни се срещнаха в центъра на черните зеници.

-Да – потвърдих и сключих пръсти. В гърдите ми се беше ширнало лепкаво спокойствие, примесено с разочарование и кухота.

-Можеш ли да го повториш? – продължи той със същия спокоен, странно потрепващ глас – Можеш ли да кажеш отново, че си влюбена в мен и че винаги си ме търсила?

-Влюбена съм в теб и винаги съм те търсила – колко лесно ми беше сега, когато знаех, че тези думи не са нищо за него. Колко лесно беше, след като осъзнах, че той не изпитва нищо към мен. Спокойна зачаках да започне да ме разубеждава сякаш съм на пет, да ме уверява, че всъщност това не е истина и просто съм прекалила с любовните романи. Сърцето ми се пропука от мъка и след като Донател не каза нищо, реших че пак е време да взема нещата в свои ръце.

-Съжалявам, че прекъснах вечерята ти – промълвих – Време е да си тръгвам.

Той стоеше скован както в онази вечер, вцепенен, блед като платно, така дивен, че сърцето ми се свиваше. Големите му длани лежаха пред него на масата, нито мускулче не потрепваше по него. Изправих се и тръгнах към вратата с изправена глава, преглъщайки сълзите, скривайки болката. И с това щях да се справя. Винаги съм се справяла. Изравних се с Донател и точно тогава той се пробуди. Вцепенението му се стопи и едната му длан хвана ръката ми с болезнена сила. Завъртях се и срещнах погледа му.

-Никъде няма да ходиш! – заповяда той. Светлите му ириси светеха с неподозирана емоция, лицето му се бе оживило, мъртвешката бледност изчезна. Стискаше китката ми, като че ли се опитваше да я прекърши, но вече не чувствах болка. В мен забълбука топлина.

-Къде си мислиш, че отиваш? – продължи Донател – Не разбра ли? Не се ли досети? Мястото ти е до мен!

Той се изправи отсечено и хвана и другата ми ръка. Дръпна ме към себе си и аз долових свежото ухание, излъчващо се от дрехите му. Близостта на тялото му ме наелектризира, ускори пулса ми.

-Какво реши? Че не отвръщам на чувствата ти? Че не се интересувам от теб? Че ще те убеждавам, че това е празноглаво увлечение? Когато не отвърнах на целувката ти, си си казала, че не съм го направил, защото не съм искал?

-Не разбирам – прошепнах. Донател пусна китките ми и обгърна лицето ми с длани. Стори ми се, че цялата съм избухнала в пламъци.

-Как може да не разбираш? – възкликна той, развълнуван до краен предел – Как може да не се досетиш? Как може да живееш толкова време в заблуда?! Влюбен съм в теб, още откакто Албина ни запозна. Никога, дори и в най-дръзките си сънища, не съм вярвал, че може да изпитваш и частица от обожанието, което ме суши! Никога! И затова, когато ме целуна, бях толкова удивен, толкова смаян и невярващ, че се вцепених. Изгубих ума и дума, забравих къде се намирам! А тази вечер? Тази вечер бе още по-зашеметяващо. Ти каза, че винаги си търсила мъж като мен. Каза, че си влюбена в мен. Забранявал съм си даже да мечтая за тези думи. Сега не знам как съм издържал толкова време без теб. Ако не беше дошла днес при мен, със сигурност скоро щях да те потърся. Защото се предадох пред теб, безсилен да устоя на божествената ти красота, на невероятната ти сила, съчетана с нежност, на самата ти същност. Прости ми.

-Да – едва-едва прошепнах. Всичко освен него бе изчезнало. Зелените му очи бляскаха, ръцете му обгръщаха лицето ми. Наведох се и го целунах. Този път Донател не замръзна, не се превърна в изсечена скулптура. Устните му се притиснаха в моите, дъхът му излезе като сподавен вик. Вдигнах ръце и го притиснах плътно до себе си, а огънят на устните му изпепеляваше цялото ми Аз. Разтопих се в големите му, силни ръце и се оставих на целувките му, властни и горещи, страстни и уверени.

Леденият дъжд продължаваше да се сипе от кадифеното есенно небе, а пламъците в камината бавно догоряха и мракът спускаше плътния си воал нощ и тишина.

 

 

 

 

 

 

                             

80.

Баща ми угасна тихо, само няколко седмици след като го видях. Разбрах за това от майка си и почувствах само разводнен образ на болка, някаква блудкава досада, предизвикана от усещането за задължение. Трябваше да се разплача, трябваше да усетя мъка.

Погребението беше тихо, спокойно, опечалени роднини плачеха горчиво и поднасяха съболезнования. Облякох новия си черен тоалет, състоящ се от сако и тесни панталони, обух си високите черни обувки и оставих косата си да се пръсне по гърба. Деймиън дойде с мен, оставихме детето при Емилия. Сивосините очи на майка ми обходиха с неприязън официалния черен костюм и скъпите обувки на младежа до мен. Предполагаше се, че трябва да е съсипана от мъка, но тя дори не плачеше, а погледът й светеше от омраза.

Баща ми лежеше в ковчега си умиротворен, застинал, бездиханен. Погледах известно време затворените му очи, които някога бяха красиви, но жестоки, простих му и отминах. Денят беше перлен, хладен и свеж. Тръгнахме си от гробищата, умълчани, хванати под ръка. Майка ми така и не пожела да поговори с мен.   

Животът ми бе започнал наново. Преместих се при Деймиън заедно с Борис и, само за няколко дни, всичко потръгна както преди. Събуждах се сутрин, виждах младия мъж до себе си и в началото не можех да повярвам, че все още не сънувам. Понякога той вече бе буден и черните му очи ме съзерцаваха. Усмихвах се, бавно разбирайки, че това не е сън, а самата реалност.

Сега и двамата работехме, той беше заместник- управител в един сервиз за коли, а аз продължавах да бъда продавачка. И бяхме щастливи.

Седяхме заедно в едно кафене на улицата срещу мола. Не се бях преоблякла и още бях с черните дрехи.

-Добре ли си? – Деймиън сложи ръка върху моята – Искаш ли да хапнеш нещо?

-Да, добре съм. Кафето ми стига, благодаря – усмихнах се.

-Сигурна ли си? – нежно промълви той – Не проявявай излишна сила, любов моя.

-Не, Деймиън – отпих от кафето – Наистина съм добре. Не се правя на силна, честно.

Красивите му ониксови очи ме гледаха загрижено.

-С баща ми бяхме се отчуждили много отдавна – разбрах въпроса, който не смееше да изрече – Не искам да се преструвам, че умирам от мъка, когато не чувствам нищо. Знам как звучи, но след нещата, които ми причини, няма как да го обичам, няма как да страдам за него.

-Мисля, че е напълно нормално – каза Деймиън. Около нас беше сравнително спокойно, дъждът се лееше, разговорите на клиентите бяха откъслечни и тихи.

-Ти можеш да ме разбереш – стиснах пръстите му – Само с теб мога да споделя.

-Обичам те – пророни той.

-И аз теб – усмихнах се.

Дните продължаваха да се изнизват, ходех на работа, грижех се за Борис и обичах Деймиън. С приятелите ми отидохме до болницата, където беше Александър, но не ни пуснаха при него. Можехме да го видим само през стъклената стена на стаята му. Изплаших се от вида му и ако Деймиън не беше до мен, щях да коленича на пода. Само за няколко седмици Санди се беше стопил, превръщайки се във восъчна фигура. Сексапилните му мускули вече не бяха твърди и подканващи, красивото му лице бледнееше, а очите му с цвят на чист смарагд, пламтяха кръвясали. Усмихвахме се и му махвахме, той ни отвръщаше, но ни гледаше като досадни непознати. Малко по-късно разбрахме от лекаря, че Санд сам го е помолил да не ни пуска.

-Направо ми заповяда – сподели доктор Гранд – Черепно-мозъчната травма не беше много сериозна, но си е казала думата. Сменя настроенията си, изпълнен е с гняв и не иска да вижда никого.

-Има ли загуба на паметта? – попитах.

-Да – отговори с въздишка лекарят – Не помни почти никакви имена, както и катастрофата. Освен това забравя лесно и изпада в ярост. Скоро ще го изпишем, като го поверим на физиотерапевт и психолог.

-Къде е Блейк? – попита Деймиън – Защо не дойде с нас?

-Отказа – обади се Даниел, загледана в отдалечаващия се доктор Гранд – Изпаднала е в някаква депресия. По-скоро отчаяние. Санди изобщо не я помнел по нейни думи. Аз обаче не вярвам напълно, защото са се видяли само през стъклото. А той не се държа много различно и с нас.

-Тя още ли е хлътнала по него? – попита Флориан, като напускахме болницата.

-Очевидно – казах.

Замълчахме.

-Аз ще си поприказвам с нея – каза Даниел и тръсна лешниковата си коса – Когато излезе Алекс от болницата, може би ще се почувства по-добре.

-Да се надяваме – обади се Ирина. Тя и Даниел се запътиха към сватбената агенция за поредната проба на сватбената рокля на Ирина, Флориан и Маркъс отидоха да пият бира, а аз и Деймиън се отправихме към дома на Емилия, за да вземем Борис.

-Много зле се почувствах като го видях – споделих, докато Деймиън караше по мъгливите улици – Той беше толкова красив, а сега прилича на привидение.

-Да – съгласи се той – А и не иска да ни вижда.

-Видя ли майка му? Беше толкова тъжна – въздъхнах – И баща му също. Само се чудя дали ще поиска да види Хейзъл.

-Хейзъл ли? – възкликна Деймиън и ме погледна, когато спря на светофара пред градската библиотека – Коя беше тази Хейзъл?

-Бившата на Хари – уточних. Приятелят ми изглеждаше икрено учуден. Досега не бях казвала на никого, но бях дочувала, че не само аз си имам теория.

-Че защо? – продължаваше да не разсъждава Деймиън. Потегли.

-Ох, сладко, глупаво бебе! – въздъхнах, облягайки се назад – Всички клюкарстват, че той има нещо към нея, а тя само се дърпа. На купона по случай бащинството му, двамата така се скарали, че цялата къща ги чула. А после, в един бар Санди я целунал и тя избягала.

-О... – явно Деймиън не знаеше какво да каже.

Емилия ни посрещна с горещо кафе и шоколадов сладкиш.

-Как е Санди? – чух я да пита Деймиън, когато се отправях към хола при Борис и Клементина. Не исках да слушам пак обяснения и шумно се провикнах към сина си. Той играеше с Клементина и по-късно, когато си тръгвахме, се разплака за нея. Трепнах от ревност.

-Ей, господине – засмях се – Я се стегни. Мама ще се обиди, че не я искаш.

Детето се покатери по мен и ме млясна по бузата, забравило сълзите си.

Стоях зад касата, дъждът плющеше по витрината, а Даниел вървеше между щандовете и подреждаше стоките. Не мислех за нищо определено, бях оставила ума ми да се рее, когато чух, че тя си тананика. Не я бях чувала да го прави от години.

-Ей, Дани, някой май е много весел днес – провикнах се. Даниел не се виждаше в момента, но чух как се засмя.

-Някой май има музикално ухо и е доловил стърженето на гласа ми.

-Нищо не разбирам от музика, но си права. Добре, че не се налага да те слушам, когато си под душа – ухилих се, когато тя се показа иззад щанда за чипсове. Даниел уж се намръщи и се обърна към фризера, ухилена до уши. Сигурно това, че си тананика не означаваше нищо, най-вероятно се хващах за глупости, но тя наистина не си беше пяла от поне пет, а може би и повече години. И понеже нямаше клиенти, следователно нямах какво да правя, се вгледах малко по-внимателно в красивата си колежка. Носеше тъмночервени дънки и черна блуза с дълбоко деколте, боти до над глезените, лешниковата й коса падаше по гърба къдрава и лъскава. Не беше облеклото, то беше съвсем обиковено, простичко и хубаво, не беше грима, не беше работата. Нещо неуловимо в жълтите й очи се беше променило. Не можех точно да прочета емоциите в тях, не знаех дали са светнали или усмихнати. Но определено бяха страстни, в тях се беше запалил странен вътрешен пламък, керемидените пръски се забелязваха по-ярки от обикновено. И това не бяха очите на дете, не бяха и на девойка. Това бяха красивите очи на жена, която знае много повече, отколкото показва.

Брей, колко наблюдателна бях станала. Друг нямаше да забележи разликата. Но аз винаги съм обичала човешките очи и съм прекарвала часове в наблюдаването им. Познавах тези на Деймиън по-добре от своите, а сега имах достатъчно време, за да разгледам необикновените ириси на Даниел. Разкриването на тайните на очите на хората ми беше слабост, възвърнала се с връщането на Деймиън. И сега определено виждах тайни, скътани в пъстрите охрени ириси на приятелката си.

Очевидно и тя изживяваше някакви свои вътрешни борби, постижения и спорове. Бях виждала това изражение и преди. Хитро-красиво, забелязващо се най-добре на женските лица, които преди са изглеждали доста по-различно. Взех си една дъвка и продължих да изследвам момичето срещу себе си. Не се усмихваше сама на себе си, устните й бяха по-скоро стиснати, но й липсваше отчаяната бръчка между веждите. Личеше, че сутринта със старание си е сложила червилото, изписала е веждите си. Красавица. Новото излъчване на очите й я правеше по-възрастна, но в никакъв случай стара. Дълбоката страст, която струеше оттам бе някак подканваща, съблазняваща. Тъкмо бях готова да се похваля сама за художествения анализ, когато Даниел въздъхна и се обърна към мен:

-Е, Пат, цял ден ли ще ме зяпаш? Какво има?

Подскочих.

-Зяпах ли те? – невинно попитах.

-Да и не спираш от десет минути. Добре ли си? – беше се облегнала на кафе-машината. Позата й бе изящна, но и предизвикателна, като че беше актриса в някой филм.

-Извинявай много – усмихнах се – Правя го съвсем неволно.

-Няма проблем, прости изглеждаше угрижена – сви рамене Даниел – Нещо не е наред във външния ми вид ли? Кажи.

-Много си хубава – казах – Още веднъж извинявай. Замислила съм се.

„Да, Дани, определено си много хубава. По-хубава от всякога.” – помислих, докато тя се отдалечаваше –„Може би трябва да стана арт критик. Защото приличаш на портрет на фаталната жена в дънки” – едва се удържах да не се разсмея.

Защото ми се струваше, че приятелката ми се е променила до неузнаваемост и бях абсолютно убедена, че само аз мога да усетя тънката разлика, превърнала я от тийнейджърка в жена.

Мъжът.

Не момчето.

Загледах я как се разхожда между щандовете и се запитах дали наистина е твърде късно да започна да уча нещо. Нещо, свързано с отгатване.

Нещо, свързано с разгадаване на погледите. На жестовете. На мимиките. Даниел разглеждаше асортимента от замразени храни и записваше липсващите продукти. Стойката й напомняше природна сила, отприщена в един миг. Присвих очи. Имаше вид, сякаш всеки момент ще се развихри, но вместо хаос и рарушение, ще остави след себе си любов, подреденост и баланс.

            Тя се обърна към мен и аз побързах да отместя очи.

            „Само дано не е женен” – помислих си, а в главата ми се оформи до втръсване познатия сюжет на подобни истории. Пак погледнах Даниел крадешком и усетих жегването на промяната у нея, избликнала така внезапно, сякаш бях видяла душата й.

Разтърсих глава и побързах да си взема една кола, за да затворя третото си око.    

 

 

 

 

 

 

81.

                

         Откриването на бара се превърна в най-хубавия момент в живота ми. С Ирина спретнахме голям купон, поканихме всичките си приятели, те поканиха свои приятели, които пък поканиха свои приятели...

            Чашите звъняха, музиката се лееше, гостите се смееха. Ирина блестеше в целия разкош на красотата си, дивна, прелестна и само моя. Обикалях насам-натам, разговарях с всички, шегувах се, смеех се на шегите им. Дошла беше дори и Хейзъл, пропътувала толкова километри за нашето откриване. От начина, по който Хари я погледна разбрах, че още не я е забравил и надали някога ще я забрави.

            Липсата на Александър  помрачаваше донякъде настроението ми. Знаех, че след два дни ще го изпишат и се надявах  приятелските му чувства към нас да се върнат.

            Друг, който не се бе появил бе Неле. Бях й изпратил официална покана, както на всички останали по електронната поща, но тя също толкова официално ми беше отговорила, че за нейно огромно съжаление няма да успее да дойде. Отговорих официално, че няма проблем и че съжалявам и се надявам, че всичко е наред при нея. Неле ми отговори все така официално, че в най-скоро време ще посети града и бара ми.    

            Заведението беше пълно и очевидно всички се забавляваха. Поръчваха питиета, танцуваха. Ирина буквално летеше между гостите, кипяща от живот, от енергия. Виждах как я заглеждат, долавях погледите, устремени в нея и настръхвах. Приближавах се до някой от най-разгорещените и повеждах разговора в друга посока, стараейки се да му покажа, че съм забелязал интереса му и едновременно с това да не издавам колко съм се ядосал.

            Името оставаше „Дайкири”, но бях убеден, че в един момент ще го сменя и не се тревожех. Рафаил също присъстваше и се веселеше не по-малко от останалите. След няколко питиета той дойде при мен, усмихнат до уши и ме удари по гърба, като се смееше.

-Браво, приятелю. Моето откриване не може да стъпи и на малкия пръст на твоето.

-Благодаря ти – ухилих се – Това, че го казваш означава много за мен.

-Партито е страхотно – появи се Хейзъл зад мен – Браво, Флориан.

            Обърнах се и й се усмихнах. Носеше дълга тъмносиня рокля и колие с лъскав кристал.

            -Благодаря, Хейзъл. Забавляваш ли се?

            -О, да – засмя се тя – Жалко само, че Хавиер не можа да дойде. Работи много.

-Хавиер? – глупаво повторих –Кой Хавиер?

-О, приятелят ми – каза тя – Запознах се с него, докато следвах.

-Браво – усмихнах се – Радвам се. Следващият път ще го доведеш.

-Разбира се – кимна Хейзъл. Внезапно в ума ми се породи странната мисъл, че на нея явно й върви на буквата „Х”. Името й започваше с „Х”, Хари беше с „Х”, а сега и Хавиер. Ами Александър? Той беше с „А”. Какви ли бяха тези тъпи мисли?  

-Хейзъл! – Ирина се стрелна през множеството хора и застана пред приятелката си – Не изчезвай така! Исках да си побъбрим.

-Почерпи ме едно „Мохито” – смигна й Хейзъл и двете се отдалечиха.

Купонът продължи до много късно и повечето гости си тръгнаха почти на сутринта. Патриция и Блейк останаха да помогнат на мен и Ирина с почистването. Едната изтърсваше пепелниците в боклука, а другата търкаше бара. Аз миех чашите, а Ирина проверяваше кои питиета са свършили.

-Той не пожела да ме види – вдигнах глава и видях Блейк да подава на Патриция препарата за блясък – Мисля, че ме позна, но не искаше да вляза при него.

Не, не исках да подслушвам този разговор. Изобщо не исках да чувам. Но нямах друг избор. Имаше купища чаши, а Блейк явно не се притесняваше ни най-малко.

-Изобщо не трябва да се притесняваш – Патриция напръска плота и се сниши да види има ли мръсни места – Нормално е да е объркан и ядосан. Прочетох за този вид травми. Пациентите са гневни и отчаяни. Озлобени са и колкото повече се мъчат да си спомнят нещо, толкова повече побесняват. Няма нищо общо с теб.

-Не мога да... – гласът й потрепери и аз разбрах, че ще се разплаче. Прииска ми се да побяна и да се скрия някъде.

-Моля те, Блейк – обърна се Ирина към нея – Ще си съсипеш нервите. Спри. Санди ще се възстанови. Дай му малко време, стига си се тормозила.

-Добре – каза тя тихо – Добре.

-Толкова ли е важен за теб? – загрижено се обади Патриция – Ъъ, искам да кажа... – тя се посмути, когато другото момиче я погледна – Той ни е приятел и се тревожим за него, но не сме увесили нос.

-Важен е  – спокойно отвърна Блейк и аз вдигнах очи, за да я погледна. Изглеждаше толкова висока на петнайсесантиметровите си токчета, че би се изравнила с мен. Смолистите й очи бяха сухи.

Зяпнахме я.

-Какво се учудвате? – продължи тя все така умерено – Сякаш не говорите само за това. Блейк е хлътнала по Александър!  Е, вярно е.

Тя сви рамене и се обърна, за да довърши работата си. Тримата се спогледахме и всеки се върна към това, което вършеше.

По път за вкъщи небето се развиделяваше. Студената сутрин блестеше зад бледнеещия хоризонт. Ирина се прозяваше на седалката до мен.

-Е, Пухи, мисля, че нещата ще се получат. Знам, че сега започва трудното, но на откриването имаше толкова много хора... те се забавляваха, беше им приятно. Няма как да не съм оптимист.

-На същото мнение съм, скъпа – взех ръката й и я целунах – Всичко ще бъде наред. Щом сме заедно.

-Да – проговори тя, загледана в перленооранжевия сърп светлина на изгрева – Обичам те.

-И аз теб – усмихнах се.

Възнамерявах да проспя целия ден и да се събудя за вечеря. Легнах в меките завивки и притиснах Ирина към себе си. Тя почти спеше, а късноесенното слънце се надигаше в небето. Умореното му, хладно злато докосваше килима.

С усмивка си спомних всичките ни приятели, които танцуваха и се похвалих наум за избора на Мартин като диджей. Повечето от тях така и не седнаха. Към четири часа момичетата вече си бяха събули обувките и подскачаха боси, но със запазен ентусиазъм. Катерина и Джейкъб се справиха перфектно с напитките. Дори не бях мечтал още от първия ден да се държат като бармани с десет години опит. Засега имахме само една сервитьорка – Лариса, която се провираше с фантомна бързина през множеството и със същата лекота запомняше поръчките. Ирина ревнуваше от нея, още откакто дойде на интервюто. Бях се смял около половин час на обясненията й как Лариса ме оглежда и се опитва да ми привлече вниманието. И сега се подсмихнах.

Неусетно съм се унесъл в сън. Когато се събудих, слънцето клонеше към хоризонта, въздухът се беше превърнал в полупрозрачно тъмносиньо стъкло, а по небето бледнееха последните светли дъги на умиращия есенен ден. Протегнах се и осъзнах, че съм спал в една и съща поза повече от осем часа. Чувствах се скован, но отпочинал. Ирина беше станала, половината на леглото й беше небрежно оправена, а на възглавницата имаше бележка. Взех я и прочетох:

 

Лошата фея ме отвлече от теб и ме затвори в кухнята…

Спаси ме, рицарю!

 

Разсмях се и се изправих. Измих си зъбите и се отправих по пижама надолу по стълбите към кухнята. Вратата беше затворена. „Лошата фея” – ухилих се аз – „Как се казваше? Круела? Като в 101 далматинци? Рицарю?” – припомних си отдавна забравения момент от живота си, в който трима тийнейджъри се бяха събрали, за да ядат сладкиши и едното момиче бе нарекло момчето „северен рицар”.

 Продължавайки да се хиля като побъркан, натиснах дръжката на вратата. Лошата фея я нямаше, там беше само Ирина, застанала до прозореца, загледана в есенната вечер. Тя се обърна към мен и се усмихна с онази усмивка, която помнех от преди, усмивката, която изгряваше на лицето й всеки път, щом ме видеше.

-Добро утро или добър вечер, любов моя, както си избереш – разсмя се тя, а аз пристъпих напред.

-Да кажем, добър вечер – смигнах – Е, къде е Круела?

-Освободи ме след като опита вечерята, заповядай! – Ирина направи театрален жест към масата. В центъра й имаше плато от сирена, заобиколено от панерче с пълнозърнест хляб, купичка сладко от боровинки и купа с бяло грозде.

-Уау – изкоментирах – Престарала си се, скъпа. Изглежда чудесно.

-Ами, колко му е да купиш няколко вида сирене и вино. Благодаря – усмихната махна с ръка Ирина – Сядай.

Веднага разпознах Бри, чедър, Рокфор и моцарела. Започваха с моцарелата и свършваха с чедъра. Вината стояха неотворени до две кристални чаши. Нямах никаква идея кои сирена с кои вина си подхождат и затова се доверих на Ирина.

-Какво правят вашите? – попита тя, докато палеше свещите. Навън се беше съвсем смрачило и бе започнало да вали. Дъждът потропваше по прозорците и създаваше илюзия за изолираност, безвремие.  

-О, прекарват си супер в планината – подсмихнах се, докато си вземах една препечена филийка. Родителите ми бяха на почивка и не присъстваха на откриването, но им изпратих купищата снимки, които бях направил с телефона и безбройните селфита с всеки поканен. После говорих с тях и останах с впечатлението, че са много радостни.

-А твоите? Какво мислят за всичко това? – попитах, без да се замисля и видях как бутилката Совиньон Блан потрепва в ръцете й – Извинявай, исках да... ъм...

-Не, нищо – каза тя мило – Няма проблем. Баща ми е много горд с мен. Работата го задържа извън страната, но си говорим много, а и съм му наистина благодарна за това, което направи за нас.

-Аз също – кимнах.

-А пък майка ми... знаеш как стоят нещата с нея – вдигна Ирина рамене и буклите на бакърената й коса просветнаха на пламъка на свещта. Знаех. Майка й избягала преди няколко години с друг мъж. Този мъж бил първата й любов и когато се появил, тя обявила, че не иска да има нищо общо с бащата на Ирина, казала че никога не го е обичала и без да се интересува от дъщеря си, си събрала нещата и отишла при другия.

-Но аз пак не мога да я обвинявам – обади се след малко прятелката ми – След като те срещнах, спрях да го правя. Разбрах какво означава да обичаш до полуда и предпочитам да мисля, че тя е постъпила така поради тази причина – Ирина се усмихна и синьозелените й очи сякаш се озариха от вътрешна светлина. Прокашлях се и хванах ръката й.

-Така и не намерих смелост да ти се извиня, да говоря с теб за онзи път, когато... – започнах неуверено, но тя внезапно се изправи, дойде при мен и ме прегърна.

-Хайде да си довършим вечерята – промълви тя в рамото ми – Не съм подредила масата, за да леем сълзи над нея. Обичаме се, ще се оженим, ще бъдем заедно и няма да се връщаме към миналото. Нали?

-Да – кротко казах, целувайки косата й – Хайде да хапнем. Знаеш, че умирам за сирене.

Дъждът продължаваше равномерно да се лее, кристалните чаши пробляскваха на свещите, а Ирина беше толкова хубава, толкова моя.

Помислих си, че щастието ни никога няма да свърши, че любовта ни вечно ще пламти фина, но прекрасна, ярка и гореща като удължения пламък на свещта пред мен.               

 

 

 

 

82.

 

 

Докато седях на дивана пред телевизора, за пореден път си припомних това, което се случи в болницата, преди няколко седмици.

Бяха минали два месеца от злополуката, а чувствителността в ръцете и краката ми си оставаше все така нулева, но поне паметта ми бе започнала да се възстановява и не се ядосвах толкова. Бързо забравях някои неща, с мъка си припомнях имената, но нямах сериозни увреждания в мозъка. Не обърквах думите, просто не ги помнех. Понякога се случваше да стоя петнайсет минути в безмълвна ярост, мъчейки се да си спомня названието на някакъв предмет пред мен, но сега и това се оправяше.

Точно в един такъв ден в болницата, в който не исках да виждам нищо и никого, в коридора настана суматоха. Бях в самостоятелна стая, много чиста и приятна, но бях бесен, че не си спомням как се казва големия черен екран върху стената. И не само, че не помнех името му, а и нямах представа как се използва, какво е предназначението му.

-Не ме интересува! – дочух нечии крясък – Щом искам, ще вляза!

После бягащи стъпки и още неразбираеми високи гласове. Викът ми бе напомнил нещо. Този глас... знаех... знаех, че знам на кого е. Просто бях забравил.

В следващия момент притежателката му застана на прага, след като бе отворила вратата с трясък. Веднага я познах, естествено. Сякаш някой хвърли по мозъка ми някакъв тежък предмет и той избухна.

-Хейзъл! – възклицанието, което се изтръгна от устата ми бе като казано от някой друг. Тя ме гледаше право в очите. През ирисите й ме погледнаха годините, които бяха изтекли откакто се видяхме за последно. На прага на стаята ми стоеше млада жена, която пазеше в себе си остатък от момичето, което обичах някога. Носеше кремаво сако и светлосини дънки. Светлокестенявата й коса се сипеше по раменете, а изумрудените й очи бяха същите, каквито ги помнех.

-Ох, Санди... – промълви тя, пристъпи две крачки към мен и рухна на стола до леглото ми. Закри очи с ръце и се разрида в пристъп на отчаяние. Рязко си бях спомнил, че черния екран се казва телевизор и предназначението му е да забавлява хората с очарователни и глупави безсмислици.

-Хейзъл... – посегнах към нея, но по средата на движението се спрях. Какво щях да направя? Със сигурност нямаше да усетя какво докосвам – Не плачи.

Тя вдигна очи, потънала в сълзи, все така красива. Протегна ръка и хвана пръстите ми.

-Не усещаш. Не усещаш, нали? – проплака тя – Не чувстваш нищо!

-Не – поклатих глава и раздвижих пръсти. Видях ги как помръдват, но това беше всичко.

-Господи, Санди! – възкликна Хейзъл, захлупи глава на ръката ми и избухна в сълзи – Господи! Каква глупачка съм!

-Моля те – смутих се аз, забравил напълно за известно време гнева си – Какво говориш?

-Закъснях, закъснях, Санди, колко само закъснях! – вдигна Хейзъл лице към мен. За пръв път я виждах до толкова загубила самообладание. Идеалната високомерна маска, неразрушимото спокойствие, презрителния поглед, всичко това беше изчезнало. После осъзнах нещо друго. За пръв път я виждах без червило. Устните й бяха бледи след ярките цветове, с които бях свикнал.

-Виж сега... аз... – забърборих объркан. За момента бях забравил всичко друго освен нея. Не помнех имената дори на родителите си. Наложих си да не се ядосвам и се концентрирах върху Хейзъл. Осъзнавах какво има предвид и знаех, че е права. Красивото й лице бе разстроено, тъжно и безкрайно чуждо.

-Вече не ме обичаш – промълви и притвори очи. Почувствах горчивината на думите й и изведнъж ме заля тегнеща умора.

-А ти, Хейзъл? – въздъхнах – Реши ли най-после какво изпитваш към мен?

-Аз те обичам, Санд – тихо каза тя – Винаги съм те обичала.

Нещо в гърдите ми потрепна, просветна. Нещо, подобно на вълнение плъзна във вените ми, но не успя да избие на повърхността, не успя да завладее душата ми. Навън валеше порой. Гледката от прозореца беше мрачна, но успокояваща, потискаща и приятна едновременно.

-Защо сега...? – прошепнах, затваряйки очи, безсилен да довърша. Нямах представа дали ръката й още беше в моята.

-Не знам – изрече Хейзъл – Едва сега го признах пред себе си. Сега, преди няколко дни.

Вдигнах клепачи.

-Да – промълви тя – Знам какво мислиш. Повече от пет години минаха, нали? Сякаш не съм го знаела от началото. Веднага усетих, че ме обичаш и упорито се борих срещу това. Толкова време и енергия, които можеше да не похабявам. Защо го направих? Защо постоянно те отблъсквах, въпреки любовта ти, въпреки че виждах как се променяш заради мен? Защо, Алекс? – Хейзъл отново се разплака, когато ме нарече „Алекс”. Странна кухота се стелеше в гърдите ми, смътна болка пробождаше сърцето ми.

-Ти си прекалено горделива, разкъсвана от предразсъдъци, обхваната от безсмислен инат. Такава си, Хейзъл – нежно проговорих – Сестрите ти те наричаха снобарка, аз не бих го казал толкова грубо. Но... – вдигнах рамене. Тя ме съзерцаваше нещастно, а сълзите се стичаха по бузите й. Прииска ми се да я докосна, да прокарам пръсти през конячните й коси, да спусна ръката си по шията й. Но това бе мимолетен порив, остатък от миналото, късче уморена, мъртва любов, стъпкана и превърната в прах от спомени. А и нямаше да почувствам нищо.

-Вярно е – смирено промълви тя и сведе глава към красивите си гърди – Сега безкрайно съжалявам, но не мога да променя миналото. Колкото и силно да искам, никога няма да се върна назад. Прекалено късно се опомних.

Протегнах пръсти към нея и тя посрещна ръката ми. Не усетих допира й, но въпреки това стиснах дланта й в своята. Изумрудените й ириси се впиха в моите.

-Съжалявам, Хейзъл – проговорих – Но не само ти, а и аз допуснах много грешки. Така и не можахме да се разберем. Просто се отчуждихме, разминахме се.

-Има ли... друга? – за миг замълча тя. Погледнах я право в очите.

-Да – казах.  Тя затвори клепачи. После ги вдигна и аз пак видях студения проблясък на предишната Хейзъл.

-Радвам се, че си жив – овладя гласа си тя – Радвам се, че те видях. Сега ще тръгвам.

-Чакай – дръпнах ръката й, когато Хейзъл понечи да се изправи. Привлякох я към себе си и притиснах устни в нейните. Целувката ни беше странна, кратка и напрегната, сякаш и двамата осъзнавахме, че вече не сме същите и всичко се е променило.

-Чао, Алекс – проговори тя, когато излизаше.

-Чао – отговорих и я изпратих с поглед. Вратата тихо се затвори и ме остави потънал в мълчание.

Изтегнах се на дивана и спрях отегчен телезизора. Сложих безчувствените си ръце под главата и се загледах в тавана. В момента, в който казах на Хейзъл, че има друга, осъзнах, че казвам истината. Блейк. Не исках да я виждам и копнееех за присъствието й. Когато я видях в болницата, все още не си спомнях името й, но бях поразен от вълната емоции, която ме блъсна. Тогава помнех само, че беше в сауната преди катастрофата, която така и не изплува в ума ми. Малко по-късно и името й се оформи в главата ми, заедно с всичко останало за нея. Тя дойде при мен няколко пъти, но аз не исках да влиза в стаята ми. Обичах я. Бях безумно влюбен в нея. И я мразех. Мразех я с цялата си душа и с цялата си душа я желаех. Въздъхнах.

Беше време за часа при психотерапевта, но от четири дни съзнателно  пропусках сеансите. Нямах нужда от тях. Не изпитвах желание за самоубийство, не се давех в отчаяние, можех да спя. Просто не чувствах предишната лекота и радост от живота. Живеех без да се радвам или страдам, живеех без желание и без нежелание. Скарах се с лудия психиатър, тръшнах му телефона, след като се разкрещях, че нямам нужда от помощта му. Майка ми и баща ми имаха известни съмнения, че съм добре, но почти се скарах и с тях.

Майка ми вече се чувстваше по-добре. Надявах се да се е възстановила, защото аз го бях направил.

Станах и непохватно тръгнах да се разходя из къщата. Тичали ли сте в морето? Точно така се чувствах аз, когато ходех. Не усещах изобщо къде вървя, върху какво вървя, как вървя. От мускулестото момче със самоуверена походка и мачовска усмивка беше останало едно жалко отражение. Минах покрай огледалото на горния етаж и пак бях обхванат от безумната ярост, която ме заслепяваше. Оттам ме гледаше момче, което не можех да позная. Единствено очите ми напомняха за мъртвото красиво „Аз”. Бледото лице и изтънялото, сухо тяло ме докараха до такъв всепоглъщащ гняв, че хванах най близкия предмет и го запратих към огледалния си образ с разярен крясък.

-Трябваше да пукнеш в тъпата катастрофа! – изревах – Трябваше да изчезнеш!

Огледалото се бе пръснало на пясък в краката ми. Бях го счупил с флакон лак за коса, който унило се търкаляше сред отломките. Изритах го и се спуснах надолу по стълбите. Безчувствените ми крака стъпиха накриво и ме запратиха по лице на земята. Обърнах се по гръб и онемях от яд. Пред очите ми играеха звезди. После разбрах, че плача.

-Толкова съм безполезен! – креснах – Не ставам за нищо!

Седнах и очите ми попаднаха върху телефона. Задъвках устна, чакайки гнева да се оттече. Малко по малко той разхлаби хватката си и дишането ми се нормализира.

-Ало? – гласът й звучеше някак спаднало, почти дрезгаво. Веднага почувствах копнеж, така изгарящ и вбесяващ, че си поех дълбоко дъх и бавно издишах.

-Блейк, аз съм – Александър – казах равно.

-Знам – сякаш се усмихваше – Знам, Алекс. Какво има?

-Искам да те видя – признах най-накрая – Можеш ли да дойдеш у нас?

-Да, мога – каза тя веднага – Сега ли?

-Ако можеш, веднага – кротко изрекох – Ще те чакам.

-Добре – усмивката вече беше ясно доловима – Няма да се бавя.

Заех се да почистя парчетата стъкло от килима в коридора. Не беше никак лесна работа. Ръцете ми трепереха, неспособни да почувстват нищо. После си смених дрехите и отвратено си оправих косата пред огледалото. Сложих вода за кафе и се облегнах на плота в кухнята. Небето беше в пепелния студен оттенък на късната есен, тежки виолетово-сини облаци мудно се стелеха по него. Голите клони на дърветата се издигаха нагоре като тънки, сухи ръце. Седнах на един от кухенските столове и подпрях глава на ръцете си.

Желанието да видя Блейк се усилваше с всяко изтракване на часовника. Любовта и омразата се сплитаха в мен в убийствена плитка, която тласкаше ума ми към безумието. Обвинявах ли я за инцидента? Не точно. Смятах ли, че тя може да ми помогне? Може би. Трябваше да я видя, да почувствам върху себе си очите й с цвят на смолисто кафе, да вдъхна парфюма й, за да разбера какво става в душата ми.

А дали тя щеше да поиска да е с мен след като ме види? Да, преди Блейк беше привлечена от мен, но дали ме обича? Дали харесва само тялото и лицето ми, защото някога бяха красиви? Затворих очи. Сигурно щеше да побегне щом ме види, а аз щях да я догоня и да я пребия като куче. Поне един път щях да освободя изпепеляващия гняв в себе си и да се превърна в пепел.

Изправих се и направих кафето с разтреперани ръце. Внимателно се вглеждах в пръстите си, защото ако отклонях поглед, нямаше да разбера какво правя. Върнах се на мястото си и играейки си с една салфетка, отново се замислих. Кожата ми не усещаше текстурата на червената хартия, както нямаше да усети и ако се прободях с нож.

Звънецът издрънча в празната къща и изпрати остри тръпки във вените ми. За момент адреналинът ме обездвижи. Тръгнах към вратата, обхванат от мъчително безспокойство. Безчувствената ми ръка бе на дръжката. Прехапах устна, разкъсван от колебание, копнеж и късчета гняв. Поех си въздух и отворих рязко вратата.

Блейк стоеше пред мен. Смолистите й очи се устремиха в мен живи, топли, меки. Конячно-русата й коса се вееше на вятъра. Внезапно гневът ми се изпари и макар да не си беше отишъл напълно, се бе свил до малка контролируема топка. Изостриха се резливия копнеж и парализиращият страх, че тя ще се обърне и ще си тръгне от  мен, изплашена от зомбито, което някога е било сексапилен красавец. Устните ми колебливо потрепнаха и когато нейните се разтеглиха в отговор, усетих как краката ми се подкосяват. Яростта може би нямаше да си отиде скоро, но вече щях да мога да я контролирам.

Отпуснах ръце покрай тялото си и кротко я погледнах в очите, като все още чаках да побегне.

 

 

 

 

 

 

 

83.

 

 

  -Не мога да разбера какво ми казваш... – промълви той в телефона – Това не е истина. Шегуваш се, нали, скъпа? Шегуваш се с мен?

-Не, Климент – казах равно – Съжалявам. Не издържам повече. Не искам да те лъжа.

Току-що бях съобщила на любовника си, че няма да се омъжа за него и искам да остана със съпруга си, защото го обичам. Часовникът на стената показваше един и четвърт. Това беше най-удобното време да говоря с Климент, без да се страхувам, че Олга ще подслушва. Лежах на голямата спалня, облегната на купчина лъскави тъмновиолетови възглавници, облечена в прасковена нощница. Спомних си, че това бе любимата нощница на Климент, както и на Емил. Сърцето ми подскочи от съвпадението и гърлото ми се сви.  

-Не – разсмя се той – Ти ме обичаш, Наталия. Пияна ли си, какво?

-Не съм пияна – отговорих – Моля те, не влошавай положението. Аз не те обичам, обичам Емил, искам да бъда с него. Не желая да те лъжа повече. Не го заслужаваш.

-Как смяташ, че трябва да реагирам? – изведнъж гласът му загрубя, сякаш вече не разговарях с  младото момче, което познавах.

-Не знам – признах – Просто реших да ти кажа истината. Не мога да напусна Емил, не мога да се омъжа за теб.

-Мислиш, че ще оставя нещата така ли? – попита той през особен, студен смях – Мислиш, че просто ще си замълча и ще те оставя да ме правиш на глупак?

Побиха ме тръпки. Хладния нощен вятър се уви около къщата. Звездите в кадифеното небе проблеснаха, сякаш намигнаха.

-Не, скъпа – продължи Климент – Няма да стане както си си го представяла.

-Заплашваш ли ме? – окопитих се.

-Да – каза той самодоволно – Щом го приемаш като заплаха.

-Климент... – започнах, но той ме пресече:

-Емил се връща утре, нали? Ние с баща ми – също. Мога да намина към вас по някое време и да си побъбря с любимия ти съпруг.

Почти се задавих.

-Няма да го направиш – казах.

-Какво лошо има в един приятелски разговор? – невинно попита любовникът ми – Емил ме обича, аз го уважавам...

-Не можеш да ми го причиниш! – успях да промълвя. Страховитият, някак безсмислен смях отново се дочу от другата страна на линията.

-Аз не мога? А ти на мен? Ти какво ми причини? Ти можеш да си играеш с мен, а аз не? – звучеше решителен, възрастен – Обичам те, Наталия. Сега осъзнавам, че за теб това не означава нищо, но за мен е много. Не си спомням да съм се влюбвал така в друга. Ти беше целият ми свят и изведнъж откривам, че всичко е било игра и запълване на свободно време! – почти изкрещя той с разтреперан глас.

-Климент...

-Не! Няма Климент! Отдавна мина времето, когато ми казваше Климент! Ще разкажа всичко на Емил. Обещавам ти. Щом няма да си моя, няма да бъдеш и негова! Не можеш безнаказано да се подиграваш с хората и да ги унижаваш!

Стори ми се, че около мен се е появил дълъг черен тунел. Стените трепкаха, някак вибрираха. Стиснах очи.

-Климент, моля те – проговорих – Недей. Нали твърдиш, че ме обичаш? Ако ме обичаш, не го прави.

-И какво? Да си замълча и те оставя да отидеш при него сякаш нищо не е било? Не, няма да стане. Заклевам се, никога не бих те наранил, но ми дойде в повече. Не бих наранил и него, защото го чувствам близък, но цялата история е прекалено унизителна за мен. Съжалявам, Наталия.

-Емил няма да ти повярва – опитах да се хвана за единствената останала сламка – Няма да ти повярва.

-О, напротив – ледено каза Климент – Мислиш ли, че той не знае? Със сигурност подсъзнателно, вече е подготвен за подобно нещо. Всеки възрастен мъж с млада жена е подготвен. Всеки милионер с лъскава съпруга знае, че тя му изневерява. Как няма да ми повярва? Няма да му се иска и ще го заболи, но веднага ще разбере, че това, което казвам е самата истина.

-Климент! – ужасена възлкикнах, но любовникът ми пак ме прекъсна:

-Съжалявам, Наталия. Щом няма да си с мен, няма да бъдеш и с него. Ти ми отне себе си, аз ще ти отнема него. Мразя отмъщението, намирам го за изключително долно, но понякога боли толкова силно, че без да искаш падаш по-ниско отколкото си предполагал, че можеш да паднеш.

В следващия момент разбрах, че е затворил. Телефонът се плъзна между скованите ми пръсти и тупна върху леглото.

-Господи... – прошепнах – Какво ще правя? Какво ще стане сега?

Утрото ме завари вперила очи в прозореца, немигащо взираща се в нищото. Не бях мигнала, изплашена, ужасена. Душата ми се бе вцепенила, кръвта ми се бе смръзнала. Надигнах се и като насън започнах да се обличам. Изобщо не виждах какви дрехи навличам. Седнах пред огледалото, за да си оправя косата, но не видях отражението си. Осъзнах, че се взирам невиждащо в машата за коса и когато посегнах към нея, ръката ми трепереше.

Слязох във всекидневната, където Олга вече оправяше масата.

-Добро утро, госпожо – обърна се тя към мен – Какво ще желаете за закуска?

-Само кафе – отговорих рязко и тръгнах към прозореца, за да скрия пребледнялото си лице. Гърлото ми бе свито като юмрук, коремът ме болеше, а страхът изгаряше като киселина душата ми. „Какво ще правя?” – крещеше обезумялото ми съзнание – „Емил със сигурност ще му повярва. Какво ще правя?!”. Стиснах клепачи. Вкопчих пръсти един в друг и си наложих да дишам равномерно. Добре, ще измисля нещо. Немислимо беше аз да разкажа на Емил. Това нямаше да реши нищо. Как щях да понеса мъката в нежнозелените му очи? Изпитах непреодолимо желание да изпищя, но точно тогава влезе Олга с каничката кафе. Докато сядах на масата, пред мен изникна образът на милите лешникови очи на Леонид, чаровната му усмивка. Пропъдих ги, заедно с познатата болка в гърдите.

Цялата сутрин обикалях къщата, неспособна да стоя на едно място. Исках от Олга кафе, чаша след чаша, черно, горчиво, силно. Нервите ми бяха толкова изопнати, че ми се струваше, че във всяка сянка се крие Климент, във всяко проскърцване на мебел долавях стъпки. Пренареждах гардероба си, ровех в кутията с бижута, плаках, заключена в банята. Да се самосъжалявам беше жалко, да се обвинявам – безполезно. Но пък беше неизбежно да го правя. Слънцето се издигаше в небето и времето неумолимо изтичаше. Вече бе пладне. Олга някак колебливо почука на вратата на кабинета на съпруга ми, където седях и се чудех къде да се дяна.

-Госпожо? Време е за обяд. Искате ли да...

-Не съм гладна.

-От сутринта сте само на кафе – настоя тя – Добре ще е да хапнете нещо.

Вдигнах очи и продължително я изгледах. Тя се смути.

-Извинявайте – проговори и понечи да затвори вратата.

-Чакай – обадих се – Донеси ми една кана кафе. Този път обаче с мляко и захар.

-Както желаете – кротко отвърна Олга и излезе. Скочих на крака и закрачих из кабинета. Напрежението ме разяждаше. Отворих прозорците и запалих цигара. Горчивият пушек се понесе към небето с наситения цвят на есента. Когато Олга влезе, дори не се обърнах. Чух затварянето на вратата зад гърба си и си отдъхнах. Не ми харесваше как ме гледа тези жена. Нима знаеше нещо? Ами ако ме бе виждала със сина си, а после и с Климент? Може даже и да се досещаше за Виктор. Сигурно знае какво се случва с мен и с тайно злорадство приготвя кафето ми, мислейки за скандала, който предстоеше. Сипах си една чаша. Напитката беше вкусна, сладка. Не можеше обаче да отпусне скованите ми гърди. В тях, като отровна змия, скрила зъбите си, се спотайваше страхът. През прозореца се виждаше градинарят, който идваше два пъти седмично, за да поддържа градината. Той вдигна очи и самонадеяно ми се усмихна. Стори ми се, че в погледа му проблесна някакво самодоволство, някакво злорадство. „Знам какво ще се случи” – като че казваше той. Побързах да се отдръпна с разтуптяно сърце.

Денят бавно си отиваше. Отказах поканата на приятелките си за пазаруване в центъра, защото не исках да ме разпитват. Отново не хапнах нищо. Когато слънцето се скри, вече бях толкова обезумяла, че подскачах при най-малкия шум. Развиках се на Олга за нещо, което на момента забравих, скарах се ненужно на градинаря, който продължаваше самоуверено и нахално да се хили, счупих една ваза и след като накарах Олга да почисти втори път, се качих в спалнята, проснах се на леглото и се разридах безшумно и горчиво.

Към полунощ се натъпках с приспивателни и си легнах. Не се опитвах да се самоубия, само да поспя. Главата ми се въртеше, размазани картини пробягваха през мозъка ми. Нищо не можех да направя освен да чакам. Да чакам. Да се страхувам. Сърцето ми биеше неравномерно въпреки приспивателните.Кофеинът бълбукаше във вените ми.

Унесох се след няколко часа, неспокойна и напрегната.

Събудих се и веднага усетих слънчевите лъчи, обсипващи цялата стая като кехлибарени пръски. Господи, значи е било сън. Въздъхнах усмихната. Ето, сега ще видя Емил до себе си, той още спи, но е толкова красив в слънчевата сутрин, толкова добър. След малко ще стана, собственоръчно ще му спретна любимата закуска и ще го събудя. Той ще ме целуне. Ще почувствам сладките му, омайни устни върху своите и дългите му ръце около кръста си. А после...

В този момент сякаш електрична искра премина през мен и клепачите ми рязко се вдигнаха. Като че някой дръпна щорите на съня. Половината от леглото беше празна. Емил трябваше да се прибере днес. Климент пътуваше насам. Почти роденият ми нов свят, изпълнен с любов, бе напът да руне из основи.

Скочих като ударена с мокър парцал. Усещането беше ужасяващо. Бях замаяна от приспивателните, стаята се въртеше бавно и неравномерно пред очите ми. Часовникът показваше един на обяд. Причерня ми. Емил трябваше да бъде тук след по-малко от десет часа. Заклатушках се към банята и отчаяно се загледах в отражението на бледото (направо бяло) си лице. Може и да бях спала, но сънят е бил нездрав, нервен, изкуствен. Цялата бях подпухнала.

Излязох от спалнята, облякла къса бяла рокличка с ръкави до лакътя и високи бели обувки. Бях сложила повечко грим, старателно прикривайки ужасния си вид. Стомахът ми се бе превърнал в оловно топче, сърцето ми като че бе спряло да бие. Гадеше ми се от страх.

Не намерих Олга във всекидневната и това ме учуди. Размътения ми от ужас мозък не можеше да осмисли нищо. Отвън се чуваше косачката. Отправих се бавно към кухнята, готова да се скарам на Олга, че се шляе. Ослепителносиньото небе се подаваше весело през прозорците, но дълбоките му висини само ме плашеха допълнително и ми се струваше, че не мога да си поема дъх.

Кухнята беше празна. Хубава работа. Намръщих се. Дори Владимир го нямаше, но това можеше да се обясни с факта, че е отишъл на пазар. Но Олга трябваше да е тук. Да мие чиниите, да разтребва масата след обяда със съпруга си, да се суети в очакване да стана, за да ме попита искам ли да хапна... съвсем объркана, тръгнах към спалнята й в дъното на коридора. Чувах само ударите на изведнъж пробудилото ми се сърце. Кънтеше в ушите ми.

В момента, в който отворих вратата и забелязах прислужницата, оформилата се караница с ума ми рязко се изпари. Първоначално въобще не осъзнах какво виждам, но после умът ми се избистри.

Олга прибираше всички вещи от стаята в два големи куфара.

 

 

 

 

84.

 

 

На другата сутрин падна първият сняг. Щом отворих очи веднага ме порази млечната, някак ефирна светлина, идваща от стъклената стена на къщата. Обърнах глава натам и забелязах прелитащите на вихрушки снежинки на фона на бялото небе. Часовникът показваше седем и половина. До мен долетя равномерното, дълбоко дишане на Донател. Завъртях се към него. Затворените му клепачи не трепваха, устните му не помръдваха. Профилът му, странно усмихнат дори когато лицето му бе тъжно, изглеждаше спокойно застинал, някак небрежен, шеговит даже и в съня. Прииска ми се да го докосна, но се отказах. Просто се усмихнах, отметнах завивките и го оставих да спи. Тихо се измъкнах от стаята и след като излязох от банята, се запътих към кухнята.

Бях прекалено смаяна за да се усмихвам, както става във филмите, докато претърсвах хладилника. Зад прозореца снежинките продължаваха своя вихрен, спираловиден танц. Пръстите ми попаднаха върху пакет кренвирши и в ума ми изплува рецепта, която знаех много отдавна, но никога не бях приготвяла.

Докато кренвиршите вряха в малката тенджерка на котлона, застанах пред огледалото в коридора. Носех захвърлената на най-близкия стол риза на Донател, защото нямах пижама. Когато снощи дойдох тук, изобщо не предполагах какво ще се случи. Навих ръкавите и се заех да се среша. Косата ми все още беше права и чиста и хвърляше меко сияние на изкуствената светлина. Закопчах копчетата до бюста и се загледах в отражението си. На устните ми се къдреше сдържана, невярваща усмивка. Ризата ухаеше невероятно.

Върнах се в кухнята, тъкмо навреме за да извадя кренвиршите от тенджерката. Сложих тигана и се захванах да оформям сърца от колбасите. Закрепих ги (надявам се) стабилно с клечки и ги пуснах в тигана.

Не мислех конкретно за снощи, но образите сами се натрапваха в главата ми, когато започнах да режа доматите на еднакви резени. Не открих маруля, но едва ли това беше от значение. Сложих яйцата в сърцевидните „кошнички” от кренвирши и се върнах към подреждането на масата (и към неволните размишления). Момичето, което дойде тук предната вечер бе изпълнено със съмнения, страх и опасения. Момичето, което се накани да си тръгне беше обхванато от разочарование, болка и решително обещание, че ще се справи. Момичето, което приготвяше закуска в момента можеше да се определи само по един начин – замаяно от любов.

Прехвърлих закуската в чиниите и подредих доматите. Сложих вилици и ножове, сгънах салфетките на триъгълници и налях в тигана малко вода. Сипах кафе в две големи (и различни) чаши и доволна огледах сложената маса. Отворих прозорците и с въздушния повей влетяха няколко снежинки. Не беше студено, времето бе по-скоро меко и скоро нямаше да натрупа. Но беше красиво. Заседях се покрай прозореца, без всъщност да виждам гледката, мислейки само за него.

-Добро утро.

Подскочих и се обърнах по посока на сънения мъжки глас, долетял като камбанка иззад мен. Донател стоеше в подножието на стълбите, с полузатворени очи, но вече се смееше. Не просто се усмихваше, а се смееше с цялото си лице. Усетих познатия порив да се разкикотя, вълнение плъзна по кожата ми. Той беше само по боксерки и на мен ми се прииска да извърна поглед, изчервена като десетгодишна ученичка, притеснено хихикаща и смутена. Което беше малоумно, като се има предвид, това което се случи снощи. Спомних си как светлината от камината играеше по голата му кожа, която бе удивително нежна и гладка за мъж на неговата възраст.

-Добро утро – усмихнах се и краката ми сами ме понесоха към него. Кикотът гъделичкаше гърлото ми като газирана напитка, кръвта вече се качваше в бузите ми. Реших, че трябва да е станало с поне десет градуса по-топло. Донател ме посрещна с прегръдка. Скрих лице в гърдите му, засрамена и разгорещена. Не исках той да вижда пламналите ми страни и от това те още повече се зачервяваха, злобно решени да ме издадат.

-Знаеш ли откога не съм виждал жена да се изчервява заради мен? – попита той закачливо и с това разби напълно надеждите ми. Притиснах се в него, едновременно ядосана и зарадвана, без да знам какво да му кажа. Гърдите му излъчваха сила, ефирно съчетана с нежност, от него лъхаше на нещо свежо, чисто, дори бебешко. Сухите му, нежни ръце ме обгръщаха, а аз изведнъж усетих, че всеки момент ще се разплача.

-Даниел? – той леко се дръпна и ме погледна – Добре ли си, скъпа? – почувствах пръстите му под брадичката си и го оставих да вдигне главата ми. Светлите му, пъстри очи, допреди малко сънливи, сега просветваха объркани.

-Повече от добре съм – чух се да казвам – Супер съм.

И сълзите ми рукнаха.

-Даниел! – ръцете му хванаха раменете ми, зеленикавите му ириси съвсем се разсъниха – Даниел!

-Не се притеснявай! – възкликнах и избухнах в смях, докато хълцах от плач. Получи се трагикомична какофония – Много съм добре. Не виждаш ли – щастлива съм! – и пак зацвилих, но вече не знаех дали плача или се смея. Донател смаяно се взираше в мен, но след малко плахо се усмихна. Надигнах се и го прегърнах здраво през шията. Ръцете му плъзнаха около кръста ми.

-Ще се наложи да ти повярвам – каза той, а смехът бълбукаше зад думите му – Все пак не съм лекар. Но изглеждаш невероятно, така че явно няма от какво да се тревожа.

Какво, по дяволите ми ставаше? Постепенно се опомних и отстъпих назад. Бузите ми още бяха топли и подозирах, че приличам на домат.

-Червена ли съм? – изръсих преди да се осъзная. Веднага ми се прииска да се зашлевя през устата. Изобщо не знаех какви ги приказвам в присъствието на този мъж. Донател отметна назад глава и чистосърдечно се разсмя. Смехът идваше дълбоко от гърдите му, извираше като ручей и галеше ушите ми като с ласкава ръка.

-Червена ли? О, Боже, ще припадна. Червена!  Откога не съм се смял така! Даниел, чувствам се като петнайсетгодишен – изхили се той и ме притегли към себе си – Като че отново съм тийнейджър!

Явно и двамата бяхме откачили. В следващия момент вече цвилех заедно с него, неспособна да се удържа. Кикотът ни се смеси и закънтя в луксозната кухня. Смяхме се докато ребрата не ни заболяха, а аз усетих солен вкус в гърлото.

-Хайде да закусваме! – предложих, когато вече бях в състояние да говоря нормално. Донател ме погледна, ухили се, но се овладя и се настани срещу мен.

-Какви вкусотии – одобри той, докато палеше първата си цигара с кафето и ми намигна – Кой да знае, че си била толкова способна?

Едва не се разкикотих пак на неволната двусмислица, но си наложих да остана сериозна.

-Благодаря.

-Е, ще ми обясниш ли какво по дяволите беше това преди малко? – попита той полуусмихнат и дръпна от цигарата.

-Не мога – свих кротко рамене – Но ти казах основното. Щастлива съм. Още не мога да повярвам какво се случи.

-Да си призная честно, и аз – мило се усмихна той – Когато отворих очи тази сутрин и видях празното легло, реших че съм сънувал. Сметнах, че всичко е било плод на въображението ми.

Отпих кафе и го погледнах. Той също ме погледна и в мен се надигна познатия гъдел. Отклоних очи, усещайки как смехът напира към устните ми.

-Не беше сън – казах равно – Нищо от това, което се случи не беше сън.

-И какво излиза? – изпусна Донател пушека – Ти не си предполагала, че те обичам и аз не съм предполагал, че ме обичаш?

-Да – усмихнах се – Когато снощи ми каза онези неща, бях толкова изненадана, че помислих, че халюцинирам.

-Искаш ли да ти потвърдя, че всичко е истина? – нежно, почти мъркащо попита Донател и пъстрите му ириси внезапно засветиха. Дъхът залепна за гърлото ми. По кожата ми се плиснаха острите, горещи тръпки, които само той успяваше да извика у мен.

-Да – проговорих. Той остави грациозно, направо изящно цигарата в пепелника и се изправи. Когато застана пред мен, имах чувството, че цялата се топя.

-Обичам те – прошепна Донател и ме целуна. Устните му ухаеха на прясно изгорен тютюн и кафе, а някъде зад тези аромати се долавяше и неговото ухание, уханието на любов и страст. Отвърнах му без колебание, отдадох се на целувката и потънах в сластна забрава, обгърната от пламъци и копнеж.

Също така изведнъж както се беше променил, Донател се откъсна от мен, засмя се добродушно и каза шеговито:

-А сега е време да си изядеш закуската.

Зяпнах с отворена уста, а сърцето ми биеше до пръсване. Сладострастната мъгла се разсейваше и вече можех да мисля. Мъжът срещу мен се подсмихваше самодоволно, докато натискаше цигарата в пепелника.

-Явно още ме бива – отбеляза той и нападна кренвиршите.

-И още как – промърморих, като разтърквах слепоочията си. Взех чашата и отпих стабилна глътка. В кръвта ми още бушуваше адреналин.

-Чудесни са – изфъфли с пълна уста Донател – Хапвай.

-Лесно ти е да го кажеш – уж се сопнах, но усмивката вече разтягаше устните ми.

-Какво ще правим? – попитах, сгушена в обятията му. Гледахме хвърчащите снежинки през стъклената стена на спалнята. Изгледът беше разкошен. Боровата гора се издигаше пред нас, посребрена от първия сняг, а над нея планинските вериги чезнеха в полупрозрачна мъгла.

-Не искам да се крием – каза Донател – Но смятам, че поне докато не говоря с Албина не трябва да се показваме пред хората. Представи си тя да научи от друг за нас. Ще бъде голям удар.

-Да – въздъхнах – Страхувам се, че много ще се разстрои.

-Аз ще й обясня всичко – погали бузата ми Донател – Не се тревожи, любов моя.

Коремът ми потрепна при тези негови думи и тийнейджърският кикот пак се надигна. Овладях се.

-И аз не искам да се крия – признах – Няма да го понеса. Искам любовта ни да е открита и честна, нека всички знаят. Но, разбира се, се притеснявам, че ще ни одумват.

-Естествено, че ще го правят. Това ще е много интересна клюка за лелките и бабичките – той се надигна и ме погледна – Ще заминем, Даниел. Когато се разберем с Албина, ти предлагам да се махнем оттук. Ще се преместим в друг град, а ако трябва и в друга страна. Имам нещо предвид. Ако си съгласна, разбира се. Аз искам само да си с мен.

-Съгласна съм – промълвих – Ще направя всичко за теб. Ще направя всичко, за да си щастлив. Помня какъв беше, когато те срещнах.

Донател не отговори, само притисна устни в моите. Прилепих се до него и прехвърлих тяло върху неговото. Ръцете му затегнаха хватката си около мен и целувката му придоби властни нотки. А навън, зад прозореца, снежният вихър все така танцуваше и описваше бяло-пушечни спирали в млечното небе.

 

 

 

85.

 

Няколко седмици след откриването на бара на Флориан и Ирина се наслаждавах на зимната съботна сутрин. Деймиън днес работеше до обяд, а аз имах почивен ден. Борис тичаше около мен и се опитваше да ме убеди да играем на колички. Пиех кафе с мляко и се ровех безцелно в интернет, докато навън снежинките се сипеха с тихо усърдие над земята.

Едно заглавие привлече вниманието ми:

„Истинска купонжийска буря”

Отворих статията и по лицето се разля усмивка. Ставаше въпрос за нашите приятели. „Дайкири” явно бе привкякъл вниманието и на журналисти, макар че не ги бях видяла. Снимките показваха голямата тълпа, която се натискаше да влезе през вратите под неоноворозовия обемен надпис „Дайкири”. След това имаше миниинтервю с две тийнейджърки преди откриването.

„-Какво очаквате от ре-откриването?

-Определено същото добро обслужване и високо качество на напитките.

-Смятате ли, че новите собственици са твърде млади, за да имат собствен успешен бизнес?

-Мисля, че това е супер яко! Те са почти на нашата възраст и най-добре ще знаят какво харесваме! Според мен заведението ще потръгне много добре!”

Засмях се и плъзнах статията надолу. Още снимки на младежи, които махат на камерата, снимки на Ирина и Флориан на вратата, текстов материал за очакванията към обновения бар. Следваше още една минианкета, но този път след края на партито.

„-Доволни ли сте от откриването?”

„-Беше супер якото парти! Забавлявахме се до припадък! Поздрав за музиката, за коктейлите! Тия сладури наистина знаят как се върти бизнес!”

„-Беше уникално. Наистина се забавлявахме с компанията ми. Всичките ни очаквания бяха оправдани. Имах дори възможността да си поприказвам с Флориан и останах приятно впечатлен. Мисля, че е пич и ще се справи с предизвикателство.”

„-Познавам предишния собственик и честно казано бях скептична към ре-откриването. Признавам, че дойдох тук, подготвена за пълен провал. Но сега, мога с ръка на сърцето да кажа, че определено ми хареса и със сигурност ще посетя „Дайкири” отново.”

„Очаквайте специално ексклузивно интервю с новите собственици в следващия брой!”

Така завършваше статията и аз доволно се усмихнах. Със сигурност без бащата на Ирина нямаше да поместят статията, но пък партито наистина беше много забавно и се надявах, че очакванията на хората ще се оправдаят.

Борис дотича до мен и изкрещя:

-Хайде, хайде, мамо! Вземи я!

Погледнах го и видях жълтата количка да прелита покрай краката ми. С въздишка и усмивка едновременно, се смъкнах от стола и погнах ферарито. Междувременно се обадих на Ирина.

-Прочетох една много интересна статийка – ухилих се в телефона.

-Значи си я видяла! – възкликна Ирина. Звучеше малко задъхана, около нея се чуваше шум.

-Да и ми направи впечатление, че е много положителна. Не знаеш колко се радвам за вас!

-Благодаря ти – засмя се тя – Добре, че баща ми и Рафаил са приятели. Иначе не знам какво щяхме да правим.

-Къде си? Отвреме-навреме прекъсваш – казах и засилих количката към сина си. Той се разпищя от удоволствие и се затъркаля по килима.

-Прибирам се към нас. Бях при тати, после трябва да уредим поканите за сватбата. Ще взема Флориан, въпреки че е ужасен – изкикоти се Ирина. Разсмях се с нея.

-О, браво – ухилих се – Побързайте, че така ми се ходи на сватба...

-Хубавите работи бавно стават – дълбокомислено отбеляза тя.

Приключихме разговора и аз весело се върнах към играта с Борис. Поглеждах нетърпеливо към часовника. Беше единайсет и петнайсет, Деймиън трябваше да се прибере всеки момент.

-Мамо! Ам-ам – обади се Борис. Осъзнах, че държа количката и се взирам като глупачка в нищото, усмихната.

-Гладничък ли си? – сепнах се.

-Да! Да! Гладничък! – възкликна детето и побягна към кухнята. Сложих го да седне и му сервирах пюрето и зеленчуците. Вече се хранеше сам и лакомо загреба храната. Седнах до него.

В този момент чух вратата да се отключва и скочих.

-Скъпа! – провикна се Деймиън – Прибрах се!

Хукнах към него. Той стоеше на вратата с две кутии пица в ръце. Щом ме видя, пусна пиците и разпери ръце. Хвърлих се в обятията му и го притиснах към себе си.

-Здравей, Деймиън – казах и се надигнах, за да го целуна. Откакто бяхме заедно отново, всичко бе започнало отначало. Всичко отпреди това бе изчезнало и сякаш наново бях влюбена в Деймиън, но този път по-силно, безумно. Ониксовите му очи светеха, всеки път щом ме погледнеше, и бях сигурна, че и при него е така. Той засмян се дръпна от мен и отметна косата ми назад.

-Нося от любимата ти пица, красавице – нежно каза той – Хайде да хапнем, а после ще излезем някъде със сина ни.

Сепнах се и го погледнах. Безмълвно хванах ръцете му и понечих да кажа нещо, но не можах да отроня и дума.

-Какво има? – засмя се Деймиън – Да, Борис ми е син.

-Деймиън... аз – заекнах развълнувана – Аз...

Той се наведе към мен, вдигна лицето ми е нежно притисна устни в моите.

-Хайде, ела – каза той и ме поведе към кухнята.

Следобяд Борис заспа сладко и аз и Деймиън прекарахме няколко приятни часа заедно. Гледахме филм, направихме си пукнаки, а снегът се стелеше на плътни талази зад прозореца.

-Може би днес детето ще спи повече – казах сънливо – Искаш ли да излезем направо да вечеряме?

-Добре – каза той и се изтегна на дивана – Както кажеш, красавице. Ела при мен.

Излегнах се на гърдите му и погледнах към прозореца. Разказах му за статията за „Дайкири”. Той слушаше внимателно, после изключи компютъра и измърмори сънено:

-Май ще дремна. Какво ще кажеш да поспим?

Разхилих се подигравателно, но и на мен ми бе хрумнала същата мисъл и се съгласих. Унесли сме се прегърнати, косата ми се сипеше по гърдите му, а снегът сучеше безкрайните си спирали навън.

Усетих как нещо се мъчи да ме изтръгне от съня, някакъв рязък, неопределен звук. Трепнах и се надигнах с натежала глава. Здрачът лазеше синкаво към нас. 

-Телефонът... – избърбори Деймиън, а ръцете му се отпуснаха около мен – Телефонът ти... – и сякаш пак се унесе.

-Ало? – даже не бях погледнала кой се обажда. В следващия миг усетих рязка, освестителна болка и напълно се разсъних. Притиснах устни към ръката си, за да сподавя плача, надигнал се в гърдите ми.

-Господи! – изплаках. Деймиън отвори очи като по команда и се взря в мен. Ониксовите му ириси просветнаха тревожно.

Когато разговорът приключи, аз се обърнах към него, смазана и разплакана. Той разтвори ръце и ме подкани в обятията си. Облегнах чело на рамото му и пресекливо, насечено започнах да му разказвам. Той не ме прекъсна докато говорех, само ръката му галеше косата ми. Вдигнах премрежените си от сълзи очи и видях, че неговите са се превърнали в натежали от мъка езера.

Притисна ме към себе си и за втори път ме остави да ридая върху тениската му, като ме прегръщаше и леко разтриваше гърба ми. В съседната стая детето се събуди и тревожно изплака.

 

 

 

 

 

 

 

86.

 

 

Бях забравил, че не всички филми са красиви до самия край.

В момента, в който един състрадателен, но все пак безразличен глас ми съобщи по телефона, че Ирина е мъртва, в мен се породи нелепата мисъл: „Но аз й обещах, че ще живеем като в романтичен филм!”.

Оставих телефона и безмълвно се вторачих в притъмняващите прозорци.

Моята Ирина – мъртва. Не! Тя беше моя! Аз я обичах! АЗ Й ОБЕЩАХ...

Не може да е вярно. Умолявам те, който и да си, умолявам те, не ми я вземай! Не ме лишавай от нея! Не, не, не, недей! Недей! Недей, ГОСПОДИ!

Нека са сбъркали, нека са сгрешили, нека са си купили дипломите! Нека да е в кома, нека да е в безсъзнание, нека да е на смъртно легло! Но нека още е жива! Нека да я видя само още веднъж, само още веднъж жива, нека само още веднъж почувствам топлината на ръцете й! Умолявам те! После я вземи! После я вземи, а мен ме остави тук още петдесет, още сто години! Само не ми казвай, че вече си е отишла! УМОЛЯВАМ ТЕ!

Мъртва е. Мъртва. Ирина е мъртва. ИРИНА Е МЪРТВА?! Не, не, не, не, не... няма как да е мъртва. Няма начин. Нещо са сбъркали. Аз я видях сутринта. Тя ме целуна на излизане!  Носеше най-хубавите си дънки. Отиде при баща си, за Бога!  Не, сигурен съм, че е жива. Чакам я. Всеки момент ще се прибере! Ще се върне и ще ме извика по име! Ще ме докосне! Ще ме целуне! Не, не, жива е! Ирина! Ирина! Ирина! Къде се бавиш?

Не, не позволявай на съмнението да покълне в мен. Знам, че е добре. Някой си прави шега. Ужасна, убийствена, жестока шега! Но все пак – шега! Няма да му се сърдя. Само да се покаже. Нищо дори няма да му кажа! Само да каже кой е! УМОЛЯВАМ ГО!

Надигнах се от стола, почти без да осъзнавам какво правя. Запрепъвах се по коридора като не можех да мисля за нищо друго, освен за една безсмислена реплика чута някъде: „Надеждата умира последна. Надеждата умира последна. Надеждата умира последна. Надеждата...”

Запалих колата и мислено се учудих как съм се качил в нея. Заключих ли входната врата? Да, май съм си взел якето. Да тръгваме. Карах, без даже да знам къде точно отивам. Едва когато видях болницата, осъзнах, че идвам тук, за да се убедя, че Ирина е добре. Да, господине, лека контузия, господине. Ще трябва да много да пазите травмираната част, госпожице. Да, госпожице, лед е добре. Не господине, не можете да целувате госпожицата още. Не се е...

Слязох залитайки и се отправих към входа на болницата. Странно мърдаща част от съзнанието ми се опитваше да каже нещо, но другата, по-голямата крещеше сърдито. Флуоресцентните лампи ме заслепиха. Зяпнах медицинската сестра на рецепцията и осъзнах, че не знам какво търся. Внезапно си спомих, че навън вали сняг и белите снежинки красиво контрастират с виолетово-оранжевото небе.

-Флориан! – откъснах очи от чакащата сестра и бавно се завъртях. Един висок мъж вървеше към мен неестествено бързо. Озова се на сантиметри от мен за части от секундата. Брей, че хубави очи има този джентълмен. Синьозелени, ясни, ярки. Къде съм ги виждал и защо от тези очи текат сълзи? Какво му става?

-Флориан, аз съм бащата на Ирина. Найджъл.  

Ирина ли? Смръщих се. Ирина. Моята любов. Да, точно за нея бях дошъл.

-Здравей, Найджъл – усмихнах се –Да, знам, че си ти. Хайде да прекратим комедията, искаш ли? Кажи къде криеш Ирина и кой се гаври с нас?

Синьозелените очи пред мен се наляха за пореден път. От тях се спуснаха бистри поточета солени сълзи, но не проумявах защо този мъж плаче. Нали дъщеря му беше жива? Какво се е случило?

-Флориан, Ирина е...

Вдигнах ръка.

-Да, знам. Казаха ми по телефона. А сега, ако обичаш, стига си ме разигравал. Дошъл съм да я прибера оттук, защото след няколко седмици е сватбата ни.

-Флориан! – Найджъл ме погледна по-внимателно. Онази, мърдащата част на съзнанието ми нададе вопъл, но аз пак я накарах да замълчи – Тя е мътрва, Флориан. Момичето ми е мъртво!

И той се хвърли на една от твърдите бели пейки, захлупи лице с ръце и зави като самотно куче. Взирах се в него, неразбиращ, скован. Към нас бързаше медицинска сестра.

-Господа, моля ви – каза тя натъжено (но все пак заучено. И кой ли може да я обвинява? Вижда подобни ситуации всеки ден.) – Хайде да се качим на горния етаж.

-Не, не искам аутопсия! – възкликна нечии глас и аз разтърсих глава. Намирах се на някаква пейка, около мен миришеше на лекарства, осветлението бе твърде ярко, твърде остро. Пред мен стоеше висока жена в бяла униформа. Къдравата й коса хвърляше сянка на челото. Зяпнах я онемял, не знаех какво ще поиска от мен.

-Господин Крейг? – гласът й, нежен и школуван, долетя отдалеч.

-Аз съм – измърморих и пак я погледнах.

-Госпожица Андерсън почина днес в седемнайсет часа и трийсет и четири минути. Искате ли да...?

Но аз вече не я чувах. Удивително гъста, памучномека мъгла покри всичко и просна неестествена, но приятна тишина. После очите ми се затвориха.

-Сине? Скъпи? Чуваш ли ме? – мек глас долиташе до ушите ми, разбуждаше в мен смътни спомени, подозрения. Не ми се струваше уместно да отварям очи.

-Флориан? – този глас беше по-груб, но благозвучен, познат. В дрезгавите му нотки долавях загриженост и болка.

Клепачите ми бавно се вдигнаха и лицата на родителите ми изплуваха пред мен. Майка ми плачеше. „О, не” – помислих – „Още сълзи”. И в този момент моите избиха на повърхността и с рязко, ужасено вдишване се надигнах.

-Майчице...! – едва успях да възкликна и се задавих от истините, нахлули в ума ми.

С Ирина бяхме говорили за смъртта. Никога не бяхме бягали от тази тема, както правят повечето хора. Спокойно, дори с усмивка бяхме обсъдили начините, по които искаме да си отидем. Тя бе твърдо за кремирането, а аз няма нищо против да ме погребат. „Искам ти да пръснеш прахта ми, скъпи” – бе казала тя – „Ако си жив след мен, ти трябва да го направиш.”. После дълго се бяхме смяли и се бяхме забавлявали с простата истина „За там ред няма”.

Вдигнах очи към родителите си.

-Тя искаше да я кремират – прошепнах грапаво. Разбрах, че се намирам вкъщи, във всекидневната. Снегът продължаваше да буйства зад прозорците, които бяха станали съвсем черни.

-Да, знам – кимна баща ми – Поговорихме с Найджъл. Той се е обадил на всичките ви приятели. След два дни ще се извърши кремирането.

-Къде е? – проговорих. Не бях разбрал напълно какво ми обяснява, само едно ме вълнуваше.

-В моргата – отговори майка ми – Където са всички, детето ми.

-Отивам да спя – изграчих – Лека нощ.

Изправих се и тръгнах към стаята си, като ги оставих да гледат след мен. По стълбите бе някак трудно да се изкача, препъвах се, чувствах краката си почти неподвижни. Направо виждах как зад гърба ми родителите ми се гледат с безмълвна тревога и в главите им се въртят всякакви мисли. Хвърлих всичките си дрехи в пералнята и се оказах в банята, без да помня пътя до там. „Не можах да я видя” – отекна в главата ми, докато пусках душа. Водата започна да ме облива на плътни, горещи струи и това ми се стори прекрасно.

Вмъкнах се под завивките и се учудих, че изобщо не си спомням да съм излизал от банята. Обърнах се на една страна и затворих очи. Мракът беше утешителен, притъпяващ всяко чувство. Завивката беше мека, обвиваше тялото ми като облак от топлина.  Не отворих очи, макар да се съмнявах, че няма да заспя.

Не мислех за нея, не си спомнях лицето, косата или очите й. Не ме заливаха спомени за прекараното време заедно. Всичко това бе блокирано от разума ми, от скования от безплътна болка ум. В главата ми кънтеше само едно нещо: „Не можах да я видя”. Когато отново я видя, ще бъде просто обвивка на предишната Ирина и ще изчезне сред огнената, вечно гладна паст на крематориума. Очите ми искаха да се отворят, но аз ги стиснах и насочих мислите си към тези оранжеви, златисто-бледи езици на огъня. После помислих за купчината сватбени покани и снежнобялата рокля, която се пазеше в тайна от мен. Помислих за дебелия каталог за сватбени торти, над който бяхме стояли близо час и пак не избрахме подходяща торта. Тя искаше нещо с много шоколад, а аз смятах, че трябва да е изцяло сметанова. Замислих се за годежния пръстен, който й подарих. Нямаше да бъде на пръста й, докато се превръща в пепел. Ще го запазя.

Снегът безмълвно трупаше над града, застилаше улиците и тротоарите. Моргата. Тя излува в ума ми неканена и мрачна, но същевременно спокойна, не страшна. Сега там е също така студено, както и навън в снега. Съзнателно отблъснах образа, който се натрапваше в главата ми и се обърнах по гръб.

Лека нощ, Ирина. Ще поспя заедно с теб. Ти ще усетиш, че и аз съм заспал. Обичам те. Не, не идвай в съня ми. Обичам те.

И колкото и да е странно, аз се унесох, заспах неусетно както го правех и преди, душата ми потъна в глъбините на неизвестното и не извади нито мрачни образи, нито красиви заблуди. Заспах дълбоко, сякаш тя бе до мен, хлътнах в лишен от сънища сън, възстановяващ, утешителен.

Унесох се така леко, както се случваше и преди, унесох се безпроблемно, почти усмихнат, с някаква убеденост, някаква смътна опора, неосъзнавана все още и хладно-носталгична.

Заспах дълбоко, а тя не се появи в съня ми, не се опита да ме докосне, не ми проговори. Ирина изчезна завинаги от пространстото на сънищата ми така, както изчезна и от живота ми.

Повече никога не я сънувах.

 

 

 

87.

 

Бях потресен, разстроен и ... гневен, когато разбрах за смъртта на приятелката на Флориан. За момент спрях да превъртам в ума си случката с Блейк и изпитах гняв, заслепяващата ярост се стрелна във вените ми. Горкият Флориан. Да, точно това си помислих. Не „горката Ирина”, а „горкият Флориан”. Защото тя вече бе другаде, отдалечена, безкрайно чужда на земния свят, а той беше тук и мъката му бе осезаема като физическото му тяло.

След два дни щеше да се извърши поклонението, а после и кремацията. Блейк смяташе, че е добре да останем и на нея. Все пак бяхме (поканени?  помолени?). От няколко седмици с нея бяхме заедно. Да, бяхме гаджета. Във всяка една секунда си припомнях какво се случи, когато тя дойде у нас след обаждането ми.

-Няма да избягам, Алекс. Престани да ме гледаш така – засмя се Блейк срещу мен – Може ли да вляза?

Отстъпих назад като насън.

-Разбира се – измърморих – Разбира се.

Тя мина покрай мен и аз долових сладко, наситено ухание на парфюм.

-Има кафе – продължавах да приказвам – Можем да пийнем , докато си говорим.

-Добре – усмихна се тя и вече сядаше, когато се появих в кухнята – Трудно ли ти е? – очите й пролазиха по мен. Почувствах раздразнение, но не и гняв.

-Оправям се – кратко казах и седнах внимателно. Пръстите ми се разтрепериха и Блейк посегна към чашата ми.

-Аз ще ти налея. Не се притеснявай.

-Благодаря – смънках и я погледнах. Боже, колко беше красива. Очите й бяха толкова топли, толкова нежни, със същия оттенък като кафето в чашите.

-Хайде, Алекс. Слушам те – и тя се протегна през масата и хвана безчувствените ми ръце в своите – Говори с мен.

Преглътнах, загледан в преплетените ни ръце. Ноктите й бяха дълги, лакирани в тъмнозелено, кожата й беше... никога нямаше да мога да я почувствам. Стиснах зъби и дръпнах ръцете си. Видях болката в ирисите й и почувствах вина и мъка.

-Не мога да усетя допира ти – почти злобно процедих – Не мога да усетя нищо. Дали стискам, дали докосвам, дали някой ме докосва... – гласът ми беше започнал да трепери. Гневът пулсираше във вените ми.

-Алекс...

-Освен това – извисих глас – Погледни ме!  Красив ли съм? Хубав ли съм? На какво приличам? Суха мумия с хлътнали очи и...

-Престани! – рязкото възклицание ме изуми и ме накара да вдигна очи. Блейк беше пребледняла. Устните и очите й ярко изпъкваха на бялата кожа.

Опитах се да кажа нещо, но тя вдигна ръка.

-Престани, Алекс. Какво си мислиш? – викна тя – Мислиш, че ме интересува как изглеждаш? Мислиш, че искам да съм с теб, защото си красив? Мислиш, че искам да сме заедно, за да ми завиждат другите?

-Ъм, аз... – заломотих, а тя пак вдигна ръка.

-Алекс, обичам те. Какво означава това според теб? – смолистите й ириси бляскаха, красотата й изгаряше очите.

-Ти ме... – заекнах – Ти...

-Да. Мислех, че си го разбрал. В началото бях привлечена от теб, защото беше ужасно секси. После обаче осъзнах, че не искам просто да спя с теб. Искам да бъда до теб, да се смеем заедно, просто да стоим един до друг. Не разбираш ли? Външния ти вид показва, че преминаваш през много страдания, че нещо се случва с теб.

Загледах я с отворена уста. Блейк ме наблюдаваше със струящ от нежност поглед. Протегнах безчувствената си ръка и придърпах лицето й към своето. Устните ни се срещнаха, почти подскочих от чувствата, нахлули в мен. Тя ме целуна хищно, първично, неумело. Ръцете ми се стрелнаха по гърба й и, въпреки че не усещах с тях, тялото ми не бе загубило чувствителността си. Наместих я в скута си и дръпнах уста от нейната.

-Обичам те – признах най-накрая – Обичам те толкова отдавна.

-По едно време бях решила, че никога няма да ми го кажеш – промълви Блейк и пак се приведе към мен.

Сепнах се, както съзерцавах зимния залез. Слънцето гаснеше зад заснежените върхове, а тежкият мокър сняг се топеше с песен в капчуците. Бях във вилата в планината, но този път не бях сам. Блейк бе дошла с мен и споделяше дните и нощите ми. Бяхме тук за да си починем, аз всеки ден правех физически упражнения и бавно се възстановявах. Още не се бях срещал с приятелите си, но щях да го направя, макар и по тъжен повод.

Преди няколко дни Клоуи дойде с Дилън да ме види. Веднага щом ме зърна, тя пребледня и въпреки че очите й се наляха със сълзи, не показа някакви признаци на разкаяние за думите, изречени при последната ни среща. Дилън се покатери по мен, забърбори на своя бебешки език и явно изобщо не забеляза, че съм различен от преди. На няколко пъти усетих познатата промяна в настроенията, но се овладях и се държах нормално.

-Не ходиш на психотерапевт – вдигнах очи и видях Блейк да влиза на терасата при мен. Беше облечена с пуловер, носеше суитшърта ми в ръце – Наметни се, скъпи. Студено е.

-Благодаря – казах тихо и се обърнах към последните медни лъчи на слънцето. Тя седна до мен и когато я погледнах, видях, че е хванала дланта ми с двете си ръце.

-Пръстите ти са ледени. Милият Флориан, милата Ирина – и тя избърса потеклата сълза по бузата си – Защо не ходиш при психотерапевта?

-Защото е надценен психар – казах равно – Защото се опитва да ме анализира. Неправилно. Защото съм много по-малко гневлив, когато общувам с теб или с родителите си.

-Може би си прав – въздъхна Блейк и се облегна на  ръката ми – Ще присъстваме на кремирането на Ирина, нали?

-Да, трябва да покажем уважение. Макар че е много тежко. Но ще подкрепим Флориан – стиснах пръстите й (или поне се надявах да съм го направил) и добавих – Той как е?

-Не е добре. В шок е – отвърна тя, когато слънцето се скри и остави след себе си само прозрачна студена диря от белезникава мъгла. Небето притъмняваше.

-Какво точно е станало? – попитах – Така и не разбрах.

-Някакъв мъж я помел с колата в близост до магистралата. Излязъл оттам с много висока скорост, а пътят бил заледен. Загинал е на място, а тя – малко по-късно в болницата... – гласът й затрепери и аз я прегърнах - Челен удар. И тя не е карала бавно.

-Знам колко глупаво звучи, но съм сигурен, че Ирина сега е по-добре. На по-хубаво място е, въпреки че този израз е шаблон – казах.

-Вярно е. Но все пак ми е мъчно – въздъхна Блейк и пак си избърса лицето – Тя беше толкова красива. А Флориан... горкичкият Флориан я обичаше повече от всичко. Щяха да се женят, не е ли много тъжно, Алекс?

-Тъжно е – съгласих се – Но такива неща се случват и никой не може да ги предвиди, нито да ги предотврати. Утре може да се случи с нас, можеше аз да съм мъртъв след онзи инцидент. Оживях, но пък загубих сетивността на крайниците си.

-Да, всичко което казваш е безумно вярно, но повечето хора биха сметнали, че едва ли не, думите ти са светотатство. Защото повечето се страхуват да умрат и да говорят за смъртта. Което е глупаво. Тя е неизбежна и нищо не гарантира, че ти няма да си следващият. И все пак ми е мъчно – Блейк се притисна в мен. Целунах я по косата и кимнах.

-Нормално е. И на мен ми се сви сърцето.

-Искаш ли да влезем и да хапнем? Направила съм картофена салата и шоколадов мус. Освен това има и няколко пържоли, гладен ли си?

-Вече да – усмихнах се в мрака – А и захладнява доста.

Седнахме на кръглата маса, постлана с шарена покривка и започнахме да вечеряме. Храненето се превърна в бавен и не лек процес за мен, откакто претърпях злополуката. Трудно ми беше да държа приборите и непрекъснато внимавах, защото не усещах накъде отива ръката ми. Освен това, когато пръстите ми започваха да треперят, аз не усещах и в стремежа си да ги овладея, само си докарвах още по-силно треперене.

  Блейк ми наряза пържолата и я превърна в малки, удобни хапки. Почувствах гнева да надига глава като кобра и стиснах зъби. Прииска ми се да хвана чинията и да я запокитя в стената. Вече дори и една пържола не можех да нарежа сам. Явно приятелката ми бе забелязала гневните проблясъци в погледа и треперенето на ръцете ми, защото остави вилицата и положи ръце върху моите.

-Недей, Алекс, не се ядосвай. Няма вечно да е така. С времето ще се подобряваш.

-Надявам се – изръмжах и я погледнах – Не се тревожи. Хапвай. Ще се справя.

Блейк се усмихна и се върна към вечерята. Докато я гледах, осъзнах, че вече не забравях както преди. Можех да си спомня почти всичко, което сме говорили, не се замислях, търсейки думите. Очевидно черепно-мозъчната травма е била доста по-лека от гръбначно-мозъчната. Сведох очи и внимателно набодох един картоф на вилицата.

-Беше много вкусно, любов моя – усмихнах се, след като облизах чашата от десерта – Ако ми готвиш по-честичко, може и да си върна изгубените килограми.

-Какви трапези ще ти нареждам! – обеща тя ухилена – Ти само си прави редовно упражненията и си почивай, миличък. Другото остави на мен.

Два часа след яденето, аз се отправих към всекиндевната за вечерната доза упражнения. През това време Блейк гледаше някакъв ужасен сериал, в който нещо ново се случваше горе-долу на всеки четирийсет серии. Името му беше „Съдба” или „Моята съдба”, или „Моят живот”. Правех лицеви опори, когато чух финалната провлачена мелодия и най-накрая си отдъхнах. Любовта ми към Блейк не можеше да спре раздразнението от безумните сериали.

-Отивам да си взема душ, Алекс – каза тя, минавайки покрай хола.

-Добре – отговорих.

Малко по-късно влязох в спалнята на горния етаж и заварих Блейк вече облечена в яркорозовия си комплект за сън. Камината догаряше с припукване и хвърляше конячни отблясъци по гъстата й, току-що изсушена коса. Стоеше до прозореца, зад който отново бе започнал да прехвърча сняг.

-Блейк?

Тя вдигна очи към мен. Дъхът спря в гърлото ми. Беше толкова дивна и красива. После осъзнах какво прави.

-Рисуваш ли?

-Да – вдигна рамене тя – Искаш ли да видиш?

Приближих към нея и се приведох към листта. Обикновен бял лист, обикновен молив. Но изображението...

-Това ти и аз ли сме? – изумих се. На рисунката се виждаха две фигури, нарисувани малко до под раменете. Момичето бе сложило ръце на рамото на момчето, небрежно подпряло брадичка на дланите си. Единствено очите бяха оцветени. Моите бяха смайващо зелени, а нейните – смолисти, бляскави.

-Май сме ние – усмихна се тя – Харесва ли ти?

-Много – възкликнах – И не го казвам, само защото съм влюбен в теб. Наистина е много хубава. Да не би да се занимаваш с рисуване?

-Не – поклати глава Блейк – Преди няколко дни започнах тази просто така, спотнанно. Ако я искаш, мога да ти я подаря.  

Погледите ни се засякоха. Ръцете ми сами се вдигнаха и въпреки безчувствеността, аз усетих нещо. Бузите й бяха гладки, нежни. Може би споменът, може би чувствата или просто желанието да почувствам структурата на кожата. Притиснах устни в нейните. Чух как листа прошумолява, усетих аромата на косата й.

-Обичам те, Блейк – казах тихо – Радвам се, че не се отказа от мен.

-Не можех да се откажа – отвърна тя и сложи глава на гърдите ми. Вдигна лице и ме целуна. Плъзнах безчувствените си ръце по гърба й и я вдигнах, сякаш беше перце. За миг се изненадах от силата си, но после ума ми се забули от плътната завеса желание.

-Не се притеснявай, Алекс – промълви Блейк в мрака – Обичам те. Мисли само за това, само за мен...

-Да... – казах като насън – Точно така...

Устните ми отново намериха нейните и двамате се превърнахме в тъмни силуети на фона на зимната нощ.

 

 

 

 

 

 

88.

 

 

-Олга, какво правиш? – вдигнах вежди. Жената се обърна към мен и очите й просветнаха.

-Отново успяхте, госпожо – тонът й беше студен, арогантен.

-Моля? – изумих се.

-Пак се наредихте добре – отсече тя и в следващия момент метна към мен яростен поглед.

-Какво си позволяваш? – попитах смаяно – За какво говориш?

-Сутринта е станала тежка катастрофа на изхода от магистралата за града. Шофорът е бил млад мъж, който загинал на място. Другият пострадал е момиче в много тежко състояние. Сблъскали са се челно.

-Какво общо има това с мен? – възкликнах, но по гръбнака ми пролазиха ледени тръпки и изведнъж усетих как започва да ми се гади.

-Според мен имате много общо – Олга изцяло се беше обърнала към мен и ме гледаше с такава омраза, на каквато не предполагах, че е способна. Мекото хладно слънце се лееше от прозорците, в далечината чух кикот на чайки.

-Според мен си полудяла – казах спокойно и се облегнах на рамката на вратата – Не знам изобщо какво ми говориш, не знам как си позволяваш да ми държиш такъв език. И защо си събираш багажа? Какво ти става?

-Не мога да живея повече с Вас под един покрив, госпожо – поклати глава тя – Търпях заради господин Базилевски, защото виждах колко Ви обича, колко държи на Вас. Но вече не мога. Със съпруга ми решихме да си тръгнем.

Зяпнах я, без да осъзнавам какво точно говори. Усещах само как стомахът ми се свива от страх, как сърцето ми бие безумно в гърдите и адреналина бушува в кръвта ми.

-Мислехте си, че не знам, че с Ростислав бяхте любовници – изсъска тя в лицето ми. Подскочих – И после се отървахте от него, като скалъпихте онази отвратителна история. Сигурно е попречил на някой друг любовник.

-Какво, по дяволите приказваш? – проговорих ужасена.

-Не съм се и съмнявала, че ше отричате! – възкликна Олга – Но спокойно, аз няма да разкажа нищо на господина. Просто не мога да мълча повече пред Вас! Отвращавате ме с всичките си преструвки пред него! Не издържам повече. Заради Вас сина ми беше изгонен като мръсно коте. Той беше влюбен във Вас и аз го знаех, опитвах се да го разубедя. А той се ядосваше, сърдеше се, отричаше. После изведнъж се промени. Но аз знаех причината. Защото ви видях заедно онази вечер. А преди това виждах как флиртувате с него без капчица срам, дори когато господин Базилевски си беше у дома.

-Млъкни! – изведнъж изкрещях – Замълчи и не говори повече! Изобщо не споменавай прекрасния си син. Пред теб сигурно се е показвал много невинен, много морален, но аз видях жената, с която е в момента. Ти сигурно знаеш за нея! Знаеш ли, че изглежда като негова майка? А му е любовница или съпруга! И със сигурност е страшно богата! Но ти знаеш, нали?

-Не ме нападайте, госпожо – отговори Олга – В момента се опитвате да смените темата, защото Ви е страх! Ужасена сте, че съм разкрила мръсните Ви тайни!

-Не ме разсмивай – сопнах се – Как мога да се страхувам от теб? Аз съмгосподарката в този дом! Не ме е страх от никого!

В този момент покрай отворените прозорци прелетя ято чайки, понесли се с грачещ кикот към морето.

-Вече не. Защото знаете, че е мъртъв – погледна ме хладно и презрително Олга.

-Кой е мъртъв? – изкрещях вън от кожата си – Какво се опитваш да ми кажеш?

-Горкият Климент Егоров! Любовникът Ви! Той е катастрофирал сутринта, той е починал. Кажете сега, че нямате нищо общо!

Тогава разбрах, че ще припадна. Полезрението ми се замъгли, стаята запллува пред очите ми. Заля ме безмълвен, вледеняващ ужас, тих и сковаващ като смъртта. Погледнах я и осъзнах, че съм се вкопчила в рамката на вратата и съм си счупила поне един нокът.

-Олга, защо смяташ, че аз съм причинила това? – попитах, едва познавайки собствения си глас – Дори не съм била там.

-Климент Ви беше любовник три години – каза тя с равен глас – Сигурно сте решили, че Ви е омръзнал. Той се е противопоставил. Вчера бяхте много напрегната цял ден, а днес момчето е мъртво.  

-Как? – извиках – Как мислиш, че съм го сторила? Направила съм черна магия ли?

Главата ми бучеше, сърцето ми разпращаше ледени искри по цялото тяло.

Олга се взираше в мен с безкрайно презрение. Погледът й бе унизителен, смаляващ. Можех само безсилна да се взирам в нея, признавайки всичко ако не с думи, то с жестове и очи.

-Събери багажа и напуснете дома ми – успях да проговоря – Махайте се, не искам да ви виждам повече.

И с тези думи се обърнах и тръгнах бавно по коридора. Глухота тегнеше в душата ми, изведнъж изтръпнала като буза от силен шамар. Стигнах до спалнята на втория етаж и осъзнах какво се случва. Изпитвах облекчение. Изпитвах вина. Изпитвах болка. Изпитвах радост.

Да, бях доволна. Изведнъж от раменете се смъкна смазващата тежест на очакването, изведнъж вече нямаше надвиснала опасност. Климент... прости ми. Прости ми, моля те.

Разговорът с Олга, сторил ми се така дълъг, така мъчителен, всъщност беше отнел само половин час. Отидох във всекидневната и погледнах към слънчевия, късноесенен ден. Небето бе плътносиньо, студено. Платиненото слънце не можеше да разсее уханието на зима. Морето носеше остър, хладен мирис на водорасли и макар че температурата нямаше да падне повече от десет градуса, краските, които обагряха залеза и изгрева щяха да станат по-отчетливи, по-краткотрайни, бързо преминаващи. Погледът ми падна върху пътеката. Владимир се прибираше. Не ме погледна.

Седнах на един стол, отмаляла и облекчено-тъжна. Пред мен изплува нежното лице на Климент и в ума ми отекна „Ти ме обичаш”. О, Климент, прости ми. Може би Олга е права. Дали аз причиних смъртта ти? Какво се случи? Нещастен случай ли е било или несъзнателно си искал да се самоубиеш? Какво сторих с теб, Климент?

О, Боже мой...

Реших, че е редно да се обадя на Адам и Инна. Разговорът беше труден, мъчителен, сълзите сами напираха в очите ми. Инна се държа изключително мило, въпреки страданието си не се издаде, не изпусна дори една въздишка. Попитах как е Любов и едва тогава гласът й трепна и тя за миг замълча, опитвайки се да се овладее.

-Не е спирала да плаче – сподели Инна – Откакто научи за смъртта на... на Климент, не спря да плаче. Наложи се да й дадем успокоителни.

Още веднъж изказах съболезнованията си и затворих телефона. Набрах номера на Емил и нетърпеливо зачаках да чуя гласа му. Оказа се, че и той знае. Прииска ми се да се пресегна през линиите, да го придърпам към себе си и да го утеша. Каза ми, че пътува и ще се прибере възможно най-скоро. С нежелание подхванах въпроса за Олга и Владимир и той остана крайно изненадан.

-Какво се е случило, Наталия? Защо се наложи да ги освободиш?

-Олга се държа нетърпимо. Мисля, че всъщност всичко беше планирала. Когато отидох да я потърся, я заварих да си събира багажа. Започна да ме обижда и да ми отправя някакви неприлични обвинения. Мисля, че така и не превъзмогна историята с Ростислав.

-Добре – въздъхна Емил – Добре, любима. Доверявам ти се изцяло, както си преценила, както си намерила за добре така си постъпила. Скоро ще се прибера.

-Добре, скъпи – отговорих – Побързай, липсваш ми. Искам да си до мен.

Олга и Владимир си заминаха още същия следобед и ме оставиха сама в голямата къща. Слязох в кухнята, за да си приготвя нещо за хапване. Чашите и чиниите блестяха от чистота, измити и подредени. Плотовете бяха идеално чисти, килима сякаш светеше. Седнах на един от столовете, докато чаках водата за кафето да заври. В гърдите ми се стелеше кухата болка, примесена с абсурдно облекчение. Вдъхнах студения бриз, нахлуващ през отворения прозорец. Слънцето, изморено и бляскаво, клонеше към хоризонта, но му оставаше още време. Чувствах се някак смазана, безсилна, пресушена. С усилие се изправих, за да си направя кафето и установих, че нищо не мога да сложа в уста. Върнах се на стола и се загледах в сапфирената далечина на морето.

Копнеех единствено за присъствието на Емил, за нежнозеления му поглед, за трепкащата му усмивка. Две сълзи се отрониха от очите ми и капнаха като перли. Но те не бяха за мен, не бяха за унижението, гнева и страха, който ми причини Олга. Сълзите бяха за Климент, за бедния, романтичен Климент, за Климент, който мечтаеше да пътува и да спи под звездния небосвод. Горкото момче, влюбило се в неподходящата жена, милият младеж, способен да обича, колкото му стигне живота.

И сълзите ми се затъркаляха една след друга, равномерно, бавно, горещо. Капеха от очите ми, оставяха дълги, солени дири по лицето ми и не носеха нищо. Запалих цигара. Коя беше тази Наталия, която седеше и плачеше за бившия си любовник, коя беше тази Наталия, разкъсвана от угризения от неправилна, патогенна радост?

Изправих се. без да си правя труда да избърша очи. Отидох в спалнята и отворих гардероба. Исках да посрещна Емил, облечена с любимата му рокля. Беше тъмночервена, в оттенъка на млада, свежа кръв, с корсет и дантели. Бавно я облякох и застанах пред огледалото. Представих си как зад мен застават един по един мъжете, които ме бяха обичали. Образите им затрептяха, като че бавно се издигаха към повърхността от дълбините на съзнанието ми. Първо Ростислав с този прозрачен, сребърно-сив поглед, след това Климент с нежната си, топла усмивка, Виктор вторачил в мен ясносините си очи и Леонид, застанал кротко, красив, устремил лешниковите си ириси в мен, божествен и изгубен. Накрая зад тях изникна Емил.

Коленете ми се огънаха и аз седнах на пода пред голямото огледало, а после и легнах, като останах да се взирам в тавана. Силуетите на петимата мъже безмълвно ме наблюдаваха от измамната, лъскава повърхност.

-Съжалявам – промълвих – Съжалявам за всичко, което ви причиних.

Климент се приведе напред и лицето му почти допря другата страна на огледалото. Виолетовите му очи намериха моите и в тях не прочетох нито гняв, нито мъст, нито злоба. Не каза нищо. Никой друг не го направи. Виктор се стопи пръв, бавно чезнеше, докато не остави само яркосин проблясък, който скоро угасна. Ростислав избледня, сивите му очи потъмняха и се превърнаха в пепел, в завихрена спирала от образи. Климент и Леонид бавно изчезнаха, до последно търсеха очите ми, до последно се усмихваха. Гаснещите оттенъци се стопиха и остана само Емил. Облегнах се на ръба на леглото го погледнах, като не знаех дали се усмихвам или не.

В този момент чух хлопването на входната врата и нещо в мен трепна. Изправих се, обух си обувките и тръгнах надолу по стълбите. Емил стоеше на вратата и гледаше нагоре към мен. Не се беше съблякъл. Сакото му стоеше прекрасно. Както и всичко останало. Къде съм гледала досега? Какво повече съм искала? Застанах на първото стъпало и погледите ни се изравниха. Нежнозелените глъбини на неговия меко засияха и аз усетих, че отвръщам, че политам към него.

Отправих се напред, замяна и смаяна, прогледнала, осъзнала.

-Скъпи – проговорих, като вече разтварях ръце, за да го прегърна. Не наситих обръщението с хиляди сладки думи, не отрупах речта си с безполезни мили наименования. Просто го притеглих към себе си, притиснах се в него и затворих очи, оставяйки сърцето и разума ми да почувстват, че щом той е тук, значи всичко е наред, всичко ще се пренареди към по-добро.

Емил се дръпна от мен и ме погледна с очите, които сякаш не бях имала смелостта да обичам досега.

 

 

 

 

89.

            

 

Тръгнах си сама от поклонението, защото не исках, а и не можех да разговарям с никого. Отправих се пеш към дома на Албина, като всъщност не търсех нея. Снегът се белееше по тротоарите и тревните площи, но още не беше натрупал. Ботушите ми потропваха по мокрия цимент. Небето беше перленосиво, бездънно, смълчано. Избърсах лице.

След като Ирина си отиде, аз оставах сама в наетия от нея дом, но не изпитвах тегнещо чувство. Щях да продължа да живея там. Наема нямаше значение.

 Спомних си как Ирина мразеше да чисти печката, как обичаше да разхърля дрехи по столовете и се усмихнах през сълзи.

Не бях останала и за кремацията, защото чувствах, че няма да мога да го понеса. Флориан изглеждаше толкова изумено-спокоен, така отнесен, че усетих страха да ме пронизва през корема. Приличаше на човек, видял повече, отколкото може да осмисли.

Всичките ни приятели присъстваха, включително Александър, който видимо се възстановяваше и държеше Блейк за ръка. Тук бяха и няколко приятели и приятелки на Ирина и Флориан от предишния бар. Момичетата плакаха през цялото време, а момчетата гледаха със странни, някак стъклени погледи. Бащата на Ирина – Найджъл бе придобил плашещо сходно изражение с това на Флориан. И двамата не пророниха и сълза, просто се взираха в хората, отговаряха на съболезнованията, стискаха ръцете им и продължаваха да гледат в нищото, дори след като опечаленият си отидеше.

Флориан учуди всички, като още на другия ден отвори бара и оттогава не го затвори нито за миг. След седмица дори се съгласи да участва в едно токшоу и да даде интервю за „Дайкири”. Изглеждаше много добре, облечен в светлосини дънки и черна риза с дълги ръкави, русата му коса беше грижливо сресана, а лицето му, въпреки белезите, бе одухотворено, разумно. При по-внимателно вглеждане само можеше да се види мъката и едва-забележимата безжизненост в стоманените му очи, която бях сигурна, че нито водещата, нито зрителите са забелязали. Отговорите му бяха смислени, кратки и дружелюбни. Не избягваше темата за Ирина, дори напротив, говореше за нея без запъване, без паузи. Обясни, че според него тя ще остане много натъжена, ако види отнякъде, че той е изпаднал в отчаяние и не се интересува от бизнеса.

-В крайна сметка това беше наша обща идея – каза Флориан – Длъжен съм да положа всички усилия, за да се доразвие и ще го направя.

Стоях си сама в къщи, две седмици след печалните събития и се опитвах да си направя суфле, когато на вратата се позвъни. Изпъшках, хвърлих изцапаните съдове в мивката, извадих смачканото суфле и се отправих към вратата.

-Албина! – възкликнах, щом видях приятелката си – Прибрала си се!

В следващия момент видях студения проблясък в ирисите й и изопнатото лице, обградено от дългата махагонова коса. Носеше страхотни черни боти и тъмносини дънки, а ръцете й бяха на кръста.

-Да, прибирам се и какво откривам? – гласът й трепереше от гняв – Какво откривам, Даниел?

-Чакай малко – възкликнах – Влез, успокой се. Не знам за какво става дума.

Тя прекрачи прага и в мен внезапно проблесна светкавицата на разбирането. Албина се обърна към мен и ядосано хвърли якето си на закачалката.

-Искам да си държиш ръцете далеч от баща ми!

Разбира се, че бях подготвена за подобно нещо. Най-вероятно и аз бих реагирала по същия начин.

-Хайде да влезем и да поговорим нормално... – започнах, но Албина пребледня като платно и извика:

-Не, няма да говоря нормално с теб! Искам да оставиш баща ми намира! Как смееш да постъпваш така с него? Как имаш очи да ме гледаш?

-Албина, Донател обясни ли ти всичко? – попитах равно.

-Донател ли...? – за миг приятелката ми сякаш онемя, толкова вбесена от това, че бях казала името на баща й – Да! Всичко ми разказа. Луд е по теб! Загубил си е акъла. Виждах аз, виждах още преди, откакто се промени, откакто започна отново да се усмихва. Мислех, че е влюбен в Линн и се радвах! – извика тя побесняла – Смятах, че е направил най-добрия избор! А вместо това, ти си го съблазнила, подмамила си го! От колко време си му любовница? Много добре си спомням, когато ти разказвах за него и ти се хилеше насреща ми и ми обясняваше, че сигурно си има гадже. А си знаела истинската причина, нали? Подигравала си се тайно с мен. Смеела си се зад гърба ми. Сигурно съм изглеждала страшно жалка в очите ти, когато си си лягала с него! Това са поне пет години. Пет години си ме правила на глупачка!

-Не, Албина, чуй ме, изобщо не е така! – възкликнах – Няма такова нещо. Никога не съм ти се подигравала. Всичко между нас се случи едва преди месец! Моля те...

-Не искам да те слушам! – тя грабна захвърленото яке – Лъжкиня такава! Ти знаеш ли какво ще му причиниш? Защото след пет, дори след десет години, когато хукнеш след някой по-млад, той ще остане отново сам! Сам за втори път! Въобще си нямаш на идея в какво състояние беше той след смъртта на майка ми! Как мислиш ще се възстанови и от твоята загуба?!

-Албина, моля те, опитай да разбереш, аз... – понечих пак да обясня, но тя вече обличаше якето си с трескави движения и размаха ръце.

-Не! Не ми говори! Не желая да те слушам! Ти си луда, имаш някакво психическо заболяване! Какво ти има? Първо беше с доведения си баща, после с моя баща! Какво искаш? Трябва ти лекарска помощ! Няма ли момчета на твоята възраст, няма ли подходящи мъже за теб?

Споменаването на Манюел ме накара да трепна болезнено. Откритието, че ми е биологичен баща още тегнеше като незараснала рана дълбоко в душата ми. Албина се взираше отчаяно в мен в огледалото.

-Аз обичам баща ти... – при тези мои думи, приятелката ми се обърна и побягна към вратата.

-Махам се оттук. Ще си държиш гадните ръчички по-далеч от него! Няма да позволя да го нараниш! Няма да стане!

Албина трясна входната врата и хукна по заснежената пътека към колата си, сякаш бягаше от чума. Загледах се в нея през прозореца. Напълно я разбирах. Дори не можех да й се сърдя. Разбирах страховете й, разбирах объркването й. Надявах се да се успокои и да приеме връзката ми с баща й. Естествено, това нямаше да се случи за ден или два.

Фактът, че Донател е говорил с дъщеря си за мен, ме изпълваше с особена, безвъздушна лекота и безгранично вълнение. Това показваше, че държи на мен, а и желанието му да спрем да се крием доказваше, че чувствата му са искрени. Предложението да заминем заедно, ми говореше, че той ме обича, иска да сподели живота си с мен и не ме възприема просто като обект на желание. Това, което изпитвах към него, очевидно се случваше и в неговата душа и Албина не беше права. Вече бях избрала живота с Донател и нямаше дори да се обърна към друг. И без това не ги забелязвах. Флиртът на Маркъс не ми беше интересен, а останалите момчета бяха просто фигури в пространството.

Суфлето ставаше за употреба, въпреки че не беше толкова пухкаво, колкото е необходимо. Докато ровичках в вилицата в него, реших да се обадя на Донател.

-Здравей, любима – беше поздравът му. Бълбукащият смях потръпна в мен и аз си помислих, че никога няма да изчезне. Е, поне докато не навърша трийсет.

-Скъпи, Албина прибра ли се? – попитах.

-О, да. Затворила се е в стаята си и не ми обелва и дума – каза той уж небрежно, но усетих, че е притеснен – Сега започвам да се досещам къде е била.

-Да – въздъхнах – Дойде при мен. Беше ужасно разстроена. И много ядосана. Но я разбирам.

-Всъщност, аз очаквах да реагира и по-зле – сподели Донател – Веднага след разговора ни излетя от вкъщи, без да дава обяснения. Запали колата и отпраши нанякъде. В началото си помислих дали да не тръгна след нея, но после си казах нека да остане сама, да се разходи малко, да осмисли нещата.

-Притесних се – казах – Когато дойде вкъщи, беше почти обезумяла. Направо в истерия.

-Спокойно, любов моя – нежно проговори Донател – Аз ще се опитам пак да говоря с нея. Познавам си детето, веднага щом премине шока, ще се държи като зрял човек. Ще видиш, че всичко ще се нареди.

-Искам да те видя... – признах и млъкнах, неспособна да се доизкажа.

-И ти ми липсваш, живот мой. Но смятам, че днес е най-добре да остана при Албина, да се помъча да я успокоя, да я накарам да ме разбере – усмихваше се. Сигурна бях. Гласът му беше нежен, ласкав и на мен пак ми се прииска да се разкикотя.

-Разбирам те – отговорих – Така ще е най-добре.

-Ще ти се обадя – обеща той – Довечера ще ти звънна и няма да съжаляваш, че си вдигнала телефона.

Не можах да сподавя хилежа си.

Около два и половина излязох и тръгнах към денонощния магазин. Отново бе завалял сняг, но въздухът беше сравнително топъл и нямаше да се задържи дълго. Вдигнах качулката на главата си и се опитах да си спомня с кое момиче ще бъда днес. Надявах се да не съм с Патриция. Харесвах я, бях се сприятелила с нея, но тъмнозелените й очи с цвят на шлифовани смарагди, ме притесняваха. Гледаха ме прекалено проницателно, стуваше ми се, че виждат през мен.

Отворих вратата и попаднах право на Марина. Тайничко си отдъхнах. Усмихнах се широко и влязох в помещението за персонала, за да си сваля якето.

Зимната ваканция беше започнала, Коледните празници бяха само след няколко дни. От тавана на магазина висяха гирлянди и разноцветни брокатени топки. Довечера щях да извадя елхата вкъщи и да прекарам няколко приятни часа в украсяването, въпреки че бях сама. Остра болка бодна сърцето ми, когато си спомних, че преди винаги бях украсявала заедно с Ирина. Двете си правеме цяла кана кафе и се тъпчехме с коледни сладки, докато закачахме шарените дрънкулки и лампички. Очите ми се наляха и аз усилено започнах да мигам. Как ли щеше да прекара Коледата Флориан? Надявах се да отиде при родителите си, за да не е сам в тъжната, празна къща.

Върнах се при Марина и застанах зад касата. Тя подхвана някакъв разговор и аз охотно се включих в него, опитвах се да изтласкам безпокойството за Албина, мъката за Ирина и съчувствието към Флориан.

Докато Марина оживено ми разказваше надълго и нашироко за подаръците, които смята да направи на близките и приятелите си, снеговалежът се усили. Бялото небе сякаш се разслояваше на късчета паяжинни перли.

Марина продължаваше дружелюбно да бъбри, аз весело отговарях и постепенно усетих как в душата ми се наслагва топлина и пухкава като снежинките надежда.

 

 

 

90.

 

Погребението на Ирина мина спокойно, тихо и скръбно. Не успях да сдържа сълзите си, когато отидох да изкажа съболезнованията си на Флориан и се разплаках с глас. Той ме прегърна. Засрамих се от себе си, защото всички ме зяпнаха, но младият мъж изобщо не се смути и ме изпрати до мястото ми до Деймиън. Миризмата на десетките цветя, оставени от опечалените, сякаш бе полепнала по нас в смълчания зимен ден.

Флориан изглеждаше смайващо спокоен. Подозирах, че още е в шок. Лицето му се беше изгладило, безизразно и бледо. Дори и белезите му като че бяха изгубили цвета си. За щастие се удържах да му наприказвам купчината сладникави клишета, които се бяха събрали на езика ми.

Веднага след смъртта на Ирина, той се върна в „Дайкири” и се хвърли с цялата си енергия в работата. Гледах с Деймиън предаването, в което участваше и честно казано, изпитах само възхищение от силата, която струеше от него. Някои по-непрозорливи хора биха го сметнали за безчувствен, но аз виждах с каква твърдост прикрива огромната си болка. И продължих да му се възхищавам, без ни най-малко да го упреквам.

Уилям, Симон и Емилия поканиха мен и Деймиън да прекараме коледните и новогодишните празници с тях и още едно семейство, доколкото разбрах сестрата на Симон, съпруга й и двамата им синове. С Борис щеше да стане много весело, шумно и в никакъв случай нямаше да липсват комични ситуации.

Седнах на стола в козметичното студио. Зад големите прозорци се стелеха гъсти талази сняг, който се трупаше на пухкави бели преспи.

-Както обикновено ли? – усмихна се Линн.

-Да – кимнах – Но после я изсуши с дифузера.

-Както кажеш.

На мястото на маникюристката седеше Даниел, съсредоточена над ноктите на някакво момиче с дълга руса коса. Тя вдигна очи и ми се усмихна. Смигнах й.

Час по-късно излязох от салона с бухнала, къдрава коса, в която се закачаха снежинки. Имах среща с Емилия и Блейк в „Дайкири”, което през деня беше обикновено кафене. Пресякох на кръстовището до еднопосочната и влязох в бара. Двете ми приятелки вече ме чакаха, седнали на едно от аметистовите сепарета. Освен тях имаше още няколко човека, пръснати по столовете на бара и уютните диванчета. Завесите бяха дръпнати и млечната снежна светлина се лееше меко в помещението. Емилия ми се усмихна широко, Блейк ми помаха. Тръгнах към тях и седнах.

-Здравейте – весело казах. Блейк се приведе през масата и докосна косата ми.

-Супер си.

-О, благодаря – ухилих се.

Младата сервитьорка дойде до масата, за да вземе поръчките ни. Имаше дълга светла коса, беше сташно слаба и ми напомни за Неле. Трепнах. Поръчах си айскафе, Блейк лате, а Емилия – капучино.

-Как е Алекс? – попитах Блейк, когато сервитьорката се отдалечи. Приятелката ми вдигна смолистите си очи към мен и се усмихна.

-Възстановява се доста по-бързо, отколкото предполагах. Вече не забравя нищо, не се затруднява с думите.

-А чувствителността на крайниците? Върна ли се? – попитах, докато си вадех портмонето от чантата.

-Не – поклати кехлибаренорусата си глава Блейк – Лекарите обещават подобрение, но той не усеща нищо.

-Важното е, че всичко друго се е оправило – обади се Емилия – А на погребението на... о, Боже – сепна се тя, но ние я подканихме да продължи – Милата Ирина... – въздъхна – Той изглеждаше толкова по-добре. Сякаш се възстановява от тежко заболяване, но е прескочил трапа.

-Да – съгласи се Блейк – Още няколко месеца и съвсем ще се оправи.

Усмихнах се. Блейк беше толкова влюбена в Алекс, че дори и слепите можеха да го видят. Всеки път, когато станеше дума за него, лицето й омекваше, озаряваше се.

-О, дами – разнесе се зад нас приятен, плътен мъжки глас. Вдигнахме очи.

-Флориан! – възкликнах – Колко се радвам да те видя! Как си?

Младият мъж се усмихваше, лицето му бе красиво, спокойно, овладяно. Белезите му придаваха странен, екзотичен вид, навяваха мисли за суровото минало, когато мъжете са обявявали дуел и са умирали, защитавайки честта си. Сребърните му очи бяха тъжно-спокойни, ясни, разумни. Беше облечен в дънки и тениска, вкарана в колана.

-Добре съм – той дръпна един стол и се разположи срещу нас. Емилия и Блейк направо грееха – Лариса ми каза, че й се струвате познати от някъде и аз реших да надникна. Как сте, момичета?

-Супер сме – отговори Емилия – Изглеждаш много добре, Флориан. А и барът е уникален – добави тя бързо, сякаш се страхуваше, че с комлимента си може да ги върне към спомените за Ирина. Той обаче просто се засмя.

-Благодаря. Радвам се, че тук ви харесва.

-Да, супер е – намеси се и Блейк. Заприказвахме се и съвсем случайно стана дума за Ирина. Флориан трепна видимо, пребледня като снега навън и на трите ни стана страшно неудобно.

-Извинявай, аз... хм – започна Емилия, като го стрелкаше с очи – Не исках да... просто имах предвид, че...

-Не се извинявай – погледна я Флориан – Нищо не си направила. Не трябва да спираме да говорим за Ирина, не искам да се притеснявате и да се чудите как да говорите с мен.

-Да – намесих се – Не бива да премълчаваме всичко, свързано с нея, сякаш искаме да я забравим. Тя беше наша приятелка, ние я обичахме и още я обичаме, макар да не е сред нас.

-Ето това имах предвид – усмихна се младият мъж – Патриция сякаш ми прочете мислите.

Засмяхме се и всичко отново беше както преди. Флориан остана с нас, докато си изпихме питиетата и след това категорично отказа да ни вземе пари. Тръгнахме си, изпратени от стоманеносивите му очи, в които се четеше същата равна, спокойна мъка.

Мислехме да се разходим, но снеговалежът се беше усилил, а вятърът хвърляше косите в лицата ни. Затова се разделихме и аз се отправих към вкъщи, за да видя какво правят двете ми момчета. Влязох и намерих Деймиън и Борис в схватка на килима. И двамата се заливаха от смях, детето пищеше от радост.

-Виж, мама дойде – възкликна Деймиън – Хайде при нея, съкровище.

Борис се отскубна от него и се затича към мен. Деймиън се изправяше, изтупваше си дрехите и се смееше.

-Мамо, победих! – възторжено изкрещя детето – Победих тати!

            Равно щастие се просна в гърдите ми. Целунах сина си по челото.

            -Браво, малкият ми мъж сладък! – усмихнах се – Мама знае, че си много силен – и пак го целунах. Детето избяга в другата стая, за да си пусне детското, което следеше стриктно.

            -Красавице – усмихна се Деймиън и ме прегърна. Хванах лицето му и притиснах уста в неговата. Колко време щеше да мине, докато свикна с него? Щеше ли изобщо тръпката между нас да изчезне? Не исках това да се случва. Исках вечно да се чувствам като малко, нежно момиче в обятията му. Вълнението от ониксовите му очи, адреналина, бълбукащ във вените ми, всеки път когато ме докоснеше... Притиснах се по-силно в него и вдъхнах сладостното ухание, което се излъчваше от кожата му.

            -Какво има, хубавице? – обгърна той лицето ми с дланите си и ме погледна в очите. Отново изпитах усещането, че го виждам за пръв път. Че за пръв път ме докосва.

            -Нищо – усмихнах се – Обичам те.

            -И аз те обичам – отговори Деймиън – И, между другото, имам нещо за теб. Съжалявам, че ще ти го дам предварително, но си толкова красива, че не мога да чакам повече.

            Загледах как вади от джоба си малка красива кутийка. За миг помислих, че ще падне на едно коляно пред мен и ще ми предложи брак, но той просто ми подаде кутийката и каза:

            -Надявам се да ти хареса.

             Вдигнах с разтреперани пръсти листчето хартия,  представляващо ваучер от парфюмерия. Погледнах го. Очите му бяха безкрайно топли, дивното му лице грееше само за мен.

            -Не знаех какъв аромат да избера и продавачката ми предложи да взема ваучер. Така ще можеш сама да си харесаш парфюм и няма да се налага да го връщаш.

            -О, Деймиън, благодаря ти! – възкликнах зарадвана – Какъв хубав подарък!

Наведох се към него и го прегърнах, а той ме завъртя във въздуха и ме целуна силно по устните.

Коледа беше след два дни. Щяхме да прекараме двуседмичната ваканция във вилата на Уилям и Симон в покрайнините на града. Отидохме там на двайсет и четвърти и аз останах поразена от лукса, който ни посрещна. Една стая там беше голяма колкото апартамента на Деймиън. Четирите бани приличаха на изрезки от списание и бяха ориентирани към четирите посоки на света.

Застанахме заедно до френския прозорец и се загледахме към отрупаните със сняг планини. Боровата гора под нас приличаше на синкаво-зелено сребро под бялото покривало.

-Щастлив съм – тихо промълви Деймиън – Жив съм, когато си до мен, Патриция.

Сложих глава на рамото му.

-Винаги ще съм до теб. Толкова много те обичам.

Деймиън уви ръка около кръста ми и все така загледан в сребристо-сините планински хребети, се усмихна.

Слънцето бавно  чезнеше сред тъмните облаци, позлатени по краищата. Тъмнооранжевеещите му лъчи се снишаваха и багреха хоризонта в зимните краски на залеза.

Настъпи краят на още един ден. Съвсем скоро небето щеше да придобие наситения мастилен цвят на нощта. Борис седеше кротко зад нас и играеше на точки в телефона ми. Ръката на Деймиън беше топла и силна върху кръста ми. Притиснах се в него и си казах, че щом тази ръка ме подкрепя, ще мога да премина през всичко. Обърнах се към младия мъж до себе си и нежно загледах как залезът гасне в красивите му ониксови очи.   

 Край (Патриция).

 

 

 

91.

 

Направих всичко по силите си, за да не рухна от болка. Отдадох се изцяло на „Дайкири”, съгласих се да участвам в забавно токшоу и не позволих на никого да избягва името на Ирина в мое присъствие. Не исках да я забравя. Не исках мъката да изчезва.

Болката бе прекалено остра, за да се отприщи в потоци от сълзи, диви крясъци или помрачаване на съзнанието. Всъщност, именно благодарение на нея запазих разума си и не превъртях от скръб. Половината ми душа беше умряла заедно с жената, която обичах, но другата половина живееше и кървеше с яркочервената кръв на жива рана. И точно тази пареща, разкъсваща мъка, поддържаше живота ми, избистряше ума ми и проясняваше очите ми.   

На поклонението, където присъстваха всичките ми приятели, видях Неле за пръв път от толкова години. Когато се разделихме, тя беше красива, нежна и разглезена, беше момиче. Когато я видях тук, облечена в черна рокля с дълги ръкави, Неле вече се беше превърнала в жена, хубава, все така фина, но много, много по-зряла от преди. Гласът й си бе останал дрезгав, приятно пресипнал, нисък и хубав за слушане. Беше дошла сама, без приятеля си, пристъпваше грациозно на високите си боти и докато се приближаваше към мен, видях, че плаче.

Поканих я в бара след кремацията да пийнем по нещо и да си поговорим. Тя се съгласи. Днес „Дайкири” не беше отворен за клиенти, затова беше странно тихо, някак застинало. Налях две чаши и отидох при нея на едно от сепаретата. Тя седеше и безмълвно плачеше, навела бялорусата си глава. Къдриците й бяха каквито ги помнех, лъскави, оформени, палави.

-Неле, моля те – проговорих – Моля те, стига си плакала.

-Не мога – изплака тя, като взе чашата си – Докато ти наливаше питиетата, аз намерих това. Няма на кого друг да е освен на Ирина.

Видях, че държи между тънките си пръсти колието с изумруд, което бях подарил на Ирина на датата, на която се навършваха три години откакто бяхме заедно. Гърлото ми внезпно се сви, сковаващата скръб, преминаваща моя праг на болка стисна сърцето ми и пред очите ми заиграха черни звездички. Протегнах ръка.

-Да. Това е подарък от мен – почти не познах гласа си – Правехме три години.

Неле изхлипа и хвана глава в ръцете си.

-Господи! Още не мога да повярвам – отпи от чашата и въздъхна – Не искам да ти цивря на рамото, не искам да те разстройвам, обаче се чувствам толкова виновна пред нея, че не знам къде да се дяна.

-Виновна ли? – аз още се борех с безплътната, суха болка и не осъзнавах какво говори – Виновна за какво?

-За държанието си към Ирина – Неле си избърса очите и погледна снежинките през прозореца. Цял ден въздухът бе изпълнен с бавно падащи от бледото небе бели пухчета. Пийнах и я погледнах леко смръщен.

-За какво говориш?

-О, Флориан, не може Ирина да не ти е разказвала. Някъде дълбоко в душата си винаги съм таяла злоба към нея. Смятах, че всички в семейството и приятелите ни я предпочитат пред мен, че всички я обичат повече. После тя замина и аз започнах да усещам само липсата й, но когато отново се появи и ти започна да проявяваш интерес към нея, наново се озлобих. Ревнувах и се ядосвах, защото не знаех как да се държа с теб, не знаех какво искам, не знаех какво чувствам. А сега Ирина е мъртва и аз изпитвам безкрайна вина, защото знам, че тя винаги ме е обичала и никога не е имала и една лоша мисъл за мен.

Неле отново заплака, а аз я погледнах и усетих липсващите години помежду ни, мъртвата любов, потисканото привличане и тегнеща мъка.

-Аз те обичах – изрекох, решил че вече няма смисъл да премълчавам каквото и да било – Обичах те, но нямах нужната смелост да ти призная.

-А аз нямах нужния характер,  да се държа като нормален човек и да ти покажа, че и аз те обичам – отвърна Неле и прокара пръсти през косата си – Направих поредица от глупости, като мислех, че така ще привлека вниманието ти, но излезе, че само съм те отблъснала. Държах се като малка разглезена пикла и смятах, че другите са ми длъжни – тя се усмиха горчиво и ме погледна. Хванах чашата между дланите си и казах:

-Може да си допуснала много грешки, но никога няма да забравя, че ти беше първия човек, който ме погледна и видя истинското ми Аз, а не отвърна ужасено поглед. Ти ме събуди, промени ме, Неле. Не мога да забравя това, мога само да ти бъда наистина благодарен.

-Да, аз те харесах още в мига, в който те видях – засмя се звънко тя – Белезите ти ми подействаха притегателно, стори ми се толкова уникален, толкова различен сред другите, които си приличаха като две капки вода и се сливаха. Но после, когато разбрах, че се интересуваш от мен, аз вместо да бъда малко по-решителна, предпочетох да оставя нещата в твои ръце. Дори не се замислих, че за теб е било изключително трудно, след като винаги си усещал само отчуждение у другите. Продължих да се правя на принцеса и те загубих.

Погледнахме се над чашите. Водните й очи, които така обожавах на времето, бяха пълни със сълзи, но това бяха сълзи за Ирина, не за мен. Опитах се да се усмихна и потърсих ръката й.

-Това беше отдавна. И ти, и аз не постъпихме правилно, взаимно се отблъснахме и отчуждихме. Моля те, не се измъчвай и за Ирина. Със сигурност тя вече те разбира. А и едва ли някога ти се е сърдила.

-Дано си прав – въздъхна младата жена и избърса лице – И все пак се утешавам с мисълта, че тя беше щастлива. Защото с теб имаше това, което винаги е искала – истинската любов.

-Надявам се да си е отишла щастлива – казах, несигурен в гласа си – Мисля, че тя знаеше колко много я обичам и ми отвръщаше със същото.

Млъкнах, защото устните ми изтръпнаха и мъката се вкопчи в гърлото ми. Неле стана и ме прегърна нежно, усетила чувствата ми. Притиснах я към себе си, както бих притиснал най-добрия си приятел и затворих очи, за да скрия сълзите си.

Няколко дни по-късно Неле си тръгна, за да се върне към нормалния ритъм на живота си. Работеше като лаборант към някаква частна ин витро клиника и живееше с русия хубавец, за когото беше сгодена.

Една седмица по-късно, само два дни преди Коледа се прибирах към вкъщи по зазоряване. Зимното небе се багреше в бледите, сънени цветове на заревото и хвърляше студена светлина над посипания със сняг град. Планините приличаха на скалички с бяла глазура. Карах бавно по пустата улица.

Помислих за опустелия дом, в който отскоро живеех с Ирина. Родителите ми се преместиха в къщата в околностите на града и ние се преместихме тук. Сега трябваше да се прибера там сам и да слушам кънтящите спомени.

Отворих вратата и тъмнината ме лъхна, осезаема като миризма от труп. Въздъхнах. Всички къщи наоколо грееха весело, окичени с лампички и гирлянди, от прозорците се кипреха коледни елхи. Но аз така и не бях намерил сили да украсявам. Спомените за Ирина ме връхлитаха по-настървено, когато се опитвах да го правя и затова се отказах. Не исках да я забравям, но не можех и дълго да мисля за нея.

Седнах на масата в кухнята и се загледах в чинията спагети, които собственоръчно си бях сготвил снощи. Бяха със сирене и шунка, любимите ни. Зимното утро бавно настъпваше в дома ми, хладната светлина се прокрадваше през отворения прозорец, небето приличаше на късче лед, обагрен в миденооранжево. Навих спагетите на вилицата. Кафето вдигаше горчиво-уханна пара.

И тук, в тихата кухня, свежа и студена, едва-едва озарена от декемврийския изгрев, мъката по Ирина ме връхлетя по-силно отвсякога, впи острите си нокти в сърцето ми, уви се около гърлото ми като питон. Дъхът полепна на бодливи късчета в гърдите ми. Стиснах зъби и усетих как очите ми се изпълват със сълзи, топли, солени.

-О, Ирина... – името й се изтръгна от устните ми и вкусът му ме опари, сякаш бях допрял уста до жив въглен. Сълзите потекоха по лицето ми, но това не донесе очакваното облекчение. Почувствах се само слаб, безпомощен, разкъсван.

„Защо ме остави сам? Защо ме остави тук, защо не ме взе със себе си, Ирина? Колко години ще трябва да живея без теб? Защо те обичам толкова много? Защо ти беше целият ми живот?”

Разбира се, че не получих отговор. Нямаше кой да ми отговори. Жената, която питах, бе отдавна превърната в прах и разпиляна от вятъра в една самотна, студена сутрин в планината. Тогава, когато пръснах пепелта и се загледах в ясните, ледени зъбери на върховете, усетих безгранично спокойствие, необоснована надежда, някаква светлинка припламна в мен. А сега болката ме нападаше с цялата си мощ – ураганна, стихийна, убийствена.

Сълзите изсъхнаха върху лицето ми, преди да се отронят. Вдигнах чашата с кафе и отпих голяма глътка. Горчиво-сладостният вкус на напитката се разля в мен, стопли устните ми като целувките на Ирина.

Тя умря. Отиде си от света ми, отиде си от живота ми,  отиде си толкова жизнена, толкова красива и толкова моя. И въпреки това в мен нямаше гняв. Умът ми не крещеше, че е била твърде млада, за да умре. В душата ми не бушуваше ярост, не мислех, че си е отишла твърде рано. Приемах смъртта, въпреки безумната скръб, не се страхувах от нея и не се бунтувах безсмислено. Вярвах, че дори в последните си мигове да е изпитвала болка, Ирина си е отишла щастлива. Умряла е, обичайки ме, мислела е за сватбата ни, мислела е за мен, за любовта ни.

Осъзнах, че съм преполовил спагетите. Бледото слънце вече надничаше през прозореца, бавно опипваше предметите с лъчите си. Измих чинията и излязох в бисерното, леденостудено утро. Парапетът на терасата бе покрит със скреж, дъхът ми се виеше пред мен. Седнах на стола, който си донесох и качих крака на заскреженото желязо. Запалих цигара. Денят щеше да е великолепен.

Още същата вечер отидох при родителите си. Когато майка ми отвори вратата и ме видя на прага с голяма пътническа чанта, лицето й се отпусна и усмивка разтегли устните й.

-Сине, вече бяхме решили, че няма да дойдеш.

Пристъпих към нея и я прегърнах. Преди няколко дни отхвърлих поканата им да прекараме заедно празничните дни. Баща ми се появи от вътрешността на къщата, а зад него проблесна силуетът на бляскава коледна елха.

-Добре дошъл, Флориан – усмихна се той и ме притегли към себе си – Радвам се, че промени решението си.

-Надявам се да сте направили много вкусотии – обърнах се към грейналите си родители – Защото съвсем съм забравил вкуса на лакомствата ти – добавих към майка си. Тя се засмя през сълзи.

-Ще ти сготвя всичко, което ти се яде – обеща усмихната.

Оставих си багажа в стаята в дъното на коридора на горния етаж и поспрях покрай прозореца, докато майка ми и баща ми тихо си говореха долу. Сребристите звезди потрепваха в кадифено-ониксовото небе, бледа мъгла се виеше над окъпания в оранжеви светлини град. Облегнах се на перваза и вдъхнах свежия, леден въздух с аромат на зима.

Малко по-късно слязох на долния етаж и заварих родителите си прегърнати на дивана в хола. Седяха един до друг, усмихваха се и гледаха „Смях с Виктор”. Сърцето ми се стопли, непознато досега леко чувство се надигна в гърдите ми и ми се наложи да се боря със сълзите. Не, не бях сам. Може и да бях загубил най-голямата си любов, но не бях загубил всичко. Още имах тях. И докато ги имах, нямаше да бъда сам, а когато и те се изгубеха във вечността, щях да бъда достатъчно силен, за да продължа напред.

Докато един ден не се въплътя в безкрая и ТЯ не ме посрещне, за да ме въведе в новия НИ живот. Който щеше да е вечен.

Край (Флориан).   

                 

 

 

         

92.

 

Излязох от кафенето, хванал Блейк с безчувствената си ръка. Връщахме се във вилата, която се бе превърнала в наш дом през дългите дни и нощи, в които се възстановявах. Отсега нататък щяхме да живеем в нея. Заедно.

Коледните празници започваха само след няколко дни и се очертаваха снежни и студени. Гората, която ограждаше вилата бе като излязла от „Замръзналото кралство”, сутрин по прозорците се виеха чудни ледени цветя, а когато валеше сняг, тишината ставаше толкова осезаема и плътна, че можеш да се вслушаш в нея.

Родителите ми заминаваха на зимна ваканция в един скъп курорт и аз щях да бъда сам с Блейк. Което ме устройваше напълно, защото исках да прекарвам цялото си време с нея. Разбрахме се да не ходим никъде, да не каним никого и да бъдем само двамата.

Преди няколко дни двамата с нея бяхме гледали предаването с участието на Флориан. Блейк плака почти през цялото време, а аз останах поразен от самообладанието и силата на духа на приятеля си.  Ако беше пред мен, щях да му сваля шапка от възхищение.

 Отключих вратата и й направих път. Къщата вече беше украсена и бе станала два пъти по-уютна. Зад прозорците златистото слънце клонеше към залез.

-Е, Алекс, предполагаше ли само преди година какво ще ти се случва сега? – Блейк се бе облегнала на кухненския плот и ме гледаше усмихната. Носеше тъмнозелената блузка с дълги ръкави, която толкова харесвах. Подчертаваше красивите й, сочни гърди.  

-Ако имаш предвид себе си – усмихнах се аз – Не, нямах идея, че ще бъда толкова щастлив. А ако имаш предвид катастрофата, нямах представа колко бързо мога да се възстановявам.

-Да, това имах предвид – разсмя се Блейк – Май всъщност питах себе си.

Тя се обърна, извади от хладилника голямото броколи, което бе предвидено за вечеря и започна да го накъсва на розички. Докато гледах как лакираните й нокти проблясват, аз отново се замислих за изминалото време, за това колко се беше променил живота ми, какви неща бях открил.

Хейзъл се върна при Хавиер, за когото разбрах няколко дни след като ме изписаха. Любовта към нея беше само горчив спомен, а униженията, които сам си причинявах още ме терзаеха. Спомних си колко време и енергия изгубих да я преследвам, но не открих съжаление в себе си. Хейзъл ме промени, тя събуди истинското ми Аз, което бе спало години наред под лъскавата маска на празноглавото плейбойче. Вече не я обичах, но в гърдите ми се таеше смътна благодарност, размито, неясно отражение на копнеж. Едно беше сигурно – никога нямаше да я забравя.

-Къде се отнесе, мечо?

Вдигнах очи и видях Блейк да ме наблюдава. Разбрах защо е толкова притеснена. Явно на лицето ми се бе изписало изражението от преди седмици, когато се мъчех да си спомня нещо, а не успявах.

-Няма нищо, скъпа – усмихнах се и се приближих до нея – Всичко е наред. Бях се замислил.

-Изглеждаше много странно – тя сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите – Сякаш нещо те боли. Помислих, че...

-Че пак съм започнал да забравям – нежно я притиснах през кръста – Не, засега съм съвсем добре. Не мога да подредя всичко в хронологичен ред, но помня самите събития. Не се тревожи.

Допрях устни до челото й и усетих колко е гладка кожата й. Поради липсата на чувствителност в крайниците, сетивността на останалото ми тяло се бе засилила, както слуха се развива перфектно у слепите хора. Блейк се вдигна на пръсти и ме целуна. Вкусът на устните й ме развълнува, нещо в мен потрепна и определено я пуснах с нежелание, когато понечи да нагледа вечерята.

  -Знам, че не обичаш кой знае колко много броколи, но е много полезно – каза Блейк, докато заливаше зеленчука с топени сирена – Има много витамини, а ти трябва да се възстановиш.

-Добре – отговорих – Щом ти си ми сготвила, ще го харесам.

-Точно така – одобрително заяви тя и пъхна тавичката във фурната – А сега, ако обичаш наглеждай яденето, докато се освежа малко.

-Както кажете, госпожо – измърморих, а тя мина с кикот покрай мен. Седнах на един от кухненските столове и се загледах в тъмнокобалтовото небе. Зимната вечер се спускаше над гората студена, но мека, безшумна и ласкава. Усетих трепетна, неопределена радост. Сякаш злополуката сложи ново начало на един друг, по-хубав живот. За мое най-голямо щастие, травмите нямаше да попречат на връщането ми на работа и веднага след празниците, отново започвах да се включвам в бизнеса на баща си. И Блейк щеше да е до мен. Тя следваше книгоиздаване в университета и лекциите й започваха отново на шести януари. Тогава и аз се връщах към фирмата и всичко щеше да тръгне по старому, но с някакъв по-жив, по-енергичен, по-усмихнат ритъм.

Станах, за да изключа фурната. Запеканката изглеждаше доста апетитно. Обърнах се, за да отворя прозореца и видях Блейк на вратата. Глътнах си езика. Носеше само високи черни обувки дантелени черни бикини.

-Знам, че още не сме приели калории, които да изгорим, но нищо не пречи да си освободим малко повече място за вечерята, нали?

И тя тръгна към мен, като с всяка крачка голата й кожа излъчваше все по-осезаема топлина.

-Е, какво ще кажеш? – попита Блейк, докато усилено дъвчех вечерята – Толкова ли е гадно?

-Супер е – признах – Вкуса на броколито почти се е изгубил.

Тя ме перна ухилена по рамото и заби вилицата в храната. Беше се оказала права. След краткото прекъсване на мисловната дейност отпреди малко, умирах от глад. Погледнах я и когато вдигна очи и ми се усмихна, разбрах че я зяпам като кръгъл глупак.

-Какво има? – попита Блейк, като премяташе косата си през едното рамо – Да не намери косъм?

-Не! – възкликнах – Просто те гледам. Красива си.

Тя се засмя и аз чак сега осъзнах, че не насилената й прилика с Хейзъл ме е привлякла към нея. Имаше нещо в широката усмивка, нещо в очите с цвят на кафе и в самите й движения, без което не исках да живея. Можех да застана пред Блейк и просто да я съзерцавам, прехласнат, възхитен. Можех цял ден да я наблюдавам без да се изморя. Обожавах начина по който златисто-конячната й коса се сипеше по гърба, обожавах походката , лицето, ръцете, извивките на тялото й, музиката на гласа й. Обичах я и не исках да се променя. Исках я все същата – хубаво момиче с детска, чаровна усмивка, което се превръщаше в жена в прегръдките ми и  изпиваше разума ми с устни.

-Красива съм, защото съм с теб – отговори тя и ме извади от мисленото лирическо отклонение – Красива съм, защото съм влюбена.

-В мен – изръсих аз.

-Да – потвърди Блейк сериозно – Но и защото ти си влюбен в мен. Това ме прави още по-красива.

-Сега се чудя как съм живял без теб – избърборих – Как съм живял преди да те познавам.

-Моля те, не ме разплаквай – усмихна се тя с пълни със сълзи очи – Изяж си вечерята, Алекс.

-Да, извинявай, права си – съгласих се – Но си толкова хубава. Толкова съвършена в моите очи, че чак понякога се чудя дали наистина си моя.

-Ето, продължаваш – изхълца Блейк. Изправи се и уви ръце около мен, като за моя най-голям изненада ( и ужас) избухна в сълзи. Прегърнах я и (чувствах се безпомощен) я обсипах с целувки.

-Не разбирам защо плачеш – изпитвах странно неудобство, засилващо се до болка в такива моменти – Стига, любов моя, аз просто казах, че за мен си перфектна и че много те обичам.

Безчувствените ми пръсти непохватно отметнаха косата й, погалиха гърба й. Не знаех какво да правя. Блейк плачеше сякаш отново бяхме на погребението на Ирина. Знаех, че е чувствителна, но определено понякога сълзите й ме тормозеха ужасно.

-Извинявай – успя да проговори тя – Много съжалявам. Явно не мога да изкарам и ден без да се излагам – вдигна лице и сложи чело до моето – Именно по тази причина спрях да гледам филми. А сега изведнъж животът ми започва да се превръща в любовен роман. Говориш неща, които винаги съм искала да чуя, държиш се по начин, по който съм виждала само по телевизията... А аз те обичам толкова силно, колкото обичат само героините от захаросаните книги.

-Избърши си сълзите – казах тихо – Това са само хубави неща и не желая да те виждам разплакана. Усмихвай ми се, Блейк. Погледни ме и ми се усмихни. Не издържам, когато плачеш.

-Много правилно – тя си издуха носа в една салфетка и се разсмя – Голяма съм ревла. Седя срещу най-невероятното момче на света и му цивря на рамото.

И Блейк поклати красивата си глава, вече усмихната. Очите й бяха зачервени, но иначе бе дивно, някак древно красива. Дръзките очертания на устните й ме притеглиха и аз се наведох да я целуна. Тя предугади намеренията ми и ме притисна към себе си в страстна прегръдка. Устата ми се отдели от нейната и се спусна по шията й, точно както се бе случвало в сънищата ми. Усетих пулса под бялата й кожа. Пръстите й се сключиха в косата ми, Блейк вдигна главата ми и впи устни в моите. Едва сега долових разликата. Вече не целувах неопитно, малко момиче. Тези целувки бяха на млада жена, разбрала какво иска и очакваща да го получи.

На другата сутрин отворих очи заедно с изгрева. Зимното слънце хвърляше бледи лъчи върху безчувствените ми ръце, в които спеше Блейк. Погледнах небето през открехнатия прозорец. Висините вече се насищаха с цвят, обагрени от розовата декемврийска зора. Разкъсани бели облачета плуваха тук-там, златисто-хладни и пухкави като захарен памук.

-Добро утро, меченце – дочух нежния сънен глас на Блейк. Обърнах се и й се усмихнах. Смолистите й очи бяха още забулени в шала на съня, който се стелеше в ирисите й като лятна мараня в билото на планината.

-Добро утро – допрях устни до челото й.

Слънцето се издигаше в небето и настъпваше в спалнята на хладни, платинени стуйки. Утре беше Коледа, а след няколко дни идваше Нова година. Блейк стана, за да направи кафето, а аз останах още малко в спалнята, любувайки се на новия зимен ден. Снегът блещукаше като хиляди малки диаманти, подпалени от изгрева. Студените тъмни сенки на дърветата едва доловимо се скъсяваха, отстъпваха място на златните слънчеви лъчи.

Отворих вратата на терасата и оставих студения, прозрачен като стъкло планински въздух да ме облъхне и да прогони сънливостта.

Затворих очи и вдишах с пълни гърди уханието на зима, борова гора и настъпващо утро. Слънцето огря лицето ми и въпреки сезона, аз почувствах някаква мека, кадифена топлина, малко светлинно пламъче надежда и неподправено, избликнало като гейзер ефирно щастие.

Край (Александър).                

 

 

 

 

93.

 

-Знаеш ли откога те чакам? – промълви Емил кротко.

Погледнах го и в първия момент помислих, че нежнозелените му очи ще угаснат, красивата усмивка ще помръкне и погледът му ще се напълни с гняв, смъртоносен, искрен и напълно уместен.

После обаче Емил пак се засмя, ирисите му просветнаха и той ме взе в топлите си, мускулести ръце. И тогава разбрах. За пръв път откакто се познавахме, между нас нямаше тайни. За пръв път всичко между нас бе честно и истинско. Той знаеше всичко за мен и сега разбирах, че винаги го е знаел. Притиснах се към гърдите му и със затворени очи прошепнах:

-Обичам те, любими.

-Знам, Наталия, вече знам – нежно прокара той пръсти през катраненочерната ми коса – Точно това чаках през всичките тези години. Да ме видиш така, както ме видя тази вечер, да ме прегърнеш така, както ме прегърна и да ме обичаш, както ме обичаш сега.

Нещо парещо се надигна в гърлото ми, аз не можах да се сдържа и изхълцах, задавена от срам, обич, благодарност и възхищение. Едва сега осъзнавах какво съм имала през всичките тези години и какво съм била на път да изгубя. После в ума ми се оформи истинското значение на въпроса, който ми зададе. И му отвърнах без думи.

-Не плачи, скъпа – Емил ме отдалечи от себе си и ме погледна - Знаеш колко много те обичам. А сега и ти ме обичаш.

Вдигнах разплаканите си очи към него и се засмях.

-Как съм могла да спя толкова дълго време? Как съм могла да не виждам толкова време? Миличък, прости ми.

-Не, любима, няма за какво да ти прощавам – усмихнаха се нежнозелените му очи – Нека не се връщаме никога повече назад.

-Да – отговорих, като избърсах очите си – Прегърни ме и после нека всичко започне отначало.

-Приготвил съм ти една изненада – каза Емил, докато ми помагаше да подредим масата за вечеря. След като Олга си беше тръгнала, се наложи да впрегна всичките си умения... за да поръчам храна за вкъщи от близкия ресторант, предлагащ деликатесна кухня. Погледнах го.

-Каква е?

-Мисля да те заведа на коледна ваканция на юг. Знам колко обичаш морето, а сега при нас то е студено. Помислих си, че ще е много приятно да празнуваме Нова година на плажа.

-Наистина ли? – възкликнах – Това ще е най-хубавата нова година, скъпи! Много ти благодаря.

Седнах срещу него и сложих пръсти върху ръката му, легнала до чашата червено вино.

След вечерята, която Емил очевидно хареса, защото изяде по две порции от всичко, седнахме в хола до запалената (от него, признавам си) камина. Той се разположи на дивана, а аз седнах срещу него. Споменахме бедния Климент и аз усетих как сърцето ми натежава от мъка и вина. Лицето на съпруга ми помръкна.

-Горкото момче, горките Адам, Инна и Любов. А и момичето, с което се е сблъскал. Разбрах, че е починало в болницата – въздъхна той.

-О, не – поклатих глава – Това е ужасна история. Много се разстроих, когато научих. Толкова ми е мъчно за семейство Егорови. Кога е погребението? – неохотно попитах.

-Няма да има – Емил отпи от чашата кафе, която му бях донесла – Ще го кремират, като само най-близките ще присъстват. Което е по-добре. Бедното момче...

-Добре – казах – Добре, че няма да се наложи да ходим на погребение. Нямаше да го понеса.

-Не се разстройвай, любима – нежно каза Емил – Нека говорим за нещо друго. Мир на праха на Климент и на момичето.

-Амин – измърморих. Той запали цигара и уханието й достигна до мен – Разкажи ми за почивката, любов моя.

-Можем да заминем още утре – с радост смени темата Емил – А може и вдругиден, когато ти кажеш. Запазил съм места в един петзвезден хотел в... – той каза името на града – Морето е под прозорците ни. Освен това съм ти всел ваучер за всички спа процедури, които предлагат, за масажи и сауна. Можеш да си избереш колкото искаш, а ако някоя не ти хареса, просто няма да ходиш.

-О, любов моя, всичко си измислил! – скочих развълнувана на крака – Благодаря ти! Заминаваме още утре!  

Изтичах към него и го прегърнах. Понечих да го целуна, но той ме изненада. Изправи се и ме погледна. Нежнозелените му очи блестяха.

-Колко си красив – промълвих, докосвайки бузата му. И ето, очите ми сякаш се отвориха и погледнаха Емил през погледа на любовта. Сребърната му коса беше мека и чиста, хубавата му уста бе твърдо, волево очертана. Запазеното му тяло излъчваше сила, здраве и фин, деликатен аромат на парфюм. Пръстите ми сами посегнаха към ризата му и бавно започнаха да разкочпават копчетата, разкривайки стегнатите му гърди и плоския корем. Очите ни се срещнаха и аз почувствах някъде дълбоко в себе си тръпка, каквато не бях изпитвала преди. Сякаш цялото ми тяло се наелектризира и адреналинови бодлички заподскачаха в стомаха ми. Ръката ми се плъзна по корема му и като че за пръв път почувствах сатена на кожата му. Емил се наведе и ме целуна. Устните му бяха странно колебливи, тръпнещи. Сякаш се опасяваше, че мога всеки момент да се отдръпна и да го отблъсна.

-Целуни ме истински – чух се да казвам – Обичам те, искам те.

В момента, в който думите се отрониха от устата ми, Емил сякаш се преобрази. С рязка, уверена ласка ръцете му обгърнаха талията ми и ме долепиха до тялото му, устните му се притиснаха в моите властно, страстно, без следа от предишното колебание. Дръпнах бялата му риза и чух как неразкопчаните копчета се разхвърчават. Дрехата се свлече на пода. За части от секундата изпитах угризения за скъпия плат, но после забравих за тях. Емил откъсна устни от моите, за да си поеме дъх и бавно ме заобиколи.

-Кажи го пак – изрече той. Усетих пръстите му по гърба си, разхлабваха корсета. Притворих очи, мъчейки се да си спомня какво трябва да кажа, през мъглата от копнеж. Роклята се смъкна надолу.

-Обичам те – прошепнах. Емил разхлаби още една връзка.

-Не те чувам – гласът му дрезгавееше – Кажи го по-високо.

-Обичам те! – извисих тембър. Думите звъннаха като кристални чаши. Чух въздишката му, граничеща с изръмжаване. Пръстите му дръпнаха и последните връзки на корсета и роклята падна на пода, прошумоли едва доловимо и застина. Обърнах се към Емил. Гърдите му се вдигаха и спускаха, погледът му тежеше от нега. Протегнах се и прокарах пръсти по раменете му, по целите му ръце. Той стисна зъби и ме сграбчи в обятията си. Устните ни отново се сляха и докато го целувах, аз само за миг отворих очи. Погледът му бе устремен в моя, в ирисите му бушуваше пожар, по-буен и по-горещ отвсякога.

-Нека първо прекараме една страхотна ваканция, после ще мислим за нова прислуга – Емил беше отметнал завивката и, подпрян на лакът, съзерцаваше лицето ми на лунната светлина.

-Да – съгласих се – Няма защо да бързаме.

-Вчера говорих с Виктор – обади се той след малко – Покани ни на вечеря в първия ден от новата година. Искал да ни запознае с новата жена до себе си.

-Жена ли? – сепнах се – Искаш да кажеш приятелка? Любовница?

-Да – отговори Емил – Не пожела да сподели повече подробности, но каза, че са лудо влюбени и мислят за сватба.

-Сватба... – повторих като ехо и в следващия миг се разсмях – Виж го ти, нашият Виктор. Тихата вода е най-дълбока, а? Наистина се зарадвах, скъпи. Колко хубаво!

Беше вярно. Радвах се, надявах се Виктор да е успял да ме забрави и да се влюби в друга. Винаги съм изпитвала дълбока привързаност към него и щях да бъда много щастлива, ако е преодолял чувствата си към мен. Той беше прекрасен човек и заслужаваше споделена любов.  

-И аз се зарадвах – Емил се обърна по гръб и загледна лунните ивици по тавана – Струваше ми се, че е нещастен. Със сигурност самотата го е потискала, въпреки че той се стараеше да не го показва.

Сложих глава на гърдите му и той ме прегърна.

-Дано да е достойна за него – пошегувах се – Виктор е невероятен.

Емил се засмя и се заигра с косата ми.

-Вярно е.

Замълчахме. Заслушах се в равномерното му дишане. Стрелките на часовника сочеха един и половина. Луната надничаше към нас фосфорна, бледа и хвърляше разтопено сребро по килима.  

-Наталия?

-Да? – прехвърлих едната си ръка през кръста му и го притиснах по-силно към себе си – Какво има, любими?

-Не знам... – поколеба се той – Не знам как да те попитам. Но ще го направя, защото искам да знам цялата истина.

Нещо сякаш ме удари през корема. Пръстите ми едва доловимо затрепериха, пулсът ми се учести. Прехапах устна и зачаках въпроса на Емил, като предварително знаех какво ще попита.

-Ростислав беше твой любовник, нали? – не звучеше тъжно, обидено или пък заядливо. Беше задал въпроса съвсем кротко, нормално, тихо. Затворих очи и отвърнах:

-Да.

-А Виктор?

Разбрах, че е усетил шока, който премина през тялото ми. Все така без да отварям очи, отговорих:

-Не точно. Просто прекарах една нощ с него.

Емил въздъхна, но не помръдна. Осмелих се да го погледна и видях, че продължава да гледа нагоре, но луната вече огряваше лицето му – спокойно и красиво. Почувствах изгарящ срам и понечих да се отдалеча от него.

-Недей – стегна Емил прегръдката си – Няма да те пусна. Кажи ми кой още.

Прииска ми се да изпищя. Той знаеше. Знаеше имената на мъжете, с които бях имала нещо общо и сега искаше да ги чуе и от мен. Може би искаше да ме унижи? Веднага се упрекнах за отвратителната мисъл. Емил никога не би го направил. Той просто искаше истината. Искаше да започнем отначало без лъжи, без притворства, без тайни. Но нали и аз исках същото? Гърлото ми се сви, но не му обърнах внимание и казах:

-Леонид Маковски и Климент Егоров.

Настъпи плътна, звънтяща тишина. Долавях еднствено дишането на Емил и разводненият ужас нарастваше в гърдите ми. Не смеех да помръдна, да го погледна, да издам дори и звук. Сухите му, гладки пръсти бяха замръзнали в катранената ми коса. Искаше ми се да надникна в очите му, да отгатна мислите му, но се страхувах. Сълзите напираха в очите ми.

И тогава Емил въздъхна дълбоко и продължително, стори ми се, че долових облекчение, ефирна усмивка дълбоко в гърдите му. Ръката му хвана брадичката ми и надигна главата ми.

-Благодаря, че беше искрена с мен, Наталия. Само това исках. Исках само да ми отговориш честно, да потвърдиш това, което вече знаех. Сега и аз трябва да те помоля за прошка.   

Намерих очите му и сълзите ми най-накрая преляха. Вероятно ме е следил, но това нямаше никакво значение. И никога нямаше да има. Надигнах се и сложих устни върху неговите. Целунахме се страстно, дълбоко, протяжно.

-Обичам те – казах кротко – Нищо от миналото няма значение. Няма за какво да ти прощавам, защото те обичам и знам, че всичко което си направил, е било от любов.

-Благодаря ти – промълви Емил – Ти си най-голямото ми щастие. Чувствам се, сякаш сме се оженили снощи и всичко започва сега.

-Нека е така – отвърнах, загледана в зелените му очи. Приведох се и пак го целунах. Устните му отвърнаха веднага, нежни, топли, обичани.

Тази нощ предишната Наталия окончателно и безвъзвратно си отиде.

Сега, когато между мен и Емил имаше само истинска любов, когато лъжите и преструвките лежаха в пепелището на миналото, когато думите „обичам те” означаваха „обичам те”, в мен най-после настъпи дългоочакваната хармония и тихата подреденост на спокойствието.

Душата ми намери пристан в нежнозелените очи на Емил и копнежно се сля с неговата. Завинаги.

Край (Наталия).

              

 

 

 

 

 

94.

 

-А си мислех, че той е влюбен в мен.

Вдигнах очи към нея и я видях до мивката. Разбъркваше купичка с боя за коса. Носеше една от най-хубавите си роклички – черна, с дълги ръкави, прилепнала по тялото. Беше един от кратките промеждутъци, когато нямаше клиенти, а козметичката и масажистката бяха отишли да вземат нещо за хапване. Почиствах масата, покрита с прах от изпилени нокти, чакайки едно момиче за поддръжка. Линн ме погледна и в мен нахлуха спомените от преди няколко дни, когато с Донател сложихме край на тайната си връзка. Облякох се грижливо, гримирах се леко и излязох на вечеря с него. Ресторантът беше пълен с хора, които ни проследяваха с очи, забелязваха преплетените ни пръсти. Сервитьорката ни обслужваше изключително любезно, но погледът й непрекъснато шареше от мен до него, сякаш да прочете мислите, да отгатне чувствата ми.       

-О, Линн... – измърморих – Линни...

-Не, няма нищо – една сълза се спусна по бузата й и тя някак неволно вдигна елегантната си ръка и я избърса – Всичките ми приятелки говорят само за това. От два дни ти и Донател сте най-обсъжданата тема за клюкарките и хората без работа.

-О, Лини. Съжалявам, че трябва да слушаш всички тези глупости – усетих как бузите ми започват да пламтят под фон дьо тена – Мога да предположа как се чувстваш...

-Не, наистина няма никакъв проблем – гласа ма Линн потрепваше, а очите й продължаваха да се наливат, докато бъркаше боята – Недей да мислиш, че ще започна да крещя, да правя сцени... или пък да те уволня. Никога не съм си позволявала чувствата да диктуват действията ми.  

-Линн, аз... – заекнах и пуснах бурканчето с гел, което държах – Направо не знам какво да кажа. Мога само да ти благодаря.

-Разбира се... – изхълца Линн, а сълзите вече се стичаха по лицето й. Почувствах болезнено неудобство. Тя винаги е изглеждала толкова силна, толкова овладяна. Очевидно болката й беше твърде непреодолима и се бе натрупала дотолкова, че вече не можеше да бъде потисната. Прииска ми се да се прокашлям, да забарабаня с пръсти по перваза на прозореца, да тропна с крак, да направя нещо, за да разсея ужасното напрежение, тегнещо в гърдите ми.

-Съжалявам, Дани – каза Линн – Не исках да си изпускам нервите пред теб. Извини ме за момент.

-Да – измърморих – Няма нищо.   

Загледах как отива към тоалетната, за да се пребори със сълзите си. Прехапах устна. Изпитах ирационално желание да избягам от салона, да хукна по заснежените улици, да тичам, да тичам и да отида някъде толкова далеч, че да не гледам разплаканото красиво лице на приятелката си. След около десет минути Линн излезе от тоалетната. Беше овладяла напълно изражението си и когато следващата й клиентка дойде, тя я посрещна с олепителна усмивка.

 Откакто с Донател разкрихме връзката си, някои от по-възрастните ми клиентки идваха, за да ме зяпат втренчено и да ми правят различни намеци. Смятах, че някои от тях ще престанат да посещават студиото, но те с удоволствие продължаваха да си записват часове при мен и докато им правех маникюр и педикюр, те се стараеха всячески да ме предизвикат. Разбирах ги и не можех да се ядосам. Дълбоко вкоренените предразсъдъци на поколенията преди тях обременяваха съзнанието им и не им позволяваха да приемат връзката ни. Мен смятаха за поредната златотърсачка, а него – за извратен богаташ, който си пада по млади момичета.  

Вървях към любимото си кафене, за да пийна нещо топло преди да се прибера. Приятелите ми бяха заминали на зимни почивки, Албина бягаше от мен като от чума и изведнъж се почувствах страшно самотна. Исках да видя Донател, да се изгубя в твърдите му, силни ръце, да чуя сладкия му, мек глас. Седнах до прозореца и се загледах в зимния ден навън. Въздъхнах мислено и поех чашата мокачино от сервитьора.  

Докато ровех из чантата за портмонето, телефонът ми звънна. Името на Албина извика хладните, остри тръпки на адреналина в корема ми.

-Ало?

-Даниел, имаш ли време да поговорим? – директно попита тя. Звучеше равно, някак примирено, почти дружелюбно.

-Да, разбира се. Искаш ли да дойдеш при мен? Седнала съм в едно кафене до нас, точно срещу еднопосочната.

-Добре – отговори Албина – След около десет минутки ще дойда – и затвори телефона. Хванах чашата с две ръце и искрено се помолих приятелката ми да ми е простила. На съседната маса бяха седнали млад мъж и млада жена, които се заливаха от смях на нещо, което гледаха в телефона. Кръстосах крака и се загледах разсеяно в хората, дошли тук за да пийнат кафе и да си побъбрят.

Вратата се отвори и аз трепнах. Албина влезе в кафенето и тръгна към мен с изправена глава. Приятелката ми беше много красива с бялото си тясно якенце, подчетраващо тънката й талия и закръглеността на ханша и бедрата. Почувствах се неудобно, прииска ми се да се размърдам на мястото си.

-Здравей – глухо казах, когато Албина седна.

-Здрасти. Едно лате за мен – обърна се тя към сервитьора. После ме погледна и се облегна на масата – Как си, Дани?

-Щях да съм по-добре, ако не ми беше сърдита – признах. Албина извади едната си ръка изпод масата и започна да си играе с маникюра.

-Обадих ти се точно за това. Искам да ти се извиня – проговори тя с потопени в земята очи – Държах се отвратително с теб, наприказвах ти цял куп обиди. Извинявай, Даниел, бях страшно груба.

Нещо бликна в гърдите ми. Почувствах някакво вълнение и се приведох към нея.

-Албина, това означава ли, че си ми простила?

-Да – вдигна тя сивия си поглед към мен. Засмях се срещу нея и посегнах за ръцете й.

-Супер! Няма за какво да ти се сърдя, Алби. Толкова се радвам, че ми прости.

Тя стисна пръстите ми, после отпи от латето и продължи.

-В началото изобщо не исках да те виждам. Не желаех да говоря и с баща ми. Той обаче настояваше и накрая реших да го изслушам – Албина затвори за миг очи и прокара ръка през челото си.

-И какво ти каза той? – тихо попитах.

-Много неща. Слушах го, внимателно го наблюдавах. Той ми каза колко отдавна е влюбен в теб, разказа ми как са се случили нещата между вас. И като го гледах, като гледах с каква любов произнася името ти, как се прояснява лицето му, когато говори за теб, усетих как целият ми гняв се оттича.

  Почувствах трепет в корема, някаква вътрешна топлина, остро желание да видя Донател.

-После се замислих за следобеда, когато дойдох да ти крещя. Когато ми каза, че го обичаш. Спомних си изражението ти в този момент и се засрамих от себе си. Още се срамувам от нещата, които си помислих за теб, от обидите, които ти отправих.

-Не се притеснявай – успях да избърборя – Ако бях на твое място и аз щях да реагирам така. Представям се какво ти е било да разбереш, че баща ти има връзка с най-добрата ти приятелка, която е на твоята възраст.

-Дойде ми като гръм от ясно небе – усмихна се малко тъжно Албина. Огорчението й беше осезаемо, но самообладанието й бе достойно за възхищение.

-На мен също – опитах се да се пошегувам. Устните й потрепнаха и тя отпи от кафето. Навън отново започна да вали сняг. Неловкото мълчание някак се проточи.

-Добре, няма какво да увъртам повече – въздъхна Албина – Какво ще кажеш да прекараш коледните и новогодишните празници с мен и баща ми? Ще отидем в къщата ни край езерото.

-Наистина ли? – възкликнах. Не бях напълно сигурна дали съм чула правилно.

-Ами да – кимна приятелката ми – С баща ми обсъдихме и това. Все пак, оттук нататък ще трябва да свикна с факта, че ти и той сте заедно.

-Благодаря много за поканата – изговорих преди да се усетя – Ще дойда, ако си сигурна, че ще можеш да го понесеш.

-Да, ще се справя – отговори тя – Знам, че когато се върна в университета, всички ще приказват само за това. Баща ми е достатъчно известен, така че най-вероятно и в някое списание ще пишат за вас. Но ако сте щастливи, това е без значение.

Погледнах я.

-Докато си стоях заключена в стаята, започнах да осъзнавам, че ще ви загубя и двамата. Колкото и трудно да приемам връзката ви, разбрах че не мога да се държа така. Чувствах, че ви губя. И теб, и баща ми. А аз имам само вас. Нямам право да правя сцени, да пренебрегвам щастието на баща ми, само защото на мен нещо не ми харесва. Но бях страшно объркана. Помня в какво състояние баше изпаднал след смъртта на майка ми, в каква депресия беше затънал. И се изплаших за него.

Гласът й вече трепереше. Стиснах ръката й.

-Напълно те разбирам, Албина. Благодаря ти страшно много, че намери сили да ми простиш и разбра и баща си. Повярвай, че аз наистина го обичам и искам да прекарам живота си с него.

-Добре – каза Албина тихо – Значи ще бъдем заедно на празниците. Ще бъде забавно, ще видиш. Ако си съгласна, още утре ще дойдем да те вземем някъде към десет.

-Супер, ще съм готова до тогава.

-Вземи си повечко дрехи. Ще излизаме, ще се снимаме.

-Добре – усмихнах се. Албина остави една банкнота на масата и си взе чантата.

-Хубаво тогава. Утре ще дойдем с баща ми да те вземем сутринта.

-Благодаря ти – отговорих – До утре.

-Чао – тя се обърна и се отправи към изхода. Проследих я с очи. В гърдите ми се смесваха радост, мъка, копнеж и благодарност.

Оправих си багажа и се захванах да оправя къщата. Две седмици нямаше да съм тук и всичко трябваше да подредено, докато отсъствам. Тъкмо когато избърсвах праха от бюрото си, на вратата се позвъни. Погледнах часовника. Беше девет и половина, от кадифеното небе се сипеха ситни снежинки. Прокраднах се към вратата и предпазливо погледнах през шпионката.

-Донател! – хвърлих се в прегръдките на мъжа, който стоеше на вратата, обграждан от кобалтовата зимна вечер – Колко се радвам да те видя!

Вдигнах се на пръсти и го целунах. Лекият аромат на цигара, излъчващ се от устните му предизвика тръпки по кожата ми и в мен забълбука вълнението, което ме връхлиташе всеки път, когато го видех. Ръцете му се плъзнаха по тялото и обхванаха кръста ми. Настръхнах от допира му.

-Липсвах ли ти? – ухили се той срещу мен. Сключих пръсти зад врата му и го погледнах в лицето. Усещах дланите му на талията си, тийнейджърският кикот напираше в гърлото ми.

-Иска ли питане – избърборих – Е, ще влезеш ли?

-Не само ще вляза, ами и ще остана при теб – каза Донател и се наведе към мен. Устните му пролазиха по шията ми.

-Ами Албина? – попитах, прокарвайки пръсти по гърба му.

-Албина трябва да приеме, че ти си целият ми живот – Донател се дръпна от мен, прекрачи прага и затвори вратата – Когато жена ми почина, помислих, че съм загубил всичко. Сякаш част от мен умря, сякаш душата ми се разкъса. А после се появи ти, Даниел. Видях те и сякаш се съживих, просто се събудих.

-Обичам те – отговорих – Много те обичам.

Отново го прегърнах и се притиснах в него, колкото сила имах. Свежото ухание, което струеше от дрехите му нахлу в ноздрите ми и по цялата ми кожа избухнаха горещи тръпки.

-Искаш ли да станеш мой съпруг?

Думите се изплъзнаха от устните ми и осъзнах какво съм казала, едва след като Донател устреми изумен поглед в мен. Стояхме един срещу друг насред подредената всекидневна, зад прозорците валеше подобен на гъста мъгла сняг. Пъстрите очи на мъжа пред мен проблеснаха.

-Даниел?

-Ще се ожениш ли за мен? – попитах уверено. Вирнах брадичка срещу него и твърдо го погледнах в дивните ириси. Господи, колко го обичах. Исках само него, единствено него. Лицето му пребледня като във вечерта, когато го целунах за пръв път.

-Да – отвърна Донател – Да, да и да.

Гладките му, силни пръсти обгърнаха лицето ми и погледите ни се срещнаха. В светлите му ириси се четеше всичко, което се бях надявала някога да видя. Прокарах пръсти по красивото му лице и пак го целунах.

„Обичам те, Донател. Твоя съм, докато ме искаш. И никога няма да допусна отново да изгубиш светлината. Аз ще бъда твоето слънце. До края.”

Край (Даниел).                                                          

 

08.06.2016