С мирис на праскови (част 2-ра)

     След вечерята с майка ми аз отидох в стаята си. Пуснах си телевизия и, както обикновено, нямаше нищо интересно, а Часът е 23:58, не ми се спеше, а нямаше какво да правя. Отидох на прозореца, пуснах си музика, загледах се в луната и започнах да мечтая. Стоях на прозореца близо два часа, а дори не съм и усетил колко бързо е минало времето. Легнах на кревата и чаках да стане утре, за да я видя отново, и заспах с мисълта за нея.
-,АААААААААААААААААА. - събудих се, крещейки. Сънят беше странен. Както и да е, започнах да се оправям за училище. Не свалях усмивката ми от лицето, с нетърпение чаках да вляза в час. Седнах да чина и гледах към вратата.
       Звънецът удари, госпожата влезе. Бри още я нямаше, вече не бях толкова щастлив. В главата ми мина една мисъл, а тя беше: Дали Бри съществува, или това е било просто плод на моето въображение. Изведнъж усетих мириса на праскови. Страшно се зарадвах. Някой почука на вратата.

- Да? - каза учителката.

Тя влезе, но лицето ù не беше грейнало, както обикновено, очите ù бяха подпухнали като понички, сякаш бе плакала. Тя отвори напуканите си уста и каза:

- Госпожо Мирянова, може ли да остана в час?
- Бри, ти си нова в това училище, как може да си позволяваш да закъсняваш - каза тя ядосано.
- Имах проблеми и... 
- Замълчи. Всеки казва, че има проблеми, моля седни и не искам да се
повтаря. - вдигна си очилата и продължи да чете вестника.
До края на часовете я гледах, тя беше толкова разсеяна, сякаш нещо я
тревожеше.
       Часовете свършиха. Опитвах се да я настигна. Бри ходеше твърде
бързо, отколкото обикновено. Винаги беше спокойна и нищо не я
тревожеше. Запитах се "Какво става с нея". Най-накрая я настигнах.
- Ей, Бри, почакай - извиках силно и се затичах към нея, тя ме видя и ускори още по-бързо ходенето си, дори събу токчетата си и тръгна да бяга, а аз не спирах да викам. Накрая я хванах китката ù, допрях дланта, а тя беше потна.
- Какво ти става? Има ли нещо, грижа ме е? - попитах я аз, като усмивката вече я нямаше.
- Ти си виновен, заради теб стана всичко.
- Какво съм направил?
- Какво ли? Ти сънува един сън, помниш ли?- а гласът ù трепереше. 
- Да? Какво общо има с теб това?
- Явно не се сещаш. Довечера пак ще го сънуваш и ще видиш какво си сторил.
Телефонът ми звънна. Тръгнах да го вадя, затворих на майка ми и като вдигнах поглед от него... Нея я нямаше. Изпари се.
    Прибрах се, майка ми ме погледна и плачеше, не знаех какво да сторя и тя започна да ми говори, но нищо не ù разбирах.
- Успокой се, утре като станем, ще си поговорим - казах аз. 
Тръгнах към стаята си, пуснах си телевизора и явно съм заспал.
- АААААААААААААААААААААА, Боже мой, какво сторих - стреснах се от съня и целият бях потен, а сънят беше...

             Следва продължение...