С прекалено много дъх на канела

                   Погледнах я. Седяща на мекия стол, гушнала чашата близо

                   до гърдите си, загледана в хоризонта, винаги все така далеч от момента.

                   Замечтана в нещо, което едва ли ще включва мен. Имах чувството,

                   че е просто образ на моето съзнание и ако се обърна настрана,

                   тя ще изчезне. Не че не е ставало.

                   Приближих се до нея, погалих косата ù. Вдигна главата си и направи

                   гримаса, опитвайки да се скрие от блестящото в лицето ù слънце.

- Хей, сладур, какво си се замислила?

- О, нищо. Отпуснала съм се. Утре трябва да отида до Тошев и да говоря с него за всички тънкости по договора. Не искам да ме плъзнат нещо.

- Добре ще направиш. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, нали знаеш, че може да разчиташ на мен?

- Хаха, не, наистина ли?

- Стига де, сериозен съм.

- Знам, знам. Обожавам те.

                    Погали ме по бузата и се загледа в очите ми. Изморен съм от тези погледи.

                    Усмихнах се.

- И аз теб.

- Искаш ли да се поразходим малко?

- Добре, хайде.

                  Стана пъргаво от стола, обгърна ме с ръце и косата й покри голите й рамене.

                  Повдигна се леко на пръсти и ме целуна. Устни меки, умеещи да придават

                  топлина. Прекалено изкуствена.

                  Седнах на стола, а тя отиде да се оправя.

                  Иска ми се повярвам във всички тези митове за любовта.

                  Но когато тази „любов“ те открие няколко пъти и всеки път обещава,

                  че тя е тази мистична красавица, почваш да шизофренясваш.

                  Имам лично присъден от нея жълт картон.

                 Оставих го при прозореца и отидох да си сложа червената рокля.

                 Всички тези неща, покрай скапания договор ми смазваха настроението.

                 Съблякох дрехите и отидох да потърся роклята.

                 Не я бях носила от последната пролет. Всичко оставаше на петна в

                 съзнанието ми. Бях сигурна,че някой ден няма да мога да различавам

                 моментите и спомените.

- Готова ли си?

- Мм, не мога да си намеря червената рокля. Да си я виждал някъде?

- Хаха, труден въпрос.

- Обърнах се и видях, че се е подпрял на вратата и ме гледаше.

- Какво?

- Нищо, просто те гледам.

- И – каква е оценката, господин съдия?

- Хм... зависи от това колко бързо ще си намериш роклята.

                  Засмях се. Точно преди секунда я бях мернала в цялата бъркотия.

Чакащ я да си купи вестник, обмислях варианта да се разделя с нея.

Красивата ù коса, нежните ù ръце, крехкото тяло – създаденият ми идеал за женска красота.

Но студена, измислена.

Обърнах се с гръб, за да не я виждам. Лесно нямаше да е.

Сърцето ми започна да пулсира.

- О, ще вали през уикенда..

                  Разгърнала вестника бавно се бе приближила към мен. Усмихна се.

                  Не искам да се усмихва.

                  Хвана ме ръката и тръгнахме по тротоара.

- Ще трябва да отменим билетите за почивката... Добре ли си? Малко си блед.

Мълчеше.

Закрачих също така безмълвно до него. Пъхнах вестника в чантата.

Изглеждаше напрегнат. Това не е присъщо за него.

Изведнъж пусна ръката ми и забърза напред. Спря се рязко и се върна към мен.

В следващия момент падна на колене пред мен и извади кутийка от джоба си.

- Трябва да се разделим.

               Отклоних погледа си от очите ù. Прекалено бяха красиви в този момент.

- Но...

- Съжалявам, така ще е най-добре и за двамата.

              Добре. Случва се. Това беше.

              Обърнах се настрана. И то за какво се обърнах...

              Едно момче стоеше на колене   пред красива девойка, облечена с

              невероятно красива червена рокля. Протегнал неловко напред ръка,

              държеше отворена кутийка с пръстен.

              Каква ирония.

              След едно премигване бяха вплетени в своите ръце, устни и чувства.

              Не мога да повярвам.
              Сладки, чисти...

              От чантата на момичето изпадна вестник.

              Подобен на този, който след секунда бе запратен в главата ми.