Вятърът леко раздвижи килима от жълто-оранжеви листа, разстлан по парковата алея. Свечеряваше се и месинговите фенери, разположени от двете страни на двата порутени бордюра, мъждиво светеха, постепенно увеличавайки количеството жълтеникава светлина. Диплите на палтото на високия мъж леко потрепваха. Трудно можеше да се види нещо различно от дългия му старомоден шлифер и странната шапка, сякаш идваща право от някой антикварен магазин в центъра на Лондон. Беше леко приведен, сякаш обмисляше нещо и нервно пристъпваше от крак на крак, може би очаквайки някого.

Някъде далеч се чуваше пронизителен вой на сирени, който някак допълваше и без това меланхоличната и мрачна атмосфера на малкия парк. Беше почти пусто и здрачът бързо се спускаше над града, но високият слаб господин продължаваше да стои изправен точно в средата на главната алея.  Всичко беше покрито с дебел слой листа, чиято специфична миризма караше минувачите да се замислят дали да не заобиколят и без това неособено приветливата градинка. 

От една от страничните алеи бавно започна да изплува силует, очевидно женски, който пристъпваше доста внимателно и не издаваше почти никакъв звук. Беше зловещо, може би до някаква степен свръхестествено, но мъжът с палтото не помръдна. Стоеше изправен и невъзмутим, вперил поглед право напред и необръщащ внимание на дребните детайли наоколо – тоест особената женска фигура, бавно приближаваща го.

Бледата светлина освети лицето на момичето. Кестенявата ù права коса падаше като завеса от двете му страни и пречеше на мъжа да различи детайли като цвят на очите, форма на устните или дължина на носа. С едно-единствено рязко движение жената бръкна в джоба на ексцентричното си червено палто и без да спира и за миг, подаде на мъжа поомачкан плик, върху чиято повърхност личаха някакви думи, изписани на ръка. Момичето изчезна в мрака също така бързо и безшумно, както се беше появило, оставяйки лек аромат на жасминов парфюм след себе си.

Мъжът погледна стъписано плика, обърна го и го опипа. Нищо твърдо не се усещаше, очевидно хартия беше единственото му съдържание. Непознатият бързо се окопити, огледа се, врътна се на токовете на лъснатите си мокасини и пое в неизвестна посока.

 ***

 Нощен Лондон. Определено не е мечтаното място за самотно младо момиче, току-що пристигнало от Берлин.

Габриеле знаеше само няколко думи на английски, които бързо се изчерпваха след клиширания опознателен разговор, който винаги започваше с въпроса „Как се казваш?”.  Освен това куфарът ù тежеше и малко след като пристигна на първия терминал на летище Хийтроу, тя осъзна, че всъщност въобще няма представа как да стигне до зона 4 или още по-малко до фирма „Карик Енд Сънс”, където трябваше да започне работа на следващата сутрин. Надписите на летището бяха объркващи, всичко беше твърде цветно и обогатено за консервативната ù немска психика.

След няколко минути тревожно обмисляне на абсурдната ситуация, Габриеле прокара белите си пръсти през русолявата си коса и реши, че най-разумното нещо, което може да направи, е да вземе такси. Разбира се, на паркинга чакаха десетки, може би дори стотици коли, чиито шофьори правеха всичко възможно, за да привлекат наивните чужденци.

В крайна сметка тя избра такси на случаен принцип, поздрави сухо мургавия шофьор и го помоли да отвори багажника. След като куфарът беше натоварен, момичето седна на безформената предна седалка и на развален английски се опита да обясни мястото, до което искаше да стигне. След няколко минути жестикулиране и ясно изговаряне на няколко английски думи, шофьорът кимна разбиращо и потегли.

Габриеле пое дълбоко въздух и свали прозореца, за да вижда по-добре стотиците бляскави сгради и тълпите от различни хора, пъплещи като мравки по тротоарите. Замисли се за семейството си и за това как най-сетне беше постигнала нещата, които винаги е искала. Усмихна се и леко подпря глава на мръсното стъкло.

-Нова ли си тук? - акцентът на шофьора прекъсна мислите ù.

-Да, защо? Да не би да е по-скъпо за чужденци?

-Разбира се, че не. Просто питам – любопитство, нали знаеш - мъжът се усмихна и плавно завъртя волана. -  Но наистина ли ще отидеш право в хотела? Момиче, това е Лондон!

-Ами... - английските думи една по една изскачаха от главата на Габриеле.  Някакъв страх с неуточнен произход бавно завладяваше съзнанието ù. – Утре съм на работа, нали разбирате...Току-що пристигнах и не бих искала да отида уморена във фирмата.

-Трябваше да дойдеш няколко дни преди това. И, не се обиждай, но... каква работа – с този английски? – шофьорът се усмихна приветливо.

Габриеле стисна устни.

-Счетоводителка. Нали знаете, цифри, математика... не ви трябва английски - момичето се усмихна фалшиво.

-Искаш ли да направим една сделка? Съвсем елементарна е.

-Не съм сигурна... в какво се състои?

-Ами... - шофьорът посочи дигиталния часовник на издрасканото табло. - В момента часът е 8 вечерта. Сега няма да отидем в зона 4, а ще те оставя в едно голямо кафене на Пикадили Съркъс*. Ще те оставя точно пред вратите и така няма да се наложи да разнасяш огромния куфар твърде дълго. В девет часа ще дойда да те взема и ще те оставя пред „Карик Енд Сънс”. Съгласна ли си?

-Всъщност нямам нищо против, не бързам. Но какъв е смисълът на цялата ни уговорка, при положение, че вие вероятно имате десетки поръчки и не сте длъжен да се съобразявате с мен?

-Съвсем просто е. Просто не искам да прекараш първата си вечер в Лондон в тясната хотелска стая... или може би е квартира? Няма значение, де, кафенето, за което ти говоря, е голямо и там вероятно ще срещнеш някой интересен човек, ще усетиш атмосферата, нали ме разбираш.

 Няколко страшни мисли преминаха светкавично през съзнанието на Габриеле. Но нещо я жегна, тя сви рамене и промълви:

-Ами, добре...

Шофьорът се усмихна и внимателно вдигна едната си ръка от волана, за да я подаде на момичето.

-Казвам се Том. Приятно ми е да се запознаем.

Габриеле плахо стисна ръката на мъжа и измърмори името си. Настана неловка тишина, нарушавана само от почти незабележимото триене на гумите о асфалта и скърцането на спирачките.

След няколко минути момичето разпозна бляскавите светлини на Пикадили Съркъс, емблематичния лондонски площад, който беше виждала десетки пъти по най-различни картички, снимки  и реклами.  Колата плавно спря пред една от околните сгради - облепена, изрисувана и обвита в рекламни надписи - и Том весело оповести:

-Е, добре дошла в Лондон! Нека уговорката ни е в девет, точно тук.

Момичето бързо слезе, влачейки огромния си куфар по земята и влезе в огромното пететажно кафене. Навсякъде имаше маси и хора, келнери подтичваха леко, разнасяйки табли, отрупани с напитки, сладкиши и ядки. Монотонното жужене на глупавите ежедневни разговори, смесващо се с дразнещата рок музика, беше изключително изнервящо.

И все пак Габриеле си спомни за бръщолевенията за „духа на Лондон” и се насочи към една малка маса в ъгъла. Няколко момичета от околните маси бяха започнали да я зяпат, сочеха я и се кикотеха, вероятно заради големия куфар и стреснатото изражение.

Момичето срамежливо заби яркосините си очи в дебелото меню и потъна в свят на „бразилско кафе”, „божествена сметана” и „отбрани селекции ядки”. Усети как сълзите напираха в очите ù, атмосферата я провокираше. Гостите бяха организирани по големи групи или по двойки. Малцина бяха сами, а тези, които всъщност бяха, работеха на компютър или пишеха нещо в дебели папки, погълнати от собственото си его.

Самотата погълна Габриеле и тя тихо се разрида.

Висок келнер приближи масата ù, облякъл тъмносиня униформа и фалшива усмивка.

-Кафене „Кристал”, добър ден. Какво ще обичате? - говореше ужасно бързо, карайки Габриеле да присвива очи в опит да проследи движението на устните му.

-Едно студено Лате, моля. Двойно.

Келнерът се врътна и бързо, почти тичайки, тръгна към другата част на заведението. Габриеле остана сама, може би дори малко по-сама, отколкото в самолета, в чакалнята на летището или в тоалетната на автогарата в Бремен, където всъщност се беше скрила, за да не позволи на семейството си да види сълзите ù. Сети се за думите на таксиметровия шофьор Том, който разпалено я убеждаваше да вкуси „лондонската атмосфера” и да срещне нови и интересни хора. Наоколо обаче нямаше интригуващи личности, а просто самовглъбени и забързани непознати.

Сервитьорът отново бягаше към нейната маса, като носеше внимателно металната табла, върху която едва се крепеше огромната пластмасова чаша студено кафе. Момчето небрежно и мълчаливо я стовари върху масата и изчезна към следващата.

Габриеле смукна леко през сламката, усещайки приятния аромат на кафето. Наистина беше добре приготвено и определено потвърждаваше реномето на заведението. Погледна надолу към стъклената повърхност на масата и внимателно разгледа драскотините, оставени от невнимателните клиенти. Там имаше и някакъв плик, вероятно по погрешка изпуснат от келнера. Габриеле понечи да вдигне ръка и да повика служител, който да върне плика на собственика, но погледът ù срещна изписания върху матовата хартия адрес.

До Непознат,

Кафене „Кристал”,

Пикадили Съркъс,

Лондон,

Англия

Момичето се учуди, но все пак внимателно разлепи плика, нетърпелива да разбере какво пише вътре. Изпадна една страница офсетова хартия, на която с красив, ситен почерк и тъмносиня химикалка беше написан дълъг текст.

Здравей, Непознат,

Ти не ме познаваш, аз не те познавам. Ти не знаеш къде се намирам, но аз знам къде си ти. Като цяло и двамата знаем по малко за другия. Нека не притискаме обстоятелствата, да оставим нещата така.

Историята на това писмо е сложна, усукана и страшно безинтересна. Така че, Непознат, няма никакъв смисъл да ти я разказвам. По-добре да ти разкрия неговите цели.

Щом си го получил, значи вероятно в момента седиш сам на някоя от крайните маси в кафене „Кристал”. Ха-ха, не, не съм ясновидец, просто инструктирах моя любим келнер Джон да достави писмото на точно такъв човек. Вероятно си сам и отчаян, може би обмисляш самоубийство.  Провалил/а си се на изпитите за университет? Може би майка ти е починала, баща ти те е изоставил, когато си бил малък/а? О, прекалявам, прости нахалството ми.  Но може и просто да седиш сам, работейки на компютъра си, обмисляйки утрешния делник.

Целта на това писмо, Непознат, е да те накара да оцениш всичко, което имаш. Защото може и да си сам, но отпред, пред кафенето, може би те чака този, с когото ще споделиш остатъка от живота си. Може би си далеч от дома, но, повярвай ми – сърцето на Лондон е достатъчно голямо за всички отдалечени от дома самотници. Ако си се провалил в нещо – животът ще ти даде втора възможност, за която обаче трябва да се раздадеш напълно.

Бих могъл да ти разкажа за това как винаги ще има по-гладни от теб, да ти разкажа в детайли за децата в Африка или политическата система на Китай. Но няма, защото това няма да те убеди да продължиш напред, да се бориш и да вярваш в собствените си възможности. Всъщност, Непознат, не знам какво точно да ти кажа. Вярвай в себе си, защото ако ти не го направиш, няма кой да го стори вместо теб. Бори се със зъби и нокти, защото щом си стигнал до тук – явно си струва.

Ти си красив, Непознат.

Красив си във всичко, което правиш, във всяка мимика, във всяка дума, която казваш. Аз съм сигурен.

Убеди се и ти.

С уважение,

Непознат

Габриеле седеше,  вперила невиждащ поглед в ситните букви, сякаш опитвайки се да преброи редовете на листа. Чудеше се защо това писмо е стигнало точно до нея, защо не е намерило някого, който има по-голяма нужда от окуражаване и подкрепа.

Изведнъж се стресна и погледна сребърния часовник на тънката си бяла китка.  Беше девет и три. Момичето скочи, бръкна в задния си джоб и припряно пусна банкнотата от 10 лири на масата. Погледна тъжно недопитото кафе и примирено задърпа куфара си по дебелия (и очевидно скъп) мокет. Момичетата на съседната маса отново се закикотиха, но тя не им обърна внимание.

Бутна небрежно двукрилата врата и затърси с поглед занемарената жълта кола на Том. След няколко мига я видя и забърза ход. Учудващо, той беше излязъл от таксито и с широка усмивка ù помогна да качи гигантския куфар в багажника.

Седнаха на предната седалка и колата бавно потегли.

-Е, как изкара? Доволна ли си, че уредихме тази малка сделка? – усмихна се стръвнишки шофьорът.

-Несъмнено. Наистина беше една от най-хубавите ми вечери напоследък.

Двамата се засмяха звънко. Без причина. Просто се смяха и смяха, докато един червен светофар не секна безпричинната им радост.

Но аз съм сигурна, че той не го е направил нарочно.

Макар и, знаете ли... малко съжалявам за онази странна шапка, зарязана съвсем сама на задната седалка на таксито. Беше хубава, макар и леко старомодна – изглеждаше, сякаш идваше право от някой антикварен магазин в центъра на Лондон.

.