Сабине беше българка.Беше се родила в далечната и необятна степ и израснала там, волна и щастлива,яздейки наравно с момчетата.Можеше да хвърля дори стрели,не по зле от вече порасналите свои връстници, които се бяха превърнали във воини. Сабине не беше единствената жена, която умееше да язди. В нейната родина и момичетата,и момчетата прекарваха половината от живота си върху седлото.
      Грегорий я видя на робския пазар и веднага реши да я купи. Той никога не разбра как се е озовала на тържището в Константинопол, защото тя не говореше за това. В онзи първи миг, когато я пожела за слугиня, той дори не помисли, че тя може да стане негова жена. Знаеше само, че ще бъде добра робиня, защото тялото ѝ беше здраво като на младеж. А си личеше и , че е гъвкава и щеше да се справи с всякаква работа. Но като жена не му хареса. Беше свикнал с нежното излъчване на своите съгражданки. А Сабине беше мускулеста, в очите ѝ имаше нещо диво и непримиримо.
      "Нормално- помисли си мъжът. - Нали е варварка!"
      Младата българка заживя в дома на константинополския богаташ. Изпълняваше безропотно всичките си задължения и само в леко присвитите ѝ черни очи прозираше онова непокорство, характерно за всеки конен народ. Поглъщаше всяка дума на господаря си, който я учеше на своя език и се чудеше колко бързо тя възприема всичко. Удивляваше се защото винаги, когато чуеше леко гърления ѝ глас, в думите ѝ нямаше нито една неуместна сричка. А казваха, че варварите били слабоумни и единственото, което умеели, било да яздят и да воюват.
      С всеки изминал ден Грегорий се привързваше към своята робиня. Улавяше се, че мисли за нея почти непрекъснато. Търсеше с поглед очите ѝ, а когато тя застанеше пред него, изпитваше неустоимо желание да вплете пръсти в необикновено черните ѝ коси. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да докосне мургавото ѝ лице.
      Една сутрин мъжът чу от към стаята на слугините най- невероятния смях, какъвто никога не беше чувал. Смееше се българката. Смехът ѝ беше висок, сякаш извираше от дъното на душата ѝ. Той се приближи до вратата и се ослуша. Сабине с учудващо гладък ромейски обясняваше на друга слугиня:
      - Там, в моята степ, всички се смеят така. Ние не крием нито радостта, нито сълзите си. А тук всичко е пълно с лицемерие. Никой не е такъв, какъвто изглежда.
      Тя помълча малко и отново се обади:
      - Видях господарят да пие едно червено нещо. И очите му светват от него, и лицето му почервенява. Какво е това?
      Другата жена се засмя сдържано и отвърна:
      - Това е вино. Ти не си ли виждала вино?
      - Не - повдигна заоблените си рамене българката. - ние в степта пием кумис.
      - Кумис? - повдигна въпросително вежди събеседницата ѝ.
      - Кумис - потвърди Сабине. - Кобилешко мляко, което бито в мях.
      От прикритието си Грегорий зърно лицето на по-възрастната слугиня, на което беше изписано отвращение. А той се чудеше на факта, че българите не познаваха виното. Но щяха ли те да имат такива здрави тела и щяха ли да бъдат така силни духом, ако поне веднъж месечно се напиваха безпаметно? Не, нямаше да бъдат такива. Беше убеден в това. А и ромеите често пиеха вино, за да се отпуснат и да могат свободно да изразят болката или радостта си. Виното им вдъхваше смелост да кажат или направят неща, които иначе никога не биха си позволили. Но варварите, явно, нямаха нужда от това. Беше се уверил в този факт окончателно, щом чу смеха на новата си слугиня. А и беше слушал безброй пъти за решителността, силата и непоклатимостта на конните народи, които нямаше нужда да бъдат подсилвани с вино. Напротив, от него те само биха отслабнали.
      ...Не след дълго Сабине стана негова жена. Прие желанието му не като предложение, но не и като заповед. Почуства го като съдба, която трябваше да посрещне, дори и против волята си. Но постепенно се привърза към него така, както само една варварка може да се привърже към мъжа си. А той, напротив, отдалечи се от нея и започваше да се държи все по студено към нея. Не можеше да свикне с презрителните погледи на съгражданите си, които едва ли не го мразеха, че е приел в дома си една езичница. Смяташе, че ако я накара да приеме Христовата вяра, отношението на другите ще се промени.
      Още щом прекрачи прага на църквата, Сабине се почуства като див звяр, който е ранен и вързан с безброй въжета. Всъщност, така тя се чувстваше, откакто беше дошла в този град, но сега болката стана непоносима. Обзе я непреодолима мъка по степта, конете, свободата. А тук беше мрачно и студено, от светлинките на свещите я обхващаше ужас. Побиваха я тръпки, щом погледне смълчаното мрачно лице на някой от богомолците. Не, тук не се усещаше в храм божий, тук се чувстваше като затворена в ада.
Сабине отблъсна ръката на мъжа си и побягна навън от църквата. Грегорий също излезе и викна след нея:
      - Сабине! Спри!
      Но тя не спря. Бягаше като обезумяла. Искаше да се махне по-далеч от тук, от храма на този тъмен бог.
      Ромеинът я намери вкъщи, сгушена на кревата да се разтърсва от ридания. Обърна я гневно към себе си и яростно кресна:
      - Какво ти става?! Полудя ли?!
      - Не мога, разбери ме! - плачеше тя. - Не мога да приема твоя бог, който иска да бъде обграден от роби! Моят бог е свободен и обича свободните хора...
      - Млъкни! - викна той. - Единственият бог е Христос!...
      - Не! - впи очи тя в него. - Къде е твоят Христос?! Виждал ли си го някога?! Покажи ми го, да го видя! Тангра е небето, слънцето, месецът, звездите! Достатъчно е да вдигна поглед, за да го видя. А къде е твоят бог?! Защо се крие?! От какво се страхува? Твоят бог в страхливец!
      - Спри! - вдигна ръце той, за да спре този поток от богохулствени думи. Не се съжали над болката, която прозираше в цялото ѝ същество.Скочи от мястото си и грубо я изгони от стаята, а тя, както всеки път, безропотно се подчини.
Занизаха се дните, а Сабине ставаше все по мрачна и затворена. Но Грегорий не се опита да я приласкае. Напротив, държеше се по-студено и от преди. И тя мислеше, че нищо не се е променило от времето, когато беше слугиня. И сега мълчеше и изпълняваше заповеди, както тогава.Само дето ѝ беше още по тежко, защото ѝ се искаше поне веднъж мъжът ѝ да я погали нежно, да ѝ каже, че я обича. Тежеше ѝ грубостта, вечното му недоволство и неразбиране. А понякога гледаше през прозореца огромните ъгловати каменни сгради и ѝ се струваше, че ще се задуши. Искаше ѝ се да потича на воля, да опре длани в някоя огромна скала и да почуства силата на Тангра. Да легне на тревата и впила поглед в небето, да се слее мислено със светлото жарко лице на своя бог.
      ...Един ден Сабине изчезна. Грегорий ходеше като обезумял в огромната си къща, но никъде не я откри. И едва сега, в този тревожен миг, той усети, че безумно я обича. Мислеше си, че е по добре да умре, отколкото да живее без нея. Осъзна колко несправедлив е бил към нея. Беше робувал на лицемерието и злобата на онези, които някога му се пишеха приятели, а нараняваше единствената, която би го обичала и в радост, и в болка. Чудеше се защо толкова искаше да я направи християнка. Щеше ли да я обича, ако беше двулична и престорена като ромейките? Нали той се влюби в онзи искрен смях, който чу скрит зад вратата и в дивия блясък в очите ѝ. Обичаше Сабине -искрената, свободната, варварката! Обожаваше нейната сила и волност. Тя беше жена, пред която можеше да заплаче, ако му се плаче, и тя нямаше да сметне това за слабост. На нейното рамо можеше дори да се облегне и гърбът ѝ нямаше да се огъне под бремето на мъжкото му тяло.
      Търси я цял ден и цяла нощ. Луташе се съвсем сам, защото никой от тъй наречените му приятели не пожела да му помогне. Та кой би си мръднал пръста заради една варварка?! Грегорий се взираше напрегнато през тъмния воал на нощта, но никъде не я срещна. Молеше се на Бог да му помогне да я открие. Кълнеше се, че никога вече няма да бъде груб към нея, ще я обича въпреки всичко и всички.
      Но Бог не чу молитвите му. Откри я на разсъмване на една поляна край Константинопол. Лежеше в локва кръв, а над нея се извисяваше огромна скала. Сабине твърдеше, че домът на Тангра е изграден от скали и вероятно се беше опитвала да се изкачи, за да е по- близо до своя бог. Но беше паднала. И вероятно сега беше отново свободна, както беше искала.
      Мъжът се приближи и се свлече на колене пред нея. Сграбчи безжизненото ѝ тяло, притисна го към гърдите си и се разрида, както може би ридаеха варварите. После вдигна очи към небето и продума:
      - Господи, който и да си ти - Христос, Тангра или както там ти е името, прости ми! Прости ми, че убих единственото същество, което наистина обичах!
      ...Грегорий нареди Сабине да бъде погребана на тази поляна. Едва сега се беше съобразил с вярата ѝ и на гроба ѝ нямаше кръст. Имаше само един груб камък, на който беше издълбан надписът: "Сабине - българката".

Елена Дамянова