29.03.2020 г., 22:24 ч.

 Сагата за Ройдън I - Вероника - глава 2 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
519 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

Глава 2

 

         Вечерта отново сънувах ужасяващия кошмар с клопката, но сънят бързо се измени, без да имам чувството, че се отделям от тялото си. Намирах се на висок и стръмен бряг и гледах към обширно море. Вълничките в него блестяха на ярката слънчева светлина, а вятърът нежно галеше лицето ми. Изненадана видях, че младежът от съня от предната нощ седи на ръба на скалата, на два метра от мен, и гледа в далечината. Загледах се притихнала в него, докато той не ме усети. Яркосините му очи се втренчиха в моите и сърцето ми трепна.

        – Здравей – казах мило и седнах до него. Осъзнах, че отново съм боса и облечена само с бяла нощница, каквато нямах. Косата ми се разбърка от вятъра.

        – Може би трябва да ти разкажа. Знам, че те сънувам пак – каза ми той тихо и аз вдигнах вежди. Спомних си, че сънувам, но в този миг вместо да стоя пред приятната гледка заедно с момчето, се озовах отново на самотния път с онзи остър завой. Стъписана, се огледах – беше вечер, но не валеше и нямаше катастрофирали хора на асфалта. Настръхнах от страх и се затичах покрай пътя, опитвайки се да избягам оттам. Две-три предупредителни капки дъжд въведоха цял порой над главата ми, още преди да съм успяла да направя и две крачки.

Чувах звук от пистов мотор. Усилваше се в далечината. Изкрещях с паника, завъртях се бързо по посока звука и пред очите ми моторът се хлъзна по земята и отлетя в мантинелата, а двамата пътници бяха отхвърлени във въздуха и се проснаха на асфалта. Изпищях и хукнах към тях с желанието да помогна.

          – МАХАЙ СЕ!!! – изкрещя ми катастрофиралият мъж, вдигнал глава от асфалта. Осъзнах, че е млад. По-малък от мен. Тийнейджър. – МАХАЙ СЕ ВЕДНАГА!!!
            Завладя ме ужас, втренчена в мрачните му, злокобни очи. Той имаше остро изразени скули и беше слаб и красив. В този момент обаче бе безкрайно злобен, плашещ и мрачен.

       – МАХАЙ СЕ!!! – раздра той гърло за трети път и тогава осъзнах, че той не гледа към мен, а зад мен. Рязко се извърнах. Там беше младежът с кашмирения пуловер и яркосините очи. Той беше блед като смъртта.

        – Какво става? – опитах се да го попитам и тогава си спомних, че сънувам. Господи, що за проклет кошмар?!

Момчето спря да крещи и се отпусна на асфалта без да помръдва повече. Беше мъртъв...

           

            Събудих се цялата плувнала в ледена пот и дишайки тежко. Ръцете ми трепереха и се чувствах все едно стоя под дъжда, като че сънят беше реалност. Не разбирах защо трябва да сънувам тези хора и тази катастрофа. Никога през живота си не бях ставала свидетел на катастрофа. Нямах време да гледам филми или сериали, че нещо оттам да ме стресне. Трепереща, се завих с одеялото, но светнах лампата. Може би тази нощ нямаше да спя повече.

            Когато уплахата от кошмара започна да отминава, в съзнанието ми се настани приятната мисъл за новата ми работа. След като Бен Ройдън бе останал така впечатлен от представлението ми, веднага ми бе обявил, че ме взема. Това ми се струваше все още като сън, но той ме бе поканил още утре да дойда до имението с целия си багаж и баща ми. Обясних му, че баща ми е тежко болен и добродушният богаташ веднага бе предложил да изпрати кола с легло да го вземе. Не знаех, че съществували такива мили, но богати хора. Мислех си, че многото пари замъгляват разсъдъка на човек и въздигат само неговото Его.

            Сънища... затърсих из спомените си вероятна катастрофа, която да съм виждала, но нямаше нищо подобно. Никога дори не ме бяха блъскали лекичко. А такова излитане с мотор в мантинела... не бях виждала. Не гледах състезания с мотори. Никога не съм познавала някой, който има мотор.

            Тогава?! Защо сънувах нещо толкова истинско?

            Мислите ми за новата работа, пианото, парите и кошмарите отново унесоха умореното ми тяло в дебрите на съня.

            Озовах се на брега, като предишния ми сън. До мен седеше младият мъж с кристално красивите очи. Гледаше тъжно, но се изненада от присъствието ми и даже се стресна. Враждебност се изписа на нежното му лице, но дори с нея ми изглеждаше уязвим.

            – Защо пак те сънувам? – попита ме той и аз примигах. Аз сънувах него. В секундата обаче, в която си дадох сметка, че сънувам, пространството отново се измести, от което леко ми се зави свят. Намирах се на гробища. Настръхнах мигновено, а мрачната тишина ме обгърна отвсякъде. До мен беше неотлъчният ми спътник с ярки очи.

            – Защо ме заведе тук? – попитах го бавно – сигурно това е гробът на Ева.

            Така си беше. „Ева Ортън Хикс, 14.03.1980-06.06.1997”

            – Господи, умряла е преди 22 години – набързо сметнах и се загледах в снимката под името ѝ. Била е красива жена с тази светла коса и нежни черти. Младежът до мен гледаше снимката замечтано.

            – Не. Не е умряла преди 22 години – каза той замислено – умря преди седмица.

            – Как така преди седмица – смръщих се аз – ние сме 2019-та година.

            – Не. Не сме. 13-ти юни 97-ма сме. Как може да не знаеш коя е датата? – той ме гледаше леко объркан.

            – Чакай малко, ти си този, който е объркан!

            Поднесох към лицето му телефона си, който не знаех откъде се беше взел, тъй като бялата ми нощница нямаше джоб. Той се взря смръщено в дисплея, който показваше датата 20-ти септември 2019-та година. На красивото лице на младежа се изписа огромно учудване.

            – Но... как е възможно това?

            Свих рамене. Нямах представа.

            – Може би имаш психическа болест? – избърборих странно. Всичко ми се виждаше прекалено нереално, разговорът ни на гроба, покрит с есенни листа, нямаше никаква логика. Защо се чувствах така странно? Какво беше това място?

            – Не съм усетил да са минали 20 години... о, господи, наистина са минали 20 години! – възкликна той и отчаяние се просмука в гласа му. Тогава осъзнах, че той самият изглежда на 20.

            Къде е логиката на цялото това нещо?

            – Как... как се казваш? – попитах поредното нелогично нещо. Снимката на Ева от гроба ни гледаше, зловещо приковала очи в мен.

            – Себастиан. Ами ти?

            – Вероника.

            Той ми се усмихна.

            – Красиво име. Подхожда ти. Ти си много красива.

            Изчервих се от комплимента, особено както не бях свикнала да ги получавам. И изведнъж си спомних, че сънувам.

            Намирах се в затъмнена спалня, седнала в центъра на голямо меко легло с копринени чаршафи в тъмно виолетово. Не знаех колко е голяма стаята, понеже бе обгърната в сумрак, но беше приятно топло и ухаеше на люляци. Атмосферата пораждаше странно усещане за сърцебиене в гърдите ми и погледнах към тялото си. Бях облечена в изящна копринена нощница, която разкриваше дългите ми слаби крака и бледа кожа. Кожата ми изглеждаше по-гладка от нормалното, сякаш се бях топила дълго в разнообразни спа-процедури. Тогава в леглото до мен дойде Себастиан. Шашната го зяпнах.

            Беше почти гол и мътната светлина се отразяваше по блестящата кожа на елегантното му тяло. На кръста му имаше завързана хавлия. Дали не се намирахме в някакъв петзвезден хотел?

            Сърцето ми блъскаше силно в гърдите, когато Себастиан се наведе, за да ме целуне и тогава внезапно си спомних, че сънувам.

            Ококорих очи, вече напълно будна и в стаята си. Чувствах се настръхнала и сърцето ми блъскаше в гърдите ми. Нима току-що бях сънувала почти-еротична сцена? Господи, никога не ми се беше случвало преди и бях изненадана колко реалистично си го спомнях.

            Сигурно съм самотна, помислих си разсеяно и засрамена от себе си – съзнанието ми дори си беше измислило красив мъж, който да ме целуне. Божке, нуждаех се от гадже, но досега все нямах време от толкова много работа!

            Тръснах глава и станах от леглото, съзнавайки, че вече е съмнало. Изкъпах се и отидох да приготвя багажа си, както и този на баща ми. След такива странни сънища цяла нощ не бях сигурна, че случилото се вчера в централната сграда на „Ройдън Индъстрийз” наистина е било истина. Изнервена зачаках колата, която ми беше обещал Бен Ройдън.

            Тя дойде точно в 10 часа и дойдоха хора да помогнат на баща ми и мен да се настаним вътре. Най-авторитетно изглеждащият от тях ми се представи като Оливър Стен и аз го приех за въпросния „Оли”, за когото вчера бе говорил господин Ройдън.

            – Господин Стен – обадих се, преди да затворя вратата на колата. Вътре имаше цяла носилка за баща ми, който в момента спеше, упоен от лекарствата. Оливър седеше на предната седалка и се обърна към мен. Беше попрехвърлил 40-те, но изражението на лицето му беше живо и властно, с кафяви очи и посивяваща коса. Сигурно такива спретнати трябваше да бъдат всички служители на „Ройдън Индъстрийз”. Страхувах се от тях. Страхувах се да не са ме измамили и да не ме отвличаха. Само че… кой идиот би отвлякъл и болния ми баща?

            – Кажете, госпожице Орън?

            – Далеч ли... ще пътуваме? – попитах тревожно. Господинът ми се усмихна разбиращо.

            – Не много. Имението се намира в покрайнините на града – каза спокойно – ще ви хареса, не се тревожете. А, между другото, господин Ройдън няма търпение да ви послуша да свирите отново. Явно сте много добра, след като сте го впечатлили.

            Изчервих се.

            – Моят добър приятел Джил Дей ви препоръча, но не очаквах чак да успеете да впечатлите господин Ройдън – продължи да си бъбри кротичко Стен. – малко неща впечатляват господина.

            Аз можех само още повече да почервенея, но от притеснение дори не изказах нещо скромно. Направо стоях със залепена челюст, неспособна да говоря.

            – Притеснявате ли се? – попита ме загрижено Стен.

            Защо всички бяха така мили с мен?!

            – Много, господине – успях да кажа.

            – Няма за какво. Веднага щом пристигнем, за вас ще се погрижи Мариана, главната икономка, а тя е една много строга, но справедлива и добра жена. Ще ви обясни всичко, от което имате нужда, докато семейният лекар на семейство Ройдън ще се погрижи баща ви да е добре. Всичко ще се нареди.

            Не разбирах защо ми оказват такава чест, но нямаше как да избягам, затова просто затворих вратата и поехме към неизвестното.

           

            След като попътувахме в мълчание, а баща ми кротко спеше на носилката, колата забави ход и се отбихме в дълга алея, обградена от високи гъсти дървета в есенни багри. Спряхме пред масивна врата от ковано желязо, с камери насочени към нас. Отвъд нея се простираше огромна площ и когато колата се задвижи навътре, дъхът ми замря в гърдите.

            Очаквах цветя и поддържани лехи. Очаквах фонтанчета.

            Но не очаквах това, което видяха очите ми.

            Нямаше никакви цветя край дългата алея пред нас – покрай нас имаше само високи мраморни колони, изваяни с красиви фигури от черен мрамор. В далечината имаше трева, пътечки обикаляха през нея около още статуи от черен мрамор, имаше рекичка, гори в далечината, беседки и ниски храсти, оформени в кръгли форми. Нямаше цветя. Нямаше нито едно цвете.

            Всичко ми се видя мрачно и зловещо, въпреки че слънцето грееше вече високо и не би трябвало да ми се вижда толкова сенчесто. Черните статуи бяха странни. Много странни.

            Пред нас се извиси къщата и за момент ми се прииска да избягам. Беше огромна. Наистина гигантска, и цялата от черен мрамор... и злато. Очите ми щяха да останат на нея, докато златни линии по фасадата отразяваха слънчевите лъчи, превръщайки къщата в странно съчетание от черно и светло. Главният вход бе достоен за старовремски замък, на арката над него имаше надписи на латински, които не разбирах. „Spiritus vitae coerceri”. Зяпнах го, почувствала се в църква. Това дали наистина беше златно?

            Към портата водеха три изваяни мраморни стъпала. Пред тях стоеше усмихнат до уши Бен Ройдън, облечен с удобни, но адски скъпарски дрехи. Когато колата спря и господин Стен ми отвори вратата, аз се почувствах страшно не-на място с простичките ми дънки, разбъркана прическа и кецове. Още повече и с болния си баща на носилка.

            Нещата не можеха да бъдат по-ужасяващо неловки, дори когато Бен Ройдън тръгна към нас с енергична и весела крачка, а мрачната черна сграда извисяваше сянката си зад гърба му.

            – Великата Вероника! – поздрави ме той и се засмя, а аз онемяла не помръдвах на крачка от автомобила. – добре дошла!

            – З-здравейте, господин Ройдън – успях да промърморя. Той пое ръката ми и галантно я целуна, след което ми смигна и пренасочи вниманието си към господин Стен. – Оли, нали ще се погрижиш господин Орън да получи всичко необходимо?

            – Да, сър.

            Зад Бен Ройдън, осъзнах, чакаше кротко възрастна дама в икономски екип. Сигурно беше... не помнех името ѝ.

            Колата отново потегли заедно с баща ми, което ме накара почти да изпадна в паника, че го разделят от мен. Съзнанието ми зачерта ужасяващи картини и аз затреперих. Бен Ройдън явно го беше забелязал, защото привлече вниманието ми с карамеления си глас.

            – Всичко ще бъде наред, скъпа – каза – след мъничко ще ти покажа къде ще настаним баща ти. Не се тревожи за него, вече е в добри ръце.

            И той сви рамене. Гледах го като притиснато в ъгъла диво животно.

            – Вероника, това е Мариана, нашата главна икономка – представи я господин Ройдън и тя ми се поклони изящно и учтиво. Не знаех какво да направя, затова конфузно ѝ се поклоних в отговор. Дори да развеселявах Бен Ройдън с неловкото ми поведение, той не го показа – ако имаш въпроси, спокойно ѝ ги задавай. Аз трябва да излизам, но се надявам довечера всички да послушаме малко от уникалните ти умения на пианото.

            Нямах уникални умения. По дяволите, в какво се бях забъркала?! Ройдън ме остави, махвайки нанякъде, като след две секунди го взе лъскава лимузина. Помаха ми, преди да се качи и ме остави сама със строгата възрастна жена. Тя дойде до мен и ми се усмихна, но студено.

            – Последвай ме, момиче – каза тя сурово. Преглътнах и, ща не ща, я последвах. Не тръгнахме към главния вход, както очаквах, а минахме покрай внушителната блестяща сграда, слязохме покрай почти незабележими стълби отстрани и влязохме в семпъл коридор. Сякаш бе в подземието и вътре въобще не беше лъскаво или пък златно. Нямаше никого, а само стаи в далечината.

            – Първата стая е моята спалня – каза ми Мариана и посочи една обикновена дървена врата – след това са спалните на чистачите, градинарите, готвачите и останалия персонал. Общо персоналът на имението наброява триста човека.

            Зяпнах.

            – Триста…

            – Твоята стая ще е тук – тя ме заведе до поредната обикновена врата с номер 103. Баща ти засега ще е  в болничното крило, но когато се подобри, ще го преместим в съседната на теб.

            – Баща ми не може да се подобри... болестта му е нелечима – казах притеснено.

            Тя ме изгледа много странно, сякаш думите ми бяха абсурдни и сякаш не съществуваше такова понятие като „нелечима болест”.

            – Времето ще покаже – само каза тя и ме въведе в семплата мъничка стая. Пак беше по-голяма от това, с което бях свикнала, но знаех, че е нищо в сравнение с останалата част от имението – тук ще спиш, но преди да ти покажа къде ще свириш, трябва да се облечеш подобаващо. Засега ще облечеш спретната рокля, която ти дам, но за свиренето ще трябва винаги да си с бални рокли. Не се безпокой, господин Ройдън ни ги осигури. След малко ще дойде шивачката да ти вземе мерките...

            Изведнъж информацията ми дойде в повече и светът се завъртя под краката ми. Беше ли възможно подобни неща да ми се случват?! Мариана ме хвана за лакътя и ме задържа на крака с неподозирана за крехкото ѝ тяло сила, след това ми заръча да седна и изпрати някого да ми донесат вода.

© Зи Петров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??