- Сашко, прибирай се-е-е-е!
- Още малко-о-о-о!
Трябва да извикам още веднъж, но не мога. Това "Още малко-о-о-о!", извикано от Сашко, е същото "Още малко-о-о-о!" от моето детство, което виках аз на майка...
... Тя пък викаше: "Пепче, прибирай се-е-е-е!" И аз потъвах в дън земя от срам и позор. Заради това лигаво "Пепче". Майко, майко! Колко пъти ù казвах да не вика "Пепче!". Обаче, не - Пепче, та Пепче! Момчетиите от махалата, хищни за подигравки, чуеха ли нейния вик, повтаряха като ехо: "Пепче-е-е-е!" Срааааааааааам! Не просто потъвах, а прокопавах тунел до центъра на Земята, до отсрещната страна, намираща се под нас - някъде в Китай. Където сигурно и китайците щяха да извикат със същата ирония по мен: "Пепче-е-е-е!"...
... Но имаше и по-тежки случаи от мойто "Пепче-е-е-е!". На едно от съседчетата майка му го викаше с глас, който звучеше задгробно зловещо, като от английски филм на ужасите: "Пламене-е-е-е!" От този повик глутницата освирепяваше и възторжено ревеше в хор по горкия Пламен: "Пламене-е-е-е!" Май и Пламен копаеше заедно с мен тунел до Китай заради майка си...
... Обаче класиката беше вуйчото на Любомир, който имаше навик като говори, да изпуска първата буква от всяка дума. А освен това изговаряше буквата "р" по начин, напомнящ гъргорене на дизелов двигател при запалване през зимата. Така се получаваше следното: "ЮбумиГГГГре-е-е-е!" Малииии! Това направо ни покосяваше като картечница атака на кавалерия. Особено "у"- то, вместо "о"- ЮбУмир!...
... Боже, колко беше хубаво! И може би неслучайно всички отговаряхме по един и същи начин: "Още малко-о-о-о-!" Така, както отговаря сега и Сашко. Да, сега разбирам защо всички отговаряхме и отговаряме по този начин. Защото всеки би дал всичко, само за да отложи с "Още малко" порастването и безвъзвратната раздяла с романтиката на детството. Защото на всеки му се иска да бъде "Още малко!", съвсем за малко дете, играещо на улицата, което не иска да се прибира в света на възрастните...
... "Сашко, прибирай се-е-е-е!" "Още малко-о-о-о!"
Добре, само още малко!