15.06.2006 г., 1:05 ч.

(Само)убийство 

  Проза
1291 0 0
5 мин за четене

1

САМО УБИЙСТВО

 

Тежкият и непоносим августовски ден биваше страстно обладаван от властната и яростна нощ. Полъхът на вятъра бе забавен, муден, тежък, странен, бавен – всичко и нищо в едно. Слънцето хвърляше последните си убийствени лъчи и сякаш крещеше на бясната нощ да му позволи да убива още само миг. Лятна привечер. Втори август. Къщите също биваха обладавани безумно от мрака; бавно чезнеха , докато накрая само силуетите им се очертаваха на морния августовски фон, на задушаващата реалност. Убийцата пристъпваше бавно и необезпокоявано – в идните часове тя бе властницата. Хладнокръвието й, невидимостта й – перфектната комбинация за една малка убийца, жадна за кръв. Реалността се изгубваше, сливаше се с падащия мрак, оставаше само тънка оранжево златиста ивица на хоризонта – разделение между реалното и първичното.

Нямаше съмнение – тъмният субект, чийто черти бяха едва различими на последните искрици от светлината, идваща от замиращото в необятния ефир слънце, беше Артър Стивънсън. Безупречен мъж, заклет кариерист, амбициозен владетел, изкусен прелъстител и вечен колекционер, той беше всичко, за което една жена можеше да мечтае. Перфектната жертва. Съчетанията понякога се оказват неуспешни, но последвани от внезапна смърт, те биват фатални и крайно опасни. Неконтролируемата страст на болното и лишено от реалност съзнание, опасната и убийствена, фаталната любов и отчаянието, продиктувано от самотата на една личност в свят на провали, грешки, недоумения, потиснати страсти и желания, тайни любови и явни изневери – страст, любов, омраза, смърт, живот, - те именно винаги довеждат индивидуалността до крах, а впоследствие и цялото същество до...

Само едно убийство... Едно само убийство... Едно самоубийство? Едни слаби парапети на огромната веранда, които отделяха Артър от вечното опиянение и последните заблуди, можеха да бъдат от основно значение. Колебание, несигурност, съмнения и изпитания – изпитания на духа и съзнанието, на скритата и потайна лудост, на безумието, на съзнателните и несъзнателните действия. Няколко крачки, няколко погледа; нито една мисъл, а след нея с хиляди. Химична реакция... тъканите умират, органите се свиват конвулсивно, тялото изпада в гърч, коремните мускули всячески се опитват да спрат опасния полет, напират и свиват; опитват се да събудят неспящия мозък, но безполезен опит, лишение от разум, самота в един миг; последни моменти на агония, тялото преживява стотици метаморфози, всичко се разгражда до елементарни частици, пълен разпад на химическите елементи. Ембрионална форма... Висша илюзия на телесните сокове. Ембрион, клетка, зигота, плацента – бебе, човек, мъж, мъртвец. Животът връща назад, пробива си път през странните слабоосветени бели коридори, хиляди неизяснени загадки получават логичния си отговор, тълкуванията на всички сънища в миг се проясняват с умопомрачаваща аналитична точност; спомените се връщат, политат в безбрежието. Смъртта и сънят са еднакви – кома на съзнанието срещу мозъчна смърт. Следва миг на безкрайност – съзнанието спи – сънят, тялото, полетът, верандата, вилата, сенките, залеза, огненочервените багри, златисти коси, небесносини морски очи, изумруди, сапфири, брилянти – Панаир на суетата.

Reverse… Минутите и секундите се връщат назад, времето изцяло забавя хода си и се преобръща, животът се променя отново, смъртта връща своите жертви, нощта ги поглъща и къпе в сивосиня лунна светлина и непрогледна синя мъгла. Очите се изпълват с омраза, пламтят, а сетне сълзите напират и капят по нежните линии, пускат се надолу естествено по телесните извивки. Луната е тъжна, светлината е слаба, тунелът – пуст. Коридорите пак се изпълват с хора, а после образите губят очертанията си и потъват в едно неизвестно кътче на забрава в лявото полукълбо, цялата мозъчна кора се нагъва болезнено, сетне е леко загладена. Забрава...

Отново крачките на Артър, черните му мокасини, леко потропващи по белия мрамор. Сподавена мъка, несподелена истина с неистинни хора. Нощта го обзема. Няма Артър, нито нощ. Времето е спряло на онази тънка оранжево-златиста линия на времето, бавно обхващала хоризонта преди часове. Кръвта обагря изсушената от летните жеги жълтозелена до нюанси на светла охра трева. Толкова много, огненочервено. Потоците кръв се стичаха надолу към мраморната площадка. Едното око изразяваше такава страшна агония, а другото просто липсваше. Но къде е? Съсирването не беше възможно, сърцето отдавна беше спряло, мозъкът беше мъртъв, съзнанието беше в неизвестно състояние, липсващо, а също и едното око. Сериен убиец или маниак „очисъбирач”?! Но Артър...

Секунди на безтегловност нямаше, тялото просто полетя надолу, а след секунди беше вече безжизнено. Нямаше време за реакция, една песен на чучулига, една нотка от продължителна и изтощителна симфония, един крясък на маймуна, разнесъл се из цялата вътрешност на джунглата. След часове вече необичайно жълти ленти “Do not cross the line. Police” и прочие дребни подробности. Късно, както обичайно. Post factum. Post mortem. Quid…? Инспектор Елиът винаги се нагърбваше с мистериозните случаи на (само)убийства. Изглежда и днес бе негов ред.

Скоро кръвта щеше да е само един лош спомен. Лудостта щеше да отмие всяка болка, да изтрие всяка подробност, жизнено важна за изясняването на случая. Нощта щеше да обладае останките от разпокъсаните спомени.

Късно е... Далечният кучешки лай събужда у мен непреодолимото желание да не спирам разследването си дотук, ала сънят очевидно е по-важен. Той ще ми донесе покоя; покой, от който се нуждая от близо три денонощия... Всичко отеква болезнено в ушите ми – всеки звук, всяка нежелана мелодия, всеки сърдечен удар. Заспивам...

Следва продължение...

© Иво Емануилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??