Беше лето хилядо деветстотин седемдесет и седмо. Демокрациата, която беше натиснала западния свят, хич и не беше сънувала, че някога ще прекрачи тези географски ширини. Пък и у нас тоя строй отдавна беше само една история - ние бяхме на по-горно стъпало. И се развивахме. Всестранно. Където и да ни барнеш, все бяхме сред първите. И бяхме нация техническа. И бяхме нация спортуваща. Нямаше кой да ни се опре нито на борба, нито на щанги, нито на художествена гимнастика. Пък си бяхме една от най-интелегентните нации. А културата - малий, там бяхме върха. Във всяко село имаше читалище и какви ли не самодейни групи. Абсолютна конкуренция на танцови, вокални, театрални и какви ли не още състави. И точно по това  време, театърът в едно северозападно градче, с името Вълчедръм, беше в апогея си. Нямаше толкова крави в краварниците, толкова кокошки в кокошарниците, толкова овце в овчарниците, колкото актьори в читалището. На опашка се чакаше някой да се откаже, та друг да дойде. Абе, отдавна сме си културно средище. Та значи, тая година беше поставена една пиеса на Панчо Панчев - "Кладенецът". Накратко - сюжетът се въртеше около партизанските борби отпреди 9-ти. Един дядо и едно внуче, чакаха партизаните да слязат от Балкана и сред тях трябваше да е майката на внука. Пиесата започва, като в съвремието три пионерчета си играят около един стар кладенец, където преди  години се е развивала последващата история. Завеса, прожектори, смяна на декори и... започва същинската случка. Актьорският състав: само заслужили самодейци - трима комсомолци в ролите на внука, съученичката му и техен връстник, син на полицейския началник. Останалите роли: дядото - стар ветеран, самодеец - Асен Порязов; полицейският началник - сценариста и режисьора на постановката - Васил Гълъбов; ятачката - Василка Фъртункова; и... е за едната роля малко спорно и на прима виста бе титолуван поддръжката на читалището - байко Ивайло, но ролята като че ли беше писана лично за него. Стражарин, дълъг като макарон и почти толкова умен, с големи, черни, страховити мустаци. Появата му на сцената беше за около две минути, които бяха достатъчни да обърнат драмата в сеиро-комедиен жанр. Пиесата всъщност имаше успех. И дойде моментът да бъде представена на петия републикански фестивал на художествената самодейност в Берковица. Беше знаменателна и запомняща се дата - 6-ти май. Сутринта, към осем часа, трупата се разпредели в три возила за отпътуването. В една ГАЗ-ка бе натоварен декора и там се качиха децата, за да крепят по време на пътуването, да не се изпотрошат ценните, саморъчно изработени в работилницата под читалището декори. Една зелена ДЖИП-ка взе полицейския началник, заедно с ятачката и дядото, а в бялата Жигула - стражарина, осветителя, суфльора и... в багажника - две тави с по едно печено агне. Така де, Гергьовден си беше. Пристигането беше нормално. Декорът беше разтоварен и подпрян в един ъгъл на сцената. Прегледът беше с начален час 10:00, а началото на вълчедръмската постановка беше някъде към 4-5 часа. Театралната трупа беше събрана в едно лично място в Берковица - механата. (Еех, хубава беше, ама изгоря!). Докато децата разтоварят ГАЗ-ката, другите самодейци бяха наредили вече две дълги маси в хладната механа. Както си му е редът - салати, ракии, домашно месени пити, мезета, лимонади, бири, домашно вино и в центъра на всяка маса - тава с печено агне. Имаше доста време до представлението и за да укротят сценичната треска, самодейците щяха да почетат св. Георги. И се започна. Леекичко. На пионерчетата алкохол не беше разрешен. На комсомолците - по една бира, послучай празника. А ветераните - еех, ветераните! Защо не се премести публиката от читалището в механата, че да изгледа там пиесата!? Въудушевен от виното, полицейският началник по някое време се изправи над масите и монолога на Хамлет огласи цялата механа. Ятачката понечи да запее "Ех, Балкан, ти роден, наш...", но нещо се задави, потече и вино от устата и се сгромоляса на пейката. Стражаринът не беше посетен от подобна Муза, но затова пък бучеше като стар ВЕФ, когато търси сръбска станция. Опита с "Градил Илия...", ама не влезе във вярната тоналност и се изцепи: "Ебрее, Хрушшшшчоф!", хвана една агнешка плешка, каза "Наззздрае!" и се строполи на стола. Помощният персонал наблягаше здраво на месо и вино, защото после работа ги чакаше. Не се бъркаха много-много в "интелегентните изяви" на дейците на културата, а само от време на време подвикваха нещо от рода на: " 'А така Василе, удари ги отземи тия торлаци!" и пак подхващаха чашите.
  Дядото обаче, още възпираше театралните си емоции. Като че ли си пазеше силите за представлението и бавно, методично и съсредоточено хапваше и пийваше, като утвърдително кимаше с глава на всяка една изява на колегите си. Пионерчетата седяха мирно, гледаха като подплашени пъдпъдъци и... се учеха. Комсомолците пък вече бяха изпаднали в паника. Предусещайки провала на спектакъла, бяха изнервени от предстоящата излагация и за да се успокоят поне малко, повториха и потретиха бирите.
 Но... времето напредваше и към 3 часа, дядо Асен се изправи, тупна по масата и започна да събира трупата:
  - Я, хайде, който ще ходи до тоалетна, да ходи, който ще си мие очите, да ги мие и до половин час трябва сме в читалището!
 Всички му имаха уважението и никой не възропта, само един през друг започнаха да допиват и дояждат каквото може, че края му се видя.
 Така или иначе или криво - ляво, дойде и моментът за началото на представлението. Първите 5- 10 минути, когато на сцената бяха пионерчетата, всичко си връвеше нормално. Е, като не броим това, че ни в клин, ни в ръкав, озвучителят пусна един взрив от бомба, ама кой ти обръща внимание на подробности. Приключиха децата, излязоха си от сцената и... се започна. Дядото по сценарий седеше на пейката пред кладенеца и трябваше да гледа към Балкана. Само че той не гледаше. Беше се съсредоточил и коцентрирал изцяло в ролята си на старец, та даже и похъркваше. Внукът трябваше да излезе през вратата на къщата (декора - стена, прозорец и врата, която се отваря навън) и да попита дядо си, идвала ли е мама. Трябваше, ама нъц - вратата не мърда - няма отваряне. Внукът бута отвътре вратата, дядото хърка на пейката, публиката се подхилва, в очакване на още по-комедийни сцени. Е, както и да е - момчето отмести цялата стена и излезе на сцената. Разбуди дядото и някак си подхванаха нещата. Дядо Асен имаше един тъжен монолог, но досега не го беше играл така. Като се разтрепери оня старец, като вдигна бастуна към прожекторите, като рукнаха ония истински сълзи, тръпки да те побият. След това падна на колене, да довърши монолога, а публиката вече бе затаила дъх. Чудо! След монолога - кратка пауза с бурни овации. След такава убедителна игра, публиката вече приемаше пиеста за сериозна и даже не се изхили при една доста сконфузна ситуация. Внукът трябваше да дотича запъхтян на сцената, за да донесе някаква важна вест на дядото и когато дойде тоя момент, с влизането, настана абсолютен импровизаторски хаос. Пред кладенеца имаше нарисуван на едно платнище калдаръм - все едно, имитация на камъни. Да, обаче декораторите вместо да заковат калдаръма, с тези пирони заковали вратата на къщата, а други резервни нямало. И когато момчето стъпи върху платнището, то се хлъзна като на ледена пързалка. Събра всичките камъни и достигна до стареца с фигури от "Лебедово езеро". Дядото го подхвана, но не можа да го удържи, момчето се удари в кладенеца, преметна се и падна заедно с кофата вътре. Обаче старият самодеец, вече включил на шеста импровизационна, не се трогваше от нищо - веднага замаза положението с нещо от рода: "Ех, палавник, досущ като майка си" и продължи в духа на пиесата.
  Драматизмът на пиесата, естествено бе тотално изтласкан с появата на стражарина. За 2-3 минути героят на байко Ивайло успя да събуди и най-заспалите зрители в салона. Заразен от блестящата игра на колегите си, реши и той да внесе нещо от него си. Репликите му бяха: "Тухли!? Ама верно бе, тухли!" - обвинен, че в кофата с лепило за плакати, носи тухли, за да си прави кочина за прасето. Обаче, байко Ивайло не спря до тук. Ядовито добави: "Верицата му, Хрушшшшчофф!". Тук дядото трябваше да замахне с бастуна и да го подплаши, напомняйки  от какво е синината под окото му. Обаче гримьорите бяха забравили да направят синината, а дядо Асен въобще не направи опит само да замахне, ами го фрасна истински и свърши работата и на гримьорите. Изненадан от развоя на последната импровизация на стареца, стражаринът изпусна  кофата и побягна извън сцената с неистов вой. Смях, дюдюкания, ръкопляскания, викове: "Така му се пада!" - това се носеше из залата.
 Пиесата завършваше пак с пионерчетата, насядали до вече потрошения кладенец ( което го нямаше в сценария). И така, всяко представление оттук нататък се играеше с много новости и подобрения, взаимствани от тоя незабравим Гергьовден.
  Резултат: - пиесата взе трето място, като първо и второ не бяха присъдени.
  Дядо Асен взе златен медал за индивидуална роля.
  Внукът взе сребърен медал, за роля, изпълнена от учащи се.
  Извън класирането: - байко Ивайло бе удостоен с приза за най-добра комична второстепенна роля.
 Абе, знае ли човек - уж казват, че алкохолът вреди. Е, откъде тогава тези медали, ако нямаше алкохол? А де!?
 Така беше на Гергьовден, през лето хилядо девтстотин седемдесет и седмо.