.................................................... 

С А М О О П Р Е Д Е Л Я Н Е

....................................................

       Eдин ден през януари, когато Павел пазаруваше на центьра, той съзря големия плакат обява, която сьобщаваше, че се организира дьлгосрочна школа по КАРАТЕ –”ДО”, или така нареченото „киокушинкай” – източно бойно изкуство. А Павел странно защо, открай време проявяваше слабост към такива бойни изкуства, чрез които човек може да се защитава без помощта на оръжие и при които се придобиват тайнствени духовни сили за справяне с противоречията на живота. Още  когато заедно с Катя бяха гледали филмите за манастира „Шао-Лин”, Павел бе запленен от мъдростта и ловките движения на китайските монаси. Сега, когато той преживя схватката с двамата десетокласника, се почувства недостатъчно силен, за да я защити и за да я защитава и в бъдеще, ако се наложи. Ето защо момчето взе твърдото решение да се запише в тоя дълготраен курс и да понаучи някои бойни хватки и определени комбинации на отбранителните техники. От своя страна, Катя се опита да го разубеди с думите:

 - Не го прави, Павле. Това лека-полека ще те направи агресивен. Не е тоя начинът, с който можем да се справим със злото. Не разбираш ли?

 - Това е твое мнение, но не и мое. - крачеше по хрупкавия сняг младежът, като отново си спомняше агресивните и коварни действия на онези престъпни типове, които ги бяха нападнали. – Аз смятам, Катя, - заговори той вглъбен в себе си – че като те нападне звяр, ти не трябва да си толкова лекомислен и малодушен, че да го оставиш да те изяде заедно със семейството ти.

 - Не забравяй, че над всичко е Господ и Той определя дали да ти се нахвърлят отгоре или не. Видя, че макар нас да ни нападнаха и дори да потънахме в ледената вода, пак оцеляхме и то без никакви особени последствия. Мисля, че всичко е било за изпитание, да се види кой как ще постъпи. Все пак Всемогъщият Бог е именно за това – за да ни защитава от злото. – убедено говореше брюнетката, като от устата ù излизаха гъсти талази гореща пара. – Ти да не мислиш, че като удариш два-три юмрука на някого и така ще се справиш с него? – гледаше го в лицето Катя и крачеше забързано, плътно до него. - Кажи, Павле, не смяташ ли, че злото е толкова коварно, че едва ли ще се подвоуми да загърби всички принципи и правила на почтения бой, на почтената борба, и че само ще изчака удобния момент, за да те удари в гръб? Не знаеш ли колко хора пострадват по тоя лекомислен начин, като се нахвърлят срещу злото да търсят справедливост. Остави съдбата да се справя с тия, които са те наранили и благодари, че си се отървал само с няколко одрасквания, да речем. Ония, които разчитат само на себе си, нека тренират. Те не уповават на Бога, нямат висок идеал, методите им са коварни, не им пречи да воюват. Ние обаче не сме се родили да воюваме, а да добруваме. Силата на доброто е в миролюбието, а не в юмруците.

 - Говори каквото си искаш, Катя, но аз просто ще се науча да бъда готов да отвърна на удара, ако не дай си Боже, някой ми отправи такъв. Всеки има право да се защити в края на краищата.

       Ето така Павел отхвърли безболезнения език на Истината, която можеше да го успокои от преживяния стрес, като освободи душата му от излишен тормоз и като зарадва сърцето му с миролюбиво ежедневие. Момчето обаче в момента не можеше да разсъждава трезво. И както често се случва в живота, противоречията, страданията и опита бяха онзи, много по-осезаем, много по-убедителен и много по-незабравим език на Истината, с който тя си служеше, за да разсее мъглата в главите на заблудените, за да вразуми безразсъдните, за да възвърне вярата в угнетените и за да насочи в правилната посока силния характер на инатливите.

       Така след седмица, осмокласникът вече беше облечен в удобно бяло кимоно, с бял колан на кръста и на бос крак вече усвояваше първите уроци на това бойно изкуство. И за учудване и на самия инструктор, който притежаваше висока майсторска степен, Павел веднага привлече вниманието му. Ударите, блоковете, отскоците, гъвкъвостта, динамиката и бързината, които момчето демонстрираше в самите тренировки, изненадаха преподавателя му, който на два пъти го запита дали не е тренирал друг вид бойно изкуство.

 - Не. - отговори усмихнат Павел. – Къде да се науча? – попита го учуден той.

 - Не знам. – втренчено го гледаше нисичкият човек. – Доста си пъргав, динамичен и лесно усвояваш материала. Просто е невъзможно да заемаш толкова съвършени бих казал, стойки с ръце и крака, и така професионално да нанасяш всеки удар, да правиш всеки един блок. При тебе всичко е отмерено до най-удивителна точност! Не може да не си тренирал нещо подобно. – все още не вярвяше инструкторът. – Имаш изключително силно развито чувство за балансиране. Винаги поставяш краката и ръцете си там, където ефектът е най-добър, за да запазиш най-стабилно равновесие.

Наблюдавах те внимателно още от първия ден. Не обичам горделивците, които се хвалят с уменията си, но не е редно да криеш от мен кой те е научил как да постигаш всичко това. Не ми казвай само, че си станал толкова гъвкав и подвижен, като си гонил овцете на дядо си.

 - Не, господине! Нито овце имаме, нито дядо ми е жив. Ако съм гонил някого, то това са кокошките, дивите патици по язовира, топката в училище, катерил съм се по дърветата, за да проверя какви и колко  яйца снасят определени птици, обичам да спортувам на лоста и дюшеците по физическо възпитание и това е. Може да не ми вярвате, но единствените „оръжия” и уреди, с които съм боравил, за да се справя с някоя къртица, сляпо куче или просто с плевелите, са мотиката, лопатата и всичките му там земеделски сечива. – подробно го осведоми момченто и като подаде ръка на впечатления си треньор, заяви твърдо и решително: - Вие сте този, който ме учи, научи и ще трябва да ме научи на бойното изкуство! Довиждане, до утре!

       Макар и Павел да проявяваше голям ентусиазъм в тренировките, вътрешно той бе обезпокоен и недоволен до известна степен. Умът му го подтикнаше към усвояване на бойното изкуство, но сърцето, сърцето го спираше. Катя още повече подсилваше това чувство, което започна да контролира и напътства мислите му. „Та нали уповавам на Бога! Защо тогава трябва да се занимавам с бойно изкуство?”, питаше се младежа нощем в леглото. „Ако Господ, както казва дядо Русан, както ме съветва и Катя иска да ме спаси, то Той има разума и силата да го направи по всяко време и на всяко място. Та нали Бог е много повече от скоростта на светлината, от нашите наивни и примитивни замисли и настроения? Нали Духът е създал всички нас и Той решава кога и кого да накаже? В крайна сметка нали Бог владее над злото и доброто, над дявола и всеки един от нас? Историята за Йов, която прочетохме с дядо Русан, го доказва. В Библията няма измама навярно. Защо да не живея спокойно и миролюбиво с приятелката си и с всички живи същества, ами да си блъскам тялото и да се лишавам от часовете, през което време бих могъл да изучавам птиците, цветята и всичко онова, което с Катя обичаме?...”

       Така се тормозеше Павел вътрешно, но денем, той отново се захващаше с това бойно изкуство, за което много от останалите момчета и момичета го хвалеха, че дори и му завиждаха. В действителност, момчето бе на кръстопът. Душата му бе поставена пред своя избор. Доброто и злото се бореха за нея съответно със своите си методи. Катя, дядо Русан и родителите на Павел го съветваха да се откаже от тая безсмислена и зловредна школа, а много от останалите му съученици, инструктора и предаванията за бойни изкуства по телевизията , го насърчаваха и стимулираха към усъвършенстване в тая насока. Това още повече усили противоречията в главата и сърцето на тийнейджъра. От една страна Павел си спечели много приятели, ако можеше изобщо така да се нарекат. От друга, той за пръв път встъпи в духовен конфликт със своята вярна приятелка и със своите родители. Нахалството и арогантността на една от най-популярните му съученички достигна до там, че когато Катя го подканяше да си тръгнат за вкъщи, Наталия се няхвърли срещу приятелката му, като й заяви да не се докосва до него, в противен случай щяла да си изпати здраво. И това стана в отсъствието на самия Павел, пред когото арогантната госпожица се правеше, както се казва на „света вода ненапита”. Момчето беше заслепено донякъде от похвалите и най-вече от особеното внимание на съучениците си. Павел стана едва ли не „сияйната звезда” на училището. Всъщност, той не се чувстваше изобщо такъв. Него го радваше това , че са го оценили, че го обичат. Но всичко това беше мимолетно и също толкова илюзорно, колкото истински бяха и новите му приятели. И това Павел го разбра месец, след като беше започнал да тренира.

       Един ден, посредствената, но горделива ученичка Наталия се нахвърли върху Катя. И това стана в часа по пеене, когато учителката излезе от класа малко по-рано, тъй като беше извикана спешно по някакъв неотложен въпрос. Катя си седеше на чина най-примерно, когато Наталия се приближи над нея и заговори с висок предизвикателен глас:

 - Не мислиш ли, млада госпожичке, че мястото на което стоиш, не ти подхожда? Хайде вдигай си книжлетата и да те видя отзад! – заповеднически изрече тя. - Тук вече ще сядам аз. – взе чантата ù нахалницата и я занесе на своето досегашно място, като я хвърли отдалеч върху стола.

 - Наталия, какво те прихваща? – намеси се своевременно Павел, който също стоеше кротко на чина, споделян с Катя.

 - Прави се на интересна, Павле. Не виждаш ли? – отговори вместо нея самата Катя.

 - Ставай, кукличке! – изсъска през зъби заядливата пубертетка, която по външен вид се беше развила преждевременно и изглежда, за да налее пищните си телесни форми, бе изразходила и малкото, което се бе полагало за празната ù гладка главица. – Ставай, ти казвам! – изкрещя още по-яростно Наталия, като ритна с крак едната обувка на седналата девойка, която си четеше нещо от учебника по биология.

 - Остави я на мира! – извика ù Павел, като вдигна поглед от трудния урок, който следващия час най-вероятно щеше да се наложи да разказва.

 - Не искаш ли да сядам с теб на един чин? – смекчи в миг агресивния си тон Наталия, видимо изненадана от неговата защитническа позиция.

 - Защо да го правя? С Катя ми е много добре. – отговори кротко осмокласникът, като ù хвърли достатъчно убедителен поглед.

 - Нима не искаш да сядам с теб? – присви очи съблазнителната на външен вид блондинка.–  Разбирам! – отметна импулсивно косите си тя, с което демонстрира явно физическо превъзходство. – Не ти е удобно да изгониш тая никаквица. – погледна тя Катя с високо вдигната глава и отвратително противна физиономия. – Махай се от тук ти казвам! – извика нервно изправената, като този път хвана седналата за косата и така силно я дръпна, че брюнетката изохка от изпитаната болка и се изправи неистово на крака.

 - Пусни я веднага! – скочи от седалката си Павел, като за секунда се намери пред лицето на агресивната си съученичка.

       Сега той без изобщо да се двоуми, хвана ръката на русокосата, стисна я здраво така, че онази да не може да дърпа повече косата на приятелката му и да ù причинява незаслужена болка. Ръката на Наталия обаче все още стискаше гъстите талази коси на принудената да застане в неудобно положение Катя.

 - Не ме ли чу какво ти казах? – погледна строго Павел към нападателката.

 - А ако не я пусна, какво ще ми направиш? – ухили се злорадо засегнатата и в миг промени тона си: - Какво ти става? – изкрещя насреща му тя. – Нали вчера се скарахте с нея?

 - Не сме се карали, а спорехме. – извика в лицето ù той. – И това не ти влиза в работата. Пускай ти казвам! – още по-невъздържано я стисна Павел, като я принуди да отвори ръката си от болка.

 - Ама, че си тъпак! – сключи веждите си отхвърлената, като замачка китката си с болезнена физиономия. – Тая ще ти съсипе живота, да знаеш! Сега те навива да зарежеш каратето, а утре ще те застави да не излизаш и от къщи. – опита се да го злепостави пред целия клас Наталия.

 - Напротив. – усмихна се Павел. – Много по-често тя ме изкарва от дома, отколкото аз от нейния. – защити приятелката си той, като хвърли към брюнетката топлия си поглед.

 - Мразя те, да знаеш! – облещи се натрапничката срещу Катя, която също се усмихна мило на приятеля си.

 - И защо ме мразиш? – спокойно я попита вегетарианката.

 - Не те понасям, тъпачко такава! – разтрепера се от гняв отсрещната.

 - И за това ли ме обиждаш без да съм те предизвикала с нещо? – усмихна се смело брюнетката.

 - Малка ти е това! – чуха се гърлените звуци като на свиня, в грубия глас на озлобената блондинка. – Да не мислиш, че като правиш задно салто и като си перфектна на греда, че не мога да те ударя с една мекица? – повдигна десницата си силно гримираната й арогантна съученичка.

 - Ами да! – иронично заговори Катя. – Ти нямаш ръце, а мекици. По-скоро приличаш на прасе, отколкото на човешко същество. Но така е, който лапа свине. Те лека-полека започват да се изявяват чрез него. Ето виж как ти е надебеляло и вратлето. – забеляза тя подпухналата бяла кожа на онази, която само преди ден ù беше сложила в чантата една свинска пържола в намотан лист хартия, но беше толкова глупава да предугади, че Катя щеше да разбере кой е злосторникът по почерка му , оставен саморъчно върху омазнения лист от тетрадката ù по история.

       Сега Наталия, обидена така жестоко пред целия зяпнал от любопитство клас, понечи да удари наистина брюнетката, но Павел за миг само контрира замаха на ръката й, като онази отново се хвана с болка за китката.

 - Ти сама се удари, Наталия. – вдигна кротко рамене той. - Аз само не ти позволих да нараниш тази,която с нищо не заслужава проявения ти гняв.

 - И двамата сте такива тъпаци... Мразя ви! – ядно се намръщи блондинката.

 - Знаеш ли? – приближи се безстрашно Катя до лицето ù. – Ще ти кажа защо толкова много ни мразиш. – гледаше я тя спокойно.

 - Кажи де, кажи де! – напъна се с дрезгав глас отсрещната.

 - Защото си нещастна. – тихо ù отговори Катя, без да сваля поглед от нейния.

 - Така ли мислиш? – присви едрогърдата очите си, като завъртя главата си наляво-надясно. – Мислиш... – неуверено проточи тя. – Мислиш, че не съм щастлива? – изпуфтя Наталия с треперещ глас. – Много се лъжеш, знаеш ли? – отново се втренчи тя в Катиното непоколебимо лице. – Аз съм щастлива, щастлива...! – истерично се заубеждава тя на висок глас и колкото повече задържаше с усилие погледа си върху лицето на брюнетката, толкова повече като че ли виждаше истината за себе си там. – Щастлива съм! – не издържа вече Наталия на откровения поглед насреща й, като се провикна толкова силно, че наистина изпадна в неудобно положение спрямо целия учуден от реакцията ù клас.

 - Не викай толкова де. – запря ентусиазма ù Катя. – Чувам те добре, а и душата ти те чува. Тя не иска да ù кряскаш,а да постъпваш добре, да я радваш и обичаш, като уважаваш и обичаш и околните. – философски я посъветва брюнетката.

 - Мразя те, мразя те! От дъното на душата си те мразя! – отново раздра атмосферата разтреперената от злоба осмокласничка.

 - Добре де, това вече го чух. – примири се Катя и с това си спокойно поведение, предизвика смеха на целия клас.

       Присмехът обаче падна върху нервозната ù съученичка.

 - Какво се смеете, тъпаци такива? – хвърли им тя надменен презрителен поглед.

 - Опитват се да ти кажат, че не си права в случая и че си имаш сериозен психически проблем. – заговори спокойно и миролюбиво Катя. – Един ден може да изучаваш психология и тогава ще разбереш, че човек може де мрази безпричинно някого само тогава, когато той сам не е щастлив и търси отдушник на нещастието си. Погледни се, Наталия! Виж как ме нападна без никакъв повод, без да съм те погледнала накриво дори. А аз винаги съм те уважавала. Обиждаш ме незаслужено и се гърчиш пред мен с преизпълнено от омраза сърце. Това може да го направи само човек, който не е щастлив, който е комплексиран и който не е имал истинско възпитание и добър пример в семейството си.

       Тук Катя улучи точно целта. При тия ù думи Наталия замръзна в невъзможност да каже каквото и да било. Брюнетката бе изказала една велика истина за нейния нещастен живот. Родителите на Наталия постоянно се караха на всеослушание в техния квартал и това май само Павел и Катя не го знаеха. Сега Катя изказа истината по пътя на логиката, по пътя на разсъдливостта си. Бащата на Наталия беше пияница и изобщо не се интерсуваше нито от майката на дъщеря си, нито от дърщеря си. Последният път, когато някой от родителите ù бе присъствал на родителска среща, бе посинената от бой нещастна нейна майка. Ето защо сега Наталия се огледа гузно-гузно насам-натам, за да разбере последствията от явното си унижение, после като видя, че Катя се обърна спокойно и реши да си седне пак на мястото, тя извика отново вбесена в убийственото си душевно безсилие:

 - Не ми обръщай гръб, проклетнице такава! – и тя се засили с две ръце напред, за да хване Катя за косите или за врата, но брюнетката ловко се отмести и извърна, като принуди коварната си нападателка да се просне между чиновете с цял ръст върху пода.

       Беше се спънала в ученическата чанта на Павел. Точно в този момент влезе класната ръководителка.

 - Каква става тук? – строга извика тя. – Някой ще ми обясни ли? – огледа жената току-що омълчалите се ученици, които се бяха струпали в безпорядъчни групи по чиновете, пред черната дъска или просто подпрели се любопитно на радиаторите от парното отопление на стаята. – Кажете, какво става тук? – повтори сериозния си въпрос госпожата, с дневник в ръка.

 - Екшън, госпожо. – обади се един от учениците.

 - Какво? – обърна се тя инстинктивно към  Елхан – един от малкото турци в класа, който само вдигна рамене и не каза нищо повече.

 - Катя ме блъсна, госпожо! – стана тежко от пода Наталия, като обърна погледа към себе си не само на целия клас, но и на обърканата учителка.

       Сега обаче всички видяха, че крехките панталони на пищната блондинка ся бяха разцепили от едната страна покрай джоба. А бельото, червеното полупрозрачно бельо на злобната ученичка, се изблещи пред смаяните любопитни очи.

 - Казах ти, Наталия, да не ходиш с тия тесни панталони. – сериозно отбеляза класната ръководителка. – Виждаш че си широка в ханша и не е редно да носиш тия впити дрехи. Кажи ми сега какво става тук и си отивай във вас да се преоблечеш. – погледна я тя с очакване за незабавен отговор.

 - Казах ви! Катя ме засили към земята. – излъга отново посрамената, която с две ръце прикриваше голите си части, които жадуваха да изхвръкнат навън от тесните панталони.

 - Добре, че не те засилих към небето. – подсмихна се Катя, която изобщо не се притесни, че наглата блондинка я обвинява несправедливо.

 - Катя, вярно ли е това, което Наталия казва? – погледна я меко гопожата.

 - Не, разбира се.

 - Ти ме блъсна! – намеси се яростно пострадалата.

 - Това е лъжа! – обади се в тоя миг Ралица. – Наталия сама я нападна в гръб и се изтърси точно преди да влезете. – кратко се изказа тя.

 - Потвърждавам! – защити я с истината и с вдигната десница и Павел, като в душата си се зарадва, че така се стекоха обстоятелствата и че може отново да защити приятелката си, а Катя отново му се усмихна благодарно за навременната подкрепа, като му хвърли топлия поглед на големите си и тъй красиви бадемови очи.

 - Така си и помислих. – успокои се класната, която и без друго знаеше кой може да доведе до подобни проблеми в тоя клас.

 - Наталия, - обърна се сега Катя към нападателката си – не знаеш ли кой напада така коварно в гръб? Само злите сили така постъпват. – погледна я спокойно тя. – Сега нали разбра в какво си се превърнала. – и Катя отново ù обърна гръб, но в миг се спря, извърна се решително и добави достатъчно разбираемо и ясно: - А ти обръщам гръб сега, защото така правя със злото, с което не си заслужава да се занимавам. – и брюнетката отново се извъртя напред и се завтече уверено към мястото си.

 - Ах ти, кучко такава! – не сдържа нервите и омразата си засегнатата, като сви юмруци и стисна зъбите си с все сила.

 - Нямам повече забележки, госпожо. – вдигна примирено ръцете си Катя, без изобщо да се обръща назад.

 - Утре, Наталия, те искам с родителите ти в училище! – изрече обвинително класната ръководителка. – Сега отивай да се преоблечеш и те чакам отново за петия час.

 - И без това не мога да я понасям тая. – отдалечи се изобличената с явно пренебрежения.

 - Катя, - доближи се до ухото на брюнетката младата представителна жена – какво толкова си ù направила, че толкава те мрази? – дискретно я зяпита тя.

 - Някои хора, госпожо, вместо да станат по-добри от преживяните удари на съдбата, просто стават по-зли. Но, изборът си е на всеки от нас. По това си личи дали човек е добър или лош в действителност. – философски ù отговори Катя, преди педагожката да излезе успокоена от този клас.

       Незабавно обаче след това, до Павел се приближи един от едрите и тъпи ученици на класа.

 - Ще те смачкам, да знаеш! – закани му се той с мътен поглед на очите си.

 - Както те е смачкал животът ли? – усмихна му се беззлобно младежът, като беше готов на незабавни действия, ако се наложи разбира се.

       Но в тоя миг влезе учителят по биология и всички побързаха да заемат местата си по чиновете. Този учител не беше от слабохарактерните и не се двоумеше изобщо да изгони на секундата онзи, който нарушава дисциплината в часа.

 - Ето виждаш ли, Катя, защо трябва да тренирам. -  тихичко ù заговори Павел, като ù донесе чантата, която Наталия ù бе хвърлила отзад. – За да се справим с такива като тоя малоумник. – допълни той, като заразгръща учебника, за да намери днешния урок.

 - Ти сляп ли си, Павле? – ядоса се тихичко брюнетката. - Не осъзна ли най-сетне, че за всички останали ти не си благородникът със синя кръв. Те ще те подкрепят в бойните изкуства, да. Но това е, за да те видят агресивен, за да правиш сцени като днешната. По-добре остави нещата в ръцете на онези, които имат власт. Ето, видя как класната изгони Наталия. Това е начинът да се справяме със злото, а не с бой. Благодаря ти, че ме защити, но това можеш да го правиш и без да тренираш карате. – замлъкна вече Катя, защото предстоеше тежък час в изпитване преди всичко.

     Павел обаче, така или иначе, не си взе поука. Още същият следобед, момчето облече кимоното си в къщи, излезе навън сред разтапящият се сняг, нареди три керемиди една върху друга и ги счупи със светкавичен удар на разтворената си вертикално насочена длан. До стопанската сграда имаше около стотина, добре изпечени глинени керемиди. Павел отново нареди, този път четири от тях и отново ги счупи с ръката си. Заболя го силно, но с помощта на волята си, той не обърна внимание на болката, а повтори рушащата манипулация още няколко пъти.Когато удряше всяка следваща купчина, момчето си представяше как неговите врагове, прелъстени и омагьосани от съблазнителната Наталия, го нападат и как той се отбранява и защитава приятелката си. Истината бе, че преди да си тръгнат от училище този ден, двама от по-горния клас го заплашиха недвусмислено, че ще си отнесе боя. Наталия вече беше алармирала своите покорни „обожатели” , а те от своя страна намразиха на мига всеизвестният вече млад каратист. Това събуди агресията и в сърцето на Павел. Сега той чупеше керамиката ту с косото на дланта си, ту с поразяващ удар на лакътя си, ту с извъртане на цялото тяло и светкавично бързият удар на кракът си. Точно в този момент  от портата се зададе Катя и пристигна направо при нея.

 - Павле, какво правиш? – огледа тя натрошените керемиди. - Какво става с теб? – запита брюнетката с драматична нотка в гласа си.

 - Не ме закачай сега, Катя. - за пръв път ù обърна гръб той и продължи яростно и безпощадно да нанася удар след удар по клоните на близката стара ябълка.

 - Дотам ли достигна, Павле? – не се доизказа Катя, като с полуотворена от тревога уста, се извърна  и на бърз ход се завтече при неговите родители, които изобщо не подозираха какво върши техният обичен син, но които вече сериозно се притесняваха от новото му занимание.

      Не се минаха и няколко минути и те , заедно с приятелката му, пристигнаха на вече неприветливото място.В един миг всички погледи се отправиха към извърналият се към тях запъхтян младеж. Денят беше мрачен, студен и влажен. Девойката сгуши главата си в пухкавата яка на късото си дамско яке и потрепера видимо от студ. Надя прегърна Катя по майчински, а Веселин заговори бавно и отчетливо:

 - Защо така, сине? - огледа той мястото на разрухата, която показваше и разрухата в съзнанието на момчето му. - Хората са влагали трудът си за направата на тези керемиди, а ти си решил в един миг да ги изпотрошиш всичките. На това ли казваше „отбранително изкуство”?

 - Това са излишни материали, татко. - огледа се към земята Павел, като не остана доволен от гледката и от себе си.

     Той вече си беше отговорил на последно зададения му въпрос.

 - С разруха, синко, нищо не се постига. - включи се и Надя обезпокоена - Не знаеш ли , че пътят към ада е покрит с добри намерения като твоите?

 - Казвах му аз, но той изобщо не иска да ме чуе. - допълни и Катя притеснена - Ония в училище го дразнят всеки ден, вдигат му акциите, че е голямата работа в тъпото му бойно изкуство, насъскват го срещу изгряващите му врагове и лека-полека го превръщат в свой желан образ и подобие.

 - Давай, Катя! Сега ти се е паднало да ме удариш и ти. От тебе наистина не го очаквах. - направи отчаяна физиономия младежът, като отри кръвта от кокалчетата на ръцете си.

 - Всеки сам се удря, Павле. - прочувствено му отвърна брюнетката. - Аз само искам да ти помогна да се справиш с проблема си. Ти може би очакваш да те похваля, но аз няма да го направя. Това, което вършиш е допотопно, неразумно, упадъчно. По-добре да те нараня сега с истина, отколкото да те унищожа с лъжа. Няма нужда да се самосъжаляваш, защото си достатъчно смел, благороден и разумен, за да знаеш кое е добро и кое зло, но просто напоследък си станал много черноглед.

 - Проблемът не е в  мен, а в тоя сбъркан свят, където всеки гледа да те удари, да ти се подиграе, да нарани близките ти и да ти отнеме всичко в живота! – изля на един дъх философското си негодувание Павел, като мислеше единствено за Катя и за случилото се с нея през последния месец. – Нали видя и днес онази злобара как ти се нахвърли отгоре? – погледна я той с болезнен душевен вид.

 - Какво е станало, Катя? – погледна я Надя притеснено в очите.

 - Пубертетски истории, лельо Надя. – отхвърли сериозността на проблема девойката. - Важното е Павел да осъзнае, че с агресия доникъде не се стига. А колкото до сутринта, казах ти, можеше да ме защитиш и без да си тренирал карате. – погледна тя към приятеля си. – И не всеки гледа да те удари, да ти се подиграе. Знаеш какво е отношението и на родителите ти към теб, и това на дядо, и на баба, и моето също. Знаеш също колко благовъзпитани хора ни уважават истински. Помисли за повечето от учителите и за онези добросърдечни и миролюбиви почтени съграждани, които ни се възхищават заради добродетелите, заради усмивките ни, а не заради физическата сила.

       Точно в този момент, Веселин, без да казва каквото и да било, се наведе над хаоса от топящ се сняг, кал и натрошени керемиди, и започна да събира парченцата с двете си загрубели от работа земеделски ръце. В този драматичен миг настана и преломният момент в съзнанието на младежа. Сред дълбокия покой на февруарския ден, Павел се видя от лошата страна на живота. Застанал прав, с разкървавени ръце и силно туптящо сърце,той безмълвно наблюдаваше трогателната ситуация, която Надя и Катя също подсилваха със своето съпричастно поведение. Те приклекнаха и сега всички дружно започнаха да събират натрошените керемиди, като ги слагаха в старата ръждясала кофа, която Веселин изсипваше периодично встрани от цялата тази какофония. Болката в душата на осмокласника стана толкова голяма, че той едва успяваше да я подтисне. Почувства се празен, виновен и смазан от мъка.Нещо повече. Павел осъзна, че бе прекрачил прага на допустимото благопристойно поведение. И това той проумя от неоспоримия болезнен факт, че бе унижил баща си, майка си и приятелката си, като чрез действията си ги бе принудил да събират потрошеното от него и най-вече, като ги е разочаровал, оскърбил и накарал да страдат заради самия него. Злото беше успяло да наклони за миг везните в своя полза и затова нямаше никакво време за губене. И точно Катя беше тази, която прояви съпричастна загриженост, за да помогне на приятеля си да излезе от неловкото си положение, да тръгне отново в правилния път на живота. Нежелаейки да го подлага на още по-голямо унижение и страдание, сега тя повдигна глава и с нежен приятелски глас произнесе:

 - Хайде, Павле. Какво си оклюмал? Помогни ни да оправим тая какофония.

       Това бе достатъчно за младежа, който до сега едва се сдържаше да не се наведе, борейки се с нараненото си самочувствие.

 - Мислех едно, а стана съвсем друго. - приклекна той притеснено между тях. – Наистина прекалих. Приключвам вече с това. Обещавам! – погледна баща си прямо той. – Аз мога да се защитавам и да защитавам когото и да било, без да се превръщам в бойна машина. Вие бяхте прави. Простете, че ви разочаровах! – продължи да събира сръчно парчетата момчето.

     За него настана тягостно мълчание. Вълнуваше го това, дали ще му простят – дали всичко ще възвърне предишния си весел и дружелюбен тон на общуване и съжителство.

 - Няма какво толкова да ти прощаваме, Павле. – пусна Веселин керемидите в старата кофа и потупа сина си окуражително по рамото. - Радвам се, че си отново с акъла си. Имаш право  да се защитаваш и да защитаваш, но не го превръщай в юмручна професия и се пази от озлоблението. Ако искаш  справедливост, стани адвокат, съдия, юрист и тогава можеш да се застъпваш и да закриляш по-слабите, честните и добри хора чрез закон, чрез думи, чрез правдиви аргументи.

 - Не искам никого да съдя. Искам просто да не ми се пречка злото в живота. - отвърна Павел сериозно.

 - О! Че то кой не го иска? – усмихна се скептично баща му.

 - Хайде да съберем боклука и да се прибираме в къщи на топло. – насълзи се  радостната майка, която не отбягна погледа на скъпото си дете, а му кимна миловидно, засвидетелствайки своята всеотдайна подкрепа и майчинска обич.

     От тоя момент нататък Павел започна по-добре да разбира живота, болката на хората, заблудите на обществото, слабостите на индивида. Той си остана същият жизнерадостен тийнейджър, но започна да гледа по-ясно на проблемите, с повече светлина и толерантност към съгрешилите. Нямаше нужда да преиграва, драматизира и философства повече от това, което беше необходимо. Нещата бяха ясни, фактите нагледни, а истината, макар и да говореше с прост и приятелски език, си беше все така ефективна и функционална, като всички естествени неща в природата.

     Така Павел реши и се отказа завинаги от тренировките, като върна кимоното и обясни на инструктора си, че не е за тази работа, който пък го убеждаваше, че е роден за това бойно изкуство.

     Да. Дяволът си знаеше работата, но и Бог си знаеше своята. Затова Провидението заговори чрез сърцето и ума на младия вегетарианец:

 - Предпочитам, господине, да изучавам природата, да усвоявам занаятите и да работя с чудните материи, които Господ е създал, отколкото да си бъхтя тялото безсмислено и да надъхвам сърцето си с агресия и омраза

 - Не съм виждал други като теб, момче. – блазнеше го по дяволски каратистът. – Хората, които са минали през ръцете ми, им е трябвало да тренират по десет години, само за да научат как правилно да държат ръцете си, краката си, тялото си, а ти още от първия ден зае впечатляваща бойна стойка. Такава бързина, точност и концентрация  не са за подценяване. Помисли! – разочаровано го погледна инструкторът.

 - Е, аз предпочитам да помагам на нашите в къщи, да тичам сред горите, да плувам, да се катеря по дърветата, да садя и копая, отколкото да подувам грозно мускулите си и да се травмирам излишно. Както и да е. – спокойно отбеляза Павел, като огледа за миг всички онези, които го слушаха внимателно. – Не ми е мястото тук. Вече взех решението си. Все пак благодаря, че ме понаучихте на нещо. – подаде ръката си дружелюбно младежът и след това пое уверено към изхода, където Катя го очакваше с нетърпение, като се притесняваше за него да не би да се поддаде на изкушението отново да се залови да тренира.

 - Върна ли дрехата? – запита тя, още щом го видя.

 - Върнах я, успокой се. – усмихна се на загрижеността ù той. - И не само заради теб, Катя, а и заради себе си. – заслизаха те по стълбите. – Не се чувствах добре, когато се занимавах с това. ”Уширо-гери”, ”Тоби-гери”, ” Йоко-гери”... все удари за болка, за травма, за разруха! От сега нататък ще се радвам на живота пълноценно, пък който 

върши зло, той да се затваря в себе си, той да живее в страх и тъмнина. Ние с теб обичаме светлината, истината и доброто, нали така? – погледна я весело Павел, като крачеше редом с нея.

     А вън вече беше тъмно, макар часовникът да отмерваше едва 18.20 часа. Беше си истинска зима, но и двамата бяха щастливи, и на двамата им беше топло. Облаци пара се отделяха от устата им, а уличното осветление хвърляше мека жълтеникава светлина по красивите им радостни лица. Не по-малко ярка и лъчиста светлина се излъчваше и от доверчивите очи на момичето, и Павел съзря в тях онази искреност и възвишеност, които само Катя можеше да притежава. Та те бяха отново заедно и се разбираха прекрасно! Как да не е щастлива девойката, как да не е щастлив и самият Павел?! Обладан от неизмерима радост в душата си, на него му се прииска да я хване за ръка. И без изобщо да се замисля по-дълбоко, както крачеха пъргаво напред и се гледаха щастливо, той подаде своята десница към нейната лява длан, докосна я нежно и тя я пое с неизказано вълнение и трепет в сърцето си. Девойката също желаеше много тази задушевна близост. Тя обхвана мило с пръстите си приятелската му ръка и бадемовите ù очи не отделяха поглед от неговия.

 - Да тичаме, Катя! Искаш ли? – спонтанно изяви желанието си той, обзет  от напиращите да се изразят въодушевени емоции и сили.

 - Да. – произнесе тя нежно и заедно се засилиха напред, понесени от попътната снежна виелица и пламенният вихър на младостта.

     Снежинките лудуваха около тях, полепваха по кремавожълтото яке на девойката, по небесносинята шуба на младежа, кацаха за миг като игриви пеперуди по гладките им лица, после отново отлитаха, преди да са се стопили напълно, а понякога, когато не успяваха да се издигнат навреме, те се просмукваха в кожата или се промушваха и търкулваха по вратовете им, където ярките памучни шалове се развяваха от устрема на бягащите. И въпреки всичко това, въпреки стелещата се студенина наоколо, двете млади човешки същества бяха щастливи! Те тичаха и тичаха напред и нищо друго не ги интересуваше в тоя незабравим романтичен момент под снежната виелица и непрогледното зимно небе.

     Така младежът направи своя избор в живота, като предпочете да се научи да прави метли при дядо Русан, който го окуражи с думите:

 - В днешно време, Павле, се изискват герои на полето,в градините, на сцената, в работилниците и семействата, в институциите и учрежденията, а не на бойното поле. Такива герои иска Господ сега! Да носят блага на човечеството, да съкрушават конфликтите със словото на Истината, да носят мир и радост, където минат, да са ярък пример за висока култура, да са професионалисти в своите си дарби и способности, с които сам Бог ги е надарил. С бой нещата не се оправят, синко. Учи се да градиш, твориш, създаваш. Остави разрушението на злощастната съдба, а възпирането на обществените престъпления на съответните органи на реда. Когото Бог е изоставил, той да му мисли! Ти вярвай безусловно, че Провидението ви пази и вървете с Катя спокойно напред. Ти си гълъбар, Павле, и знаеш. Кой ти пази гълъбите от невестулките, поровете, от враговете им? – замлъкна стария човек, като го гледаше изпитателно.

 - Ами донякъде аз ги пазя, донякъде съдбата. – отговори разсъдливо момчето, като нареждаше метляните класове между ръцете си.

 - Ето! – остана доволен дядо Русан. - Както ти се грижиш за миролюбивите си гълъби, така и Миролюбивият Бог се грижи за тези, които са добродушни и разчитат на Него. Вълка сам се грижи за себе си, но знаете ли защо? – усмихна се мъдрият старец. - Той е трябвало да изработи силно тяло, коварни зъби, защото не е миролюбив, защото не може да очаква закрила от Бога, и от съдбата, и от когото и да било. Та нали вълкът постоянно убива овцете или птиците, зайците или мишките, и затова той трябва да се пази от преследващата го съдба, която си е заслужил според делата си. Вие с Катя никого не убивате и не осакатявате, следователно няма да бъдете нито убити, нито пък осакатени. Такъв е законът! – продължаваше да пришива връзките на метлите той.

 - Едно знам само. – дълбокомислено отвърна Павел. – Че се чувствам прекрасно сега! – поясни той кратко, но уверено и забоде иглата с капрона в разперените ветрилообразно, сухи метляни класове.

      А баба Вера и щастливата ù внучка само се споглеждаха отстрани и се усмихваха на прояснената му глава.

 - Трябва да знаеш и друго нещо. – отново заговори дядо Русан. – Натоварването с физически упражнения,свързани с отбрана и нападение, с военни и всякакъв вид бойни действия, с правенето на обилна мускулна маса изобщо, всичко това е свързано с повишаване на тестостерона при мъжете. Разбираш ли? – стрелна го той с поглед. - Самата мисъл, която се влага при тренировките, влияе на организма така, че той произвежда огромно количество от този силен хормон. Превишаването на тестостерона пък, въздейства на сърцето така, че човек огрубява, започва да мисли агресивно. Това става и при жените. Съзнанието се ръководи до голяма степен от чувствата на човека. С едно изречение – занимаването с бойни изкуства и тежки спортове, кара  индивида да реагира преди всичко с агресия, с физическа сила, с насилие. В екстремни ситуации, такива хора реагират без да мислят, като се оставят на първичните си инстинкти да ги ръководят. Така постъпват и животните. А човек затова е човек – за да мисли преди всичко! Разумът е този, който може да се справи с всяка тежка ситуация, да примири всяко болезнено противоречие и взривоопасен конфликт. Това, деца, не означава наивност и слабост, а с мъдрост и самообладание да проявите висок дух за постигане на целите си. И любовта и миролюбието да е основа на всичко това. Трябва да знаете, че когато някой се защитава или помага на друг чрез физическа сила, той може да осакати или убие противника или самия той ще бъде осакатен или убит. Все някоя от враждуващите страни ще пострада. И ако ти победиш днес с юмруците си или оръжията си, за утре ще си спечелиш само омраза или отмъщение. Така и близките ти могат да пострадат заради твоята „велика” физическа сила. А ако воюваш с любов, разсъдък и слово, тогава много повече може да постигнеш. Ще кажеш на противника една-две навременни истини и той ще ги чуе, ще се замисли, а след това, ако не се осъзнае и не промени живота си към добро, то поне ще отстъпи, няма да се занимава с теб и приятелите ти. Физическата сила е до време, а умът и на онзи свят ще си го занесете. Няма на света тъмнина, през която светлината да не може да премине! Това е мъдростта. Великите духове работят с мъдрост. Те не разчитат на физическа сила, на варварски методи, на грубиянщина. Повечето хора обаче постоянно го правят. Погледнете всички футболни мачове по света, американското ръгби, хокея на лед. Всички тези играчи са едновремешните жестоки войни. Това са същите онези агресивни духове, които все още не могат да намерят покой, които все се надпреварват, все търсят двубой, борба, все искат да се докажат и побеждават с физическа сила. Но Бог си знае работата! – усмихна се доволно старецът. - Както виждате сега, една играчка им е хвърлило Провидението и всички тичат след нея с такава настървеност, с каквато и ловджиите тичат подир своя обект на лов.

 - Ами ще тичат, дядо. - намеси се Катя усмихнато. - Нали знаят, че от тая топка, от тая шайба зависи и славата, и богатството им, а от там и самочувствието за това че са мъже, че са нещо голямо! – иронизира ги девойката артистично.

 - Както и да е. Важното е, че Великото Съзнание, деца, знае как да накара хората да трансформират агресията си, да еволюират разумно, без да създават всеобщ хаос и разруха.

 - Значи, - замисли се отново Павел – излиза така, че с каквато дейност се занимаваш, с такива духовни сили се свързваш и съответно и такива чувства и мисли ти идват в сърцето и главата?

 - Това е живата истина, момче! - отбеляза със сериозен тон дядо Русан, като се наведе и сложи една суха акациева цепеница в огнището на печката.

       А Катя също продължаваше да работи в топлата стая и скоро усъвършенствува умението на баба си да плете и да прави рогозки от суха царевична шума. За целта шумата, която лятото бе обгръщала царевичния завръз, се намокряше, за да омекне, и после с помощта на една своеобразна дебела игла с големи уши, шумата предварително разделена на дълги двусантиметрови лентички, се прокарваше последователно и спираловидно върху предните, вече промушени и вързани шумки, докато се образува желаната големина на рогозката. А големия рижав котарак – Бръмчо, който често лежеше под горещата печка, се размъркваше така силно и омайно в светлата стаичка на дядо Русан и баба Вера, че децата наистина се чувстваха деца – като участници в някаква прекрасна реална приказка. Имаше нещо вълшебно в това мъркане на животното, в зимата и в живота изобщо!!!

 - Пак заваля, Павле! – зарадва се Катя, като гледаше навън през големия трикрилен прозорец, където започваше безветрен, тих и обилен снеговалеж, и където нещо я привличаше неудържимо и властно. - Ела да излезем за малко. – не се противопостави тя на чувствата си и заедно с приятеля си, се запътиха забързано към двора,за да се полюбуват на големите бели пашкули сняг, които сега, като гъсти рояци бели пеперуди, обзеха ефира и нямаха край.

 - Погледни нагоре, Катя! – призова я Павел с възвисени топли чувства.

      Девойката разпери ръце встрани, с дланите нагоре, под 45-градусов ъгъл,и то така,като че ли искаше да прегърне цялата тази приказнобяла зимна магия.

 - Чудно е, Павле! – отрониха се кратките искрени думи от въодушевеното ù сърце.

      С широки и открити, леко продълговати кафяви очи тя се взираше в бездънното небе с такъв трепетен блясък, с какъвто бляскат и най-ярките звезди в безоблачна тъмна нощ.

 - Гледай само напред, Катя, и си представи, че не снежинките идват към нас, а че ние отиваме към тях.- посъветва я тихо и спокойно момчето, като не сваляше жадния си поглед от сипещите се безброй нежни и пухкави бели зимни пеперудки, които като че ли носеха в себе си кристализирали топли послания от някакви далечни, миролюбиви и красиви светове. – Усещаш ли, Катя? – отново пророни Павел. – Летим към нещо вечно... прекрасно... – и той замлъкна, поет натам от нещо сърдечно, светло и топло.

 - Вече тръгнах натам, Павле. – добави със същия мек тон момичето и също се остави на въображението си, което я пое нагоре към безкрая, към който и Павел се бе отправил в този момент.

      И те наистина летяха с въображенията си сега. Те вече не бяха на земята, а се носеха като ангели крилати към небесните простори, към някаква чудна вълшебна страна, която ги привличаше неудържимо и пълнеше сърцата им с възторг. И макар че малцина достигаха до нея, макар и въображаема и недостижима вече, избледняла в спомените на мнозина, си струваше човек да се вслуша в мимолетното си прозрение, в шепотния вик на душата, която копнее да полети отново натам, откъдето бе излязла, откъдето бе дошла, където се бе родила. Да, струваше си човек дори само да полети отново към тази дивна и топла приказна страна, защото трепета е не само в постигнатата крайна цел, но и в пътя, който си извървял, докато стигнеш целта. И това мнозина го знаят и в крайна сметка съжаляват, че са достигнали края и изпитват неутешима носталгия по отминатия път. Те биха дали всичко, и дори постигнатата цел,за да се върнат назад, да се изнижат годините и те отново да попаднат в началото на своя полет – било то в началото на своето щастливо детство, било то в началото на своята голяма любов или приятелство към дадено същество, или пък в първите стъпки към своята мечтана реализация и изява. И ако времето на техния копнеж е отминало и сега държат юздите на своя краен успех, то нека да не се отчайват и да не отпадат духом, а да си спомнят пътя, който са изминали и как са започнали, и кой им е помогнал, ей така, съвсем случайно на пръв поглед. И нека се опитат и самите те сега, да помогнат на други, които се опитват да полетят. Да им подадат ръка, да им кажат една окуражителна дума, да ги побутнат с „едно рамо” – едва ли ще им струва скъпо, и да се радват отпосле на тяхното начало. Нека споделят те своето щастие, за да се почувстват и те отново щастливи! Но да внимават да не издигат никого на търсения от него връх, нито да го завеждат наготово при заветната мечта на неговата душа, защото така ще го лишат от блаженството на полета, от усилията и тръпката към нея, а да го побутнат и да го оставят сам да размахва крилете на своите мечти, също тъй, както правят птиците със своите малки деца. А самите преуспели и постигнали своята цел, ако нямат сили да поемат към нова цел, което е много съмнително, то поне нека излязат навън, в тихия зимен ден и да погледнат нагоре, откъдето се сипят безбройните снежинки, и е сигурно едно – че ще разберат какво чувстват сега Павел и Катя, които едва са започнали своя житейски полет.

     И тъй. Павел и Катя все още се взираха в безкрайността между обилния снеговалеж, когато портата изхлопа и влезе Ралица – съученичка на двамата приятели, които сега обърнаха едновременен поглед към нея.

 - Охоуу, Павле! И ти ли си тук? – изненада се засмяното момиче, с червения шал около врата. – Здравейте! – жизнено отметна тя русата коса от лицето си.

 - Здравей! – поздрави Павел вежливо, който бе по-близо до гостенката.

 - Добре дошла, Рал! – подаде ù дружелюбно ръка и Катя, като покани всички да влязат  на топло.

 - Оо, аз съм тръгнала при леля, но минах да ти дам това! – любезно отказа девойката и подаде на приятелката си една шарена декоративна кратунка.

 - Значи я намери? – зарадва се Катя. - Откога мечтая да си ги завъдя! – сподели отново тя, която наистина отдавна бе търсила да намери някоя семка от това екзотично красиво растение и бе разбрала, че Ралица може да ù помогне да сбъдне тази своя малка мечта.

 - Беше единствената, но не се притеснявай. – сподели гостенката, като вече пое обратно към портичката. – Като отгледаш повечко на лято, просто ще ми дадеш една. Нали така?

 - Те нека да се отгледат, пък това е най-малкото, което мога да направя за теб. Благодаря ти, Рал! – не пропусна да благодари Катя, като я изпрати до улицата.

     А тази кратунка бе наистина много интересна.Тя представляваше една гладка топчица, приличаща на електрична крушка, само дето в опашката бе по-вталена.Контрастния жълт цвят на самата опашка, стигащ до половината на сферичната част на кратунката, както и останалата половина, обагрена в наситено зелено, заедно с многото светли ивици, преминаващи надлъжно през цялата черупка на кратунката, я правеха много привлекателна като декоративна украсителна вещ.Това бе един своеобразен природен сувенир, изваян и изрисуван до напълно завършен вид.

    Та тия качества на това миниатюрно тиквово растение, бяха завладели интереса на брюнетката. Тя обеща на Павел да му даде напролет семе от нея, а засега я сложи в една кошница в килера и забрави за дълго време за съществуването й.

    Едва когато дойде пролетта и настана време за сеитба, едва тогава Катя се досети за екзотичната кратунка и се завтече радостна към старата кошница, където държеше останалите видове семена в стъклени бурканчета.Когато бръкна и извади кратунката, девойката откри с ужас, че на задната й страна се намираше една голяма дупка, а вътре в самата  растителна сферичка, всичко бе като че ли минало през ярмомелка. Катя бе забравила да я сложи в стъклено бурканче.

 - Мишка! – каза гласно тя и зарови с показалеца си между смляното съдържание в кратунката, за да провери дали изобщо може да се намери някоя здрава оцеляла семка, която да й послужи за посев.

     Но колкото и да ровеше, момичето не откри нищо.Едва когато погледна в кошницата, където също имаше останки от голямата борба на мишката с кратунковото съдържание, Катя откри с голяма радост две здрави плоски семчици.

 - Ауу! Ето ви, миличките ми! Точно вас търсех. – с вълнение говореше на семките тя. – Добре, мишчице! – отправи удовлетворението си Катя към пакостливото животинче. – Благодаря ти, Господи! Повдигна тя погледа си най-накрая към Този, Който най-вероятно според нея, е спасил двете семчици със закодираното в тях екзотично растение.

     Сега Катя бързо отнесе едната семка на Павел, а другата остави за себе си, като врътна педалите на велосипеда си и се върна обратно, и там я посея в градинката пред къщи, на видно място, защитено от всякакви къртици и слепи кучета. Така момичето отбеляза мястото с една дълга суха п ръчка, по която по-късно щеше да се катери самото пълзящо растение. Но преди самата скъпоценна семка да бъде положена в удобното меко легло на разрохканата почва, младата градинарка се постара да приготви качествена почвена смеска от тлъстия чернозем, богатия добре угнил оборски тор и листовката от изгнилите листа на широколистните дървета.Така в кафеникавото, рохкаво въздухо- и водопропускливо почвено гнездо, богато на хранителни вещества, на топлина и влага, бе полегнало вече и растителното „яйчице”, което трябваше да се излюпи след около няколко дни, според предвижданията на момичето. Условията бяха повече от идеални за покълването на старателно завитата семчица.

      Измина седмица и Катя започна всеки ден нетърпеливо да оглежда мястото, където трябваше да поникне младото растение. Павел също наблюдаваше своето растително гнездо.

      И ето че най-сетне една сутрин, девойката откри повдигнатата разпукана тънка корица на почвената смеска, а отдолу се виждаше кратунковото зачатие. До вечерта листенцата се разтвориха и придобиха светлозеления растителен цвят, който показваше естественото наличие на хлорофил – зеленото вещество, което растенията придобиват под въздействието на слънчевата светлина. Младата градинарка сияеше от възторг! Сега тя обикаляше около поника и премахна сламчицата, която се оказа върху едното листенце. После разчопли с гвоздейче много внимателно около стебълцето, за да разчупи корицата по-добре и поля с лейката толкова вода, че да не го удави, като се образува нежелана локва.

      Павел също очакваше да се появи неговата семка, по-точно зародиша от нея, но това не се случи и на следващия ден, и на по-следващия, и на още по-следващия. Тогава момчето реши да разрови и да разбере какво за Бога, става под почвата. А там той откри само една малка част от скъпата му семка, която част ясно показваше, че сърцевината е послужила за храна на някое подземно нахално същество. Павел естествено много се ядоса на това неканено създание, а още повече се разстроя от факта, че няма да си произведе от красивите кратунки. Все пак след минута се успокои, като се досети че Катиното растение, което макар и в начална фаза, вече расте и хубавее.

     Така двамата започнаха да наглеждат ограденото с малки клечици стръкче, което взе видимо да се издига нагоре и да образува пълзяща милина, която Катя подпомогна, като я привърза хлабаво с канап към дългата черничева пръчка. И докато стигнат целта си, те щяха да станат свидетели на много интересни явления и противоречия, като например както се случи, когато един следобяд откриха Бръмчо да се чеши не къде да е, а в пръчката, която държеше крехкото растение. А котаракът, изглежда атакуван от някоя нахална бълха, се чешеше ли чешеше, като за малко да пречупи или откъсне милинката, с което завинаги щеше да прекрати сбъдващата се мечта на младата си стопанка. Котаракът бе изхвърлен буквално от защитената територия, а растението оградено като в крепост от многото метляни,плътно наредени класове, забити обиколно в рохкавата почва. После Павел и Катя щяха да наблюдават как растението проявява разумност и се захваща с мустачките си за всяко едно близко нещо, което можеше да послужи за опора. И интересно, че кратунковото „сърчице” предпочете живото стъбло на младата дюлева фиданка, намираща се точно до направената му оградка, и за тази цел то прескочи метляните класове, провеси се през оградката и се захвана една нощ здраво за дървесната жива пръчка,като спокойно пое пътя си нагоре. А сухата черничева пръчка, макар и достатъчно здрава и дълга, макар и близко разположена, остана отхвърлена като сигурна основа, върху която да се развива и разхубавява кратунковото растение. Ето така Павел и Катя узнаха за предпочитанието на растението към живите си събратя, отколкото към безжизнените материи. А каква радост изпитаха децата, когато първият цвят, обагрен в наситено оранжево, се разтвори като обърнат чадър, във вид на голяма, леко разчленена в края, фуниевидна материя, жадна за слънчеви лъчи и насекомово посещение! И какво разочарование ги обзе в последствие, когато разбраха че това е мъжки цвят, който не ражда своеобразните плодове. Да! Растението беше двуполово, с ясно изразени мъжки и женски цветове. Какво пък? Добре че не беше еднополово, че тогава можеше да е само мъжко растение и изобщо никога да не роди каквото и да било. Така Павел и Катя отново имаха надежда. И едва когато прецъфтяха няколкото мъжки цветове, едва тогава за кратунковото растение настъпи пълният синхрон на цъфтеж между всеки следващ мъжки и всеки следващ женски цвят. Двамата нетърпеливи градинари научиха, че отдолу се появяват мъжките безплодни цветове, а отгоре женските, под които в основата, се виждаха микроскопичните вече оформени кратунки. И когато първият женски цвят се разтвори, от притеснение да не би той да остане неопрашен, Катя реши да се намеси своевременно. За целта тя взе една клечка кибрит и я завъртя между пръстите си, като намота по тоя начин малко памуче на върха й. После бръкна внимателно в мъжкия цвят и събра достатъчно прашец на памучето, като веднага го поднесе във фуниевидния отвор на женския цвят и го разнесе по близалцето на стърчащия плодник, който както би трябвало да бъде, го очакваше с нетърпение. Така застраховката за сигурно опрашване бе направена.

      И въпреки тази човешка намеса от страна на жизнерадостната девойка, след два дни, в една ведра слънчева утрин, когато въздухът бе наситен с топлота, влага и спокойствие, Павел и Катя откриха, че заедно с увяхването на цвета,бе увяхнала и кратунката под него.А това означаваше, че е загинала. Разочарованието бе потресаващо за самите млади градинари. Те започнаха да си задават въпроса защо са претърпели неуспех и достигнаха до извода, че навярно не е редно да се опрашва женския цвят от мъжкия на същото растение.Та нали дядо Русан им бе говорил толкова много, че това близкородствено оплождане не дава добър генетичен материал и води до израждане.Отношенията между братя и сестри не са предназначени за даване на поколения.Липсата на друго кратунково растение разстрои много и двамата, особено момичето. И тъкмо девойката навлажни очите си с горчивина в сърцето си, когато край тях се появи един пеперудоподобен тъмен бръмбар, по-точно огромно насекомо, и като направи две-три разузнавателни обиколки около кратунковото растение, най-после се престраши и влезе направо женския цвят. След малко виолетовото насекомо, нахранено до насита с примамливия нектар от плодника на петлъчовия женски цвят, си избърса муцунката с малките си краченца, направи две-три упражнения за разгрявка на прозрачните си ципести крилца и отново полетя, като този път закръжи спираловидно около растението. Беше редно да посети и мъжкия цвят в търсене на нектар и съществото така и направи. То кацна върху фуниевидната цветна площадка, направи няколко насекомови крачки и като се врътна насам-натам, отърка почти цялото си телце в тичинковите израстъци.Така мъжките полови клетки – прашеца на кратунковото растение, се полепиха по неговите крачета, коремче и главица. От тук насетне, за насекомото предстоеше дълъг път в изпълнение на предопределената му от Природата мисия да разнесе безценния си генетичен материал и върху други женски цветове на тоя вид растение, които навярно се развиваха в други дворове и краища на полското селище. Това се и случи. Бръмбароподобното създание засили вибрациите на крилцата си и в един миг се гмурна сред въздушния слънчев океан. Павел и Катя дълго гледаха след него, докато най-сетне го изгубиха от погледа си, далеч зад оградата на дома, в който растеше отглежданото от тях екзотично растение.

 - Ху! – въздъхна облекчено девойката.- Дано това насекомо е донесло очакваната „поща” и върху нашия женски цвят на кратунката. – пожела тя от цялото си сърце.

      Така и стана. Мечтата ù се сбъдна. Изглежда, когато насекомото бе влязло в женския цвят преди два дни, там е станало каквото е станало, тъй като двамата специалисти по кратунковото растение тоя ден откриха значително нарасналата кратунка под вече естествено увяхналия и изпълнил предназначението си женски цвят.

 - Не случайно, Павле, - заговори радостно Катя – беше ни изпратено това едро миролюбиво насекомо. - Сигурна съм, че някой на Небето е промислил и за мене. – повдигна тя отново глава към копринено синьото контрастно небе. – Благодаря ти, мили Боже! – отдаде тя емоционалната си благодарност към Твореца и цялото Му небесно царство.

 - Ей на това се казва „кръстосано опрашване”, от което се получава здраво и плодоносно поколение! - оглеждаше Павел свежоно „бебенце” на кратунковото растение. - Природата, Катя, е поставила женските цветове отгоре, за да не може върху тях да попадне оплождащ прашец от мъжките на същото растение.

 - Няма да пипаш кратунчицата, за да не повредиш защитния ù слой! – предупреди го сериозно приятелката му.

 - Не се безпокой. – надигна се момчето ведро. – Нашият приятел е пак тук. – посочи ù той с поглед, който бе отправен към виолетовия крилат „пощальон”. – Здравей, братко малък! – поздрави го весело Павел и погледна Катя.

 - Ако стане нещо лошо с тази кратунка, пази Боже де, то я виж колко още женски цветове са се приготвили по-нагоре. - опита се да я успокои той.

  - Хайде да се махаме, за да не пречим на интимните взаимоотношения между съществата в природното царство. – подръпна го Катя настрана.

 - Ама те няма да се събличат голи я! – пошегува се момчето, а девойката го сръчка под ребрата с думите:

 - Ти да не знаеш много за голотиите, че сега ще ти завра главата в тоя чимширов храст. – побутна го тя натам.

 - Боже, какво агресивно момиче! – възкликна Павел и хукна да бяга по слънчевата пътека напред, а Катя го последва със закачливо туптящо сърце.

     Ето така тези двама природолюбители осъзнаха, че не е редно човек да се отчайва от първия си неуспех да постигне целта си, и че е редно да мисли, да работи, да търси начин, за да постигне желания резултат. И все пак, докато те постигнат крайната цел до узряването на кратунките, много вода щеше да изтече, както се казва, и Павел и Катя щяха да научат един от великите уроци на Живота. А именно, че не с бързане, че не с притеснение и мъки се постига дадена цел, а с много грижи, знания, с търпение, с призоваване на Божията подкрепа и най-вече с много, много, много любов!!!  

                                    -     шеста глава от романа на Пламен Панков   -