САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ЧЕТВЪРТА,

      ОТ СМУТ И ОГЪН ИЗВАЯНА

 

 

         Глава втора, Познай кой ще дойде на вечеря

            Още щом го видя да влиза в сградата от прозореца на кабинета си, отец Стайнов знаеше кой е. Сърцето му заби в накъсан, неравен ритъм. Никога не беше забравял тази висока, лесно запомняща се фигура, тъмния, като че ли от рождение безрадостен поглед. Познаваше го от преди четиринадесет години, когато беше потърсил да го срещне, без дори да си изяснява и за себе си защо. Вече беше решил да изведе Тони от страната и една такава среща нямаше никакво значение за никого от тях.

 Всъщност, още преди осиновяването беше постави условие на Тинков. Искаше да познава родителите на детето, или поне да знае кои са.

- Мога да осигуря само майката, беше казал юристът, но не и бащата.

- Много е млада, каза свещеникък след като влезе в отделението, облечен с бяла        престилка, сигурно е детска работа.

- Майка й е тук, продължи Тинков, мога да говоря с нея. Защо  толкова настояваш,  детето е  здраво и хубаво. Не съм виждал по- хубаво бебе.

 Вместо отговор Стайнов само изсумтя.

 Тази лисица Тинков сигурно се досещаше за опасенията му. Защото

Стайнов мислеше   за бъдещето на детето. Двамата му родители бяха млади, след време щяха да създадат семейства . Можеха да се оженят, а можеше и всеки да тръгне по свой път. Щяха да имат и други деца, може би момичета. Ами ако синът му срещне някоя от дъщерите им?

   Страхът от кръвосмешение беше обхванал отеца като неопределено, обтекаемо чудовище от света на Сатаната и дълго време го възпираше и караше да отлага осиновяването. Жена му все повече се затваряше в себе си, линееше. Особено след като с операция й махнаха матката и беше съвсем сигурна , че никога няма да има деца. Преди това се лъжеше с изследванията, продължителни и  понякога много болезнени. Но вече и тази илюзия свърши...

    За зла участ , нямаше и подходящо роднинско дете , пък и моралът на свещеника не му позволяваше да пристъпи към едно , дори и в полза на самото дете, отделяне от живите му родители.Трябваше да вземат някое сираче или изоставено дете .И тук внезапно изникна страхът от Греха.

   «Мога да го предотваратя,казваше си той,ако зная,ако Бог ми помогне да науча,да разбера къде живеят и какви деца имат...В края на краищата,мога и да му кажа истината,ако нещо стане...»

   И той скъта имената и адресите на майката,бащата и брата на майката.Сега имаше отсрочка докато порасне Антон.Можеха да му се радват без угризения.

    Скоро разбра ,че майката няма да го затрудни.Тя рано стана известна, браковете й следваха един след друг ,но имаше само една дъщеря....

     Но бащата беше по-труден за проследяване. Иван не подозираше, че едва ли не всичките му стъпки се следят от един немлад вече провинициален свещеник с необяснима на пръв поглед бдителност.

    Беше краят на осемдесета година и отец Стайнов чакаша на една пейка в малката градинка край детската площадка да се появи младият мъж с двете момиченца, които водеше тук всеки ден след като ги вземеше от детската градина.

 «Господ ще ми прости греха към тоя човек , който, без да знае, ми подари най-скъпото нещо в живота ми...Ако някога Антон се срещне със сестрите си, няма да бъде непредупреден...дори и животните познават своите и не престъпват законите на естеството...»

- Татко, искам на люлката!

- Мими, казах ти, че са счупени. Искаш да паднеш ли?

- Ами ако ти ме люлееш? Съвсем лекичко, обаче!

- Не виждаш ли, че се клатят целите? Можете да играете на катерушките или на пясъка...

- Отивам да пия вода!- и малката забърза към фонтанката.

- Чакай, и аз идвам!- извика  сестричката й и хукна да я настигне.- Защо не ме чакаш, искаш да съм сама ли?

    Изтича напред и я напръска с вода.

- Татко, Джини ме намокри, нарочно го направи!

  Иван вдигна глава от книгата, която току що беше отворил.

- Пак ли се карате? Джини , защо все вършиш глупости? Виж,якето на Мими е съвсем мокро! Сега няма да си играете , защото се прибираме...

- Няма да се прибираме!- Малката беше на не повече от четири години  и половина ,но говореше правилно и изразително като голям човек- Изобщо не съм виновна!         - О, ти никога не си виновна!

- Виновна е, Татко! Кажи, че е виновна!

- Защото не ме обичате! Никога не ме защитавате, само нея! Сигурно само тя е ваше дете, а аз съм от дома, осиновена! Осиновена съм, зная го!

   Джини заплака горчиво , а на отец Стефан му стана жал за нея и за видимо объркания баща.

- Джини, откъде знаеш кои деца са осиновени?

- Днес ходихме на театър , там имаше други деца и лелята каза , че са от дома.

- И чакат някой да ги поиска и осинови, допълни Мими.

- Осиновителите обичат децата си както всички родители ...дори повече- можа да каже само Иван- Не знам защо ми се разсърди, Джини.

- Мога ли да се намеся?- не изтрая свещеникът. Децата млъкнаха. Този човек с брада им вдъхваше неочеквано доверие.- Всеки баща обича децата си еднакво. Баща ви има две ръце, нали? Коя обича повече?

- Питай него, каза Джини- Не знам защо трябва да си обича  ръцете. Нали все ходи да ги мие...Аз не обичам моите.

- Безсмислено е, намеси се Иван, никога не знаете накъде ще извъртят думите ви. Всяка си има собствено мнение и се сърди , ако не го уважаваш.

- Татко, обади се Мими, видимо затруднена, ами ако децата са три?

- Трябва да бъдем търпеливи с тях- каза Стайнов- не само да ги обичаме...

- Да ги обичаме...Така ли е, наистина, или така трябва да бъде?

  В тона на младия мъж имаше леко иронична и почти горчива нотка и Стайнов си помисли, че може би вече знае за сина си.

- Всеки за себе си. Бог знае дали аз обичам детето си наистина.

- Извинете, отче. Не исках да ви засегна.

- Няма нищо.

  Изведнъж почувства колко много неща го отдалечават от тоя млад мъж, навярно скептик и неверник като всички учени, прекалено склонен да анализира постъпките на децата си, да им обяснява логично всичко, вместо да им вдъхне вяра и любов...

- Трябва да обичаш сестра си- каза той на Мими, която продължаваше да го наблюдава- Тя ти е най-близката, трябва да я обичаш.

- Аз не искам да имам сестра, каза момиченцето, да беше поне братче като на Меги, толкова е сладичко...

- И аз не искам сестра, не й остана длъжна и Джини, а голям брат. Поне ученик!- и след малко добави: Знаех си, че не ме искат, знаех си!

  Тя почти тържествуваше от потвърждението на подозренията си и вече не плачеше. Никоя от двете не знаеше, че човекът на съседната пейка можеше да изпълни желанията им за братско присъствие само с няколко думи...

- Стига вече, съвсем прекалихте!- баща им стана- Тръгваме си. Наказани сте да не говорите до в къщи. Кажете довиждане на чичкото!

   Те мълчаха.

- Е?

- Ти каза да мълчим, поясни Мими.

   Какво ли беше станало с малките момиченца? Сигурно са млади, гримирани късополи госпожици с невеселите тъмни очи на баща си,особено по-малката...

   А сега той беше елегантен мъж с побелели слепоочия, съвсем различен от слабичкия младеж с бежови джинси и яке с неопределен цвят.

   Какво ли искаше да му каже? Без да се обади предварително...не може да знае, че го очаква.

- Отец Стайнов, нали? Аз съм Иван Кондов.

- Чувал съм за вас. С какво мога да ви помогна?

- Въпросът е личен. Предварително ви моля да ме извините , че ще засегна нещо много съкровено за вас...

«Не знае, помисли си Стайнов, затова се колебае...не е сигурен , че има право да моли...Много се е променил.»

- Аз съм свещеник.  Свикнал съм да чувам всичко.

- Не знам да се изповядвам. Моето поколение няма опит в това...

 «Нито вяра!», допълни мислено отец Стайнов.

- Тогава седнате и започнете с нещо друго.

  Кондов седна на предложения стол и дълго мълча.

 «Как е станал политик? Та той почти не се владее пред мене, непознатия старец!»

- Не, не мога да говоря за друго! Няма за какво друго да говоря.

- Искате ли да ви помогна?

- Едва ли, защото се отнася за Антон, сина ви.

 Кондов едва забележимо прехапа устните си.

- Познавате ли го?

- Не, за съжаление. Въпреки, че би трябвало да сме много близки, защото...Вие наистина ли не знаете кой е бащата на Антон? Не сте ли се интересували?

- Интересувал съм се.

- Не са ли ви казали?

- Казаха ми.

- Не, не е възможно! Тя дори на мене не каза, камо ли на вас!

- За кого говорите?

- За жената, която е родила сина ви.

 «Не каза «майка му», отбеляза Стайнов, прав е. Дали много подбира думите, за да не ме засегне, или така го чувства?»

- Каза ми го нейната майка.

- Може да не ми вярвате, но научих за Антон едва преди два месеца. Искам да ви обясня защо дойдох и какво мисля да направя...

- Нищо не можете да сторите. Аз го отгледах , той е мой син. Не можете да промените това.

- Станало е без мое съгласие, без мое знание.

- Мислите ли , че на осемнадесет години щяхте да се справите с родителството?

- Това си е мой проблем...Или щеше да бъде мой проблем. Не можете да знаете кък бих се справил...

- Незнанието не ви дава право да рушите семейството ми...Да разстройвате сина ми...

 «Какво става с мене, каза си Стайнов, та той още нищо не е поискал...Нали аз щях да искам нещо от него...но те трябваше да се срещнат след моята смърт, не сега...рано е, нека да почака...все едно, млад е...»

- Вие не ме разбрахте. Аз исках да ви обясня...Не съм съгласен с това , което е направила Диана тогава , но нищо няма да променям, нищо няма да руша...

- Така говориш, може би и така си мислиш...Сигурно си вярваш, но то ще стане!

- Няма да стане. Затова дойдох първо при вас, а не при Антон. Защото той е пълнолетен и формално нищо не пречи...

- Има закони, които забраняват тайната на осиновяването да бъде разгласена !

- Вижте, не желая да плодължаваме в тоя дух! Никой не ме е питал дали искам да се разделя със сина си и смятам , че дори и със закъснение имам право да го издиря и срещна...дори и без той да знае кой съм.

- Слушай- поп Стефан го погледна с тревога и съжаление- За какво ти е това? Имаш си семейство, имаш деца...за какво ти е Антон?

- Мисля , че обясних. Искам да го познавам, той да ме познава. И ако е възможно, да бъдем приятели, близки приятели...

- Защо? Той е живял досега без тебе, без нея...ние му дадохме всичко. Защо да се раздвоява?

- Няма да се раздвоява. Може би животът му ще е по-пълен...ако ме познава.

- Когато дойдох тук, исках да прекъсна всички връзки между него и вас.

- Но не вие сте създали тези връзки.

- Каква полза има той от тях? От родители , които не го искат?

- Моля ви да запомните, отче! Никога не съм изказвал подобна мисъл.

- Е да, но ти не беше там тогава!

- Много ли искам? Много ли искам от вас? Само разрешение да го видя и говоря с него! Само това! Нищо няма да му кажа, обещах ви!

 Стайнов мълчеше.

- Не разбирам какво право имате да ми отказвате. За него не може да има друг баща,  освен вас. Вие сте този , когото е наричал така от бебе...Кой и как може да ви измести?

- Така само ще се разстроиш повече...тихо каза Стайнов- Той може да те приеме като чужд, да не се разбирате и за най-дребните неща...Трябваше да го забравиш. Това не ти е нужно, нито на тебе, нито на него...

- Един син не е нещо,  което може да се забрави...

- Тая истина не ти е нужна. Тя те измъчва, тя ти изпива живота...Чувстваш се виновен, а не си.

- Трябва да ви кажа нещо, което ще ви обясни защо толкова настоявам. Отче, аз самият съм осиновен.

   Стайнов бавно надигна глава , като забрави да сложи очилата които бършеше.

- Какво каза?

- Научих го преди година. Изглежда,  аз все последен научавам важните неща за себе си.

- И потърси истинските си родители?

- Опитах се. Така ме посъветва една приятелка. Трябвало да си изясня всичко.

- И какво излезе?

- Те не са живи. От много отдавна. Никой от кръвните ми близки. Само племенници...

Отче, може и да е грешно, но се почувствах спокоен.

- Не е грешно. Разбрал си , че Бог ти е отредил по- добрата съдба.

- Единствено възможната съдба.

- По- добрата! Не си ли убеден?

  Кондов мълчеше.

- И мислиш,  че и  с Антон трябва да се случи същото?

- Не знам. Той има вас и майка си...

- Няма майка. Почина преди десет години.

- Съжалявам.

- Беше скована от артрит, дори не можеше да се облича сама...Много се мъчеше. Тони се грижеше за нея. Той е добро момче, ангелско дете...

- Отче, не мога да не го видя!

- Добре. Но помни какво ми обеща. И твоят час някога ще дойде...

- Разкажете ми за него.

- Казах ти,добро и умно дете беше. Учеше се отлично. Когато дойдохме тук , трябваше да е в осми клас,  но издържа изпитите толкова добре,  че искаха да го запишат направо в десети! Не го направиха, защото беше много малък на възраст и продължи в девети...Беше учил цяло лято упорито езика, материалите за изпитите...Беше все сред първите...Сам пожела да работи в свободното си време. И знаеш ли какво правеше? Гледаше болни или деца. После завърши икономика и започна работа като преподавател. Казват , че е много добър...

- Не знаех, че е избрал моята професия...

- Беше чиста случайност, предложи му го негов учител, той го упъти и как да спечели стипендията.

-  Има ли семейство?

- Не, за това не бърза...Много е отдаден на работата си. Момичетата много го харесват...Какво ще му кажа за тебе? Трябва да те представя някак си.

- Може би като стар познат. Имаме общ приятел, Тинков.

- Да, той ми беше приятел.

- Помолил ме е да ви потърся...

..........

-Тони, имаме гостенин- каза Стайнов.

 Младият мъж, който седеше на дивана и четеше нещо със слушалки на ушите, се обърна и  Кондов видя едно изключително красиво мъжествено лице, много светло, с дълга руса коса вързана на опашка и бодливи, внимателни сиви очи. Стана, за да му подаде ръка. Беше малко по- висок от него, по- слаб, но доста по- мускулест от това, което беше самият Кондов на неговата възраст. Сигурно активно спортуваше. Беше облечен в сиви дънки, карирана риза и пуловер в преобладаващи убиточервени и кафяви цветове. Устните му бяха пълни, добре оформени, носът прав, веждите почти сключени. Поразително приличаше на Диана, беше нейно мъжко превъплощение.

- Господин Иван Кондов от България. Приятел на чичо ти Стоян...

- Така ли? Значи, той имал такива известни приятели...Не ми каза , когато говорехме последния път. Може би сте му клиент и пази тайна...

  Имаше нисък,приятен глас.

- Съвсем сте прав, наистина съм му клиент.

- Казвам се Тони, ако баща ми не ви е казал. Ако не е неудобно, нали вие бяхте министър преди две години?

- Не е неудобно. Сега. Тогава не беше особено комфортно...

- Чета за България всичко,  което намеря или което ми изпрати братовчедка ми. Срещнах името ви и знам в общи линии какво сте направили. Знам,  че сте реформаторът на страната...

- Това е доста пресилено...

- Сега в България стават интересни неща. Много е неясно дори и за живеещите там...

- Това интересува ли ви?

- Естествено. В света подобен преход е необичаен и никой не го е правил...А за страната пък е съвсем непознато, всичко което предстои...

- Май намерихте общи теми...- намеси се Стайнов.

- Естествено. Нали сме колеги...

- Баща ми ви е казал, значи! Боя се , че го разочаровах...

  Като че ли виждаше себе си на неговите години. Същият интерес към света и силите, които го движат, същият глад за изява, обяснение,анализ...

- Сигурно искате да научите нещо повече за страната ни...

- Разбира се. Бях момче,  когато я напуснах. Помня някои неща и ми е трудно да си представя какво е сега...

 “Тогава ела и виж!”, едва не каза Кондов.

- Може и да дойда...-каза Тони.

- Като наблюдател и анализатор на процесите?

- Не само. Все пак, аз съм българин. Паспортът ми е български.

- Тони,каза Стайнов, ще направя нещо за вечеря.

- Няма  нужда , татко. Вече съм приготвил. Искате ли нещо за пиене?

- Може би нещо безалкохолно.

-Ако знаех, че ще ни гостувате, щях да си подготвя въпросите предварително.

- Щеше да ми е трудно да задоволя любопитството ти за всичко. Можем да говорим на “ти”, нали?

- Да, разбира се! Израснах тук и забравих колко време е нужно за това в България. Тук всички се познаваме от време оно...

- Времето е различно. Зависи от хората.

- Затова понякога е много кратко.

- Разкажи ми за работата си, Тони!

- Не е нищо особено, просто преподавам. Едва ли ще ти хареса.

- Някога и аз смятах, че това не е вълнуващо. Тогава системата беше почти непоклатима. Нищо не би могло да ме изведе от низините. Знаех, че има и друг живот, много по-вълнуващ...

- Политиката?

- Не съм сигурен,  че точно това съм си представял...казах ти, за мене беше невъзможно...

- Знам със сигурност,  че никога няма да се занимавам с политика.

- Защо?

- Не съм убедителен.

- Това сигурно не е вярно. Щом имаш аудитория, сигурно успяваш.

- Е добре, по- точното е, че не съм лидер.

- По- рано и аз смятах, ч е политиката се прави от лидерите. Но не е така.

- Те са на гребена на вълната и не е от значение кой движи водата...

- Точно така. Вълната се движи не от водачи, а от черноработници. Това е. Аз бях черноработник. Сега съм някакъв хибрид...

   Тони се усмихваше често и Иван с тъга си помисли , че усмивката му приличаше на неговата от преди...Колко време не беше се усмихвал така? Но Тони беше доволен от живота си, нямаше комплекси и угризения, вярваше в това, което правеше, въпреки че не го намираше за забележително.

“Знаеш ли какво чувствам когато видя човек , усмихнат като тебе?”- беше му казала Нона

   Да, вече знаеше. Чувстваше желание да спре мига, да остане под сиянието на това лице. Тони беше най- чаровният млад мъж, когото познаваше. Беше станало лесно. Бяха се харесали едва ли не от първата минута, имаха много общи неща, можеха да бъдат близки и за сега нямаше друго по- важно от това. До тогава Иван не беше обръщал внимание на момчетата, които срещаше. Сега вече щеше да го прави, да ги сравнява с Тони и да открива,  че никой не е като него.

-Обичам повече да излагам мислите си на хартия, каза Тони- Така ми е по- лесно, особено пред много хора...може би за да ги огладя по-добре...

   Също като него. Той предпочиташе да пише , преди да говори. Струваше му много усилия да се научи да се изказва без предварителна подготовка. Мислеше, че се разводнява, че се плъзга по ораторски ефекти...

“Какво правя? Всъщност, аз се захласнах от умиление пред този младеж. Това не е нормално, той не би го сметнал за естествено, не би го очаквал от един чужд човек...Сигурно много личи, трябва да се овладея!”

- Искам да прочета нещо, което си написал.

- Всъщност , издал съм само една книга статии, не всичките добри...Прекалено много идеи, не всички добре развити. Нямам време за повече. Случайно нося един екземпляр, мога да ти го оставя.

   Каза го почти небрежно, сякаш не отдаваше значение на това. Беше взел книгата съвсем съзнателно, с надеждата да заинтересува Антон. Но сега не биеше ли на очи тази предварителна подготовка?

- Чудесно! Ще ти се обадя , когато я прочета.

- Това е телефонът ми.

  Иван написа цифрите и си помисли дали да не добави няколко думи. Но какви? Какво можеше да каже на това чудесно момче, така че да бъде израз на добро възпитание , на доброжелателство, на приятелство и нищо повече?

  От книжката изпадна снимка.

- Това са дъщерите ми.

- Толкова големи? Мислех, че си по- млад.

- Това е Мария, а това Виргиния, казваме й Джини.

- Много са хубави-задържа погледа си повече на по-малката- Особено Джини! Така си представях някога Снежанка от приказките- бяла като сняг, с коси като абаносово дърво! Да се надявам , че някога ще се срещнем...

    Каза го сигурно от добро възпитание, но Иван усети свиване под лъжичката. Трябваше да му разкаже нещо и за тях, и за работата си. Чу неочаквани въпроси:

-Какво значи “кредитен милионер”? Възможно ли е групировките да са толкова силни при деветдесет процента държавна собственост? Защо не я приватизират като в Русия, по полузаконен начин? Имаш ли експерти по въпросите на младежта? Ако разликата в доходите е толкова голяма, защо няма стачки, протести, синдикални действия?

   Може би обясняваше прекалено сухо, може и да се вживяваше в ролята си на лектор...не, Кондов изобщо не трябваше да мисли за това сега! Уж беше престанал да се самонаблюдава, а неволно изпреварваща мисъл спираше наум неуместна дума или неправилно построено изречение. Беше ли изгубил окончателно способността си да бъде спонтанен? Колеблив, непостоянен? От много дълго време живееше сякаш в стъклен вивариум, наблюдаван от всички страни, дори и в най-интимни мигове. Постоянно се стремеше да докаже , че няма нищо за криене. Мъчеше се да обяснява всяка неяснота, всяко съмнение...

- Колко време ще останеш?- стресна го въпросът на Стайнов старши.

- Два дни.

- Мога да предложа нещо...ако караш ски.

- Да, въпреки че не съм от най- добрите.

- Можем да отидем утре на едно хубаво място.

- Съжалявам, но нямам екип.

- Не е пречка, имам няколко. Все някой ще ти стане.

- Но ти сигурно си се уговорил с някого...

- Само с една приятелка и сина й. Те едва ли ще имат нещо против. Е, става ли?

- Става.

- Да си призная, правя го заради себе си. Искам да говорим още, а не мога да се откажа от ските...

......

-Направо жестоко, каза Дайана, приятелката на Тони- за първи път се срещам с политик от Източна Европа.

  Беше висока, малко кокалеста, с тясно мургаво лице и права тъмно кестенява коса. Изобщо не беше хубава и Кондов малко се разочарова от избора на сина си.

- Това тук за екзотика ли се смята?

- Във всеки случай, не е обичайно. Повечето от колегите ви не стигат до Канада. Остават по на юг.

- В интерес на истината и аз съм тук само за почивните дни. Основната  ми работа е също на  юг

- Тони ми разказа за вас, набързо и непълно, разбира се.

- Само това,  което пишат в справочниците от рода на”Кой кое е”, обади се Антон, който зареждаше фотоапарата- Жалко , че миналата седмица си дадох камерата на Уини. Уини е едно от децата, които отгледах.

- Отгледа?

- Като ученик и студент гледах деца по домовете.Беше много забавно, още се срещаме. Между другото, Крис е едно от тях.

   Синът на Дайана, Кристофър, дъвчеше дъвката си, мълчеше и се опитваше да закопчее един от многобройните си джобове. Беше луничаво слабо хлапе на тринадесет години.

- Чудя се, продължи Антон, защо мъжете са предоставили на жените това най- мъжко занимание. Никога не бих отстъпил на друг отглеждането на децата си.

- За разлика от мене- обади се приятелката му- винаги съм била прекалено заета и нетърпелива...Крис, естествено ме осъжда за това...

    Крис направи гримаса на протест.

- Това е основната грешка на жените и ние трябва да се възползваме от нея. Да си върнем децата! Мисля да основа тайно мъжко общество с такава цел.

- Мъжете винаги са имали власт над децата си.

- Ако говориш за парична, физическа, може би. Но не са имали власт да ги отглеждат. Странното е, че смятат това за освобождение...

- Доколкото разбрах, намеси се Иван, ти си за нов патриархат.

- Може и така  да се нарече. Не си давам правото да влияя на  децата си, дори и да не искат да живеят с мене...

- Кога ще започнеш да набираш членове на тайното общество?

- Още сега мога да те включа,ако искаш. И Кристофър също, в младежкия отдел. Трябва да подготвим бъдещето...

- А Дайана? Тя може да ни издаде.

- Няма интерес. Такива като нея само ще спечелят. Ще се отдадат на работа и интензивен  живот. Нещо напълно присъщо на женската природа. А тежестта пак ще се е търкулнала към мъжете...

- Познавам още една дама, която ще се радва на това...

- Жена ти ли?

- Не, тя никога! От нея трябва да се пазим особено много. Не би отстъпила без бой.

- Като Карола. Карола е сестрата на Дайана.

- Кристофър, а ти какво мислиш по въпроса?

- Мисля , че сте откачалки. Без мистър |Кондов,  може би.

- Не го изключваш от тайфата само защото малко го познаваш, нали?

- Не, разбира се. Но не мисля, че някога му е доставяло удоволствие да гледа сополанковци...

- Наистина ли?- Дайана погледна Кондов право в очите  хладно, очаквателно.

- Беше отдавна, но трябва да разочаровам момчето. Боя се , че изпитвах голямо удоволствие да се грижа за дъщерите си. Не винаги, но в повечето случай. Те също бяха щастливи в тези периоди...но не ми се разрешаваше често.

- Защо? Нали и жена ти работи?

- Трябваше да пазя авторитета си на мъж.

- И мислиш ,че това е начинът?

- В общественото съзнание,а и според Фройд-да. Истината е, че просто се подчиних на общоприетото...Може и да е било удобно...

       Стояха на голяма тераса и пиеха чай. Тони направи няколко снимки, после Крис влезе в ролята на фотограф. Кондов усети, че може би за пръв път от много време не е ограничен от битието си на политик. Като че ли се връщаше времето на младежките разговори за живота, още повече, че звучеше тиха ретромузика.

- За Иван е трудно да го възприеме изведнъж- намеси се Дайана- Все пак е европеец.

-Дайана смята европейците за ужасно консервативни.

- Може би Балканите правят изключение.

- На Балканите има война. Вие воювате ли, мистър Кондов?

- Не. България не воюва, Крис- това отново беше Тони- България играе футбол.

- Странно- каза Дайана- Вие двамата си приличате, веднага го забелязах.

- Не бих казал- привидно небрежно вметна Иван- Дори сме съвсем различни по външност.

- Може би така ми се струва, защото сте българи.

- Българите са много различни помежду си като физика.

- Може и да греша, каза младата жена,и сигурно греша. Не знам какво е до си политик на Балканите. Сигурно непредсказуемо.

- Напротив, най- скучните политици са точно там. Вземете господин Илиеску или господин Глигоров. Дори и господин Беров. Безкрайно обикновени и скучни. Не могат да се опрат на малкия пръст на господин Хавел или Валенса, а за Елцин да не говорим....

- Грешиш!- поправи го Тони- Забрави Папандреу и госпожа Лиани...

- Той е като всеки застаряващ мъж с млада амбициозна жена. На пръв поглед буди интерес, но после виждаш , че съвсем не е в час.

    Забележката на Тони беше учудила Кондов. Явно младежът беше наясно със световно значимите личности.

- Тони, надявам се представите ти за европейските политици да не са създадени само от пресата...

- Да,разбира се! Известно време бях консултант на една фондация в Ирландия. Дори си мислех дали да не остана там за повече...

- И там гърмят- обади се Крис.

- Пак бъркаш, приятелче! Гърмят в Северна Ирландия.

- Все пак, той знае доста за възрастта си. Някои не стигат по- далече от Майкъл Джексън и Роксет...- похвали го майка му.

- Забрави Арни- напомни й момчето.

- Страшен пропуск!

- Наистина ли не ги харесваш?- попита го Тони.

- Не, просто ги надживях.

- Кога, сине?

- Живея на по-голяма скорост от другите, това е.

- Не забелязвам такова нещо. Май трудно се придвижваш от дивана до компютъра...

- Нищо не разбираш! Скоростта е тук- момчето посочи главата си.

- Харесва ли ти тук?- Тони премести стола си по- близо до Иван.

- Хубаво е. Но на Пирин е несравнимо...

- Не съм ходил там.

- Може би и дори само за това трябва да дойдеш...

- Защо ми каза, че не си добър скиор?

- Защото е така.

- Мисля, че искаш прекалено много от себе си.

- Така съм свикнал. Така съм живял досега.

- Да...Обяснимо е.

- Тони , ти си забравил какво е да си нещо в България когато нямаш пари или не произхождаш от определени кръгове...

- Навярно е така. Но дори и да си припомня, не ме привлича.

- Защото тук си живял нормален живот. Тук всичко е подредено и следва естествения си ход. Ако нещо създава напрежение, друг, привидно нов механизъм, го отстранява. Не е необходимо да си вечно нащрек, да си кълбо от нерви под маската на желязно самообладание...

- Не може да харесваш живота там , ако е такъв какъвто го описваш!

- Не го харесвам. Но това е моят живот.

- Изглежда ми непривлекателен. И тъжен. В него няма нищо за постигане. Имам предвид, че за тебе славата и известността едва ли са цел...

- Ще ти прозвучи странно, но искам България да стане като Канада.

- Наистина ли?

- Това е образно казано. Искам и у нас да съществуват тези санитари на общественото и икономическо напрежение...да се сведе до минимум нетърпимостта към чуждото мнение...Цялата страна да бъде съвкупност от собственост в равновесие , напълно съответна на света, в който се намира...

- Прилича ми на желание за оздравяване.

- То и да стане, ще е много бавно. Никой не е сигурен дори дали наистина става. В този лабиринт на бедната мишка никой не й подсказва, няма ориентири. Няма дори парче сланина на изхода...

- Говориш не като политик.

- Това ме учудва. Не знаех, че още мога.

- Ти си задължен постоянно да мислиш за обществения си образ. Имаш ли хора за това? Много бих искал да те видя в този обществен образ.

- Защо?

- Струваш ми се различен. Не говоря за тукашните политици. Ти се отличаваш и там , нали?

- Не знам. Нона казва че да.

- Коя е Нона?

- Една приятелка.

- Баща ми смята, че нямам работа в България.

-Защото е излязъл от нея доста възрастен. Той си е изчерпал живота там.

- А аз не, така ли мислиш?

- Ти трябва да живееш тук.

- Но съм роден там.

- Причината е, че...

- Желание за мисия, може да го наречеш така. Както и това, което вършиш ти. Питах баща ми защо източното православие има светци, но не и мисионери...

- Ако се върнеш в България, ти няма да си мисионер на православието.

- Знам . Баща ми е доста възрастен.

   Иван потрепна от това привидно естествено изречение. Можеше да означава всичко. Че му е задължен и не може да го остави. Или, че скоро ще умре и ще е свободен да избира, без да се съобразява с него. Или, че вече е избрал , но трябва да изчака...

- Тони...- Иван облиза устните си- В България е много трудно да разчиташ на някого. Хората се промениха. Изпълнени са с подозрения. Може да не преодолееш бездушието, примирението,  тъпото безразличие...

- Не съм решил дали ще дойда.

  Предупреждение?

- Просто казвам как е. Там дори рядко се усмихват. Никой не се смее с глас на улицата, само децата....Там могат да пребият човек пред погледа на поне петдесет свидетели и никой да не се намеси...Могат да изнасилят служителката от тото пункта в самата барака , а отвън да чакат да пуснат фишовете си тридесет мъже и да слушат безучастно виковете й, докато садистът я боде с ножа си...и тя влиза в Гинес с тези шестдесет и седем убождания...Можеш ли да обясниш всичко това на тукашните си приятели? Например на Кристофър! Да му обясниш как петнадесетгодишни момчета изнасилват дванадесетгодишната си съученичка...Може би ще кажеш , че това не е единственото, което съществува в тая страна, но аз съм доста по-голям от тебе и зрението ми е избирателно...Все ми е едно дали лъскавите витрини по “Витошка” са се увеличили с още една, ако на гарите се дрогират десет годишни , а на Дунав мост се продават дванадесетгодишни...и никой не се стряска от това!

- Лумпени има навсякъде.

- Но у нас са прекалено много. Смяташ, че има демагогия в това , което ти казвам? Ако бях обикновен учител или търговец, щеше да ми повярваш, но аз съм политик и това буди съмнение в искреността ми...Демагогията за политиците е като манията за чистота и страхът от чужд допир при лекарите и медицинските сестри, професионална деформация....Нацията иска пълна паничка и е сляпа за насилието...Нацията,  която се е справяла с него сама преди векове, още от началото на съществуването си, изпростява и се лумпенизира. Лумпенът е отрицание на държавността. Ако процентът на лумпените надхвърли определени стойности , държавата е обречена. Някой, който има пари, купува насилие или ненасилие. Тези,  които нямат задръжки, продават насилие....

- Липсва им вяра.

- Мнозина казват, че са вярващи. Но за тях вярата е застраховка, един от поредните рекети,   които плащат. Полица за рая. В никакъв случай морален императив.

- Трябва да признаем , че православието е неспособно да се справи. Виж Русия, абсолютен хаос. Винаги са били по- вярващи от другите европейци...

- Има и Дон Кихотовци. Отец Иван, например...

- Знаеш ли?- Тони несъзнателно чукаше с палец по масата в такт с музиката- Някога наистина ще дойда. За да те уверя, че има и хубави неща...

- Българският език звучи доста странно, каза Дайана, съвсем различно от руския. Имам съседи руснаци, постоянно ги чувам да се карат...

- Двата езика поначало са много различни. Структурно и фонетично- обясни Тони.

- Харесва ми как звучи. А на тебе, Кристофър?

  Момчето сви рамене. Не искаше да обиди приятеля си, нито симпатичния господин, но този далечен език не му правеше впечатление.

- Смешно е, но се чувствам непълноценна. Има много неща, които не познавам и езикът ви е едно от тях. Езиците на другите ни напомнят колко е малък кръгът на индивидуалното знание.

- Понякога е трудно да се разбереш и дори на своя език.

- Дори може да не разбираш и себе си- допълни Иван- да не говорим за другите.

- Адът, това са другите. Кой го беше казал?

- Сартр- каза Иван.- Не, не съм го чел! Нона често го цитира. Тя е почитателка на френската литература. Смята , че французите са по- точни, а англосаксонците прекалено моралисти за да са истински европейци. Още повече , че те самите не се смятат за такива.

- А вие какво мислите?

- Не поставям епитети, пък и сега всичко  се развива...Тя самата има предвид периода преди петдесет години.

- А българите къде са?

- Казах,те са много различни един от друг. И много враждебни към себе си.

- Вижте,каза Кристофър, на оня връх има извънземни...

.........

 

 

    Беше постигнал много, много повече от очакваното. Два дни с Тони, време , през което и двамата се чувстваха много добре заедно. Можеше и да е иначе. Деляха ги много неща. Осемнадесет години разлика, начин на живот, хиляди километри...Дори религиозното възпитание на младежа. Въпреки че признаваше нехайството на източното православие към младите души, той беше искрено вярващ.  За Иван религията беше все още неясна, макар и приета вяра, нещо , с което не беше свикнал, но се чувстваше длъжен да се съобразява.

    Беше му трудно да приеме да се уповава на друг, освен на себе си, та дори и този друг да беше Бог. Не можеше да преодолее гордостта си , суетата от това, което беше направил от себе си. Не можеше да приеме ограничението на ритуалите , които трябваше да покаже, че спазва. Нона открито му се подиграваше и го наричаше “добронамерен лицемер”. Тя самата имаше своя лична система от ритуали и не смяташе да ги променя поради общата модна религиозност през посткомунистическия период.

    Но Тони вярваше в Бог и християнските ценности и Иван с почуда откри , че започваше да вярва и в него. Това го поласка , но и изпълни с тревога. Какво щеше да стане , когато младежът научеше за истинската връзка помежду им? Щеше ли и тогава да го смята за свой приятел или щеше да го обвини във фалш, лъжа и безскрупулност? Младите хора не прощават скриването на истината, особено когато се отнася до родителите им.

   Ами ако никога не научеше? Ако това беше цената на близостта им?

   “Не мога да правя сравнение помежду ни, не бива да го правя...не знам дали се допълваме или имаме едни и същи пропуски...Не искам да правя проучване, не искам да градя модели на сина си...приемам го, приемам го какъвто е. Никога не съм мислил може ли човек да не приема децата си...защото моите са прекрасни! Тони също, той е съвършен...Може би трябваше да обръщам повече внимание на синовете не приятелите си...На Димовите момчета, на сина на Велизар...Колко странно, сякаш не забелязвах,  че някои мъже имат и синове...”

   Беше наистина така. Като че ли нямаше друга форма на бащинство, освен тази , която беше самият той. За него децата бяха двете малки някога момиченца с червени панделки. Тревогите и радостите му бяха свързани с боледуването на Мими, с пубертетните истории на Джини, с увлеченията им, с глезенето  понякога, което сякаш не усещаше ...Беше склонен винаги да им отстъпва, да ги успокоява и разбира...Може би да имаш син беше много различно и той не беше подготвен за това.

    Не знаеше дали вече изпитва към Тони бащински чувства. Дали можеше да го преживее, дали в душата му беше останала още незаета част от това интимно, олтарно пространство, наречено родителство....

  Извади няколкото цветни снимки от деня в планината и дълго гледа откритото, засмяно лице на Антон.

- Не мислех изобщо да му кажа- каза на Стайнов- старши.

- Той ще го узнае. Когато вече не съм жив. И денят  няма да е толкова далечен. Болен съм от рак.

- Казаха ми , че са ви оперирали.

- Само за да минава храната. Няма да е задълго.

- Съжалявам , че трябваше да ми го кажете.

- Защо? Защото обременявам съвестта ти ли? Сега ще чакаш с нетърпение смъртта ми. Ще се бориш с тази мисъл, ще я пропъждаш, но тя ще е  в тебе. Защото за тебе е надежда. Не се притеснявай и не се бори с нея, не е грешно. Всеки иска децата си, ако е човек.

- Синът ви е ваш и никога няма да се опитвам да ви изместя. Нито сега, нито след време. Не защото нямам право , а защото не мога.

   Възрастният човек въздъхна и Кондов едва сега забеляза , че беше наистина сериозно болен. Кожата на лицето му беше сивкава, очите хлътнали, бръчките по челото и от ъгъла на носа до устата много дълбоки. На колко години беше ? Около седемдесет, навярно.

- Той ще остане сам.

- Един млад човек винаги може да намери среда. Израснал е тук, има приятели.

- Той ще дойде в България, ще видиш. Знам го, чувствам го. Той те харесва, хареса му това, което разказваш, това , което правиш и ще дойде да го види. Това , което го спира ,съм аз.

- Не съм сигурен.

- Познавам го. Снощи не спря да говори за тебе.

   Сърцето на Иван трепна в избързващ удар и замря.

- Може би защото дойдох тук, воден от добри чувства.

- Ще се върне, когато Бог ме прибере. Не по-рано.- той отвори едно чекмедже и показа дебел плик- Тук съм описал всичко. За тебе и за майка му.

- Боя се , че тя не иска да има нищо общо с него. Говорих с нея и...

- Това си е нейна работа. Той трябва да знае, както ще научи и за тебе. Ако ме беше попитал, щях да му кажа. Но той не отвори дума. Мислиш ли , че знае?

- Ако съдя по това , което съм преживял, сигурно се е съмнявал. Вие не може да не си давате сметка колко е различен от вас Тони не само като физика. Може би и от жена ви...Той е копие на Диана.

- Тогава защо не ме е попитал?

- Защото не е посмял. Страхувал се е от познанието , което би му донесло само горчивина...Ако не знае, ако не иска да узнае, той си остава само едно единствено дете. Както всички единствени деца...

- Ако с тебе е било така, как можеш да знаеш какво е искал или какво не е пожелал? Казваш, , че е различен, от тебе също. Ти не го познаваш.

- Може и да сте прав. Излишно е да разсъждаваме за неща, които само подозираме и сигурно никога няма да научим...

- Беше за негово добро. Нали всеки отглежда чуждо дете за негово добро...Приема го за свое, за да е като всички. Ти не знаеш каква мъка е...

     Кондов мълчеше.

- А все става иначе! Трепериш да не узнае, все си под напрежение, че някой чужд човек може да му каже. Ей тъй, просто за сеир или от любопитство...Самото дете също трепери от съмнения. Някой му подхвърля нещо, е се доизказва...то страда и ако е по- чувствително, го крие в себе си. Родителите също страдат. А не са направили нищо лошо, нали? Защо е това изпитание? Какво доказваме с него? Никога не съм имал отговор  на този въпрос...

- Мене ли питате?

- Не. Себе си, вярата си питам...откакто го взехме, откакто взе да расте, да говори, да разбира...Питам се дали това беше Божията воля или на жена ми, Бог да я прости...

- А вашата?

- Аз исках да вземем по- големи деца, дори не едно, а две или три. Сирачета или изоставени, но да знаят , че нямат родители или че родителите не са ги поискали.Че аз съм ги взел и съм приел да ги заместя, доколкото мога и колкото Бог ми позволи...Но жена ми не искаше да замества други. Тя искаше отначало да е майка на Тони, разбираш ли? Беше лъжа, може би за добро, но лъжа. Лъжата се наказва...

- Не винаги ...Или поне не се вижда.

- Винаги, сине! Винаги. Ако се огледаш, ако се замислиш , ще проумееш, че няма грях,  който да е останал без възмездие...или грешка без наказание. Затова не трябва да се успокояваш, че никой не е видял греха ти. Ще дойде възмездието и ще видиш, че не си го скрил...

- Божието възмездие?

- Не. Бог не наказва и не награждава. Ние сами го правим, с делата си. Прощавай, излезе като проповед...

- Моята приятелка вярва точно в това. Тя казва , че омразата няма смисъл, отмъщението също.

- Така е. Умението да прощаваш е най- великата добродетел.

- Трябва да си вървя. Благодаря ви за всичко, за възможността да видя Тони. За всичко, което сте му дали...за това което е...Бих искал и аз да бях помогнал за неговото съвършенство...

- Няма нужда от благодарности. Той ми даде много повече...А ти си заслужил това , което получи.

    Беше го заслужил...Ако се върнеше назад, наистина беше. Толкова беше обичал Диана, така беше боготворял всичко в нея, така се молеше да продължи това прекрасно лято на луда любов, всепобеждаваща, напрегната, невероятна...Как би могло да остане без последици едно такова късче от рая...А изкуплението на по- нататъшните им срещи, мълчанието й за детето...Беше го заслужил! Но какво щеше да означава това за Тони? Времето щеше да покаже..времето.

    Наричаха такива деца”деца на любовта”, като че ли само в греха имаше любов. Някои вярваха , че са по- особени, по- съвършени защото са родени без принудата на брака. Спомни си чаровното личице на Антония, дъщерята на Нона, също такова дете, погледът й на ангел, слязъл на земята...

   Мисълта му пое друга посока. Трябваше да каже на жена си. Не можеше да чака младежът да пристигне в България , че чак тогава да има смисъл да си признава стореното отдавна. Не можеше да бяга от истината , да я отлага.

    Тази снимка беше най- отдолу. Като че ли се боеше да я извади. Черно- бяла, доста стара. Русокосо момченце на около седем години с чанта на гърба. До преди няколко часа тя стоеше подпряна на книгите от втората лавица в дясно в стаята на Антон, но Кондов не беше устоял на порива да я вземе, да си отнесе нещо от детството на младежа...Детство, за което не знаеше нищо, което не можеше да създаде отново. Можеше ли някога да запълни тази празнота в съзнанието си, в неговото съзнание? Можеше ли да подреди спомените на двамата, да ги допълни с липсващите късчета от цветното стъкло на калейдоскопа,  или трябва да разчита само на бъдещето? Да се надява на него, да чака. От този миг започваше очакването.

    Ами ако истината го накара да се откаже от завръщане в България? Ако не може да преодолее разочарованието от кръвните си родители? Ако поиска да ги накаже с отсъствието си? Или да прецени , че за него нямат по- голямо значение от новата му родина и приятелите му там? Ами ако всичко това му беше безразлично  , защото го е знаел от преди? А можеше да се почувства нежелан, отхвърлен, особено от майка си. И това да го спре...

   Безсмислено е да продължава с тия догадки. Не можеше дори да поддържа връзка с него. Изобщо не стана дума да се чуват понякога. Но как можеха да общуват двама зрели мъже? Не му идваше нищо на ума.

- Ще ти покажа, че има и хубави неща в България! Че те са повече !- беше казал Антон-Може би наистина не можеш да ги видиш...

- Има- каза Иван- Дори знам едно от тях. Футбола. Или един кънтри певец пред “Света Неделя”. Веднъж край него минаха семейство цигани- мъж с цигулка, жена натоварена с торби и мечка. Поспряха се,послушаха и му пуснаха някаква банкнота. Колегиалност!

- Мечката беше много интересна. Слушаше, примирена и смазана, като стар цирков клоун, толкова жалък , че вече дори не е смешен...би могла да е тотем на цялото ни племе...Това не е мой израз, а на...няма значение!

   Всъщност,  историята му беше разказала Нона, но кой знае защо, той беше убеден че я е видял с очите си.

   След това циганинът бил убит от скинари в станционната градина в града на Нона. Пред очите на вързаната си мечка  и в присъствието на няколко рокери, които не могли да направят нищо.

   Изведнъж Иван потръпна. Беше вече в самолета. Ако кръвният му баща беше жив, навярно щеше да изглежда като стопанинът на мечката. Някак много ясно в съзнанието му изникна образът на стария музикант. Слаб, прегърбен, с хлътнали тъмни очи, с пожълтели от цигарите тънки пръсти на ръцете...облечен в стар панталон, вързан с изтъркан кожен колан, загубило цвета си палто и много бяла риза...Може би убитият не беше този , когото Нона беше видяла пред “Света Неделя”, но никой не можеше да й го докаже.

    Това безсмислено убийство не предизвика отзвук из града. Освен Нона, забеляза го може би само сестрата, с която работеше. Твърдеше,  че го познава,бил от съседно на нейното село, известно с минералните си бани.

   Можеше ли да разкаже на Антон всичко това?

   Злата сила протягаше тъмни безформени израстъци навсякъде, грабеше млада плът и млад разум, разпадаше ги на елементарни , първоначални късчета и отново ги свързваше в чудовищни мозаечни същества. А родителите се питаха:

  “Това моето дете ли е?”

   Познаваше дъщерята на съседите си от дете. Скоро замина за Корея да я бракосъчетае пастор Муун за съвсем непознат случаен мъж. По силата на сляпата, неестествена, натрапена псевдослучайност...По силата на едно всесилно заклинание на демонизма.

   И с какво тази случайност беше по-добра или по-лоша от случайността , която би срещнала Антон с някоя от дъщерите му, за да се осъществи неосъзнато кръвосмешение?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

-