Всички обичаха малкия Сашко от Веселата уличка на крайморското градче. Курортистите, които го заглеждаха и му се усмихваха, не знаеха, че той беше роден и израснал пред очите на собствениците на шарените и претрупани с евтини стоки сергии. Негова осиновителка беше украинката Рита, която държеше магазин за обувки. Всяка сутрин Сашко търпеливо я чакаше пред заключената, с  метална решетка, витрина. Първо минаваха работниците с онази лъскава и шумна машина, която оставяше мокри следи по асфалта, за да можеше новият ден да стъпи на чисто и да му върви по вода. После идваха двете дъщери на Рита,  около двадесетина годишни момичета с много бели лица и красиви черти. Слабички, работливи и чевръсти като майка си, вдигаха решетката и веднага се втурваха да метат пред магазина. След това слагаха в купичка, отстрани на стъпалата,  разни лакомства от предишната вечер за Сашко. Никога не го забравяха. Рита идваше късно, след 10 часа, защото имаше верига от обувни магазини. Продаваше китайски маркови обувки, които бяха по джоба на всеки, който искаше да се поглези с нещо ново и за спомен от морето, а разнообразието беше изключително голямо – от най-обикновени гумени джапанки, чехли с кожени каишки инкрустирани с лъскави топчета, мокасини с камъни, с мъниста, маратонки адидас за 30 лева, дизайнерски обувки Гучи за 40-50 лева и чанти с логото на Коко Шанел и Прада от „естествена кожа“ за 10 лева. Хората влизаха, разглеждаха, мереха и излизаха, привлечени от лъскавата витрина, евтините цени и любезното обслужване на Рита. Когато виждаха малката черна топка на стълбите с любопитните изумрудени очички спираха и започваха да я галят и ако случайно държаха дюнери или пици в ръцете си задължително отчупваха и оставяха в чинийката. Щастливец беше Сашко. Разбира се, той не можеше всичко да изяде и с радост оставяше част от лакомствата на приятеля си Тошко – гларусът, който вечно стоеше дежурен на покрива на съседната кооперация и нищо не изпускаше от зоркия си поглед. Когато Сашко тръгваше на ежедневната си разходка по Веселата уличка, гларусът Тошко се спускаше като изтребител към малката чинийка и омиташе всичко за секунди. Сашко знаеше за този свой приятел и нямаше нищо напротив. Понякога двамата си бъбреха за живота и за хората. Тошко си имаше своята гларусова гледна точка и му даваше мъдри и ценни съвети. Сашко беше добър слушател, любопитен и отворен към света и искаше час по-скоро да изпита всички удоволствия, които щеше да срещне в котешкия си живот.

     Един слънчев ден, малко по-надолу пред магазина за 1 лев, Сашко срещна бяла птица с дълъг клюн и тънки дълги крака. Той се загледа в нея и тя го загледа. Сашко познаваше почти всички гларуси и чайки от улицата, но тази птица му беше непозната.

- Здравей! – каза Сашко. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Сашко от обувния магазин на Рита.

- А аз съм чаплата Зоя, чужденка съм тук и скоро ще отлитам на юг. Имаш ли си приятели, Сашко?

- Много – важно излъга той – и всички се обичаме.

     Бялата чапла Зоя се усмихна загадъчно и замълча. Чувстваше се самотна на Веселата уличка. Хората се обръщаха към нея и я сочеха с пръст.

-  Какво има на този юг? – попита Сашко. – Има ли котки като мен там?

- Има различни видове – от много големи до мънички като теб. – отговори Зоя. - Можеш да дойдеш с мен, когато заминавам и там ще намериш още много приятели. Е, аз ще тръгвам и утре пак ще бъда тук на същото място.

- Ще се радвам да те видя, – весело махна Сашко с опашка и продължи разходката си. През целия ден мислеше за Зоя и нейния „юг“, за новите приятели, които щеше да срещне там. Защо пък да не отиде с нея, една разходка върху крилете на новата си приятелка. Колко ли ще е романтично да се носят над морета и чужди земи и тези нови приятели, за които тя му спомена.

     Тази сутрин Сашко се събуди късно. Чинийката му беше препълнена с онзи лют чипс, от който му се гадеше „Пак ще ям мексиканско“ – помисли си той и се намръщи. Не обичаше начос. Замечта за пица с морски дарове. „Ще го оставя на Тошко, той е всеяден“.

     Реши да посети старата си баба Жозефина, която от няколко години се беше установила в двора на ресторант Българска кухня. Наричаха я Рижата заради оранжевата окраска и беше любимка на персонала, защото притежаваше кротък нрав и ненатрапчиво поведение. Сашко я завари изтегната блажено под една от масите. Когато видя любимия си внук искрено се зарадва и скочи да го посрещне.

- Мяу, Саше! Отдавна не си идвал при старата си баба! Днес смятах да се поразтъпча до обувките и да те видя! Как си, моето момче? Как е Рита и момичетата? Виждам, че добре се грижат за теб.

     Сашко нямаше търпение да ú разкаже за новата си приятелка чаплата Зоя, за примамливото предложение да отлетят на юг и за многото нови приятели, които ще срещнат там. После пак щели да се върнат. Старата Жозефина наостри уши и напрегна тялото си усетила опасността, която беше надвиснала над любимия ú внук.

- Ние сме градски изнежени чеда, Саше! Къде ще ходиш, сине? Знаеш ли колко котки искат да бъдат на твоето и моето място. Ние не можем да живеем без милосърдието и обичта на хората. Нямаме право на мечти, просто оцеляваме. Такъв е животът, - мъдро отсече Жозефина и се оригна на кюфтета с доматен сос. После продължи - А там, където смяташ да ходиш е джунгла, да, има котки, но те са свирепи и агресивни. По-добре си стой тука, при баба си и при Рита.

     Сашко беше раздвоен за първи път в живота си. От една страна знаеше, че старата Жозефина рядко грешеше в преценките си, но от друга страна нямаше търпение да изпита нещо наистина вълнуващо, което да го откъсне от скучното му и сиво ежедневие. Беше обещал на Зоя отиде пред магазина за левче в уречения час. Бялата птица го чакаше търпеливо.

- Там където ще ходим има ли малки котенца като мене? – глупаво изръси той. Много държеше да си играе със свои връстници, а баба му го беше наплашила с разни диви зверове.

- Разбира се – отговори Зоя. – Ще се наиграеш на воля в джунглата, ще бъдеш истински свободен и няма да ти се тръгва.

- А в джунглата има ли Хепи? – изведнъж Сашко се сети за любимото си ядене - бяла риба с киноа, което момичетата му носеха понякога. Зоя се усмихна и го погали с клюна си по главичката.

- Когато имаш много приятели нямаш нужда да ядеш Хепи, за да се чувстваш щастлив, глупчо такъв –  отговори му тя и малкият Сашко съвсем се обърка.

- Ами да тръгваме още сега да видим – горкичкият, мислеше си, че това на юг е някъде след Веселата уличка или малко по-далече, където все още не смееше да стъпи. Старата Жозефина му беше категорично забранила да се отдалечава от Рита и момичетата.

- Утре ще тръгнем оттук по същото време – Зоя му махна с лявото си бяло крило и грациозно се отдалечи пред учудения поглед на минувачите.

      И тази вечер малкият Сашко не можеше да заспи от радост и вълнение. Някъде посред нощ, реши да си вземе довиждане с майка си Радка, която скоро след раждането му побесня по един мазен и лъскав котарак. Цезар, всички котки трепереха от него, държеше задния двор на казиното в края на уличката. Сашко тихичко се измъкна от скривалището си, шахтата под обувния магазин, и с безшумни стъпки пое натам. Когато наближи мигащите неонови светлини изведнъж чу онези неприлични звуци от котешка оргия. Спря нерешително, едва ли майка му щеше да има време да му обърне внимание. Някакво огромно и рунтаво куче, водено на каишка от дебел господин с голям корем, облечен по анцуг и с пура в уста, изръмжа покрай него. Малкото котешко сърчице се сви от страх. Ще се върне при баба си Жозефина! Стрелна се назад към познатия ресторант, откъдето двойка пенсионери, подпрени на бастунки, излизаха доволни. Видя едрото рижо тяло на баба си, което сладко мъркаше до купичка пълна с тас кебап и овчарска салата. Не посмя да я събуди. Сети се за приятеля си Тошко, но той сигурно беше на морската гара. Там не пропускаше да види кои са новите курортисти и да ги посрещне с крясък за „Добре дошли“.

„Е, какво пък, само ще отида да вида чуждоземните котки и пак ще се върна, нищо няма да ми стане, просто прекалено много се страхувам. Крайно време е да порасна...“

     Потънал в мечти за утрешния ден, той не видя лъскавия джип, който го връхлетя в края на пешеходната пътека.