Много ми е неприятно, когато съм свидетел на това как двама мъже си ги ... Единственото по-неприятно нещо от това е единият от тях да съм аз. Публично се заклевам, че винаги отстъпвам в подобни дуели. Най-тъжно ми е било да гледам отстрани как някой мъж се опитва да спечели точка пред някоя жена с непохватна забивка, все едно тя е баскетболен кош. Не съм виждал досега на читава жена да ѝ светне таблото с резултата от такива нескопосани ходове. То е ясно, че докато свят светува, ще има мъже, които ще се борят за сърцето на някоя жена Но, момчета, нека си служим с прийоми, подходящи за женско сърце, а не за овалян в брашно свински дроб. После не се обиждайте, когато към нас се отнасят като към тиган със загоряла по него мазнина.
Според мен много е важно всяка победа да е облечена в одежди от естетика и достойнство, вместо в клишета от рода на „искам я на всяка цена“. На всеки зрял човек би трябвало да му е ясно, че какво иска той и дали ще го получи са две неща от различни екологични системи. Старомоден съм и смятам, че ако една жена те харесва и не е баскетболен кош, тя ще намери как да ти подскаже, че няма нищо против да ти разголи някоя своя тайна. Ако ти чуваш гласове, не се мери с друг, а вземи адекватни мерки за съхраняване на психическото си здраве. Няма нищо по-благородно от това да се отдръпнеш, когато една жена няма симпатии към теб. Щом не те иска, дори и този, с когото се мериш, да се изпари, тя ще си намери играча, подходящ за нейния стил. Светът е шарен – ще срещнеш такава, която да хареса и твоята кройка. Но ако ти си си заплюл на всяка цена някой висок баскетболен кош, а нямаш необходимата височина и пъргавина, не се чуди защо се отнасят с теб като с футболна топка, докато летиш към трибуните. И, момчета, научете се да не мразите този, с когото се мерите – той и да беше се дръпнал, на нея пак нямаше да ѝ светне таблото за вас.
Случвало ми се е да се отдръпна и дори без да разбера, че категорично съм нежелан. Ами чаровно е. Мило. Това не е трудова борса или опашка пред Здравната каса, за да се буташ да си най-отпред. Нали знаете кога дават най-много точки? Когато хвърлиш топка от по-задна линия. Хем е красиво, хем – резултатно. Борбите под коша са за хамалите. Лаврите ги обира този, който стреля извън полето.
Толкова ли е трудно да приемеш, че не си желан? Че не си подходящият. Че няма да те огрее. Че не влизаш дори и в разширения състав…
На такива неща съм се нагледал, че чак се чудя дали ще ми остане време да разкажа старите истории, камо ли да започна с новите… А те се множат като бактерии. Не! Като фини прахови частици под смога на София. И не ме убеждавайте, че тука става въпрос за любов. Така може да постъпи само едно радиоактивно его или его на стероиди.
Най-много искам да горят на клада мъже, които след поражение търсят сметка. И знаете ли, за тях няма нищо по-важно от това дали е правила секс с другия. Всичко останало е допустимо, но ако тя е щастлива с помощта на някой, забил тройка извън полето, е трагедия.
Защо приемаме несъответствието между двама като поражение? Ами незряло е!
Веднъж след мой концерт една жена поиска да се снимаме. Естествено, че го направихме. Снимахме се. Аз не съм известен музикант и дори съм готов да си платя, за да се снима някой с мен след концерт.
Дойде после при мен мъж и ми показа негова снимка с нея. С дамата, с която се снимах след концерта. Аз пък му показах моята. Моята беше по-голяма и по-нова, но той ми каза, че тя е негова съпруга. Е, и? Попита ме дали съм бил интимен с нея. Зависи какво разбира под интимен…
Преди да изтрия снимката, се извиних на жената за неудобството, създадено пред мъжа ѝ. Но неговата снимка се оказа на пет години, направена дванадесет месеца преди развода им. Значи е луд, щом все още в мислите си живее с нея на семейни начала… Такива състояния предизвикват у мен чувство на страхопочитание. Те са страдание за изживяващия ги, но и конкретна заплаха за обектите на неговите противоречия.
Случвало ми се е да ревнувам. И да имам съмнения за нерегламентиран секс, в който не съм участвал. Никога не съм питал – нито нея, нито него. От опит знам, че отговорите на глупави въпроси не носят облекчение.
Но не съм прав да натрапвам разбиранията си за достойнство. Всеки го играе според възможностите си. И манталитета. Да, манталитета! Много я обичам тази дума. Тя определя онова, което си ти, под обвивката от заучени фрази и луксозни придобивки, които впрочем вече всеки средностатистически крадец на коли и дилър на трева могат да си ги позволят. Привърженик съм на онези, които стрелят извън полето – за тройка…
След подобни премервания обичам да пътувам.

Сега седя на едно прохладно място в рая и мечтая. Мечтая да се сдобия с умението да разказвам неща, които никога не съм преживявал. Да си измисля например история за любовта. Любовна история с щастлив край. Дори скоро ми го пожелаха… Но за това според мен е необходима специална дарба, която не притежавам.
Любовта не е ли синоним на приятелството? Приятелството не е ли синоним на предателството? Или на верността? Верността е по-скучна от предателството, затова и по-тромаво се описва от посредствените разказвачи.
На осемнайсе получих гарсониера. Подарък от дядо. Превърна се в контейнер за спомени. Нанесох се в нея години по-късно. Тя беше първото ми самостоятелно жилище. Имаше нужда от ремонт. Да го направя ми помогна едно малко момиче, с което болезнено се влюбихме един в друг. Момичето беше малко, но не на години и не на ръст…. Доколкото си спомням името ѝ беше Мая. С нея ме запозна Наско. Той се отдръпна, когато разбра, че Мая предпочита мен. И аз бих сторил същото за него.
Една сутрин се събудих и я видях да плаче, седнала на тръбната мебел вляво от мен. Трогателно и нелицеприятно. Изглеждаше много разстроена. Каза ми, че насън съм споменал на няколко пъти името на Рая. Рая беше момичето на най-добрия ми приятел. Вероятно съм си говорил с нея нещо насън. Нормално. Двете двойки се виждахме често. Това означава ли, че съм я пожелал? За Мая обаче точно това означаваше. Когато сме били заедно, Рая много често се смеела на неща, които говоря, а те изобщо не били смешни…
Никога не съм пожелавал Рая. Не ми е и хрумвало дори. Момичето на моя приятел можеше да ми бъде само нещо като сестра. Не съм и предполагал, че Мая може да разчете еротика в смеха на Рая. Ако трябва да бъдем откровени – понякога ми се получава. Да съм забавен.
Нещата тръгнаха на зле и една сутрин по взаимно съгласие си дадохме малко време за размисъл. Време, в което да не сме заедно.
– Трябва ми време!
Каже ли ви го някой, дайте му цялото време на света – защото вашето с него вече е изтекло.
Предложих ѝ да остане в апартамента на дядо, а аз да се изнеса. Моите вещи бяха по-малко, а и едно име насън не е способно да нанесе дълготрайни поражения върху толкова стабилна връзка. Сега не мисля така. И не правя така. Не бълнувам имена на жени…
Наско ме подслони. Приятелят, който ни запозна с Мая. В един огромен апартамент, който даваше под наем. Не взе пари от мен. Просто ми подаде ръка.
Не приемах „времето за размисъл“ на сериозно. А само като игра на думи между двама много влюбени, изпаднали в емоционална криза.
Минаха няколко дни и една вечер реших да се прибера. В емоционалния си контейнер – подаръка ми от дядо.
Застанах пред вратата на гарсониерата и започнах да се пребърквам за ключа. Домързя ме и посегнах да натисна звънеца. Добре, че не го направих. Сега нямаше да има какво да разказвам… Чух отвътре мъжки глас. Банално, нали? Не съвсем ясно, та се зачудих. После пак го чух и много ми се припи вода. Устата ми пресъхна. Мъжът отвътре поиска хавлия. Предположих, че Мая е поканила някоя приятелка и тя е дошла с гаджето си. Не, не го предполагах, а го предпочитах! Има разлика. Знаех къде стоят хавлиите, но не му подадох…
Вратата на банята беше точно до външната врата, зад която стоях аз. Осветлението във входа изгасна. Получих миг на уединение. Възможност да се прикрия временно от собствените си страхове. Заклевам се, че не бях преживявал такова усещане. Да се давиш пресъхнал… Отхвърлях фактите. Таях надежда, че след като някой светнеше отново, щеше да се окаже, че бъркам вратата. Не знам колко съм стоял така, но очите ми свикнаха с тъмното, а онези двамата се заговориха пред мен – на една врата разстояние. Очаквах да ме включат в разговора. Толкова близо бяхме един до друг.
Не бърках апартамента. Тя му донесе кърпа, той ѝ благодари. Нейният глас не можех да сбъркам, а неговият ми беше много познат. Случвало ли ви се е да не разпознаете някого, само защото не очаквате да го видите на дадено място? И аз така. Беше гласът на най-добрия ми приятел. Когато след време помъдрях, разбрах, че няма по-голямо лакомство от това, което е сервирал на трапезата си ближният. За съжаление хората сме такива – и най-гнилата ябълка да е, щом е на ближния, услажда ни се.
Ще кажете, че е банално. Ближният да пожелае жена ти. Че е досадно жена ти да пожелае ближния ти.
За мен нямаше нищо по-логично от това да убия и двамата. Случва се постоянно. Започнах да мисля как ще прикрия следите си след саморазправата. Не ревнувах. Просто исках да защитя честа на гарсониерата, подарена ми от дядо. Намерих ключа си и го пъхнах в бравата. Отворих внимателно и точно преди да вляза, осветлението във входа светна. Инстинктивно затворих и се прикрих от външната страна на вратата. Гадно беше да се чувствам престъпник в собствения си дом. И тогава се случи. Прозрението. Почувствах се така, сякаш вече съм се саморазправил с тях. Честно!
Слязох пред блока и влязох в колата си. Никога не съм бил пушач, но си носех за всеки случай – да туширам моментна възбуда, ако се наложи. Все още не пушех тютюна си с дъх на зелена ябълка.
Запалих цигара и се замислих. Бях обгърнат от абсолютен покой. Що за жена би погазила по този начин честта ти – да покани най-добрия ти приятел в твоя апартамент, който безвъзмездно си ѝ оставил, за да помисли върху бъдещето на връзката ви? Кой нормален приятел би отишъл в твоя апартамент, за да се срещне с твоята жена? Що за третокласен път трябва да си, за да се обвържеш с някого, който те е поканил в дома на приятеля ти или с друг, който е приел да дойде при жената на своя приятел в неговия дом. Дали пък просто не ми го връщаха за нещо…
По някое време той излезе. Видях го ясно. Качи се в колата си и тръгна.
Те и до ден днешен не знаят за това. И до ден днешен не знаят защо изгубих интерес към тях. И до ден днешен не мога да разбера кое ме възпря да се изгавря с тях – прилив на мъдрост или безсилие да променя грозотата на случилото се. Дали пък двете усещания не се припокриват понякога?

Прибрах се в апартамента на Наско и бавно започнах да се разхождам из него. Ставаше за джогинг. Имаше достатъчно пространство. Не го бях разглеждал досега. Мислите ми бяха подредени и ясни, като тактиката на отбор, който води в резултата. Не съжалявах, че не ги убих. Сега ми беше по-интересно. Спечелих време за размисъл. Можех да ги убия и по-късно.
Съблякох бавно дрехите си в спалнята и грижливо ги подредих върху стола пред телевизора. Резките движения ми пречеха да асимилирам правилно действителността. Легнах върху огромната спалня и зареях погледа си нагоре. Знаете ли колко неща се виждат, когато се вгледаш в тъмното след подобно преживяване? Завивката ухаеше приятно на чисто. С новите препарати можеше и да не се използват парфюми. Целият ни живот е химия и фини прахови частици….
…После нещо ме блъсна. Не! Първо задрямах и после нещо ме докосна. Като чисто нов електрошок. Сам в огромния апартамент на Наско, след изневярата на Мая… Сигурно беше някакъв дух. На раздвоената ми съвест. Отдръпнах се рязко и едва се сдържах да не подскоча.
– Аз съм! – опита се да внесе яснота тя и леко се засмя.
Познах я, но сърдечният ми ритъм не се успокои. Тя се прилепи до мен и обви ръцете си като горещи лиани около обречения да умре. Заопипва с устни тила ми, а тялото ѝ рушеше целостта на моето. Не можех да ѝ устоя. И преди знаех, че не мога. Впих ръце в косите ѝ, тялото ѝ издаде провокиращ сетивата ми стон. Бельото върху гърдите ѝ се топеше като захарен памук.
Рая беше нещо, на което не можех да устоя: момичето на Наско – най-добрият ми приятел