И усещам, че животът изтича от мен. Живецът си тръгва, излива се като река в дъждовен ден. И аз не мога да го спра. Безсилна съм. Няма какво да направя повече.
Усещам как хапчетата се разтварят в корема ми, смесват се с кръвта ми и се разливат из цялото ми тяло, плискат се наоколо както вълните се удрят в брега.
Не чувствам болка, само спокойствие. Знам, че няма да боли. Но все пак усещам нещо като тъмна дупка, която все повече се разширява и поглъща всичко по пътя си, унищожава го. Бум! И изчезва в непрогледен мрак.
В тези последни мигове в ума ми цари подреден хаос. Живота ми върви като филмова лента. Всички хубави и лоши моменти, те са там, непокътнати и цели.
Не знам дали да се смея. Или да плача. Опитвам се, но не издавам звук, а очите ми са сухи. Не ми се смее. Не ми се плаче. Опитвам се да им се ядосам. Все пак заради тях го правя. Но просто не се получава. Облягам се на студените плочки и дълбоко поемам въздух. Причернява ми. Главата ми се върти. Гади ми се.
Сядам на пода и приближавам колене до гърдите. Не ми достига въздух. Спомням си всичко. Мечтая...
А можеше да е различно. Аз можех да съм различна. Но не съм. Аз съм такава, каквато съм и не мога да се променя. Поне не към добро.
Жалко нали?
Да си себе си... Най-омразните ми думи. Не можеш да бъдеш себе си. Не и в този свят, не и в това време, не и в тази епоха.
Трябва за си такъв, какъвто другите искат да бъдеш. но и трябва да запазиш частица от човека, който си, в същото време. Трябва да си харесван, за да те харесват. Трябва да си обичан, за да те обичат. Трябва, трябва, трябва...
Хващам главата си с две ръце и се свивам на студения под. Студен като душата ми, като безразличието ми и като сърцето ми.
Унасям се, губя фокус. Отново ми се гади.
И в последните си мигове се сещам за тях. За тяхното отношение, омразата им, нападките им, думите им, клеветите им.
А дори не ме познават...
Тези хора.. Не! Това не са хора! Това са безчувствени същества, които поставят себе си пред другите, които не мислят, които не чувстват... По - лоши и от хищници. По - лоши от змии и много по - опасни.
Никога няма да осъзнаят какво ми причиниха. И по - добре. Знам какво ще кажат. Знам как ще се смеят като хиени. Знам го много добре.
Край. Всичко свършва тук и сега. Няма повече болка. Когато затворя очи, няма да ги отворя повече. Няма да виждам повече безчувственост, грубост и безразличие. ще съм на по - добро място.
Лягам на пода. Виждам как стаята се върти, затова бавно затварям очи. И повече не виждам...
Сбогом!