- Обичам те, Ирка!... Затова така те ревнувам... - казва Миро тихо в ухото на жена си.
     - Знам. - казва тя. - обръща се с гръб... и заплаква. Плаче, защото няколко акорда от Пътя към Аранхуес се отрониха в нощта - в душата й...
Миро прегърна Ирка. Нежно, силно - сигурно и истински. Нека. Така я е прегръщал винаги. Така я е пазил - от света... От неговите трудни и тежки изблици само не. Също както музиката, която слуша. Силно я пуска, изпълваща стаята само с него, с неговата музика. Слуша я сам - целият блок се тресе, когато я пуска. Ирка не му пречи. А и ще й е трудно да остане на тези неистово силни децибели в стаята. Това е неговото време - когато релаксира, когато се зарежда с енергия. Само котката издържа в стаята. Дори спи невъзмутимо.
- Ирка...
- Хубаво ми е така, Миро! Не се притеснявай, не ме ревнувай така болезнено! - казва Ирка и уморено се усмихва в мрака в стаята им. Няма друг, Миро, няма... другият, той, той е само в илюзиите ми, си казва Ирка. Има си жена, има си ангажименти, има си други грижи. Той... не мисли за мен така, както аз, аз, глупачката, мисля. Подлъгах се, ужасно се подлъгах. Добре, че Миро не разбра. Добре, че не знае, колко далече отидох в мислите си и в чувствата си към друг мъж. Може би усеща и затова ме ревнува...
Жената трябва, а ако не се е осмелявала досега, трябва да се влюби в живота си така, че да не се познае такава - да поиска да бъде с някого толкова смело и веднага, както само жадният в пустинята иска да изпие всичката вода от извора в оазиса... И когато любовта й бъде в краката, да се спре - да каже, че вероятно не е това любовта, че сигурно се лъже... И да изгори в пламъците на собствената си жажда, на собствената си глупост да отрича... Да се промени животът й, да се влюби в живота си, защото в него ще се оглежда любовта й, и ще я води, като любим, за ръка, ще я гали, ще й шепне колко е красива и истинска... И жената ще жадува всеки миг от живота си, ще бъде изпълнена с тъга и радост...
   - Обаждам ти се да ти кажа само, че парите по проекта са пристигнали... можеш да ги получиш по банков път! Нали така дълго ги жадуваше - засмя се смутено Ирка. Опитваше да вмъкне закачка в разговора си с Асен.
  - Колко искаш да те жадувам, Ирка... - каза Асен, но някак неясно сериозно ли беше, шеговито ли, както една обикновена закачка.
  - Ха-ха-ха! - засмя се пресилено Ирка. Стана й зле от това, че усещаше някаква ирония в гласа му.
Асен бързо смени темата. Направи го толкова професионално! Ирка искаше да спре разговора веднага, даже завинаги! Нямаше смисъл. Тя си имаше свой живот, семейство. Той, Асен, своя живот. НЯМА СМИСЪЛ. Изобщо - никакъв смисъл. Нито тя, нито той бяха хора на авантюрите и изневерите. Точка. ТОЧКА. Чуваш ли, сърце...
"Затова, нека ме целува Миро, нека. Асен никога не е искал това. Ах, как хубаво пада мракът - като тънък паяжинен воал от семенца на въздушни глухарчета" - Спокойна, нежна нощ завива спящите им прегърнати ръце и преплетени крака. Като този глупав Асен не иска и няма идея от нея и дори може би й се присмива, дори може би е жесток като й казва иронично колко иска да я жадува, нея, дето си има мъж и семейство... Ама че е глупава! Всичко си има! Целият свят е в краката й! Животът им с Миро е хубав, уреден, спокоен! Детето им расте здраво, красиво! Миро я гледа в очите, всичко й изпълнява!
Навън спря да вали. Само колите се чуваха да преминават по булеварда. Монотонни, успокояващи. Ще й помогнат, както винаги, да заспи.
Сбогом, Аранхуес!... Мелодията трептеше във воала на нощта,  и ... не си тръгна чак до сутринта.
Тази нощ Ирка не сънува нищо.
На другия ден Асен й разказа по телефона, че я е сънувал облечена само в тънък тъмносин воал, вървейки, като в изпълнението на Родригес, "Пътят към Аранхуес", по един път към него, към Аранхуес.
- Е, и? - попита вяло Ирка.
- Искаш ли, да ти кажа, че те очаквах, да ти кажа: Ирка, добре дошла!
Беше сериозен. Чу го, че преглъща смутен.
- Да, при теб съм! - каза тя.

(следва продължение)