- Обичам те, Ирка!... Затова така те ревнувам... - казва Миро тихо в ухото на жена си.
- Знам. - казва тя. - обръща се с гръб... и заплаква. Плаче, защото няколко акорда от Пътя към Аранхуес се отрониха в нощта - в душата й...
Миро прегърна Ирка. Нежно, силно - сигурно и истински. Нека. Така я е прегръщал винаги. Така я е пазил - от света... От неговите трудни и тежки изблици само не. Също както музиката, която слуша. Силно я пуска, изпълваща стаята само с него, с неговата музика. Слуша я сам - целият блок се тресе, когато я пуска. Ирка не му пречи. А и ще й е трудно да остане на тези неистово силни децибели в стаята. Това е неговото време - когато релаксира, когато се зарежда с енергия. Само котката издържа в стаята. Дори спи невъзмутимо.
- Ирка...
- Хубаво ми е така, Миро! Не се притеснявай, не ме ревнувай така болезнено! - казва Ирка и уморено се усмихва в мрака в стаята им. Няма друг, Миро, няма... другият, той, той е само в илюзиите ми, си казва Ирка. Има си жена, има си ангажимен ...