Сбогом или не?

Сбогом или не

Всичко е към края или началото, вече и сам не зная. Каже ли не, ще ме прободе. Не издържам, за какво да живея? Тук загубих, тоз път не ще спра, сбогом, роднини; сбогом, приятели; сбогом, скъпа... Засилих се към ръба, чакаха ме 2000 метра падане, след това - край на всичко.

-        Спри, не скачай. - каза някой, не се обърнах, а продължих. Малко преди да скоча, той ме хвана, дръпна ме и паднах на земята. Скочих вбесен, очите ми горяха.

-        Защо ме спря?

-        Не е хубаво това, което правиш.

-        Нямам място тук. - казах и пак се засилих да скоча.

Той отново ме спря. Изправих се и го огледах. Целият бе в бяло, висок, силен, с остър поглед. Сякаш в тоз ден бе пълна противоположност на мен самия - аз бях в черно, с изгубен поглед и с липсваща сила...   Гледаше ме, сякаш ме познаваше от години. Но това не ме интересуваше, аз бях решил да приключвам.

-        Махни се от пътя ми или ще пострадаш! – изсъсках.

-        Ще мръдна, но не днес.

-        Защо, кой си ти, че да ти пука за мен?

-        Аз съм ангел, името ми е Ники.

-        Тогава, моля те, пусни ме да падна или ще пострадаш. - изсъсках му и извадих меча.

Той започна да се смее, като малко дете. Гледах го и не разбирах.

-        Забавен си. Никога не би ме наранил, защото душата и сърцето ти не ще го позволят, те са чисти. Винаги си бил добър. Сам знаеш, че не ще ме нараниш. - каза и извади меча си.

Бях ядосан и объркан, но това бе състезание, не знаех  защо, но трябваше да спечеля. Спечелех ли, щях да направя това, за което бях дошъл, да загина. Замахнах с меча си да го ударя, а той дори не помръдна своя. След няколко опита се отказах.

-        Победих те, сега скачам. – извиках му, засилих се, а той отново ме хвана и ме събори.

-        Имам достатъчно проблеми, махни се, за да скоча. - казах аз.

-        Щом искаш, скачай, но какво ще постигнеш?

-        Ще отърва света от мен, понеже нямам място тук.

-        Така ли?  Давай, скачай, явно няма смисъл.

Това и чаках, засилих се, но спрях малко преди ръба.

-        Скачай, какво се правиш на страхлив? - каза той с пренебрежение.

-        Първо ще поговоря с теб.

-        Защо, нали ти пречех? Ако скочиш, не ще знаеш истината за това дали те обича или не.

-        Откъде знаеш защо ще скачам?

-        Знам всичко за теб. Нали те пазя.

-        Кажи ми истината, за какво да живея? Тя бе всичко за мен, с нея си отива и сърцето ми. Каже ли, че не ме обича, част от мен умира завинаги. Това е краят за мен.

-        Дори да е така, винаги ще намериш за какво да живееш.

-        Човек обича веднъж истински, как да продължа?

-        Както си го правил всеки път. Толкова пъти са те тормозили, унижавали, но ти продължи.

-        Не е същото, без нея съм никой.

-        Не, не си никой. Постигнал си малко, така ще кажеш, но ти си правил добро, без дори да го знаеш. Вместо да скачаш, отиди и ù обясни.

-        Страх ме е.  Дори да го направя, тя решава, не аз.

-        Така е, но повярваш ли в нещо, то става реалност. Досега се бори, защо чак сега искаш да спреш, сега, когато имаш много повече? Когато си открил нови таланти в себе си?  Сега ли му е времето?

-        Но преди нея я нямаше, а сега тя иска да си отиде.

-        Винаги си се борил сам, веднъж спечели сърцето ù, направи го пак!

-        Но как?

-        Сам ще откриеш начина.

-        Но, ако го объркам, тогава се хвърлям?

-        Амо искаш - да, но преди това помисли. Защо не те обича вече, затова и двамата сте виновни с държането си. Ти го знаеш, но не искаш да си го признаеш. Страх те е да признаеш грешките си, които си направил, затова сам се измъчваш с тях. Започнал си много да мрънкаш, а малко да мислиш. Губиш себе си, а чрез нея го бе намерил.

-        А ти не би ли се загубил?

-        Аз не съм важен. Тя толкова ти помагаше, че забрави да се бориш. Каквото и да става, недей се губи.

-        Не мога, не го ли разбираш?  Животът ми бе и все още е тя!

-        Защо не помислиш, опитай се да разбереш какво ù е. Сега е объркана, но после няма да е. Тогава ще знаеш какво да правиш. А щом си стигнал дотук, значи си спрял да ù вярваш. Ако вярваш в нея и тя ще вярва в теб. Щом е всичко за теб, покажи ѝ го, не стой тук, готов да скачаш! Прибери се и ù пиши, а останалото зависи от нея.

-        Но какво да правя, ако не стане. Ако не ме обича. Аз може би ще го преживея, но ако се влюби в друг и той не е добър, не ще го преживея. Не знам дали някой би могъл да я обича както мен. Аз не бих злоупотребил с нея, а друг би го направил. Как да преживея това, как да я предпазя?

-        Не можеш да накараш някого да те обича насила. Разбери, тя те е обичала, сега - не, след време не се знае. Не можеш да помогнеш на всички, които обичаш. А това ще е нейният избор, нима ще го оспориш, ще й попречиш?! Не би го направил точно, защото я обичаш. Но сам си решаваш какво да правиш.

-        А защо ме спря?

-        Точно защото си добра душа, не си струва да загинеш за глупост.

-        Наричаш го глупост?

-        Не, не е точно глупост, но е глупаво това, което правиш!

-        Кажи ми още нещо, всички жени ли са такива - да те изоставят?

-        Това сам ще разбереш. Погледни го от друга гледна точка, това е изпитание за теб самия.

-        Ами ако се проваля, не ще си простя.

-        Вярвай в нея, вярвай и в себе си, не губи надежда!

-        Лесно ти е на теб.

-        Не, не ми е, с такава твърда глава като теб.

-        Ще те послушам, ще опитам да ù обясня, пък каквото сабя покаже.

-        Не сабя ти трябва, а перо. Какво постигна с меча си - нищо, а с перото? Не със сабята, а с перото спечели сърцето ù.

-        Прав си, ще отида да ù пиша, явно само това ми остана.

-        Каквото и да става, остани верен на себе си, защото някъде дълбоко в душата си, тя те обича. И преди да скочиш, помисли на колко хора ще липсваш. Виж, всеки край е ново начало и всяко начало е нов край!

-        Благодаря ти, ти ми помогна, а дори не зная защо го правиш.

-        Ще разбереш някога. Сега те оставям. – каза той и изчезна.

Изтичах към къщата си, оставих меча, взех листа и започнах да пиша. Вечерта писмото пътуваше. Очаквах с нетърпение, но и със страх, защото я обичах повече, отколкото си представях.

Автор Иван Д. Кирчев