23.08.2023 г., 6:50 ч.

Сбогуване с демона 

  Проза » Разкази
190 0 0
5 мин за четене

Тя се въртеше в леглото будна в 3 през нощта. Детското й съзнание рисуваше сенки и картини пробудени от преживелиците и размислите от деня, всичко й се струваше по-ясно, но и по-страшно; повече от един друг, невидим свят отколото от този.

Тя се обърна на една страна и се сгуши, чувстваше се като малко момиченце, макар и в тялото на 44 годишна жена. Беше разговаряла с него, но разговор ли беше това, по-скоро битка и то жестока. Демонът в нея искаше да върлува, да бушува, да стъпква , да възтържестува и тя изтощена му бе дала кард бланш. Премехана упорството и го остави да прави каквото си иска с нея.

И, о.. какво се случи тогава. Отвори се вратата на....рая. За първи път му бе даден кард бланш да БЪДЕ и изведнъж цялата му мощ се изля в мощен ВИК, в мощен РЕВ на освобождение, който крещеше – ПОЗВОЛИИХА МИ ДА БЪДА! Цялото това подтиснато същество от нея и нейният спътник просто излезе и се стопи като балон, чийто въздух бяха изпуснали. И остана просто малка сенчица, семпла и човешка.

И ето, тя събудена лежеше в леглото и размисляваше над това, полубудна, полузаспала когато го чу – не беше глас, а по скоро чувство, нещо, което оттеква в съзнанието, но не говори и не шепне, а е просто там, информация, която се просмуква от пространството:

- Вашето обучение приключи успешно!  - гласеше съобщението.

Той си беше отишъл. 20 годишно съжителство на дебнене, на тормоз, на правене напук.   

- Обучението ви приключи, млада госпожице. Вие се борихте като истиниски трупър, целеустромено,  беше тежка битка, но вие победихте ПРЕЗ ЛЮБОВТА, не през омразата. Омразата е временна, любовта е вечна!

И тогава го чу още по-ясно. Той вече говореше спокойно. Тя го попита как е възможно да я е тормозил толкова години, а беше толкова лесно... Светът е потънал в ‘зло’, а е толкова лесно да го победиш – с люобв.

- Нали знаеш, привличаш това, което излъчваш, - каза ѝ той – Хората го подхранват в себе си, подхранват и мен, но когато се облекат в любов, виждат каква илюзия е всичко, каква илюзиоя е злото, защото Зло няма, то е добро облечено в черно, разбриаш ли?

И тогава той леко отмести черния плащ и отдолу тя видя  белите пера! И осъзна цялото величие на вселената, на бога, на съзидателността, на любовта и енергията или каквото и да беше това велико чудо, осъзна , че ние се учим през тази необятна любов, която ни подрязва като дръвчета, за да можем да растем и да даваме плод. И да, тежко е. Тежки са уроците иначе наученото ще бъде незначнимо.

 

И той се усмихна многозначително.

 

- Е да. Тежка задача съм поел, все пак аз бях най-добрият ангел, дясната ръка. Кой друг би се справил? Перата ми са зкърнели отдолу, все пак трябва да играя ролята добре, но те са там. Това не може да се промени. Същността не се променя! Разбираш ли сега какво е страданието? Липса на любов, липса на разрешението ДА БЪДЕШ - истински, автентичен, приет, обичан, обичащ се! Всичко това, което се забрани , подтисне, загасва и спира да свети, от бяло става черно, става СЯНКА. И от там тръгват желанията за мъст, омраза, завист, неудовлетворение и всичко, което се сетиш на тоя свят! Ако ни позволят да бъдем, ако си позволим ДА БЪДЕМ няма да има страх за съществуването  ни. Ще има повече усмивки, повече отворени обятия, повече бликаща любов, ще има и за нас и за ближния.

 

Тя го слушаше с навлажнени очи, невярваща какво се случва с нея. И изведнъж изригна в чувствени ридания, така не беше плакала от дете, толкова чисто, истински.

Все пак събра достатъчно спокойствие , за да го попита:

- Ами не те ли е страх? Какво ще стане с теб от тук нататък? Ти издаде тайната си.

 

Той се усмихна още по-многозначително:

 

- Мислиш ли, че не съм го предвидил преди да ти кажа? Аз просто ти обясних очевидното, това, което ти вече преживя. Опитай се да го обясниш на някой човек потънал в мъка, омраза, не даващ прошка, недоверяващ се. Мислиш ли, че той ще види, ще чуе, ще разбере или проумее това, което му говориш? Спомняш ли си моите страшни зъби и лукав смях, можеше ли да повярваш, че нещо добро се крие зад тях? Искаше да ме унищожиш, проклинаше ме, проклинаше събитията, които ме докараха в твоя живот. Кой и какво можеше да те накара да видиш това, което виждаш сега? Така че, върви мила моя. Разгласявай я тая тайна и всявай надежда. Някой може да я чуе и да се закачи. Може да се закачи за надеждата, както ти се беше закачила и тя да го води, макар и да не вижда още светлина в неговия тунел. Можеш да спестиш нечие лутане и да подадеш ръка.

 

А аз ще тръгвам, че много работа ме чака  още. – И този път той се усмихна с  най-многозначителната си усмивка. И тръгна.

 

А тя стоеше като вцепенена и не можеше да разбере дали изпитва облекчение или дори известна тъга. Най-големият й враг си беше тръгнал. Но сега когато вече знаеше кой е той и всъщност каква доблестна постъпка беше извършил, тя просто седеше в благоговение.

 

Малкото й човешко мозъче се опита да обхване случващото се, но не, не можеше изобщо да достигне до границите на осъзнаото току  що. Тя изпадна  в нещо като ступор. Ама че история! Кой, какво и как беше могъл да замисли цялото това нещо? Него, целта, с която действаше, с истинността, с която плашеше и с любовта , която носеше след себе си? "Кой или какво си ти", питаше тя, обърщайки се към съзидателната сила, основателка на всичко това. - "Коя си ти или каква си?" – малкото момиченце-жена се опитваше да намери отговор на нещо толова величествено и непознато, че чак притаяващо дъха и плашещо.  – "Дали някога ще разбера коя е?" – си каза тя. Но беше разкрила демона след толкова години и се бе сприятелила с него, едва ли тази сила, с която очевидно работеха в унисон щеше да е нещо толкова трудно. Отворила бе нова страница и тя заспа, представяйки си какво щеше да започне да пише на нея!

© Александра Апостолова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??