11.08.2010 г., 9:08 ч.

Сценаристите в реалния живот - 2 

  Проза » Разкази
800 0 1
6 мин за четене

(продължение)

***

“Ще експлодирам! Всички са еднакво подли! Чудовища!“ – мисълта на Росица се луташе между стотици обидни думи, но не можеше да намери най-точната, с която да задоволи надигащата се в гърдите й ненавист – към всички и всичко, случващо се. Защо? Защо точно сега? Какво не беше направила, както трябва? Какво им пречеше да си остане на поста? Безброй хаотични въпроси кръжаха в обърканото ù съзнание.

            “И всички те продължават, все едно не ги засяга! Сякаш нищо не се е случило!“ – гърлото ù се стягаше от омраза, задушаваше се. Сълзите сами рукнаха и добре поддържаният грим се стече по лицето ù. Хълцаше и хапеше устни, дълбока разяждаща болка късаше душата ù. Бе дала всичко от себе си – всичко, на което беше способна.  И сега какво? Това ли получи като признателност?

***

            В годините на демокрация всичко в България се развиваше прекалено демократично. При всяка смяна на властта, по същата логика, се подменяше кадровия персонал – ръководния. Играта на наши и ваши, до болка позната по дългата верига на фирмените отношения, дотолкова се бе вкоренила в ежедневието, че всички очакваха следващия ход на новоизбраните, с тайна надежда – това да доведе до нещо по-добро. Макар че в крайна сметка оставаше само надеждата. По-доброто се губеше неизвестно къде по пътя...

            Росица знаеше всичко това. Както и всички останали. Но егото ù не искаше да го признае. То обичаше да бъде гъделичкано, поласкавано, изваждано на показ. Дотолкова се бе пристрастила към мястото, което ù поднесе съдбата преди години, че трудно понесе смяната на властта и съответно на поста си. Изведнъж се оказа пак там, откъдето тръгна – в редиците на редовите служители. Което никак не ù харесваше. Дори по-лошо, бе преместена в друг отдел. Трудно ù бе да го приеме. Затова излезе в дългосрочен отпуск поради заболяване.

-          Елена, моля те, идвай по-често да ме виждаш! – гласът ù звучеше като на погребален агент.

-          Добре, Роси, но знаеш, че се налага да оставаме до късно на работа. Едва успявам да се справям у дома. Винаги, когато мога, ще се обаждам. Как си сега? Успокой се, ти знаеше, че това място е “ветровито“, не го преживявай много.

-          Знам, така е. Но ми е криво.

-          Естествено, разбирам те. Но с времето ще свикнеш. В крайна сметка нищо в този живот не е постоянно. Радвай се на спокойствието, което ще имаш сега, отговорностите ти ще бъдат много по-малки.

-          Права си, да. Ще се опитам да го преодолея. Как сте у дома? Всичко наред ли е?

-          Да, нормално. – Гласът на Елена леко потрепна, припомняйки си предишната вечер. Но нямаше желание да разказва на Роси. Не ù се говореше за това.

            Така минаваха дните. Служебните рокади не промениха нищо към по-добро. Напротив, с времето хората почувстваха заблудата си. Вместо очакваното успокояване на страстите и напрежението, те се задълбочиха още повече. Имаше нещо сбъркано в цялата система, но никой не можеше да проумее причината. Вероятно коалиционно управление означаваше коалиционно изцеждане до последна капка. Фирмата едва издържаше на задкулисните манипулации. Задълженията растяха. Усещаше се, че няма да мине много време и като толкова други фирми в България, ще бъде ликвидирана. Това нагнетяваше още повече отношенията. Мнимите приватизации се проваляха една подир друга. Оставаше само работата – до късни нощи, в почивните дни. Отделът, в който работеше Елена, бе един от най-натоварените. Но повече тежаха некоректните отношения към хората, отколкото самата работа.

            На фона на всичко, положението в дома ù продължаваше да ескалира.

-          Днес пак се обади – жената! – посрещна я Георги, едва прекрачила прага.

-          И какво? Този път къде бях? – Елена вече започна да се забавлява. Но вътре в нея нещо трепереше. Самата мисъл за всичко това я караше да се чувства мръсна.

-          Излизала си с кола през работно време и си тръгнала с някой колега в северна посока. Каза да те проследя, за да се убедя.

-          А ти?

-          Аз отново предложих да се срещнем и да ми разкаже, но тя затвори.

-          Жоро, защо не постъпиш по-рационално? Запиши разговора, искам да чуя гласа на тази жена, може да я разпозная.

-          Гласът ù е дрезгав, малко груб. Говори някак простовато...

-          Но как да се досетя само по описание? Така не може! Имаме касетофон, направи запис. Нека купим телефонен със записващо устройство, би било най-добре.

            Дните минаваха почти по същия начин. Обажданията станаха вече традиция. Елена дотолкова свикна с тях и с реакциите на Георги, че спря да ги брои и отчита. Но напрежението си оставаше. И когато един ден нейна колежка малко свенливо ù каза, че са видели Георги, паркирал колата си малко встрани от фирмата, ù стана ясно, че той я следи. Значи, все пак, бяха успели! Чувстваше се предадена. Не предполагаше обаче, че това беше само началото.

***

Когато излезе от кабинета на лекаря, едва успя да сдържи сълзите си. Не искаше да показва слабост, трябваше да окуражи майка си. Диагнозата бе жестока, но според лекаря, уловена навреме. Предстоеше тежка операция и не търпеше отлагане, ако искаха майка ù да бъде спасена. Така започна поредната битка в живота на Елена.

Оказа се, че е атакувана от много страни. Нещо витаеше в службата, тя самата не можеше да разбере какво, но странното държание на директора й го подсказваше. Изведнъж, от надеждна и отговорна служителка, тя се превърна, едва ли не, в най-големия враг на фирмата. Показваше ù се много ясно, не можеше да греши. Това я нараняваше много, защото никой не ù каза директно какво е нарушението ù, а получаваше само заплахи. От друга страна, в дома ù нещата никак не бяха се променили. Месеци вече животът ù продължаваше в същия ритъм – обаждания, следене, разпити, обвинения и... алкохол. Когато преди време синът ù каза, че баща му е купил за подарък бинокъл, Елена се досети, че вече ще бъде героиня от култов сериал. Стана ù обидно, дотолкова, че ù се гадеше и не искаше дори да разговаря по темата. Георги сякаш живееше заради две неща – алкохола и обажданията. В дома им покоят изчезна отдавна. А сега и това... Всъщност, след разговора с лекаря всичко останало загуби смисъл. Дните се свиха в една тясна рамка – работа, изследвания, психологическа подкрепа към майка ù, която не заслужаваше подобна диагноза, но я получи – като награда за цялата си всеотдайност към всички в този живот.  

(следва)

© Калина Томова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??