(продължение)

Елена се прибра, натоварена с няколко чанти. Едва отвори входната врата, за да влезе. После леко я притвори, все още с торбите в ръце. Дочу гласа на Георги от стаята. Разговаряше с някого. По телевизията предаваха футболен мач. Елена реши, че Георги реагира заради играта на футболистите. Често запалянковците “разговарят“ с играчите по подобен начин. Но когато се вслуша в думите, остана поразена. С доста груб и заядлив тон Георги спореше с някого. До ушите ù достигнаха упреците му. Определено съпругът ù говореше на нея. Но той дори не беше чул, че влиза! Елена се заслуша изумена. Дори не се сети да остави чантите на пода, ръцете ù здраво ги стискаха, а вратата остана така – недозатворена. Думите на Георги я объркаха – обвиняваше я, заплашваше я, пъдеше я – да отиде да живее при родителите си. С тон на едър собственик настояваше, че апартаментът е единствено негов, поради това, че го е доизплатил със свои пари и че ще ù покаже пътя навън. Елена слушаше и не можеше да повярва – наистина говореше на нея, по-скоро на въображаемата си събеседничка, защото той явно имаше халюцинации и си представяше, че тя е насреща му. Затова и така се палеше, доказвайки своето надмощие – може би пред себе си. Явно алкохолът вече го бе деформирал дотам – да си говори сам. Всъщност, това не се случваше за първи път. Елена го беше чувала неведнъж да си мърмори нещо сам. Но сега? Ръцете ù трепереха, спазми се надигаха в гърлото ù, обидата я душеше. Нещо трепна в нея, торбите в ръцете ù прошумоляха и ги пусна на пода. Вероятно до Георги достигна някакъв шум, защото след малко, полюшвайки се, той застана в рамката на отворената врата и я изгледа невиждащо. Когато успя да фокусира, примляска с уста и каза:

-          Да! Така е!

-          Какво правиш, Жоро? Кое е “така“? – с пресъхнало гърло попита Елена. – Даваш ли си сметка за думите, които изговори?

-          Така е! Ще се махнеш оттук! – и залитайки пое към кухнята.

Елена все още стоеше права в коридора, с торбите, подпрени в нозете ù и с треперещи ръце. Чувстваше се като парализирана. Не можеше да се отмести. Георги се върна, изгледа я отново с онзи неадекватен поглед, който често имаше напоследък и влезе отново в стаята, мърморейки нещо под носа си.

Светът отдавна се бе преобърнал и Елена трудно намираше място за себе си в тази бъркотия. На фона на всичко случило се с майка ù, след тежката битка с коварната болест, тя бе решила да не обръща внимание на небивалиците, които продължаваха да се сипят по неин адрес. Знаеше, че в този живот има много по-важни неща, заради които си заслужаваше усилието да се бориш, както и такива, независещи от нас. Това, че никой не ù помогна в най-тежките мигове на тази битка, не я съкруши. Беше доволна от себе си, от силите, които успя да вдъхне на майка си в нейното отчаяние, от доброто развитие на нещата. Сега майка ù се възстановяваше и имаше надежда всичко да приключи успешно. Но ето, че покой нямаше. Тези хора не спряха, дори в този момент от живота ù, на малцина бе казала какво ù се случва. А Георги продължаваше... Може би цялата тази игра му хареса? Имаше си оправдание за пиянството, за изливане на лошото си настроение. Какво би могла да направи, за да възвърне нормалното му мислене? Елена не можеше да намери верния отговор. Сама, в безсънните нощи, търсеше причините и хората, които бяха замислили този сценарий. Отдавна едно име се въртеше в ума ù, логиката водеше много пряко към него, но сърцето ù възмутено отхвърляше предположението като невъзможно, а Елена се упрекваше как въобще може да си го помисли. И отново започваше да претегля в ума си кой от всички би могъл да бъде авторът. Мъчителни, тежки въпроси. Помощ не идваше, само догадки.

***

Когато почувства болката, Елена беше наясно, че има нещо тревожно. Нямаше нужда някой да ù казва да се обърне към лекар. Усещаше и какъв ще бъде резултатът от прегледа. Затова не се изненада, когато докторът категорично заяви, че трябва да бъде направена операция. Колкото по-скоро, по-добре. Слушаше и не можеше да повярва. Толкова скоро всичко това се разигра пред очите ù в малко по-различен вариант. Сега отново. Този път касаеше нея. Искаше да има друга алтернатива и замина да я потърси в София – при по-добри специалисти. За съжаление, лекарските мнения се припокриха. Нямаше как да избегне това, което ù предстоеше. Реши да не казва на никого. Достатъчно наранена се чувстваше. С малцина сподели какво ù предстои. На Георги успя да каже в последния момент в някакво просветление на трезв разум. Така парира упреците му, че харчи пари, обикаляйки столицата. В службата помоли за платен отпуск, който после автоматично щеше да се прекъсне поради отпуск по болест.

През тези няколко седмици от живота си Елена имаше много време за размисъл, потискайки физическата болка с разсъждения. Проумя, че животът е толкова преходен, относителен и непредсказуем, че трябва да се живее разумно и стойностно всеки един миг от него и никой няма право да се разпорежда с живота на другите. За кратко време се размина на два пъти толкова близо с онова състояние, наричано смърт, че нямаше начин да отмине просто така, без размишления. Осъзна, че да живееш, не означава просто да броиш дните от календара. Нито пък да приемеш нечий налудничав сценарий. А сценаристите са толкова много в този живот! Не! Трябваше да върне своя нормален живот, да се чувства пълноценна, истинска и полезна, а не да зависи от думите и действията на някой, решил да си играе мръсни игрички.

***

-          Зори, здравей – гласът на Елена прозвуча развълнувано. Колежката ù, с която се чувстваха като сестри, веднага долови напрежението.

-          Здравей, Ели! Случило ли се е нещо? – попита разтревожено тя.

-          Струва ми се, че знам откъде идват обажданията...

-          Че ти винаги си го знаела, Ели! – Зорница бе абсолютно убедена в правотата на думите си. – Това, че толкова време не искаш да го приемеш...

-          Но как, как бих могла... Ти знаеш...

-          Знам, но познавам и другата страна. Затова съм сигурна в казаното. Всъщност, чакам да чуя какво се случи.

Зори работеше от дълго време с Елена. Допаднаха си толкова много, че най-съкровените си проблеми можеха да споделят единствено една с друга. Подкрепяха се, съветваха се. Всичко, което се случи в живота на Елена, засегна дълбоко и Зори. Беше ù тъжно за това, което трябваше да преживее Елена. След операцията ù телефонният тероризъм не престана. Това показа колко безскрупулни се оказаха сценаристите на този театър. Дори Георги вече бе проумял фалша на всичко, но не престана да пие и не видя зейналата пропаст в семейството си.

“Тъжно, много тъжно!“ – мислеше си Зори за цялата бъркотия в живота на Елена.

-          Хайде, разказвай! – подкани я тя. Елена все още не бе се върнала на работа след операцията, за която дори колежките не научиха в детайли.

-          Ами... Днес по обед се срещнахме с Галя и пихме кафе в центъра, близо до онова малко павилионче, което държи бащата на Роси.

-          И? – Зори нямаше търпение да чуе продължението.

-          Седнахме, поговорихме си, отдавна не бяхме се виждали. А когато се прибрах вкъщи, познай... Вече имаше обаждане и Георги е бил уведомен, че жена му седи в едно заведение в центъра с любовника си.

-          Наистина? Отвратително! Някой те е видял, че си излезнала и...

-          Да, някой, който и друг път ме е виждал, когато съм извън дома и после идват обажданията. Никога не са звънили, когато съм си вкъщи.

-          Божичко! Искаш да кажеш, че...? Дори баща ù е замесен?

-          По всяка вероятност...

-          Не мога да повярвам! Мъж на такава възраст да се занимава с подобни мръсотии! Как може да ти причиняват това? Защо?

-          Аз ще намеря начин да се убедя още веднъж, Зори.

-          Какво има за убеждение! То е ясно като бял ден! Те знаят кога не си в дома си и се обаждат. Дъщерята знае кога си на работа, бащата знае кога си навън, виждайки те понякога да минаваш оттам и ето ти...

-          Ще изчакам ден-два и ще мина отново. После ще видим. Така или иначе съм свободна сега, препоръчаха ми да се движа, тъкмо си имам оправдание да се разхождам.

-          Не се посвениха дори след операцията да те нараняват! – Зори беше потресена.

-          Да, но знаеш, че не съм оповестила къде бях. Когато се прибрах след всичко, Роси се обади да ме пита как съм изкарала отпуската. Тя и до днес не е наясно, че бях на операция. Точно тук се издъниха. На Георги му светна най-после, че няма как да поддържам интимни отношения с когото и да било.

-          Ели, ще му кажеш ли кой е сценаристът?

-          Не, засега не смятам. Нямам му доверие. Напие ли се, той е способен на всичко. Страхувам се да не направи някоя глупост. Всъщност, отдавна мина времето, когато можех да разчитам на него. Сега е късно, прекалено късно.

-          Аз през цялото време бях сигурна, че Роси е в основата на всичко – дори за отношението на сегашния директор към теб, който е податлив на интриги. Но чак баща си да намеси... не съм предполагала. И какво ще правиш сега?

-          Какво ли бих могла да направя? След отговора в полицията разбрах колко безнадеждно е всичко. Подавам жалба, подслушва се телефонът ми, залавят откъде са обажданията, а те са вероятно от улични кабини и подбрани лица, може би работещи из заведенията около баща ù... И накрая, дори да ги заловят, ще ги предупредят, а на мен няма да ми кажат кои са. Че аз така или иначе ги знам! Важното е, че остават безнаказани. Такива са законите в нашата държава, уви! Ако продължели... Че те да не са луди, след като ги разкрият, да продължат. А това, което ми причиняваха на мен повече от година? Това никого не го е грижа. Какво мога да направя в такъв случай?

-          Да, Ели, права си. Те разбиха живота ти, гавриха се с теб в толкова тежки моменти и продължават. А никой няма дори да им поиска сметка защо са го правили.

-          То е ясно защо... Не, не е много ясно! Това, че са отстранили някого от длъжност, не означава, че трябва да прекроява живота на другите, останали на работа, нали? Може ли това да бъде мотив за подобни сценарии? Или че бил назначен на длъжността човек, с когото преди години съм работила! Че да не съм разпоредила аз да го вземат! Само болен мозък може да измисли всичко това! За мен това семейство се оказа с някакви отклонения. Жалко, че и един възрастен човек може да участва в това!

***

Съвсем скоро след последното обаждане Елена отново се разхождаше из центъра. Мина спокойно и бавно покрай малкото павилионче, като се опитваше дори очи да не обърне натам – дотолкова погнусена се чувстваше. После пак така бавно се върна, за всеки случай – да не би да са я пропуснали първия път. Когато се прибра по-късно, не се изненада. Сценаристите продължаваха да пишат своята сапунка. Ако не беше толкова отвратително, Елена би се възгордяла от себе си – все пак ù бяха отредили главната роля! Но тя не можеше да играе роли. Иначе би станала професионална актриса. Искаше да бъде себе си и да живее спокойно, без драми и изкуствени екшъни.

Как завърши тази история? Почти като в латиносериалите – един развод, едно заличено приятелство, една фалирала фирма и краят на един посредствен сценарий, не успял да донесе “Оскар“ на никого!

(край)