3.02.2017 г., 8:48 ч.

Счупени криле ~ Глава 11, 12 (част I) 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
544 0 0
24 мин за четене

 

Глава 11

 

 

Слязох от колата. Извадих резервния ключ изпод саксията и отключих. Изтичах до килера и извадих куфарите ми. Дотътрих ги до стаята ми и започнах да ги тъпча с дрехи и гримове и други важни неща. После влязох в банята и се окъпах. За пръв път изпитвах такова удоволствие от водата. Излязох от ваната и облякох дрехите, които си бях отделила – бял потник и бледо сини къси панталонки. Изсушавах косата си, когато се звънна на вратата. Изключих сешоара от контакта и отворих вратата. Кат и Рон буквално бяха изнесли всичките си неща.
- Ще се събере ли в колата? – попитах.
- О, да! Спокойно. Взех колата на нашите. Смених номера на колата с моя номер...
- Ще започваме ли с търсенето на Пийт? – каза Кат нетърпеливо.
- Ще успеем ли? – казах несигурно
- Ние винаги успяваме! – извика Кат.
- Шшт! – изшътка Рон.
Внесохме целия багаж вътре в къщата. Качихме се в стаята ми и освободихме място, където щяхме да правим магията. Бях много нервна. Можех да се свързвам с ангели, но не можех да ги търся по карта, поне все още не се бях научила. Закрих прозорците с плътните червени завеси. През това време Рон извади картата, а Кат ровеше из куфарите си, за да търси големите свещи.
- Кат, остави свещите! – измънках.
- Трябва да е по-ефектно – каза, докато вадеше свещите една по една. – Ти през това време извикай тъмната си страна или както ти го наричаш!
Погледнах към Рон. Смятах да не казвам на Кат за тъмната си страна, но Рон ú беше казал. Той сви рамене. Тъмната страна в мен напираше. Вече ме беше завладяла. Извадих пентаграма, което Гест ми беше дал. След като Кат нареди около мен в кръг пет свещи, тя извади от джоба си запалка.
- Не! – извиках. – Аз ще ги запаля.
Кат се отдръпна бавно назад. Те седнаха на леглото и ме гледаха. Какво трябваше да направя? Защо са петте свещи?
- Кат, защо са петте свещи? – обърнах се към нея.
- Нали знаеш... Вода, въздух, огън, земя и душа. Трябва да запалиш една по една свещите с твоята кръв, но вместо кръв, реших да взема запалка.
- А ти откъде знаеш?
- Гледам много филми и чета в Интернет.
- Както и да е! – измърморих.
Отидох и взех едно ножче от кухнята. После седнах в кръга и поставих медальона на картата. Щракнах с пръсти и лампата угасна. Време беше да порежа плътта на ръката си. Прерязах дланта си и свих ръката си в юмрук. Добре, че можех да виждам в тъмното. Изправих се и клекнах до първата свещ.
- Посветих тази свещ на мъртвите души, не намерили покой. Нека бъде душа! – казах и положих разкървавената си ръка върху свещта. Капка кръв след капка кръв падаха надолу върху свещта. Тя се запали. Усмихнах се! После клекнах върху втората свещ. – Посветих аз тази свещ на земята, която познава нашите стъпки, която ни храни и грижи за нас. Нека бъде земя! – капки кръв се стекоха надолу. Втората свещ се запали. – Посвещавам тази свещ на огъня, на всяко малко пламъче, на огъня, който не ще угасне никога. Нека бъде огън! – поднесох капки кръв върху третата свещ. – Посветих тази свещ на всяка глътка въздух, на всеки нежен бриз, на всеки бурен вятър, на всеки вихър. Нека бъде въздух!- сложих капки кръв върху четвъртата свещ. – Посветих тази свещ на всяка капка дъжд, всяка свежа глътка вода, на всяка буря. Нека бъде вода! – капки кръв паднаха върху свещта.
Всички свещи бяха запалени. Тогава от тях излязоха светлини. От водата - синя, огъня - червена, земята - зелена, въздух – бяла и от душата - сива. Краищата на всички тези светлини се бяха слели над мен. Погледнах към Кат и Рон, те гледаха с отворена уста. Засмях се. Успях. Вдигнах медальона с поглед към слетите светлини.
- Къде е Пийт? – попитах.
Пентаграмата слизаше бавно надолу към картата. Тя показа някакво място, на което нямаше нищо. Беше гориста местност. Типично за Пийт. Изведнъж всичко се срина. Тъмната страна се изпари. Какво става, мамка му? Сърцето ми се сви. Започна да тупти тромаво. Всяко туптене ми създаваше огромна болка. Очите ми се насълзиха и изтрих сълзите. Сълзите бяха кървави. Кървави сълзи се стичаха по лицето.
- Аби, какво става? – попита Рон.
Не можех да помръдна. Не можех да говоря. Единственото нещо, за което мислех, беше болката, която ме изгаряше.
- Рон, бързо светни лампата. – зарече Кат.
Рон притича и светна лампата. Светлината от лампата дразнеше очите ми.
- Угаси! Боли! – изплаках.
Кат подхвърли на Рон една тениска, за да покрие главата ми.
- Рон, какво ще правим? Трябва да я заведем в болница! – подхвърли Кат.
- Не! Какво ще кажем, а? Ние правихме магия и това се случи с нея?
- Прав си. Звънни на Пийт. – каза тя.
- Не! –извиках. – Няма да му звъните. Аз ще се оправя... Някак.
Горещата ми плът бавно изстиваше. Пулсът ми намаляваше. Махнах тениската с последни сили. Долу се чуваше шум. Някой беше в къщата. Рон взе бухалката, с която бях нападнала лошия ангел и излезе от стаята. Кат сложи пентаграма на врата ми. Чуваха се удари и разправии.
- Не се качвай горе! – извика Рон.
Но беше късно. Джош беше тук. Той ме погледна. Първо погледна ръката ми, после лицето ми.
- Ти си виновен за това! – изкрещях.
- Другата ти страна е виновна! Трябва да я премахнем.
- Това ще ме убие! Знаеш го. Не съм толкова силна.
- Какво е станало? – обърна се Джош към Кат.
- Вещерски работи. Търсихме Пийт и тя започна да кърви...
- За да се направи тази магия, са нужни двама, владеещи магията. Иначе е невъзможно!
- Намерих го! – казах. – Почувствах го!
- Не е възможно! – повтори Джош.
- За теб, да! Но успях да запаля свещите. Успях да намеря Пийт! – закашлях се. Нямах сили да стоя права, затова седнах на леглото.
- Браво... – каза тихо.
Тялото ми изтръпна. Чувствах се самотна. Усещах как кръвта ми ври. Започнах да кашлям. Задавих се с кръвта си. Кръв се стичаше от устата ми. Изправих се и избягах. Бягах на долу по стълбите, когато Рон ме хвана. Бях забравила за него. Той се досети, че ще избягам и се събори на пода, и седна върху мен. Винаги го правеше, когато се опитвах да избягам. Не го интересуваше къде сме.
- Махни се от мен! – извиках.
- Не мога. Съжалявам. – каза Рон. – Ти ми обеща да ти помогна. Прие предизвикателството.
- Не мислех, че ще се стигне дотук!
- Докъде? До разруха на нашето приятелство?
Нямах какво да кажа. Той беше прав за всичко. Приех това безразсъдно предизвикателство и трябваше да го завърша докрай!
- Добре! – изпъшках.
- Добре?
- Ще довърша глупавото предизвикателство докрай!
Рон стана от мен. Помогна ми да стана и извади една носна кърпичка от джоба си. Взех я и избърсах кръвта от лицето си. Кат и Джош слязоха при нас. Спогледахме се. Беше решено още от самото начало, че Джош ще дойде с нас. Кат се зарадва 

най-много. Личеше си, че го харесва, колкото и да отричаше.
- Ще го направим ли? – попита Джош.
- Определено. – казах.
- За Пийт и Мия... – извика високо Рон.
Джош и Рон натовариха куфарите в колата. Бяхме решили да пътуване в две коли, въпреки че бях против, но кой да ме чуе? По-добре ако бяхме заедно, защото е 

по-безопасно. Щях да съм в една кола с Джош, нали сме една кръв, а кръвта вода не става. Исках да бъда с Кат, но Рон не искаше искаше свръхестествени неща около него. Той се страхуваше, но винаги се правеше на отворен и на непукист. Облякох си една жълта блуза, понеже предишната я бях изцапала с кръв и нямаше как да тръгна с нея. Погледнах се за последен път в огледалото. Дали щяхме да оживеем? Дали повече нямаше да се погледна в това огледало? А родителите ни... Как биха се почувствали, когато разберат, че децата им са мъртви? Паниката започна да се надига в мен. Преди да изляза от стаята си, я огледах. Може би ще ми е за последно. Щеше да ми липсва. Чувствах, че нещо в мен умира. Беше ли надеждата ми за нормален живот? Определено беше. Обичах тази стая. Тук бяха всичките ми спомени- добри и лоши. Затварях бавно вратата, не исках да се разделям с нея.
- Аби! Побързай! – провикна се Джош.
Слязох бързо по стъпалата и се сетих за нещо, което бях забравила да взема - дневника на ангела. Взех го и го пъхнах в раницата. Джош ме чакаше в колата. Качих се в нея и се настаних удобно. Светнах малката лампичка. Извадих картата и погледнах мястото, на което медальона се беше отпечатал. Джош грабна картата от ръцете ми.
- Ей! По-полека! – казах.
- Тук ли трябва да е? – посочи отпечатъка.
- Да... - обърнах се назад, за да видя Рон и Кат. Те ни чакаха да потеглим. – Давай.. тръгвай.
- Спокойно, сестричке. Ще намерим Пийт. Нали трябва да ти разбива сърцето на още по-малки парченца.
Добре! Това, което каза, ме изнерви. Не можех да притежавам Пийт, камо ли сърцето му. Всичко, което имах беше спомени, болка и две целувки.
- Толкова много ли си личи? –казах с намръщено лице.
- От километри... – засмя се Джош. – Аби, колкото и да се опитвате да се забравите, толкова повече се влюбвате един в друг! И знаеш ли кое е гадното? Гадното е, че го осъзнаваме, когато загубим любимия човек!
Колкото и гаден да беше, Джош винаги казваше по нещо, което беше вярно. В този случай казаното от него беше адски много вярно. Той много обичаше да философства, но наистина му се отдаваше. Нямах думи или просто не исках да му отговарям. Винаги осъзнавах, че не мога без Пийт, когато той беше готов да си тръгне. Ето, че го направи и ме остави в тази тъмна пустош. Нали щеше да е до мен? Трябва да спра да се доверявам на непознати, колкото и готини да са. Извадих телефона и включих слушалките към него. Слушаше ми се музика, повече от всякога. Въртях песен след песен, когато се се спрях на една – Бате Пешо & Тина - Wolf. Страхотна песен. Сигурно я изслушах двадесет пъти преди да затворя очи и да се опитам да заспя. Мъчителни опити. В главата ми беше само Пийт, Пийт, Пийт и Пийт. Потропвах нервно с крак.
- Успокой се! Ще продъниш колата! – пошегува се Джош.
- Кога ще спрем?
- След малко. Трябва да се набавим бензин.
- Окей! Ще звънна на Рон да кажа, че ще спрем.
- Те знаят. Обадих им се...
- Ами ако не го намерим?
- Пийт ли? – поклатих глава в отговор „да”. – Ще го намерим, жив или мъртъв. За теб всичко бих направил, само за да си щастлива, сестричке!
- Джош? Защо се отдръпнахме? Бяхме толкова много близки... Какво стана?
- Не знам. Първо научих за чудовището в теб и се уплаших, тогава срещнах Пийт...
- Ти се страхуваш от мен?
- Има за какво да се страхувам! Не аз пребих брат си!
- Не бях аз!
- Беше точно ти, Аби.
Хвана ме натясно. Не отговорих. Не исках да споря с него. Наближавахме бензиностанция. Когато пристигнахме, с Кат се насочихме към малкото магазинче за хранителни продукти. Награбихме чипсове и какви ли не други неща.
- Къде ще отседнем тази вечер? Трябва да си взема душ и да се погледна в хубаво огледало! – оплака се Кат.
- Ей! Ще отседнем в някой мотел. – казах спокойно.
- Майка ми ми звъня над десет пъти. Сигурно е откачила.
- Нормално е! Да разбереш, че детето ти го няма през нощта...
- Е, да... Изключих си телефона. Няма да мога да си видя Фейсбука! Знаеш ли колко много рискувам в момента за теб? Оставих единствената си любов - компютъра! –засмя се.
- Компютърът ти е единствената ти любов? Мислех, че е Джош! – пошегувах се.
- Това, че ти не виждаш колко е секси брат ти, особено с тези мускули, очи, коса...
- Добре! – това беше твърде плашещо за мен. – Да си сменим местата?
- Искаш да си сменим местата? Боже! Да не си влюбена в Рон? – извика. Всички в магазина се обърнаха да ни зяпат. – Какво гледате? Не сте ли виждали приятелки да си викат? – изкрещя на хората.
- Не... Влюбването в Рон е равно на смъртна присъда! Много добре знаеш в кого съм...
- Да, да! – прекъсна ме. – Всички го разбрахме! Как издържаш на всичко това?
- Смисъл?
- Смисъл... ти си вещица, брат ти е вещер, голямата ти любов е ангел, семейството ти е разпаднато, а най-добрите ти приятели са откачени?
- Просто свикнах... Както прочетох в онази страничка във Фейсбук... Имаше един статус: „Започваш нещо ново, но не влагаш чувства. Не се привързваш, не ти пука особено. Всичко свършва. Не те боли и това, вече забравено "нищо" си остава в миналото.”
-  Ти да не си влагала чувства? Ако не беше влагала чувства, нямаше да се влюбиш в Пийт и досега щеше да си му помогнала да намери Мия, за да се отървеш от него, но ти забавяш нещата, за да си с него. Защото го обичаш! Разбра ли?
Поклатих глава в отговор на съгласие. Това беше истина. Наистина исках да прекарвам повече време с Пийт. Той ме допълваше и само тази негова приятелка ни разделяше. Разделяше нас. Ние бяхме едно цяло. Всичко ми се струваше толкова много нечестно. За първи път се бях влюбила по този начин. Всички го знаем. Постоянно мислите за него. Бихте направили всичко, за да сте заедно дори и за минута. Ревнувате, дори и от най-добрите приятели. Когато ви докосне, дъхът спира, не можете да си поемете въздух, целите ставате червени, усмихвате се глупаво, сърцето ви започва да се бунтува, крещейки „Целуни го”, но защо винаги слушаме мислите си? Да, точно тези мисли: „Ако не ми отвърне с любов, а с омраза?”, „Ако ме прати по дяволите?” или „ Пука ли му за мен?” Всички се отказваме в най-неподходящото  време. Това е смешно. И просто доказваме на всички колко сме слаби, крехки и лесно разрушими? Това е неприемливо! Стегнете се, по дяволите! Не е страшно! Вървете при този, когото обичате и просто го направете. Слушайте сърцето си! Ако не се получи по вашите очакванията, кажете „Майната ти!”! Не се отчайвайте, той не е бил за вас. Той не е единствения!

 

 

 

 

 

 

 

Глава 12

 

 

 

 

Минаха три дни, откакто започнахме да търсим Пийт. Всяка вечер отсядахме в различен мотел. Джош трябваше да ни прикрива с магия, защото аз, Кат и Рон бяхме пуснати за национално издирване. Супер! Трябваше да сменим номерата на колите. Прекарвахме си много весело. Това „бягство” беше най-добрата ни идея. Джош и Кат се бяха сближили доста. „Можеше да се получи нещо по-така.” - помислих си. Рон вече не беше изплашен от нас, даже доста се забавляваше. С него пътувахме в една кола. Беше голяма лудница.
- Пак си замислена! – бутна ме Рон.
Погледнах го. Той не ме погледна, тъй като не изпускаше пътя от погледа си.
- Да. Искаш ли да си починеш? – попитах го.
Пъстрите му очи се впериха в моите.
- Мислиш, че съм уморен?
- След осем часа път, мисля, че да!
- Минаха ли осем часа? Боже! Мисля, че съм малко гладен. Звънни на Кат и Рон.
- Махнахме СИМ картите. – почувствах се неловко.
- Какво? Сега как ще се обаждаме?
- Спокойно! Намали колата, те са зад нас!
Колата постепенно намаляваше скоростта си. Рон спря колата на една отбивка. Излязох, за да се поразтъпча. Беше невероятно чувство за краката ми, сякаш бях цял ден на обувки с много високи токове. Имах чувството, че летя. Облегнах се на колата и видях Рон да тича към горичката. Засмях се на висок глас. Той се обърна и ми показа доста неприлични знаци с пръстите на ръцете си. Засмях се още по-високо. Какво бях направила, за да имам такива готини приятели? Колата на Джош се приближаваше и приближаваше, докато не спря зад нас. Кат скокна от колата. Беше като малко превъзбудено кученце.
- Къде е Рон? – попита Джош.
- Из гората! – засмяхме се с Кат.
- Хей, Аби! Хайде двете да бъдем в една кола. – бързо каза Кат.
- Ъм.. добре. – зарадвах се.
Зарадвах се и то много. Исках да си побъбря с Кат за женски работи. Да поклюкарстваме и се да дракаме една с друга. Кат обичаше да се шегува с мен. В това беше най-добра. Кат беше от тези момичета, които дават любовни съвети и винаги беше необвързана. Тя беше влюбена в брат ми и вечно го преследваше, докато не се запознахме. Тогава тя започна да се движи с нас. Беше малко притеснителна... БЕШЕ! Сега не можеш да ú затвориш устата. Каквото ú е на сърцето, това ú е на устата. Това ми харесваше, защото винаги беше откровена с мен.
- Джош? Аз и Кат ще сме заедно. Ако има нещо свържи се с мен!
- Да се свържа?
„Да се свържа?” - това казах и на Пийт, когато ми пробута онази огромна книга в ръцете ми.
- Да... Както се свързах с Мия.
- Има мъничък проблем. – брат ми прехапа устни.
- Само не ми казвай, че не го умееш!
- Ще се опитам, ако има нещо, ти се свържи с мен. за всеки случай!
- Добре, добре! Ще взема картата при мен, става нали?
- Взимай я. Тя е твоята отговорност.
Взех картата от колата на Рон и я подадох на Кат. Имах ú голямо доверие.
- Кат ще извадиш ли храната от багажника? – попита я Джош.
- Разбира се. За вас винаги. –каза с усмивка.
„За вас винаги.”? Ти сериозно ли? Това звучеше като „За теб винаги, Джош.” Кат извади изстиналите сандвичи и ги стовари на капака на колата. Рон се появи и крещеше нещо. Спогледахме се.
- Качвайте се в колите! Полицейски коли наближават! – изкрещя, когато стигна до нас.
Раздадохме си сандвичите набързо. С Кат се качихме се качихме в колата на Джош. Решихме Кат да кара колата. Джош мина покрай нас и показа с пръст да внимаваме с колата. С Кат му се оплезихме. Кат започна да се смее. Това означаваше „Време е за шоу!” „Неее!” помислих си. Кат си сложи шапка и тъмни очила. После ми подаде кърпа за коса. След като я сложих и потеглихме.
- По-бързо, по-бързо! – виках.
- Успокой се! Не си извършила никакво престъпление! – измърмори Кат.
- Но се чувствам така. – засмях се.
Кат ме погледна и се ухили. После погледна към пътя, водещ към нищото. Въздъхнах и се облегнах назад. Мълчанието ни сполетя.
- Кога се случи всичко това? – Кат наруши тишината.
Не можех да ú отговоря или по-скоро не исках. Може би и двете. Прокарах пръсти през косата ми.
- Не знам... Просто всичко се случи изведнъж. – казах тихо.
- Стовари се като гръм от ясно небе. Дали ще повтаряме годината?
- В училище ли? Не, няма начин.
- Аби... – каза Кат и почака да и отговоря с „Какво?”, но и така не го направих. – Обещай ми да се върнем живи.
- Бих искала, но не мога да ти го обещая. Но въпреки това ще ти обещая да ви опазя. Завинаги!
- Завинаги! – лъчезарната ú усмивка се появи на лицето ú. – Ако не го намерим? Ако не намерим Пийт? Какво ще правим?
- Ще продължим да търсим Мия. Ще я намерим, каквото и да става! На всяка цена ще я намеря, Кат!
- Аби, Аби, Абриел! Намали темпото! Успокой се.
- Просто ти казвам, че ще намеря Мия.
- Ако Пийт я е освободил преди нас? Тогава какво?
- Той много добре знае, че няма да стоя със скръстени ръце, дори и да го няма. Мисля, че ще каже, ако... Спри, спри, спри! – изкрещях с цяло гърло.
Кат наби спирачки.
- Какво има? Какво става?
- Чуваш ли?
- Кое?
- Заслушай се!
- Какъв е този звук? Познат ми е!
Отворих врата на колата и излязох. Кат ме последва. Пискливият звук идваше 

отнякъде, но от къде? Кат погледна нагоре към небето и ме сръчка. Погледнах нагоре. Осмях се.
- Пийт! – извика Кат. – Пийт! – изкрещяхме заедно.
- Това е Пийт! Това трябва да е Пийт! – измърморих.
Трябваше да направя нещо, за да ни забележи.
- Извикай тъмната страна... – блъсна ме Кат.
- Не, не...
- Ще я предизвикам!
- НЕ! Няма да допусна да я предизвикаш, Кат. И сама мога да го направя.
Кат ме хвана за ръка и ме погледна с нейния поглед, казващ „Ще го направим заедно!” Стиснах силно ръката на Кат и тя набурсучи физиономията си. Очите ми почервеняха и започна да тече кръв от тях. Дългите ми нокти се впиха в плътта на Кат. Тя потрепна. Погледнах нагоре и изкрещях. Ушите ми заглъхнаха от силния звук от мен. Летящия човек, който оприличавахме на Пийт, бавно и сигурно падаше надолу. Кат се отскубна от мен и се втренчи в мен.
- Пийт идва! – зарадвах се.
- Не ми прилича да идва. Мисля, че пада.. Пада? Абриел! Ще се разбие..!
- Има опит... – започнах да се смея.
- Направи нещо. Хайде, по-бързо!
Мозъкът ми изключи. Единственото нещо, което бе в мислите ми, беше деня, в който го срещнах. Кръв, рани, болка, разкъсани дрехи. Всичко това ми пречеше да мисля. Кат ме удари по лицето. „Ауч!” помислих си.
- Защо ме удари?! – нервничих.
- За да се съвземеш! Спаси Пийт! Иначе ще спасяваш останалото от него!
„Останалото от него...” Извих ръце към Пийт. Но тогава нещо спря. Всичко изчезна. Абсолютно всичко. Всички чувства бяха се изпарили. Бях празна. Усетих болката на строполяващото ми се тяло. Чувах виковете на Кат. Усетих Рон как ме вдига от земята. Виждах Джош питащ „Какво става с Аби?” За един миг се чу едно силно туп. Погледнах за малко към ангела, който изглеждаше толкова познат. Беше Пийт. Но защо ми беше толкова много безразличен?
- Пийт? – промълвих.
Тогава изпаднах в безсъзнание.

 

 

 

                                                     * * *

 



- Аби, събуди се! – разтресе ме Кат.
Чувах я, но не можех да мръдна. Сякаш бях вързана.
- Абриел? Събуди се. Хайде, Аби!
Отворих очи. Светлината прободе очите ми. Извърнах бързо глава наляво. Започнах да усещам тялото си. Изпуках си пръстите на ръцете. Надигнах се бавно от леглото. Целия гръб ме болеше.
- Къде е Пийт? Къде е? – попитах сънено.
Но без отговор.
- Къде е? – нададох вик.
- В другата стая. В безсъзнание е. Не можем да го събудим. – каза внимателно Джош.
Закашлях се. Не можех да приема всичко това. Станах от леглото и се затичах до стаята, където лежеше Пийт. Облегнах се на стената. Гледката беше ужасяваща. Крилата му бяха начупени и намачкани. Сълзите напираха в очите ми. Пристъпих напред и клекнах до него.
-Пийт? Отвори очи. Моля те. – казах през сълзи.
Не се сдържах и се разплаках. Аз съм виновна. Трябваше аз да лежа вместо него, не той. Трябваше аз да понеса всичката тази болка.
- Моля те! Ще направя всичко! Само се събуди.
Разроших косата му. Погалих крилете му. Мекотата им беше изчезнала. Всичко беше точно като в началото, но не всичко. Преди не изпитвах толкова много болка, когато го погледнех. Преди не го обичах, а сега той бе смисъла на живота ми. Бавно поех дъх и избърсах сълзите си. Всичко това ми дойде в повече. Прекалено в повече. За момент ми се искаше да умра. Да не съществувам. Целунах Пийт по челото и седнах на леглото. Можех да го гледам с часове. Всичко ми изглеждаше нереално, сантиментално. Сякаш целият ми живот мина през очите ми. Винаги съм проклинала деня, в който срещнах Пийт, особено когато още не го познавах като човек. А сега... обичах този ден. Бях благодарна за това, че го срещнах. След забравата на родителите ми и брат ми, той ми бе като опора, като рамо, на което можех да поплача, когато си исках.
- Абриел, ставай... трябва да се махаме оттук! – Рон изскочи пред вратата.
- Какво? – надигнах се от леглото.
- Вещерите идват. Идват за теб и вероятно за Пийт. И може би за брат ти.
- Откъде знаеш?
- Джош получи нещо като видение. Или те са се свързали с него. Трябва да се махаме! Бързо!
- Ами Пийт? Тук ли ще го оставим? Ако го оставим тук, аз оставам! Трябва да го предпазя.
- Аз и Джош ще го вземем в моята кола. Няма да го оставим. Бъди спокойна.
Усмихнах му се и побързах да отида при Кат. Тя беше толкова много близо до Джош. Мога да кажа, че ревнувах, при това много. Тя го галеше по врата, докато той се мъчеше да си възвърне мислите, след като те се бяха свързали с него.
- Кат! Трябва да тръгваме!
- Сега ли? – измърмори.
- Да, слез долу и намери дневника. Вещерите търсят него.
Кат стана и побягна надолу.
- Джош? Нямаш бели очи нали?
- Моля? Не. – Погледна ме. - Няма нищо злобно в мен. – започна да се смее. – Просто те се свързаха с мен. Искат теб. Не мога да те загубя сега, Аби. Тъкмо си възвърнах доверието и обичта ти.
Замислих се. Наистина ли си бях възвърнала доверието си към него. Може би. Но обичта си към него никога не бях я изгубвала. Той ми беше брат. Ние сме една кръв. Как да загубя обичта си? Клекнах пред него и го хванах за лицето.
- Хей! Никога не си ме губил. Никога. Ти си ми брат. Всичко бих направила за теб. А сега ставай, че трябва да изчезваме от тук. Веднага.
Джош стана от леглото и двамата се запътихме към колите. Рон беше смъкнал някак си Пийт по стълбите. Гордеех се с него. Той обичаше да се прави на мощен тип и за пореден път доказа, че е такъв. Кат беше седнала на диванчето и държеше дневника в ръцете си. Огледах къщата.
- Между другото къде сме? – попитах.
- В изоставена горска хижа. Тук преди са идвали ловци да пренощуват.
Нищо не казах. Погледнах към Рон, който вече ме гледаше.
- Аз ще пътувам с Рон. – казах.
- Какво? – измънка той.
- После ще ти обясня. – оправдах се.
Хванах го за якето и го дръпнах да върви към колата. Рон нарами Пийт и излезе. Спрях се пред Кат и намигнах. Тя се осмя до уши и ми подаде дневника. Определено беше схванала какво става, за разлика от глупавото ми братче. Тръгнах след Рон. Той стоеше, облегнат на колата и си беше сложил слънчевите очила, които му стояха адски добре. Рон ги надигна нагоре и ме погледна със своя поглед, който винаги ме изнервяше, но по добрия начин.
- Ти сега какво? Ще ме сваляш ли? – погледнах го.
- Отиваме до бензиностанцията. Трябва да се упражнявам. Може да срещна някое маце.
Започнах да се смея високо. Смях се чак го сълзи.
- Този път ще кажа, че съм ти съпруга! Хайде скачай в колата. – бутнах го.
- Каза ли на Кат, че ще ги чакаме на бензиностанцията?
- Ъм... трябваше ли?
- Абииииии! – промърмори Рон и слезе от колата.
Радвам се, че не ме накара да отида да им кажа. Той винаги беше оправен човек и винаги знаеше какво да направи. Рон знаеше, че винаги бях готова да объркам нещо, както винаги, а след като научи, че съм вещица, беше по-убеден, че можех да объркам нещата още повече. Седнах в колата и сложих колана. Обърнах се назад, за да видя как е Пийт.
- Пийт? Можеш ли да ме чуеш? Направи нещо! Моля те.
„Любовта наистина не струва!” - това е реплика от сериала „Дневниците на вампира”. И понякога е вярно. Да се бориш, за да спасиш любовта си или за това, което е останало от нея и накрая всичко да се разруши. Всичките усилия, всичките сълзи, всички сили просто отиват на вятъра. В момент като този, в който гледаш как любовта на живота ти си заминава с всеки изминал ден, с всяка изминала минута, с всяка изминала секунда. Любовта наистина не струва.
- Не можеш да си го избиеш от главата, нали? – настани се Рон зад волана.
- Толкова много ли си личи? – облегнах се назад.
- Според теб? – бутна ме с рамо. – Кажи ми сега какво става?
- Смисъл?
- Кат винаги иска да е с теб в една кола, както и ти. Защо сега си с мен?
- Момчета. Не виждаш ли, че нещо става между Кат и Джош?
-Не съм се замислял. Той винаги говори за нея, но си мислех, че е от чисто приятелство... Кат и Джош... това е сензация... – започна да се смее.
- Не са толкова зле, когато са заедно! Даже мисля, че са сладки.
- Сладки, сладки, колко да са сладки! Кат е лигла, а Джош мрази лиглите. Помисли си какво ще стане.
- Стига! Ти си песимист! Искам аз да карам. Може ли?
- Охооо... Не, не.. Ти да караш моята кола. Забрави!
- Защо? Ти знаеш, че съм много добра в шофирането.
- Добра си, но откакто си вещица за мен вече не си добра. Ако на злата ти сила ú скимне да дойде? Баам! Навсякъде светлина и „Бум!” ще катастрофираме!
- Ти и твоите обяснения! Това е дискриминация! Делиш ме от хората. Това, че съм вещица не значи, че нямам и капчица човещина в себе си.
- Както и да е. Джош и Кат се качиха в колата. Трябва да тръгваме!

© Crystal Reign Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??