Седефчо беше останал кръгло сираче в катуна на Мечкарите. Мръсно и чорлаво, то минаваше от каруца на каруца всеки ден, за да събира от остатъците  храна,  от наялите се вече цигани. Имаше и милостиви сред тях и понякога го канеха да сподели от храната им, но имаше и такива, които вместо храна, го даряваха щедро с ритници. Майка му беше умряла при раждането на сестричката му, която живя  цели два дни, а после и тя последва майка си. Баща му пък беше разкъсан от освиреп

яла мечка, чиито мечета се беше опитал да открадне, за да поднови остарялата си вече мецана. Благодарение на тях изкарваха прехраната си, учейки ги да танцуват и да изпълняват разни номера, още докато бяха малки мечета. Целият катун беше известен с това. Малката каруца, която семейството му притежаваше беше присвоена веднага, след смъртта на родителите му от водача на катуна Михал, който ни най-малко се интересуваше от по-нататъшната съдба на Седефчо. Беше злобен и алчен циганин и му бе все тая дали малкото цигане щеше да оцелее или не. Когато извършваха дългите и уморителни преходи, минавайки от едно населено място на друго, малкото сираче се возеше отзад на стърчишката на каруцата, която си набелязваше още от вечерта. Единственото наследство, което бранеше като очите си, беше една малка гъдулка, с която не се разделяше и която беше  останала още от времето на дядо му, чийто талант и то беше наследило. Имаше и много изразително, дяволито лице, което често разкривяваше в най-различни гримаси и така разсмиваше всички. Понякога, когато възрастните цигани бяха изкарали повечко пари и за алкохол, го викаха покрай огньовете, за да ги забавлява. Отначало всички се запревиваха от смях на веселите и закачливи песни на сирачето, докато гъдулката не засвиреше онези тъжните, за тягостната съдба на катунарите, които нямаха постоянен дом и храна. Умееше то, умееше Седефчо да пресъздава с песните си всичко онова, което тия клети хора изживяваха ден и нощ, години наред, поколение след поколение. Много им бяха скъпи на сърцето тия песни, те бяха тяхната единствена, съхранена история и може би това ги караше с по едно око да понаглеждат сирачето дали се навърта около тях. Все пак беше тяхна кръв и колкото и да бяха оскотели те се опитваха от време на време да си поразпределят опеката над него.

   Има обаче нещастието Седефчо да се влюби в дъщерята на водача на катуна. Като малък все подтичваше след нея да си играят и това не се набиваше много на очи, но сега, когато поотрасна я задиряше все по-често с поглед. Това от своя страна даваше повод на баща й да го пердаши все по-здраво, което само озлобяваше малкият. Преди, ако поотнасяше някоя друга плесница, сега по-често ядеше пердах от колана на злобния главатар.

-         Избий си я от главата! – крещеше му той. – Тя е вече обещана!

   Тия думи се забиваха като кама все по-дълбоко и по-дълбоко в раненото и без това сърце на Седефчо. Кама, която по-късно той заби в сърцето на водача, без дори да се подвоуми. Отначало не вярваше, че изгората му е обещана другиму. В детските му очи плуваха цветни картини на светлото му бъдеще с красивата Мара, с децата им, мечките и собствен катун и всеки ден кроеше планове за това, как щеше да я отведе далече от тук. Затова и не повярва на очите си, когато видя други да я отвеждат далече от погледа му, от сърцето му. Надигна се спотаяваната с годините злоба и омраза у Седефчо. Надигна се, та чак го заслепи. Измъкна със светкавична бързина камата от пояса си и с всичка сила я заби право в сърцето на Михаля, чак до дръжката. Скочиха ония ми ти свирепи цигани, имаха страх от Михаля, па макар и храчещ вече кръв. Седефчо в бързината успя само да грабне скъпоценната си гъдулка и да избяга в гората, без да се обръща. Знаеше, че няма да се намери такъв, който да го последва, за да му отмъстят за смъртта на водача, защото всички и без това го мразеха до смърт, но място за него в катуна повече нямаше.

   Следващите дни и месеци за отлъчения от катуна циганин бяха много тежки и трудни. На няколко пъти се разминаваше на косъм със смъртта. Гладен, мършав и недоспал, Седефчо трябваше да се бори за живота си, но този път съвсем сам. Ако до преди убийството, което извърши, остатъците от чуждата трапеза му стигаха, за да залъжи глада си, сега той нямаше и трохи. Шипки, дренки, диви круши и гъби съставяха седмичното му оскъдно меню, а много често заспиваше и гладен, доколкото му позволяваше това празния му стомах. Много рядко успяваше да хване някой див заек и тогава се нахвърляше освирепял да къса направо от суровото месо. Беше съвсем подивял, сам и гладен, изтерзан.

   Един ден се беше покатерил върху едно високо дърво, за да се опита да поспи малко, тъй като падналият сняг беше принудил глутницата вълци да побеснее от глад и да преследват всичко, което мърдаше, карайки го преди това да настръхне от злокобния им вой. Тъкмо беше успял да задреме, когато някакво ръмжене го накара да се сепне. Едно малко мече се опитваше да се покатери върху дървото, а ръмженето му като че ли наподобяваше на плач. Когато обаче видя покатерилият се преди него Седефчо, се спря по средата и за миг се зачуди  дали да продължи. Току до него вече започна отново да ръмжи, сякаш му се жалваше. Постоя така малко и тръгна да се спуска надолу. Тупна долу на земята, насочи муцунката си към Седефчо, издавайки отново онзи жален звук. Сви се сърцето на циганчето от тоя рев и започна и той да слиза надолу, без много, много да му мисли. Мечето беше много малко, почти бебе. То тикна влажната си муцунка към ръката на Седефчо и тръгна напред, все едно го канеше да го последва. Какво ли го бе накарало да напусне убежището си по това време. Тръгна след него. Мечето тичаше напред, а Седефчо зад него подтичваше. Не след дълго стигнаха до една широка поляна, която беше отъпкана от множество човешки и животински стъпки. Имаше и кръв. Мечето започна жално да реве. За човек, който години наред беше живял с тези животни, езикът им вече му беше познат. Мечето беше загубило майка си. Личеше си, че бракониерите я бяха изкарали насила от бърлогата й, с помощта на кучетата. За ги отклони от малкото, тя беше стигнала до тук, където беше загубила живота си. Нерадостна беше съдбата на дивите животни, безмилостно изтребвани от бракониерите, било заради месото, било заради кожата си, а често пъти, за да си начеше крастата някой келеш.

   Какво могат да направят две осиротели души, освен да станат най-добри приятели и в добро и в зло. Така през следващите дни Седефчо нито за миг не изпускаше мечето от погледа си, а то пък не се отделяше от цигането дори за кратко. В него то беше познало едно самотно като неговото сърце, търсещо дружинка в тези тежки времена. Сякаш беше припознало убитата си майчица. През деня обикаляха гората, в търсене на прехрана, помагаха си взаимно с каквото могат, играеха си, боричкаха се, а през нощите се топлеха с допрените си едно до друго тела. Странна бе понякога Природата с хилядите си проявления и чудатости. Често Седефчо свиреше на гъдулката си, а мечето го гледаше тъжно и издаваше гърлени звуци. Нямаше нужда тук от словесен израз на дълбоката взаимна привързаност между тях. Обединяваше ги голямата им мъка и общата им съдба.

   Така минаваха дните им. Дотолкова бяха свикнали един с друг, че дългото отсъствие на единия, караше другия да застава нащрек. Седефчо вече се виждаше с порасналото мече да обикаля по селата, изпълнявайки разни номера, на които полека-лека беше започнал да го учи. В мечтите му заплуваха отново онези позабравени картини, в които с любимата си, с децата си и със собствения катун обикаляха от село на село, печелейки много пари. Не се беше отказал от това, щеше да намери Мара, да я отвлече и да заживеят щастливо. Така си представяше светлото бъдеще, връщайки се с уловената плячка, от единия от многото капани, които беше заложил из цялата гора. Мислите му бяха прекъснати от бесния кучешки лай, който се носеше отнякъде. От страх Седефчо се скри в храстите, без да може да разсъждава трезво. Поостана така, после се изправи, за да прецени дали опасността беше преминала. Изведнъж една грозна мисъл разцепи страха  за собствената му кожа на две. Мечето?! Втурна се цигането, забравило и улова, и убийството, и себе си. Тичаше толкова силно, сякаш живота му зависеше от това. Видя я! Поляната. Поляната, на която майката на мечето беше загубила живота си, а сега и то. И същите онези зверове в човешка кожа, които не уважаваха природните закони, не уважаваха никого.

   Всичко свърши в този миг за Седефчо. С бъдещето му беше свършено. С другарчето му също. Не можеше вече да плаче. Сълзите му бяха свършили там, в катуна, заедно със смъртта на майка му и баща му. Легна по очи и пожела собствената си смърт. Тя, повиканата, не се забави дълго. Гладен до смърт и уморен, Седефчо беше заспал един ден, прегърнал гъдулката си в една снежна пряспа, за да прегърне малко по-късно и мечето. Единственият му приятел.