СЕДЕМ ЧАСА ВЕЧЕРТА

 - Какво ти е? - пита тя.
 - Уморен съм.
 Часът е седем. Навън вече е тъмно. В кристалната чернота на прозореца виждам отражението на булеварда. Десетки  фарове на коли в едната, десетки задни стопове и габарити в обратната посока плуват безшумно. Достатъчно далече съм от тях, за да не се чува нито звук.
 - Искаш ли кафе?
 - Не.
 - Да ти разкажа ли какво ми се случи днес?
 - Разкажи.
 - Професор Попов ме извика, мислех че е за дисертацията. А той ми заяви, че съм правела интриги по негов адрес. Казал му човек от нашата катедра. Представяш ли си!...Да пусна ли радиото?
 - Ако искаш, го пусни.
 - Аз разбира се, не му останах длъжна и веднага...
 Утре можело да вали дъжд, а по високите полета сняг. Щял да духа умерен северозападен вятър. Темепературите под нормалните за...
 -...нали е много смешно?...
 - Кое?
 - Ти не ме слушаш!
 - Извинявай. Уморен съм. Но ти разказвай.
 - Случило ли се е нещо?...Да легна ли до теб?
 - Да.
 Прегръщам я през рамо. Сега вече двамата гледаме отразените светлини на преминаващите коли. "Саддам Хюсеин заяви, че неверниците няма да напуснат живи..." Спускам нажежените си клепачи."А сега да послушаме музика."
 - Как мина денят?
 - Нищо интересно.
 - Още ли сте на обекта зад болницата?... Сигурно ти е много тежко. Знаеш ли какво си мисля? Ако искаш можеш да напуснеш. Ще живеем с моята заплата докато си намериш свястна работа. Не можеш да мъкнеш тухли с твоята ръка. Боли ли те?
 - Не.
 - Съвсем сериозно ти казвам. Още утре отиваш при шефа на фирмата и си подаваш молбата. Можеш да опиташ в издателството на Юлия. Знам, че ти е неприятна, но е десет пъти по-добре от мъкненето на кофи с разтвор. Пък и ще я виждаш рядко, само когато вземаш и когато предаваш преводите.
 - Сега печеля добре.
 - А ръката ти? Не мога да гледам как се съсипваш. Там ще забравиш немския. Както искаш, аз те обичам всякакъв, знам че сега моментът е такъв, че ти се приспособяваш трудно, разбирам те. Не се притеснявай. Животът е пред нас.
 - Искаш ли да си направим дете?
 - Как да не искам, много искам. И това ще стане. Разбира се, че ще стане. Майка ми предложи да отидем при тях, за нас ще има две стаи, едната за бебето, другата за нас двамата.
 - Те са много свестни хора.
 - Влюбена съм в тях. Казах и, че няма да искаш, че имаме още много време, цял живот. Женени сме само от две години.
     Постепенно контрастът на отражението се разваля. Разминаващите се потоци от фарове и задни светлини се размазват и помътнявят. Това е  дъждът. Дочувам лекото потракване на капките върху ламаринения обков на перваза. Съвсем скоро картината се размива до неузнаваемост. Вече се виждат тънките струики вода, стичаща се по външното стъкло.
Въпреки че в стаята не е студено, неволно настръхвам.
 - Искаш ли да го набия?
 - Кой да набиеш?
 - Твоят професор. Да отида в университета и да го напердаша.
 - Ха-ха-ха!... Представям си какъв фурор ще предизивикаш! Представям си го и него: с разкървавен нос, с хриптящ  от ужас глас! Страшна картинка ще бъде!
 Смее се. Когато се смее, трепери цялото и тяло. С всичко е така. Винаги се отдава цялата, без остатък.
 - Ако искаш още утре го посещавам. В приемното му време.
 - Стига, стига, ще ме умориш от смях... Знаеш ли, той ме харесва и затова ги прави тези неща. Преди десетина години сам написал анонимно писмо до шефа на катедрата. Че бил видян с колежка от Университета. За да си направи реклама на сваляч, представяш ли си!...
 Болката започва да утихва, става не толкова пареща. Сега ме боли само китката. Леко, глухо. Какво е това?... Шопен. Концерт за пиано и оркестър… Вълни, които се издигат, после бавно се спускат. Разливат се. После следващата, тя поглъща предишната, разлива се...
Това е прилив. Романтичната Душа. Оголена и свръх сетивна. Креативна. Част от Цялото, част от Световния Дух.
      - Заспа ли?
 - Не, болят ме очите.
 - Да не си болен?
 - Не съм. Нали ти казах - уморен съм.

1991