19.03.2010 г., 16:13 ч.

Седмото измерение (увод 2) 

  Проза » Фантастика и фентъзи
753 0 0
6 мин за четене

Линк към първа част от предисторията:

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=205662



   Още предистория

  Десетото измерение. Новониколаевск (Новосибирск), Русия. Зимата на 1894 година. Бе изминала едва година от официалното създаване на селището. Все още то нямаше статут на град и неговите жители трябваше да изчакат едно десетилетие, за да се случи това. Но в този мразовит ноемврийски ден предстоеше да се случи най-значимото събитие в човешката история. Цялото внимание на руснаците бе насочена към строежа на транссибирската магистрала, че това, което се случи само на броени километри от техния град, остана скрито за почти всички. Грозните черни облаци бяха заприщили слънцето и неговите лъчи от два месеца не бяха достигали до земята. Но този ден беше по-мрачен от всички други. Нямаше дъжд, нямаше светкавици, но постоянно нещо гърмеше горе в небето, което караше и най-смелите да се стреснат. И ето, че най-накрая се случи! На 30 километра северно от Новониколаевск мощна светлина огря небето и разгони облаците. Нещо величествено започна бавно да се спуска към земята. Нещо дивно и страховито, дошло от друг свят. Диаметъра му достигаше два километра, а височината – до сто метра. Обекта бавно приближаваше земята и след броени минути достигна целта си. В следващите два дни нямаше никаква активност, но на третия ден по-малки обекти се отделиха от него и излетяха в неизвестни посоки.

      Париж – октомври 1914 година. Конрад стоеше замислен в старата си квартира в покрайнините на френската столица и гледаше прииждащите бежанци. През последните два месеца града се напълни с тях. Немците бяха само на двадесетина километра от града и Конрад знаеше какво ще се случи. Той можеше само за броени секунди да спаси града, но политиката на неговия народ бе да не се меси по никакъв начин в живота на хората, защото „те трябвало сами да градят своята история“. „По дяволите! – мислеше си Конрад. – Защо изобщо ни трябваше да идваме на тази планета, след като ще ги оставим да се избият заради трима луди?“ Той знаеше какво ще се случи, защото единствен бе нарушил правилата. Бе отишъл няколко години напред и бе станал свидетел на най-голямата трагедия в човешката история. Всичко това щеше да завърши със смъртта на шейсет милиона земляни и на по-голямата част от неговия народ. Врага вече чукаше на вратата, а Конрад трябваше да стои и гледа безучастно. Нямаше как да изпрати цял Париж в друго измерение, без Висшите да не разберат за това. А ако Те разберат, че той се е намесил и то по такъв начин, Десетте измерения щяха да му се сторят тесни. В следващите няколко дни правителството на Франция бе евакуирано в Бордо, а столицата претърпя тежки бомбардировки. Конрад няколко пъти призоваваше на Висшия съвет да бъдат взети някакви мерки, но политиката им бе желязна – хората трябва сами да се справят с тежката си съдба. Той реши, че няма да бъде повече част от всичко това и напусна това измерение. Това разгневи Висшите и те пратиха палачи по петите му. Не след дълго Конрад бе заловен в Седмото измерение, паметта му заличена и палачите го изпратиха в Царството на мъртвите – Петото измерение.

        Берлин – май 1945 година. Жуков гледаше снизходително Кайтел и сякаш искаше да изкрещи: „На ви нацистки копелета! Върнахме ли ви го? И то с лихвите! Половин век сега ще плащате за това, което причинихте на човечеството и на моя народ!“ Искаше да го изкрещи, но не го направи. Сърцето му направо запя след като го видя как с неприязън подписваше втория документ на капитулация на нацистка Германия. Този ден Жуков преливаше от гордост. Той си спомни за далечната 1918 година, когато Висшите го изпратиха на служба в Червената армия. Спомни си за бунта в Антонов, за японското нашествие от 1939 година, спомни си за обсадата на Сталинград, за битката при Москва. Той никога не се бе чувствал толкова горд, колкото днес. Той осъзнаваше, че бе първия анубигамец, който официално се намеси в човешката история и изведе Съветския съюз до успех. Никой от генералния щаб и не подозираше за неговия истински произход, но и така трябваше. Пришълците бяха принудени да се намесят по някакъв начин в двете световни войни, защото в тях загинаха над деветдесет процента от техния народ. Сега те разбираха своята грешка и си спомняха за Конрад, но вече бе късно. Съветският маршал се отдалечи с бавна крачка от фелдмаршал Вилхелм Кайтел. Предстоеше му да получи своята награда за добре свършената работа. Няколко години по-късно Висшите щяха да го освободят от Служба на Анубигама, да му дадат български паспорт и да му осигурят жилище в град Пловдив, България – на него, баща му и майка му. Георгий Жуков с радост се разделяше със съветското си име и го заменяше с българското Георги Тодоров Живков.


Април, 1961 година. Света отново бе вперил очи в Съветския съюз, но този път повода беше най-великото постижение на човека до този момент. Висшите също бяха вперели очи в това събитие и се гордееха с човечеството. Юрий Гагарин се превръщаше в най-популярната личност на десетилетието. Восток 1 с гръм се отдели от земята и бавно пое своя път към висините. На този ден Висшите взеха решение, че мисията им на Земята е към своя край и до началото на третото хилядолетие те ще трябва да се върнат вкъщи. Взеха решение, че до тогава ще могат да опознаят останалите девет земни измерения. На този ден в техния народ на бял свят се появиха девет бебета. Тринайсет години по-късно именно те бяха изпратени в останалите девет измерения. За Седмото замина малкия анубигамец с руски паспорт Иля Муромец. Пред него се разкри един изцяло нов и митичен свят, носещ името Арда.

Пловдив, април 1987 година. Георги Тодоров Живков отдавна бе свикнал с новия си живот, че напълно се бе отдал на човешките пороци. Но тази пролет живота го изненада по особено приятен начин. Той се запозна с Мария и между тях пламна безумна любов. Година по-късно – на 1-ви май им се роди момче и му дадоха името Мирослав. След още една година – на 4-ти юни им се роди момиче, което нарекоха Галина. Някъде по това време в същия град се роди още едно дете. В навечерието на 1989-та на бял свят се появи Силвия – едно напълно човешко дете, на което бяха отредени велики дела. И докато Миро и Галя заживяха с родителите си в София, Силвия заживя с техните в село Катуница – на дванайсет километра от Пловдив. Нейни съседи бяха бащата и майката на някогашния съветски маршал Жуков, понастоящем – чичо Гошо от София.

© Антон Городецки Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??