Целият ни род смяташе чичо ми за странна птица. Не го казваха директно, но по роднински събирания говореха за него полугласно и с известно снизхождение, както се говори за човек, който не е съвсем с всичкия си.
Беше часовникар и живееше сам. Когато бях малък, често се отбивах в ателието му, харесваше ми атмосферата там, свързвах я с нещо приказно, фантазно, вероятно заради купищата тиктакащи часовници наоколо, които сякаш придаваха някакво по-особено значение на отминаващото време. А също и заради историите, които обичаше да ми разказва. Твърдеше, че всеки часовник си има минало, което той винаги беше готов да сподели с мен.
Хората казваха за него, че има златни ръце, и наистина имаше голяма клиентела, все него търсеха за поправка на часовници. Но той никога не употребяваше тази дума – казваше, че им връща живота, като че ли бяха живи същества. Изобщо, намирах го за много колоритен човек и май аз единствен от всички роднини общувах по-отблизо с него.
Когато поотраснах, все по-малко време намирах за него, а след като завърших, започнах работа в друг град, устроих се там и съвсем го забравих. Той обаче явно не ме беше забравил, защото беше помолил баща ми да ми предаде, че иска да се видим колкото е възможно по-скоро. Не беше споменал подробности, но баща ми предполагаше, че иска да се сбогува, бил на края на силите си, а аз все още си оставах най-близкият му човек, изглежда. Не бях в състояние да не откликна на молбата му и при първа възможност го посетих в ателието.
Всичко беше както го помнех от дете, сякаш беше консервирано във времето, само той беше много, много остарял. Може би защото животът му бе преминал под акомпанимента на това непрестанно тиктакане, този ритъм на неизменно отлитащото време бе наложил своя отпечатък върху него, помислих си.
И все пак очите му грееха с жизненост, която изглеждаше направо несъвместима със състареното му лице. Зарадва ми се много, каза, че ме чакал с огромно нетърпение и ме заразпитва как живея, но само така, от любезност. Личеше си, че умът му е някъде другаде. Аз на свой ред се поинтересувах как е, извиних се, че толкова отдавна не съм го навестявал, и докато оглеждах познатата обстановка, забелязах нещо наистина впечатляващо. Беше голям стенен часовник, така съвършено изработен, че изглеждаше като непипнат от човешка ръка. Не бях специалист, но тази вещ създаваше впечатлението за нещо наистина много ценно и уникално.
Чичо ми забеляза интереса, с който разглеждах часовника, и ми каза, че точно заради него ме е повикал.
- Наистина е прекрасен и е уникат – потвърди той, и спомена името на известен майстор, чието дело била тази фина изработка. Помислих, че ще се увлече и ще ми заразказва надълго и широко за въпросния прочут часовникар и неговите вълшебни ръце, но той допълни – "Само че за мен истинската му стойност се крие другаде. Историята на този часовник е историята на една любов."
Аха, помислих си, сега явно ще трябва да изслушам една от неговите красиви приказки, както едно време, когато бях любознателно дете, зяпнало го прехласнато от поредната история. Вероятно за него винаги щях да си остана онова дете, с което единствено споделяше своя свят, така че приготвих се търпеливо да го изслушам.
- За първи път го видях, когато ме помолиха да отида в дома на фабриканта – започна той. – Млад бях тогава, но хората вече знаеха за майсторлъка ми и ме препоръчали. Не се наложи да правя кой знае какво – само го почистих, защото още тогава той беше стар, беше работил твърде дълго без поддръжка. Не се бях докосвал до нещо толкова красиво и бях наистина развълнуван, но много повече се развълнувах, когато се появи тя, дъщеря му. Когато я видях, дори забравих за какво съм там, напълно изгубих ума си. Мисля, че на това му казват любов от пръв поглед. От как я зърнах, все беше пред очите ми, мислех за нея дори насън. Никога не бях изпитвал нещо подобно и когато разбрах, че тя споделя чувствата ми, бях най-щастливия човек на земята.
Любовта ни беше обречена, разбира се, какво можех да й предложа аз, бедния часовникар. Знаех го, тя също го знаеше, но не можехме да се откъснем един от друг, привличахме се като два магнита.
Това продължи докато баща й не разбра. Престанахме да се виждаме, а след време научих, че й намерил подходящ годеник. Болен бях, твърде дълго и тежко боледувах не само заради изгубената си любов, а и защото разбрах, че е нещастна с мъжа до себе си. Знаеш, хората говорят, а те бяха известна двойка в града.
Един ден видях некролога й, починала при раждането. Тогава като че ли и аз умрях. Времето си минаваше, а аз си давах сметка, че просто съществувам, без да съм жив, като че ли с нейния край живота ми бе изгубил смисъла си. Странно, защото си мислех, че съм се научил да живея без нея, но явно има някои неща, пред които и времето, и хората сме еднакво безсилни.
Толкова часовници минаха през ръцете ми оттогава, че със затворени очи можех да ги усетя и да ги съживя. Само дето себе си не можех.
Един ден синът ù ми докара часовника. Искаше да се отърве от него, беше спрял да работи а и им заемал много място. На безценица ми го продаде, не знаеше истинската му стойност. Не можех да повярвам на очите си, сякаш виждах нея, сякаш нея усещах след толкова години. Не се отделих от него, докато не усетих първия трепет на механизмите му. Сякаш чух нейното сърце да затуптява и си помислих, че съм си я върнал отново.
И тя наистина дойде, същата нощ, точно в дванайсет. Погледна ме както някога, усмихна се и ме поведе. Показа ми своя свят, позволи ми да стана част от него, събуди ме за живот. Всяка нощ без изключение аз тръгвах с нея, а призори се връщахме отново и тя си отиваше. Молех я да не ме напуска, но тя ми показваше часовника и разбирах, че щом стрелките покажат отредения час, трябва да се разделим.
Тогава се досетих какво да направя. Трябваше да намеря начин да спра времето, което този часовник отмерва, за да си я запазя завинаги. И го направих, макар това да беше най-трудното нещо в живота ми.
Виждаш, че сега работи, нали? Но тази нощ, секунда след последния дванайсети удар, ще спре завинаги. И аз ще остана с нея. За това те повиках, момчето ми. Исках да се сбогуваме...
Тръгнах си напълно объркан от тази история, наистина не знаех какво да мисля. Реших, че старият ми чичо наистина не е добре, може би предусещаше края си и това беше неговият начин да предупреди за това. А може и роднините да бяха прави – може някъде нещо в собствените му механизми да се беше объркало. Но така или иначе това вече нямаше особено значение, явно човекът бе стигнал края на житейския си път.
Все пак на другата сутрин реших да мина през ателието, това негово сбогуване не ми даваше мира. Не се учудих особено, когато го намерих заспал завинаги, с едва доловима усмивка, която показваше, че краят му е бил лек.
После изведнъж се сетих и погледнах часовника. Беше спрял секунда след дванайсет. И си помислих, учудващо и за мен самия, че може би това не е краят за него, а началото.