Село на римски път - 5.4.

4.
Гражданите си заминаха. Откараха и труповете на убитите – за аутопсия. На третия ден ги докараха и цялото село в един час се изсипа на малкото гробище. Положиха всеки при неговия род, но опелото стана едно – така и така гробовете бяха един до друг, деляха ги някакви метри…
Убитият пришелец не докараха от града. Пък и кому би притрябвал тук…
Корчо също се върна. Той упорито твърдеше, че е стрелял във въздуха, но експертизата доказа, че неговата пушка е пратила куршума към гърдите на нападателя. Обаче, Минчев ходи в прокуратурата, срещна се с областния прокурор, говори със следователите, повече от два часа беседва с адвоката на съселянина си…
И разрешиха Корчо да се върне в селото. Тезата на Минчев беше ясна – седели си двамата приятели, нахлули в имота някакви бандити, те ги предупредили да се махат, ония стреляли, а Корчо, стреснат от смъртта на Найден, гръмнал напосоки. Само че убитият беше паднал посред двора му – на негов имот. И не беше убит невинен, а се оказваше нападател, въоръжен, готов да убива… Така че Корчо действал в условия на неизбежна самоотбрана…
„Абе, ще видим…“ – рекъл прокурорът, обаче пуснал Корчо под гаранция, Минчев веднага изтеглил от банката тия хиляда лева и двамата се прибраха заедно…
Корчо от тоя ден стоеше в къщи, не се показваше никъде. А жена му излизаше само за хляб и бира. Което не беше добре – досега Корчо пийваше много рядко, само на някой празник, и то ако го почерпят…
В петък Минчев се появи рано пред кръчмата и взе да си шепне с тоя и оня. Каза нещо на Кръстев, после викна за малко Мешо, тихо говори с кака Ирина и Пармаков, проследи внимателно разговарящите Кръстев и Киро, накрая извика „за малко“  Коста и Дойно…
А после всички те тръгнаха по един, по двама към читалището. Хората забелязаха маневрите, но не се изненадаха. Ясно беше, че негласният съвет ще обсъжда ситуацията. И много шум не е нужен…
Не се учудиха и когато Корчо се зададе по горната улика, поздрави и тръгна надолу. Сигурно го викаха – затова и жена му набързо взе някои неща от магазина и не остана да поприказва с жените…
-    Ами това сме – рече Минчев, когато Корчо влезе в стаята му – Алексата го няма, Найден го няма…
-    Лека им пръст! – каза кака Ирина и стана. Останалите също се надигнаха, някои се прекръстиха, други загледаха съсредоточено пода…
Минчев се прокашля след малко:
-    Мъртвите са при Бога, но ние оставаме тук. С проблема – ония убийци са си там. И със сигурност готвят ново нападение…
-    Готвят, я… - прекъсна го Мешо – Ние, таковата…
Милко видя объркването му и продължи:
-    Бе, казвай, бате, все наши сме… Ходихме снощи до Кадъкьой…
-    Добре де – пое пак Мешо – Бяхме на разузнаване, значи. Аз си увих главата с шал, минах през селото, даже на два пъти поздравих патрулните…
Кръстев се надигна чак:
-    Патрулни?
-    Именно, даскале… Два патрула срещнах. С автомати – и калашници, и някакви по-модерни видях. По трима души. Ама не ме разпознаха като чужд, само се поздравихме…
-    Ти си за убиване – викна Минчев – Ние се чудим как да измъкнем Корчо от кашата…
Милко си беше по-хладнокръвен, та хвана братовчеда си за ръката и го накара да седне. После стана от стола и огледа смаяните селяни:
-    Кашата тепърва почва. Мешо е чул някои неща… Кажи сега… Ама спокойната…
-    Сега, кмете, ще ти се изправи перушината! – рече Мешо – Чух някои разговори, видях едни джипове, забелязах при тяхната управа стоварени зелени сандъци… Направо – тия пак ще нападат. Ама тоя път няма да е само да видят или да грабнат нещо. По сандъците пишеше какви са, разбрах, че са за патрони и гранати… Кмете, с тия работи може рота да въоръжиш…
-    А ние сме с ловджийски пушки… - отрони тихо Дойно…
Настъпи тишина. После взеха да се споглеждат. И Пармаков най-сетне каза:
-    Да се спасяваме, а?
Всички умълчани се загледаха един в друг…
-    И къде да идем? – попита Корчо – При сина и щерката е далече, в града няма къде…
После Минчев стана:
-    Ще се оставим ли?
 Никой не се обади, но вече го гледаха решително.
-    Аз не мърдам от тук – каза Киро – Ей го гробището, кому да ги оставя моите…
Другите мълчаха, но очите им говореха повече от ясно. Даже кака Ирина свиваше юмруци ядно. Пармаков, който беше от Пловдив и нямаше близки тук, обобщи мненията:
-    Кмете, този път ще ги спрем. Трябва да им се покаже кои сме. И, понеже държавата май не може… Ние ще сме…
Кръстев стана.
-    В казарма всички сме ходили. Поне половината са ловци. Имаме с какво да ги затрудним гаджалите. Ще побягнат, тия на смърт не се бият… Само дето оръжието…
-    И жените – отряза Мешо – Която иска – веднага да заминава. Повече ще ни пречат…
-    За жените – те сами ще решават – намеси се Минчев – а за оръжието…
И взе големия електрически фенер от масата.
-    Да вървим…