- Вкусен, топъл бял хлебец от фурната, разкошно бухнал сочен козунак със захар, без нищо отгоре или с някакви ядки, ммм.. Това са бедрата ми, как ми иде да ги похапна, ако можех… - бълнуваше насън дебеланата на отрудения селски човек Митьо, дори по нощите не му даваше мира с безкрайните си желания за храна, която едва им стигаше заради нея, а детето им гладуваше.. Митьо отдавна караше на вода, мед и плодовете и зеленчуците, които имаха благорадение на Бог, защото Митьо никога не се беше трудил за тези божи дарове, а пак ги получаваше незнайно как от земята.Трудеше се само при чуждите хора и те му плащаха колкото да не умре от глад детето му, за него знаеха, че ще се оправи някак, но се чудеха как ще изхрани ламята, която държеше вкъщи. Четиридесетгодишната дебелана Дара, която освен да яде когато и каквото успее да открадне от хората в селото, я парите им, я обяда им, друго не умееше. Хората бяха пропищели от нея от години, но каквото и да правеха те и мъжът й, полза нямаше. Горкото им дете! Все гладно ходи, милото.. При двама живи родители, е сякаш сираче без майка и кадърен баща, който да я натири някъде тая лудата! Нареждаха жените от селото.
- Стига си циврила, ма! Като ти отвъртя един по дебелата физиономия, ще я сплескам! Ще имаш да ядеш и палачинки! - изкрещя грубо веднъж на обяд петдесетгодишният нисък отруден човечец Митьо с нараненото си и грубо лице и грозното си изцапано и скъсано работно облекло.
- Не умееш да готвиш, не переш, а само крадеш, ядеш и сереш! Та дори в клозета говориш за храна! Мислиш ли, че не те чух оня ден как пръхтеейки от пот нареждаш: "Ах, мазнотийка по лицето ми, как ми се дояде наденичка." Момчето ни умира от глад, аз обирам стотинките от джобовете си по които има дупки, които зашивам зле и все ми се мре. Ала чакай днес денят е идеален - завърши той и отиде да вземе тигана от кухненската разбита вече печка. Жена му го погледна с големите си очи от стола на който стоеше, кимна и не каза нито дума повече.
- Тата, какво й е на мама - попита малкият полусирак сочейки отвратително дебелата си майка с пръста си.
- Сине, Бог я уби, смили се над нас и ни отърва от глада.
- Тате, до нея е тигана от кухнята, помисли си пак - изрече със сериозен възрастен тон момчето накланяйки главата си настрани.
- Е, добре де, мърлата веднъж се беше хванала да готви и чувам аз изведнъж трясък..
- Татко, стига си лъгал - изгледа го със суров поглед синът му. Бащата се затюхка, клекна пред дебеланата и тихо каза: - Веднъж да реша да й дам по-суров урок и тя взе пък, че умря!
- Не бе, таткоо! Що не каза, че се е отровила с храната, която беше сложила преди дни в тигана, а така и не сготви, защото не знае как и печката ти я разби веднъж когато пак много й се ядоса, защото тя ми изяде за пореден път десерта, който леля Милка ми беше направила от сърце, но с горчивите сълзи на жалееща за съдбата ми жена. Аз мислех тъкмо да сипя отровата с която се бях сдобил, та мама да умре най-после и да се избавим от мъките на глада заради нея. Днес мислех отново да намеря начин, но ти ме изпревари и дори ме излъга, пък е толкова олекващо на душата, когато кажеш най-сетне истината! Бащата го изгледа невярващо, леко се начумери, погледна пак тялото на жена си и каза:
- Знаеш ли, синко, просто днес казах нещо, което не мислех, че мога да направя наистина, докато не почувствах, че денят наистина е идеален за малко заслужена смърт.
Детето му ръкопляска доволно и сложи малката си ръка на дясното му рамо.
- Е, добре де, какво ще кажем на хората от селото? Това си е убийство все пак.
- Бе мама се пръсна от толкова много ядене, па Бог наистина я уби, видиш ли някой я отрови, защото му писна да го краде!
Камелия Илиева (Kami Choi Ilieva)
© Камелия Илиева Всички права запазени